Определение по дело №728/2020 на Окръжен съд - Варна

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

№………./……….06.2020 г.

гр.  Варна

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на 19.06.2020г., в състав:

                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА

                                ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА П.

   ПЛАМЕН АТАНАСОВ

като разгледа докладваното от съдия Митева

въззивно търговско дело № 728 по описа за 2020 година,

за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е образувано по реда на чл.419 ГПК по частна жалба вх. №17595/28.02.2020г., подадена от С.С. Г., чрез адв. Р. (АК-Шумен) и частна жалба вх.№ 17644/28.02.2020г., подадена от Н.Н.П., чрез адв. Д. (АК-Варна) срещу разпореждане №55612/13.12.2019г., с което е допуснато незабавно изпълнение по заповед, постановена солидарно срещу двете жалбоподателки въз основа на документ по чл.417 т. 2 от ГПК по ч.гр.дело №20372/2019 г. на ВРС, 41 с-в.

Първата жалбоподателка, посочена като главен длъжник в заповедта,  твърди, че приложените от заявителя документи, не удостоверяват вземания за главница и лихви, твърдяни от кредитора, тъй като основанието, на което са били заявени противоречи на специална закрила на потребителите, ползващи потребителски кредит. Позова се на нарушения на писмената форма относно задължителните реквизити (чл. 10 ал. 1 ЗПК) и съдържането на уговорките (чл. 11 ал. 1 т. 7, 10 и 11 ЗПК). Сочи, че заявителят не е представил нито погасителен план отразяващ плаващия лихвен процент, нито справка относно начина на формиране на задълженията за начислената лихва. Отделно възразява за  договаряне в нарушение на добрите нрави, като се позовава на нееквивалентност на престациите поради прекомерно висок размер на възнаграждението на кредитора. Със същото оплакване се обосновава неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП на клаузата за договаряне на възнаградителната лихва, като допълнително се сочи и неяснота на начина формиране на размера й и правото на кредитора едностранно да го променя. С доводи за липса на възможност за замяна на необвързващите потребителя уговорки относно лихвата и разходите за ползване на кредита с повелителни норми или обосновано предположение за договаряне без тези недействителни клаузи, жалбоподателят поддържа искане за отричане на валидността на договора в цялост и моли допуснатото незабавно изпълнение спрямо длъжника кредитополучател да бъде изцяло отменено и издадения изпълнителен лист обезсилен.

Присъединената към жалбата на кредитополучателя втора жалба е подадена от поръчител и в първата си част е основана на изцяло идентични оплаквания за неравноправно договаряне и противоречие с правилата на ЗПК и добрите нрави. Във втората си част жалбоподателката, посочена като поръчител в заявлението се позовава на специфичния преклузивен срок по чл. 147 ЗЗД, като сочи, че отговорността й е погасена, поради изтичане на повече от шест месеца от падежите на включените в извлечението неплатени вноски за периода от 02.08.11г. до 02.06.19г.  С тези допълнителни доводи, наред с оплакванията по възникване на основния дълг,  се обоснова искането за отмяна на разпореждането и обезсилване на изпълнителния лист по отношение на поръчителя.

Насрещната страна „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД гр. София, чрез ю.к. К., като заявител в заповедното производство, оспорва двете жалби, като се позовава на редовност на счетоводното извлечение за начислените непогасени задължения и пропускането на уговорения в договора краен срок за връщане на ползваната главница. Счита, че оплакванията за допуснатите от съда пропуски са основани на процесуална норма, която е била въведена след произнасяне на обжалвания акт, без да е предвидено ретроактивно действие. Евентуално сочи, че приложимата към договора уредба на потребителския договор към момента на сключването му не е изисквала предварително оповестяване на преддоговорна информация, а и след въвеждане на недействителността по чл. 22 ЗПК, последиците й не са отричане на договарянето в цялост, тъй като изрично се изисква от потребителя да върне главницата. Останалите оплаквания за нарушена потребителска закрила счита за необосновани. На кредитополучателят са били предоставени както погасителен план с информация за падежа на всяка вноска, така и условията на договора с уговорки за начина на формиране на плаващ лихвен процент, чрез пазарен индекс и фиксирана надбавка. Отделно се позовава на търговския характер на сделката, изключващ според чл. 293 ал. 3 ТЗ позоваване на нищожност от неизправна страна, приела престация на кредитора. Сочи, че за банковите сделки с предмет предоставяне на финансови услуги в чл. 144 ЗЗП е  уредено изрично изключение, именно за да се допусне предлагане на кредитни продукти с плаваща лихва, фиксирана към пазарни показатели, оставащи извън контрола на доставчика на услугата. Становище по специфичните оплаквания на поръчителя не се изразява. Моли неоснователните жалби да не бъдат уважавани.

 

Жалбоподателите претендират и за определяне на разноски, като списък е изложил само главния длъжник.

 

Жалбите на солидарните длъжници срещу издадено общо срещу тях разпореждане са подадени в срок, считано от обявена от съдебния изпълнител по реда на чл. 418 ал. 5 ГПК дата на връчване на пълномощниците на преписите от заповед, приложени към покани за доброволно изпълнение. Авансово дължимата такса от всеки от обжалващите е внесена. Производството по жалбите е процесуално допустимо, на осн. чл. 274 ал.1 т. 2 ГПК.

 

Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и представените пред първоинстанционния съд доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

 

На първо място съставът на съда не споделя становището на кредитора относно квалификацията на оплакванията като основани на неприложима към обжалвания акт нормативна уредба. От една страна, макар и да е въведена след постановяване на акта на 13.12.19г., новата редакция на чл. 419 ал.3 ГПК има процесуален характер, поради което се прилага за всички висящи процедури без това да представлява обратно действие на закона. Макар и вече издадена, заповедта не е била стабилизирана и до изтичане на вече едномесечния срок за възражение на длъжниците, производството по легитимация на кредитора продължава. Затова и жалбата срещу допуснатото незабавно изпълнение, подавана в същия срок, може да бъде основана на новите основания, вече въведени като действащо право с ДВ бр. 100/20.12.2019 г. Същевременно, като съобразява дадените указания с ТРОСГТК№6/2017 на ВКС, въззвиният съд намира, че въпросите относно законосъобразността на разпореждане за незабавно изпълнение са от процесуален характер и могат да бъдат предмет на пълен служебен въззивен контрол, тъй като частния жалбоподател не дължи обосновка на пороците на този акт, а въззивният съд следва да изложи собствените си мотиви по приложението на процесуалния закон.

От друга страна, преценката за неравноправни клаузи в потребителски договор може да бъде направена и само при преглед на документите, посочени от кредитор, поискал издаване на заповед въз основа на документ. В тези случаи, дори и преди изменението на закона, уреждащо засилена потребителска закрила, съдът е задължен да приложи императивни норми на ЗПП или на специален закон и да отрече правото на кредитора да получи заповед въз основа на твърдения за договаряне, което не може за обвързва валидно потребителите. Аргумент за това правомощие е предвиденото в непроменената т. 2 на чл. 410 ал.2 ГПК основание за отказ по заявено искане в противоречие със закона. Именно такъв е настоящия случай, тъй като всички свои оплаквания, длъжниците основават на несъответствие на съдържанието на писмените документи, обосноваващи извлечението от сметката с императивни изисквания на закона. И преди изменението на правото на жалба срещу незабавното изпълнение, защитата на длъжниците принципно можеше да се основава на недостатъци на съдържанието на документите, представени от заявителя, като от външната им преценка се извличат доводи за отричане, а не потвърждаване на претенцията на кредитора. Затова и в настоящото производство съдът дължи разглеждане на всяко от оплакванията на жалбоподателите.  

На осн. чл. 278 ал. 4 вр. чл. 269 ГПК проверката по обжалваната част на заповедта, представляваща разпореждането за незабавно изпълнение, включва и преценката за наличие на процесуалните предпоставки, респ. липса на процесуални пречки, за разглеждане на заявлението, по което е постановено и незабавното изпълнение, но само доколкото е необходимо за преценка на предпоставките по чл. 418 ГПК.

Компетентният районен съд е сезиран с надлежен формуляр по чл. 417 ГПК,  изготвен от заявителя по образец съгласно приложение към НАРЕДБА № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство. Съответно на това сезиране разпореждането кореспондира на акт, с който е разгледано заявление по чл. 417 ГПК, и след едновременна преценка на допустимостта на заявлението и основателността на искането по чл. 418 ГПК е допуснато незабавно изпълнение при издаване на заповед за изпълнение по претендираните вземания. Произнасянето на заповед за незабавно изпълнение и съпътстващото я разпореждане за незабавно изпълнение е действително.

В изпълнение на задължение да следи за допустимост на този обжалван акт, въззивният съд преценява сезирането по заявлението. Формулирани са надлежни твърдения за основаване на вземането на документ по чл. 417 т.2 ГПК(извлечение от счетоводни книги и обосноваващи го документи за сключен договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство). Сезиран е родово и местно компетентен съд. Претендираните вземания изцяло се индивидуализират като осчетоводени главница и възнаградителна лихва, изискуеми поради пропускане на последен падеж на 02.07.2019г., начислени за срока на ползване до същата дата като край на действие на договора, както и лихва за забава, начислена като уговорено в договора обезщетение за пропуснати вноски по главница за съответен срок на забавата от началото на пропуснати падежи до предявяване на заявлението и законна лихва само върху главница след това сезиране на съда. Претендира се настъпила изискуемост по фиксиран договорен падеж на дата, предшестваща подаването на заявлението. Така заявените вземания съвпадат с удостоверените в извлечението факти на настъпил падеж на цяла главница и допуснати просрочия на междинни  вноски по главница с най-ранен падеж 2.10.2011г.

Останалите документи изцяло кореспондират на твърдяното изпълняемо право. Фиксираните просрочени падежи по главница съвпадат с плана за погасяване на дълга, уговорен на 96 месечни анюитетни вноски (чл. 10.1), формирани от съответна част от главница и текущо начислена  възнаградителна лихва върху ползваната според плана остатъчна главница. Начислената за посочения период на забава наказателна лихва съответства на уговорка за обезщетение за забавено плащане (с мораторен неустоечен характер)  в размер на 1000 базисни точки или 10 пункта над договорната лихва  върху просрочена главница( чл. 6 и чл. 6.1).

 От тези доказателства също се установява, че заявените вземания в цялост произтичат от банкова сделка с потребител, обезпечена от физическо лице за което няма данни да е действало във връзка със своето занятие. Тази характеристика на страната по договора налага квалифицирането на сделката и акцесорния договор като потребителско договаряне (по арг. от пар. 13 от ДР на ЗЗП) и прилагане на специалната уредба за този вид кредитиране, въведена със ЗПК като ограничение в  договорната свобода на страните. Към спорното основание е относима само редакцията, действала при сключване на договора (ДВ бр. 58 от 30.07.2010 г.). Установеното в писмения документ от 29.03. 2011г. отговаря на изискванията за задължителното съдържание на такова кредитиране. Към този момент чл. 10 ал. 3 и чл. 11 ал.1 т. 9 ЗПК са допускали както уговорка на променлива лихва, така и изменение на фиксирания в договора размер на лихвения процент, ако е било договорено право на кредитора да го определя едностранно. В случая именно такава е уговорката за промяна на погасителна вноска  в чл. 4.4. при прилагане на методиката подробно оповестена в чл. 15.2 от раздел II от договора. Именно за този типизиран раздел следва да се приложи и по-общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне, тъй като от самото съдържание явства, че тези клаузи са били предложени на потребителя без той да има възможност да влияе на съдържанието им. Съдът преценява, че правото за изменение на променливия лихвен процент по чл.18 от договора принципно създава опасност от неравноправност в  положението на страните, тъй като кредиторът е  съхранил възможност едностранно да актуализира получаваната от него престация като увеличава възнаграждението при неблагоприятна за него  промяната на икономическите условия, докато същата възможност за длъжника не е била осигурена. Съмнението за злоупотреба в конкретния случай обаче не може да бъде обосновано, тъй като няма твърдения за упражняване на това право. Напротив, заявителят твърди, че е прилагал само уговорките за плаваща лихва (чл. 15.3) при управлението на кредита. Отчитане на плаващия лихвен процент води до корекция на първоначално обявени разходи по кредита, но условията за това са ясни и категорично остават извън волята на самия кредитор. Актуализирането на текущия лихвен процент е обвързано само с  пазарен индекс, върху който кредиторът не може да въздейства, като стойностите се отчитат на конкретно посочен ден веднъж годишно по лесна за възприемане формула (цифрова стойност плюс фиксирана надбавка). Само по себе си актуализирането на плана и вноските в този случай не представлява средство за едностранна промяна от страна на кредитора, а само администриране на изпълнението, чрез начисление на текущ размер на престацията, уговорена добросъвестно като съществен елемент от самата сделка (цена на кредита). Затова са неоснователни оплакванията на жалбоподателите относно пропуск на съда да констатира някаква злоупотреба, неравноправност и недобросъвестност при формулиране на тази уговорка. Напротив, като част от основния предмет на  договора, фиксиран в първия му раздел, плаващото възнаграждение характеризира по специфичен начин предлагания банков продукт и несъмнено като вид кредитиране е било избрано от потребителя между другите пазарни предложения като най-съответно на интереса му. Така тази характеристика остава извън потребителската закрила, насочена към отделни клаузи, а не към самия предмет на договора. В този смисъл е разяснено и значението на потребителската защита при тълкуване на  Директива 93/13/ЕИО в практиката на СЕС (С92/11, С-421/14, C-415/11 и С 226/12, C-453/10 и C-397/11).

Останалите необходими реквизити по чл. 11 ал.1 т. 7-12 и 20 ЗПК, съдът установява в клаузите на чл.1.2, 2, 4 и 15.2, 8.1, 10.1 и 10.2, препращащ  приложения подписан първи погасителен план,15.3, 31.2 и 34.4,  поради което валидността на сделката като цяло не може да се отрече. По изложените вече съображения оплакванията за липса на погасителен план биха могли да се основат само на нередовност на първия такъв, тъй като следващите му годишни актуализации не е можело да са известни при подписването му. В случая плана изцяло отговоря на изискванията на закона, а уговорката за уведомяване на клиентите за текущите референтни стойности на пазарните индекси в банковите салони и за ежегодно изпращане на посочените от потребителите адреси на актуализиран за следващ годишен период план, не съдържа каквото и да е съмнение за недобросъвестност на кредитора или затрудняване на потребителя относно узнаване на текущия размер на вноската и съответно промяната в разходите по ползването му.

Изцяло необосновано е оплакването за неморалното уговаряне на размер на възнаградителната лихва като нееквивалентна престация. На първо място, за да е налице основание за нищожност в подобна хипотеза разликата в икономическата стойност трябва да е толкова съществена, че едната от престациите да е практически нищожно ниска спрямо другата. Това съвсем не е така при предоставянето на ползването на чужди финансови активи срещу възнаграждение, тъй като ползвайки главницата кредитополучателя не получава само подлежащия на връщане номинал, а възможността да извлече допълнителна потребителна стойност над текущия си доход. Затова, въпреки че връща тази главница, ползата от договора за него се измерва именно с пазарните нива на лихвите (т. нар. „граждански” плод). Съответно за банката, предоставяща като кредити средства, набрани от вложителите си, лихвата следва да осигури компенсране на разходите по влогонабирането и търговската й печалба. Затова и преценката за размера на това възнаграждение се прави не според номинала на главницата, а според някои общоприети нива на лихвите. За такъв показател в съдебната практика се е наложила законната лихва, възлизаща на поне 10 процента годишно. Договорка за размер, който не надхвърля двукратен размер на тази лихва не може да се възприема като израз на несправедливо високо пазарно предложение, нито за средство за неоснователно обогатяване (по критериите за справедливост, сходни с възприетите в ТРОСТК по т. д. № 1/2009 г.на ВКС). Аргумент в тази насока е и следващата нормативна уредба на лимита на цената на потребителското кредитиране, въведена с ал. 4 на чл. 19 ЗПК през 2014 г., допускаща уговаряне на годишен процент на разходите дори до  петкратен размер на законната лихва. 

Допълнителна проверка на съответствие с императивни правила се налага поради ограничаването на правото на кредитора да получи обезщетение за забава над размера на законната лихва (чл. 33  ал.2 от ЗПК). Принципно законодателят е допуснал обезщетението да се начислява като лихва, т.е. да бъде уговорено предварително от страните в неустоечна клауза. Именно такъв е характера на чл. 6 от основния раздел на договора. В клаузата е посочено, че при забава подлежат на олихвяване само части от вноски, представляващи главница, като върху тези забавени след пропускане на падеж суми се начислява договорния лихвен процент и надбавка в размер на 10 % пункта. Този начин на определяне на обезщетение за забава следва да се съпоставя с общия ред на олихвяване на кредита, с уговорено връщане на анюитетни вноски, тъй като при тълкуване на воля на договарящи се страни съдът отчита отделните уговорки във връзка една с друга (чл. 20 ЗЗД). При съставянето на погасителен план, включените във всяка вноска лихви се отчитат върху усвоена и непогасена част от главница, като остатък след приспадане на предходни платени вноски. Така съставеният план предпоставя редовно погасяване на всяка вноска, за да се разпредели предвидимо съотношението на главница и лихви във всяко ежемесечно задължение. Затова и при забавено плащане размерите главницата по вноски с пропуснат падеж, които не са били предвидени като неплатен остатък за следващ месец  няма да бъдат олихвени по общия ред и за тях следва да се извърши отделно начисляване на договорна лихва като възнаграждение поради продължаващото ползване на тези непланирани средства от кредитополучателя. В този случай макар и да е включена в наказателната лихва, върху неолихвените по плана части  се начислява всъщност текуща възнаградителна лихва по прилагания лихвен процент. Затова типичен обезщетителен характер има само надбавката над него и размерът на това допълнително обезщетение за вреди от забава (с характер на мораторна неустойка) не надхвърля законната лихва и съответно валидността на това основание за начисление на задължение по кредита не може да се отрече.

В заключение въззивният съд споделя крайния извод за основателно заявяване на трите вземания, начислени в извлечението от сметка, като основани на валидни договорни клаузи, без наличие на обосновано съмнение за нарушена потребителска закрила.

Заявлението правилно е уважено в цялост по отношение на кредитополучателя, пропуснал да изпълни задълженията си на уговорения падеж. Жалбата на главния длъжник следва да се отхвърли.

По отношение на поръчителя обаче, съдът отчита специална императивна норма на чл. 147 ЗЗД, ограничаваща отговорност до 6 месеца след срока за изпълнение на обезпеченото вземане.  Според задължителна тълкувателна практика (т.2 от ТРОСГТК 3/2017г. на ВКС), погасителният план с анюитети се възприема като определящ за срочния характер на договора, съответно и за падежите, фиксирани ежемесечно в полза на длъжника, но само за онези части от главницата и възнаграждението за ползването й, които формират конкретно уговорената погасителна вноска. Не може да се поддържа, че погасителния план ползва само длъжника като съгласие на кредитора да приема изпълнение на части преди крайния падеж, тъй като разпределението на главницата на части влияе и върху крайната цена, начислявана като лихва върху още непадежирал, респективно редовно ползван остатък от главницата. Затова междинните срокове по плана, макар и да не водят до типична периодичност, имат икономическо значение на падежи за съответно изискуемите части и за двете страни, като интерес да получи вноската навреме има и кредитора.  Крайната дата за ползване на кредита се отнася само за последната част от главницата, затова и за всяка по-рано изискуема вноска длъжникът изпада в забава, макар и не за цялата главница, а само за съответно изискуемата част. В този смисъл се наложи задължително тълкуване с т.  1 от ТРОСГТК 8/2017г. на ВКС. Значението на падежа на всяка вноска не може да бъде игнорирано и с оглед на разпоредбата на чл. 60, ал.2 от Закона за кредитните институции, според която, банката може да се снабди с изпълнителен лист за всяка една неплатена вноска по договор за банков кредит, което означава, че вземането на банката за всяка неплатена вноска на падежа е изискуемо. Като съобразява действието на погасителния план, съдът не може да игнорира изискуемостта на вноските и да отчита в отношенията си с поръчителя само последния падеж за цялата главница. Съответна на мотивацията, възприета в тези тълкувателни актове е съдебната практика, която отчита по всеки от падежите начало на давностни срокове (Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 161 от 8.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1153/2014 г., II т. о., ТК) и срокове преклудиращи защита на кредитора (Решение № 83 от 26.05.2017 г. по т. д. № 50394/2016 г.на ВКС , ІV г.о. и  Решение № 44 от 05.06.2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г. на ВКС , ІІІ г.о.). Затова и жалбата на поръчителя съдът намира за отчасти основателна. За всички вноски, чийто падежи са настъпили шест месеца преди предявяването на заявлението срещу длъжника, отговорността на поръчителя е погасена и основаване на заявлението на акцесорната му отговорност противоречи на закона (чл. 147 ал. 1 ЗЗД). Непокрити от преклузивния срок остава само последната вноска с падеж 02.07.2019г. Според първоначалния погасителен план, който съдът възприема поради липса на посочване на отделни размери на просрочените вноски по месеци по актуалния план, падежиралата на тази дата вноска включва 202.53 лв главница и 3.20 лв лихва. Съответно наказателната надбавка върху тази просрочена вноска в размер на 9.00лв, съответно на законната лихва, се определя с общодостъпен лихвен калкулатор       за периода от 160 дни забава от 03.07.2019  до 09.12.2019.

До тези размери може да бъде ангажирана отговорността на поръчителя, а за горниците до заявените размери искането на кредитора е необосновано и не следва да се уважава. Съразмерно на този обем от отговорността(214.73/28562.92), този солидарен длъжник следва да понесе и определените в полза на заявителя разноски, като сумата се редуцира до само 4.67лв от общо 621.26лв.

Жалбата на Н.П. е отчасти основателна и това налага разпореждането да се отмени и вместо него съдът да откаже незабавното изпълнение на оспорената заповед, съответно да обезсили за тези части издадения изпълнителен лист.

Съответно на изхода от обжалвантето като основателно съдът преценява само искането за определяне на разноски от въззивен съд по жалбата на поръчителя. По делото са представени само доказателства за заплатена държ. такса от 15 лв, няма данни за адвокатски хонорар. Съответно съдът определя само 14.89лв, като съразмерна на основателна част от тези разноски(28348.19/28562.92), които възлага на въззиваемата страна.

Разноски по неоснователната жалба на главния длъжник не се определят. Искане за разноски въззиваемият не е направил.

По тези съображения и на осн. чл. 419 ал.1 вр. чл. 278 ал.2 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд 

ОПРЕДЕЛИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №55612/13.12.2019г., в ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ, с която е допуснато незабавно изпълнение срещу С.С. Г. за всички суми по заповед № 9472/13.12.2019г. въз основа на документ по чл.417 т. 2 от ГПК по ч.гр.дело №20372/2019 г. на ВРС, 41 с-в, както и срещу Н.Н.П. за сумите, дължими от нея като поръчител солидарно с главния длъжник по същата заповед, произтичащи от договор за потребителски кредит № 369-192 от 29.06.2011г. и договор за поръчителство № 369-194 от 29.06.2011г., както следва:

 сумата 202.53лв, представляваща просрочена главница, формирана от вноска с падеж 02.07.2019г.,

сумата 3.20лв, представляваща просрочена договорна лихва, начислена във вноска с падеж  02.07.2019г.,

сумата 9.00лв, представляваща просрочена наказателна лихва върху главница в просрочена вноска с падеж 02.07.2019г., за период на забавата от 03.07.2019 до 09.12.2019г.

законната лихва върху главницата от 10.12-2019г

и сумата 4.67лв, представляваща, определени в полза на заявителя разноски.

 

ОТМЕНЯ разпореждане №55612/13.12.2019г., в ЧАСТТА, с която е допуснато незабавно изпълнение срещу поръчителя Н.Н.П. за вземания за главница над 202.53лв до 9857.45лв, договорна лихва над 3.20лв до 9549.29 лв и наказателна лихва над 9.00лв до 9156.18лв и са определени дължими от това лице разноски над 4.67 до 621.26лв по заповед № 9472/13.12.2019г., постановена солидарно срещу двете жалбоподателки въз основа на документ по чл.417 т. 2 от ГПК по ч.гр.дело №20372/2019 г. на ВРС, 41 с-в, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА

ОТКАЗВА исканото допускане на незабавно изпълнение по ЧАСТ  от заявлението на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД гр. София, за издаване на заповед срещу Н.Н.П. за вземания произтичащи от договор за потребителски кредит № 369-192 от 29.06.2011г, обезпечен с поръчителство по договор № 369-194 от 29.06.2011г, както следва:

за сумата над 202.53лв до 9857.45лв, заявена като просрочена главница, формирана от вноски с падежи до 02.06.2019г. вкл.

за сумата над 3.20лв до 9549.29 лв, заявена като просрочена договорна лихва, начислена във вноските с падежи до 02.06.2019г вкл.

за сумата над 9.00лв до 9156.18лв, заявена като просрочена наказателна лихва върху просрочени вноски за главница за периода от 12.08.2012 до 09.12.2019г.

и за сумата над 4.67лв до 621.26лв, определени в полза на заявителя разноски,

като ОБЕЗСИЛВА издаден изпълнителен лист в тези части, издаден по  заповед № 9472/13.12.2019г., постановена въз основа на документ по чл.417 т. 2 от ГПК по ч.гр.дело №20372/2019 г. на ВРС, 41 с-в,.

 

ОСЪЖДА „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Изгрев”, бул. „Драган Цанков” №37, ДА ЗАПЛАТИ на Н.Н.П., ЕГН ********** *** сумата от 14.89лв. (четиринадесет лева и осемдесет и девет стотинки), представляваща направени разноски, съразмерно на основателна част от частната жалба, на осн. чл. 81, вр. чл. 78 ал. 3 ГПК.

 

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване (т.8 от ТР 4/2013г ОСГТК).

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

2.