Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 04.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в
публично съдебно заседание на петнадесет октомври през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при секретаря
Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 7032 по
описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение
от 23.07.2018 г. по гр. д. № 48970/2014г. на СРС, I ГО, 30 състав са отхвърлени
предявените от въззивника срещу „З. „Б.и.“ АД иск с правно основание чл. 415,
ал. 1 от ГПК във връзка с §22 от КЗ във връзка с чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./ за
сумата 4913,17 лв., представляваща претендирано застрахователно обезщетение по
застрахователна полица № 1226825601089253 от 13.06.2012г. относно
застрахователно събитие – ПТП, настъпило на 14.02.2013 г., за което е съставен
протокол за ПТП №1443322 от служител на 01 сектор ОПП – СДВР, заедно със
законната лихва от 14.03.2014 г. до окончателното изплащане на сумата и иск с
правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
от 400,73 лв., представляваща обезщетение за забава върху посочената главница
за периода 26.05.2013 г. – 14.03.2014 г., за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 31.05.2014 г. по ч.гр.д.
№ 13741/2014 г. на СРС, I ГО, 30 състав. С
определение от 14.12.2018 г. решението е допълнено в частта за разноските, като
ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 500 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ищеца Д.Р.Р., в която са изложени доводи за
неговата неправилност поради противоречие с материалния и процесуалния закон и
необоснованост. Твърди, че ответникът не е подал отговор на исковата молба в
срока по чл. 131 от ГПК и за него е настъпила предвидената в закона процесуална
преклузия. В този смисъл по делото липсвали възражения относно наличието на
действащ застрахователен договор, изпълненията на задълженията по него или
размера на вредата, като въпреки това, първоинстанционният съд разпределил на
ищеца доказателствената тежест за установяване на тези факти. Поддържа, че по
делото се установявало наличието на действащ застрахователен договор, по който
е заплатена първата вноска, както и настъпването застрахователно събитие.
Твърди, че е установен и размерът на претърпените от ищеца вреди. Поддържа, че
неплащането на дължима по договора вноска има за последица възникването на
право за застрахователя да прекрати договора, което обаче към момента на
застрахователното събитие не е упражнено. Оспорва извода, че договорът се
прекратява автоматично с неплащането на дължима по него вноска. По тази причина
към датата на процесното ПТП е съществувало застрахователно правоотношение по
застраховка „Каско“. Моли съда да отмени първоинстанционното решение като уважи
изцяло предявените искове с присъждане на разноски.
От
страна на въззивника Д.Р.Р. е депозирана и частна жалба срещу определението от 14.12.2018
г. по гр. д. № 48970/2014 г. на СРС, I ГО,
30 състав, с което е допълнено решението по делото в частта за разноските, като
ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 500 лв. – адвокатско
възнаграждение. Изложени са доводи, че по делото не е направено искане за
присъждане на разноски, нито са представени доказателства за извършването на
такива. Твърди се от друга страна, че по делото не е подаден отговор и не са
извършвани процесуални действия, за които да бъдат признати претендираните
разноски.
Въззиваемото дружество „З. „Б.И.““
АД оспорва въззивната жалба, както и подадената частна жалба в депозиран писмен
отговор. Моли съда да потвърди решението с присъждането на разноски.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При
извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд
намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
При
преценка правилността на първоинстанционното решение в обжалваната му част,
съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира
следното:
Производството
пред СРС е образувано по обективно съединени искове с правно основание чл. 422
от ГПК вр. чл. 208, ал. 1 КЗ(отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
обезщетение по застраховка „Автокаско“ по повод настъпило на 14.02.2013г.
пътно-транспортно произшествие.
Със
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 31.05.2014 г.
по ч.гр.д. № 13741/2014 г. на СРС, I ГО, 30 състав, е разпоредено на длъжника „З. „Б.И.““ АД да
заплати на Д.Р.Р. сумата от 4 913,17 лв., представляваща заплатена сума от
длъжника за възстановяване на щетите на лек автомобил БМВ 330 ЦИ, с рег. № ******,
които са причинени от него при ПТП, за което е съставен протокол за ПТП №
1443322 от 14.02.2013 г., като посоченият автомобил е застрахован по
застраховка каско при длъжника, ведно със законна лихва за периода от
14.03.2014 г. до изплащане на вземането, обезщетение за забава в размер на
законна лихва в размер на 400,73 лв. за периода от 26.05.2013 г. до 14.03.2014
г. и 1006,28 лв. разноски по делото. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК от страна
на длъжника е подадено възражение срещу заповедта.
Съдът
константира, че отговорът на исковата молба е подаден след изтичане на срока по
чл. 131 от ГПК.
По
делото е представена, подписана между страните застрахователна полица №
********** от 13.06.2012г. за застраховка Автокаско за лек автомобил марка „БМВ“,
модел „330“, с рег. № Х 3773 BC със срок на застрахователното покритие от 00.00
часа на 14.06.2012 г. до 24.00 часа на 13.06.2013 г. Уговорена е застрахователна
премия от 793,40 лв., платима на 4
вноски с падежи: 13.06.2012 г., 13.09.2012 г., 13.12.2012 г. и 13.03.2013 г.
Представен
е и Протокол за ПТП № 1443322 от 14.02.2013 г. на служител на 01 сектор
ОПП-СДВР за настъпило на 14.02.2013г. в 15:30 часа произшествие между лек
автомобил „БМВ 330“, управляван от Д.Р.Р. и паркиран лек автомобил „Сузуки
Игнис“, с рег. № ******.
Представена
е фактура № 39/10.05.2013 г., издадена от „Монтажи и Ко“ ООД на Д.Р.Р. за
ремонт на щета № 13015201004927/13 г. на стойност от 4913,17 лв.
За
да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че застрахователният
договор е прекратен поради неплащане на първите три вноски по договора и
посочването в полицата, че при неплащане на разсрочена вноска от
застрахователната премия, застрахователният договор ще се счита за прекратен
след изтичане на 15 дни от падежа на разсрочената вноска. С оглед изложеното е
отхвърлил предявените искове.
Фактическият състав на правото на
обезщетение по чл. 208 от КЗ /отм./ включва следните предпоставки: наличието на
валидно застрахователно правоотношение по действащ договор за имуществена
застраховка, с предмет процесния автомобил; събитие, осъществено в срока на
застрахователното покритие, за което застрахователят носи риска, настъпили
вреди и причинна връзка между събитието и вредите, както и размер на вредите
към датата на настъпването.
С
оглед правилото на чл. 154 от ГПК, ищцовата страна следва да установи
гореочертания фактически състав. Доказателствената тежест за това ѝ е
възложена надлежно с доклада в първоинстанционното производство. В тази връзка,
съдът намира за неоснователни, изложените във въззивната жалба доводи, че доколкото
не е налице подаден в преклузивния срок по чл. 131 от ГПК отговор на исковата
молба, по делото не са налице възражения относно възникването фактическия
състав на материалното право предмет на делото и районният съд не е следвало да
преценява възникването му, респ. да разпределя доказателствена тежест на ищеца.
Липсата на изрично оспорване по отношение на възникването на правнорелевантни положителни факти
не освобождава твърдящата ги страна от понасянето на доказателствена тежест за
установяването им. Мълчанието на ответника не съставлява признание на иска,
нито размества изначалното разпределение на доказателствената тежест, съобразно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК – така Решение № 190 от 14.12.2016 г. по т. д.
№ 2349/2015 г., Т. К., І Т. О. на ВКС.
Искът
е основан на застрахователен договор, обективиран в полица № ********** от
13.06.2012г. Видно от съдържанието на полицата, застрахователната премия е
платима на 4 вноски, като са посочени падежите на всяка от тях.
Съгласно
чл. 202, ал. 1 от КЗ /отм./, при неплащане на разсрочена вноска от
застрахователната премия, застрахователят може да намали застрахователната
сума, да измени договора или да го прекрати. Поначало тези права могат да бъдат
упражнени в 15-дневен срок от датата, на която застрахованият е получил писмено
предупреждение. В чл. 202, ал. 2, изр. трето от КЗ /отм./ е
предвидено, че писменото предупреждение ще се смята връчено и когато в
застрахователната полица застрахователят изрично е посочил кое от правата по
ал. 1 ще упражни след изтичането на 15-дневния срок от датата на падежа на
разсрочената вноска. Съгласно константната, включително и тълкувателна практика
на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. №
1/2014 г., ОСТК на ВКС, Решение № 163 от 11.11.2016 г. по т. д. № 2821/2014 г.,
Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и др., потестативното право на застрахователя да
прекрати застрахователния договор въз основа на чл. 202, ал. 2, изр. трето от КЗ /отм./, поради неплащане на последваща разсрочена вноска от
застрахователната премия се поражда и се смята за упражнено при кумулативно
наличие на елементите от фактическия състав, предвиден в посочената правна
норма: настъпил падеж на разсрочена вноска от застрахователната премия; изтекъл
срок от 15 дни от датата на падежа; неплащане на цяла разсрочена вноска от
застрахователната премия в този срок; фингирано връчване на писменото предупреждение,
чрез изрично посочване в застрахователния договор, че след изтичане на
15-дневния срок от датата на падежа на последващата разсрочена вноска от
застрахователната премия застрахователният договор се прекратява.
В
конкретния случай, в застрахователната полица е направено изрично отбелязване,
че при неплащане на разсрочена вноска от застрахователната премия,
застрахователят ще смята застрахователният договор за прекратен след изтичане
на 15 дни от датата на падежа на разсрочената вноска. Към датата на процесното
застрахователно събитие - 14.02.2013г. са падежирали три вноски – първата от
13.06.2012 г., както и вноските от 13.09.2012г. и 13.02.2013г. Дори да се
приеме, че с подписването на договора е заплатена първата погасителна вноска,
по делото липсват доказателства за заплащане на вноските от 13.09.2012 г. и
13.02.2013 г., като от падежа на вноската от 13.09.2012 г. е изминал период от
повече от 15 дни. Предвид изложеното, следва да се приеме, че към датата на
процесното ПТП, застрахователният договор е бил прекратен, поради което
застрахователят не носи риска от настъпване на процесното ПТП и не дължи
изплащането на застрахователно обезщетение. Предвид изложеното, процесната
претенция е неоснователна, както правилно е приел и първоинстанционният съд.
По
отношение на частната жалба по чл. 248, ал. 3 от ГПК:
С молба от 03.07.2015 г. /л. 44 от
гр.д. № 48970/14г./, ответната страна е направила искане за присъждане на
разноски в размер на 500 лв. – адвокатско възнаграждение. Същото не се обхваща
от преклузията по чл. 133 от ГПК и може да бъде наведено до последното по
делото съдебно заседание. Към молбата е представен договор за правна защита и
съдействие, с който е уговорено адвокатско възнаграждение в претендирания
размер, с отбелязване, че същото е заплатено в брой, като в тази част договорът
изпълнява функциите на разписка. От друга страна, с молба от 21.02.2017 г. /л.
58 от гр.д. № 48970/14г./, ответната страна, чрез адв. М.Г., е оспорила иска по
основание и размер, като е изложила становище за недопустимост на евентуални
доказателствени искания на ищеца. По този начин, по делото се установява
извършване на действия по правна помощ от процесуален представител – адвокат,
както и направено искане за присъждане на разноски, като са представени
доказателства за извършването на такива. Дори да се приеме, че не следва да се
вземат предвид действията по изготвяне на отговор на исковата молба, доколкото
същия е подаден след срока по чл. 131 от ГПК, съдът не може да изследва обема
на предоставената адвокатска защита, когато са претендирани разноски за
адвокатско възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, определен по реда
на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. /595.70 лв./. Предвид
изложеното, частната жалба следва да бъде оставена без уважение.
При този изход на спора, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, въззиваемият има право на разноски за
адвокатско възнаграждение в уговорения и доказан размер от 360 лв. с ДДС.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 23.07.2018 г., допълнено в частта за разноските с определение от 14.12.2018
г. по гр. д. № 48970/2014г. на СРС, I ГО, 30 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
частната жалба на Д.Р.Р. срещу
определение от 14.12.2018 г. по гр. д. № 48970/2014 г. на СРС, I ГО, 30 състав, постановено по
реда на чл. 248, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА Д.Р.Р., ЕГН **********
да заплати на „З. „Б.И.““ АД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
сумата от 360 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване пред ВКС, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.