Решение по дело №12641/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2677
Дата: 12 април 2019 г. (в сила от 12 април 2019 г.)
Съдия: Галина Георгиева Ташева
Дело: 20181100512641
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 1 октомври 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ

гр.Софияq12.04.2019 г.

 В    ИМЕТО    НА    НАРОДА

Софийски градски съд,,V-"А" въззивен състав, в открито заседание на осми април през две хиляди и деветнадесетата година в състав:

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ : СТЕЛА КАЦАРОВА

                                              ЧЛЕНОВЕ : ГАЛИНА ТАШЕВА

                                                             мл.с.ПАВЕЛ ПАНОВ

при секретаря А.Луканова, като разгледа докладваното от съдия Ташева гр.дело № 12641 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК

                 С решение от 01.06.2018 г. по гр.д. № 44748/17 г., СРС,  ГО, 156 с-в
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.” ЕАД със седалище и адрес на управление *** искове за признаване за установено по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК, че М.А.П., ЕГН: ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ******* сумата от 997,49 лева - главница доставена топлинна енергия за периода от 01.01.2014 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*******, ет*******, аб. № 311165, както и сумата от 141,92 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 03.03.2014 г. до 24.02.2017 г., както и сумата от 7,14 лева, представляващи главница за цената на услугата дялово разпределение за периода 01.01.2014 г. до 30.04.2016 г. и сумата от 1,50 лева, представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за върху главницата за дялово разпределение за периода 03.03.2014 г. до 24.02.2017 г., ведно със законните лихви върху главниците от 28.02.2017 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното изплащане на сумите, за които суми е Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ТПК по ч. гр. д. № 12395/2017 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на М.А.П., ЕГН: **********, с адрес: ***, ж. к. „*******, ет******* сумата от 300,00 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.

                      Решението е обжалвано с въззивна жалба от ищеца с мотиви, изложени в нея. Развиват се доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно.Сочи,че неправилно съдът приел,че ответникът не е титуляр на вещно право на  ползване.С подаденото възражение по чл.414 ГПК ответникът твърдял,че е собственик на топлоснабдения имот.Въззивникът счита,че е доказал качеството потребител на ответната страна.

                       Моли да бъде отменено решението на СРС  и исковете да бъдат уважени.   Претендира   присъждане   на   направените    разноски.

                       Въззиваемият  не представя отговор на въззивната жалба .

                      Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.

Предявен е иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД.

Ищецът „Т.С." ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника за претендираните суми. След постъпило възражение по реда на чл. 414 ГПК е предявен установителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение.

Ищецът твърди, че е доставил на ответника топлинна енергия по силата на общи условия, приети на основание Закона за енергетиката, че ответникът е ползвал енергията, като за процесния период не е заплатил дължимата цена. Моли съда да установи   вземането   така,   както   е   предявено   в   заповедното   производство. Ответникът оспорва исковете.

              По направените във въззивната жалба възражения, СГС излага следните мотиви:

С доклада по делото и при спазване нормата на чл. 146, ал. 1 т.5 от ГПК съдът е дал указания на ищеца ,  че следва да докаже наличие на валидно правоотношение между страните . Твърдението на ищеца, че ответникът е потребител на ТЕ не е прието за безспорно между страните и на основание чл. 154, ал. 1 от ГПК следва да бъде доказано от страната, която се позовава на него (в случая „Т.С." ЕАД).

Правилото е, че собственикът на толофицирания недвижим имот е длъжник към топлопреносното предприятетие за доставената в имота топлинна енергия и това правило е приложимо винаги, когато собственикът е носител на всичките три елемента от сложното вещно право на собственост - право да владее, да ползва и да се разпорежда с вещта. Когато по отношение на топлофицирания недвижим имот е учредено право на ползване върху имота, законодателят ангажира отговорността само на ползвателя за формираните към топлопреносното предприятие задължения, който извод  се подкрепя от употребата на съюза "или" - т.е отговорността на собственика и ползвателя е алтернативна, а не кумулативна -първият ще отговаря не едновременно и наравно с ползвателя, а само ако липсва фигурата на "ползвател". Последното е оправдано, защото само на ползвателя, а не и на собственика принадлежи правото да ползва топлоснабдения имот, в това число да се ползва от предоставената от ищеца в същия имот услуга. Поради това само ползвателят, а не и голият собственик на топлофициран недвижим имот притежава качеството „потребител на топлинна енергия" в хипотезата, при която съществува учредено право на ползване върху топлоснабдения имот и само носителят на това право, в качеството му на страна по възникналото облигационно правоотношение дължи изпълнение на задължението за заплащане на стойността на доставена в имота топлинна енергия. Правноирелевантно е обстоятелството дали ползвателят реално е ползвал имота. Законът ангажира неговата отговорност поради притежаването на вещното право на ползване, без да се интересува по-нататък дали това право е било ефективно упражнявано или не. Предвид факта, че законът не предвижда изрично солидарна отговорност, следва да се приложи разпоредбата на чл.121 ЗЗД и чл. 30 от ЗС.

От представения и приет като доказателство пред първоинстанционния съд Нотариален акт за дарение на недвижим имот   156, том VІІ от 2006 г.на нот.Т.се установява, че П.П.е дарила на дъщеря си С.С.своята 1/2 ид.ч.от процесния имот със запазване право на ползване върху нея докато е жива.За ответницата М.П. няма данни да е собственик или вещен ползвател на имота.Действително с възражението по чл.414 ГПК твърди,че е съсобственик,но впоследствие ,с отговора на исковата молба ,заявява,че не е доказано,че  е в договорни отношения,включително,че е собственик.На основание чл.153 от ЗЕ облигационното отношение ,при липса на писмен договор,възниква ,когато лицето е собственик или вещен ползвател на топлоснабдения имот.   

Въззивницата М.П.  не отговаря на легална дефиниция на понятието „потребител"/ползвател/ на топлоснабден имот. Няма доказателства да е титуляр на вещно право на ползване или притежател на собствеността върху процесния имот.Като е стигнал до този извод съдът е постановил законосъобразно решението си.

              Не се доказаха твърдяните пороци на първоинстанционното решение ,поради което то ,като законосъобразно , следва да бъде потвърдено.

            

  Водим от гореизложеното, съдът

Р  Е  Ш  И:

        ПОТВЪРЖДАВА решението от 01.06.2018 г. по гр.д. № 44748/17 г., СРС,  ГО, 156 с-в.

                   РЕШЕНИЕТО  не подлежи  на обжалване .

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ   :

                                          

                                                                   ЧЛЕНОВЕ:1.     

 

                                                                                          2.