№ 3734
гр. София, 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20241100508514 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 5861 от 02.04.2024 г., постановено по гр. д. № 67393/2023 г. по описа на
СРС, 160- ти състав, Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД е осъдено да
заплати в полза на В. В. Б. на основание чл. 405, ал. 1 КЗ сумата от 5000,00 лева, частичен
иск от общо претендирана сума в размер на 52 000,00 лева, представляваща застрахователно
обезщетение по застраховка „Каско“, изразяваща се в размера на щетата по лек автомобил
„Волво XC 90“, рег. № ****, причинена в резултат от застрахователно събитие, реализирано
на 05.04.2023 г., в гр. София, кв. Надежда, ул. „Хан Кубрат“, ведно със законната лихва върху
горепосочената сума, считано от 20.06.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника
„Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД с излагане на съображения за
неправилност на първоинстанционното решение като постановено при допуснати
нарушения на материалния и процесуалния закон и при необоснованост на изводите на
съда. Изложени са съображения, че по делото не се установява да са налице предпоставките
за ангажиране на отговорността на застрахователя, тъй като водачът на процесното МПС е
действал при условията на груба небрежност и с поведението си е обусловил настъпването
на вредите, което, от своя страна, изключва отговорността на ответника. При условията на
евентуалност се твърди, че доколкото в случая се касае за значително неизпълнение на
1
задълженията на застрахования, което се е отразило на настъпването на застрахователното
събитие, респ. което е довело до настъпването на застрахователното събитие, то е налице
основание за отказ за изплащане на обезщетение. В тази връзка се посочва, че съдът не е
ограничен от изложените от застрахователя основания в постановения от него отказ за
изплащане на обезщетение по заведената пред него щета, а следва да се произнесе по всички
останали релевирани от застрахователя ответник основания за отказ в отговора на исковата
молба. При условията на евентуалност се посочва, че застрахователят дължи обезщетение в
намален размер поради неизпълнение на задълженията на водача на МПС по т. 76.1, т. 76.2 и
т. 76.14 от Общите условия на застраховка „Каско“, а доколкото щетата е тотална по смисъла
на чл. 390, ал. 2 КЗ, от размера на действителната стойност на МПС към датата на
застрахователното събитие следва да се приспадне стойността на запазените му части, които
могат да се реализират на вторичния пазар. Моли се съдът да отмени обжалваното решение
и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск. При условията на евентуалност се
иска намаляване на размера на присъденото обезщетение. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца В. В.
Б., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли
въззивната жалба и да потвърди решението. Претендират се разноски.
Постъпила е и частна жалба, депозирана от ищеца В. В. Б., срещу определение №
19902 от 14.05.2024 г., постановено по гр. д. № 67393/2023 г. по описа на СРС, 160- ти
състав, с което е оставено без уважение искане за изменение на решение № 5861/02.04.2024
г., постановено по гр.д. № 67393/2023 г. по описа на СРС, ГО, 160 с-в, в частта за разноските,
инкорпорирано в молба вх. № 136947/24.04.2024 г. /депозирана чрез Система за сигурно
електронно връчване на 23.04.2024 г./, подадена от името на В. В. Б.. В частната жалба са
изложени доводи за неправилност на обжалваното определение, като се иска неговата
отмяна, изменение на горепосоченото решение и присъждане на разноски в пълния
претендиран размер.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от ответника „ЗАД
Армеец“ АД с изложени съображения за нейната неоснователност. Моли се съдът да остави
без уважение частната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
2
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По правилността на решението въззивният съд намира следното:
Съгласно чл. 343, ал. 1, чл. 394 и чл. 405, ал. 1 КЗ с договора за имуществено
застраховане застрахователят се задължава срещу заплащане на премия да поеме определен
риск и при настъпване на предвидено в договора застрахователно събитие да заплати на
застрахования застрахователно обезщетение за причинените на застрахованото имущество
вреди. Обезщетението следва да бъде изплатено в уговорения срок, който не може да бъде
по- дълъг от срока по чл. 108, ал. 1 – 3 или 5 КЗ.
Предпоставките, които следва да са налице кумулативно, за да бъде ангажирана
отговорността на застрахователя по иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ, са: 1./ наличие
на валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка; 2./
настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на договора, което се явява
покрит от застраховката риск; 3./ изпълнение на задълженията за уведомяване на
застрахователя за настъпилото застрахователно събитие и представяне на необходимите
документи за неговото установяване. В тежест на ищеца е да докаже пълно и главно тези
предпоставки, както и размера на вредата към датата на настъпване на застрахователното
събитие. В тежест на ответника застраховател е да докаже възраженията си за изключен
риск, евентуално за неизпълнение на договорно задължение от застрахования, което е
основание за отказ на застрахователя да заплати обезщетение, респ. да заплати такова в
намален размер.
При едновременно противопоставени възражения за изключен риск и за наличие на
основание за освобождаване на застрахователя от отговорност съгласно чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ
или чл. 395 КЗ, независимо от сочената от страната поредност, възраженията следва да се
разгледат, както следва: доколко визираното от застрахователя събитие с оглед причините за
настъпването му съставлява изключен по силата на застрахователния договор риск и само
ако не се обоснове наличието на такъв, налице ли е основание за освобождаване на
застрахователя от отговорност за заплащане на застрахователно обезщетение /напълно или
частично/ съгласно чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ или чл. 395 КЗ /така решение № 17 от 02.06.2020 г.,
постановено по т. д. № 656/2019 г. на ВКС, І т. о./.
Не е спорно във въззивното производство, а и от представените по делото писмени и
гласни доказателства, както и от заключението на допуснатата по делото пред първата
инстанция съдебно- автотехническа експертиза /САТЕ/ се установява, че между страните е
бил сключен валиден договор за имуществена застраховка „Каско“ на л. а. „Волво“, модел
„ХС 90“, с рег. № **** с период на застрахователно покритие от 08.11.2022 г. до 07.11.2023 г.;
че на 05.04.2023 г., около 05:55 часа л. а. „Волво“, модел „ХС 90“, управляван от св. В.Д.В.,
се движел в гр. София, по ул. „Хан Кубрат“, с посока на движение от бул. „Бели Дунав“ към
бул. „Ломско шосе“ и на кръстовището с ул. „Чудотворци“ реализирал ПТП с метален стълб
на светофарната уредба отдясно, както и че ищецът е уведомил застрахователя за настъпване
на произшествието, като при ответното дружество е образувана преписка по щета №
10123030101589 и застрахователят е отказал да изплати обезщетение.
3
Спорен пред настоящата инстанция е въпросът дали водачът на процесния лек
автомобил, застрахован при ответника, е проявил груба небрежност и с поведението си е
станал единствена причина за настъпване на процесното ПТП, респ. налице ли е изключен
по силата на застрахователния договор риск.
Настоящата инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд, че причината
за настъпване на произшествието е спасителна маневра, предприета от водача на л. а.
„Волво“, модел „ХС 90“, с оглед избягване на удар с друго превозно средство, идващо
отляво. Показанията на св. В., въз основа на които съдът е изградил фактическите си изводи
досежно механизма на ПТП и в които се съдържат твърдения за наличие на неизвестен
автомобил, сблъсъкът с който св. В. предотвратил, като предприел маневра надясно,
вследствие на което настъпил ударът в металния стълб на светофарната уредба, не следва да
бъдат кредитирани, тъй като същите са изолирани и не се подкрепят от останалия събран по
делото доказателствен материал. Това е така, защото в представения по делото и неоспорен
от страните протокол за ПТП, съставен от посетилите мястото на произшествието
представители на МВР и подписан от водача /св. В./, е посочено, че последният е шофирал с
несъобразена скорост. В тази връзка следва да се съобрази константната съдебна практика,
обективирана в решение № 15 от 25.07.2014 г., постановено по т. д. № 1506/2013г. на ВКС, I
т. о, решение № 73 от 22.06.2012г., постановено по т. д. № 423/2011г. на ВКС, I т. о., решение
№ 98 от 25.06.2012 г. по т. д. № 750/2011г. на ВКС, II т. о., решение № 24 от 10.03.2011г. по т.
д. № 444/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 85 от 28.05.2009 г. по т. д. № 768/2008г. н ВКС, II
т. о., съгласно която протоколът за настъпило ПТП, съставен от длъжностно лице в кръга на
служебните му задължения, представлява официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК,
който се ползва не само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно
авторството на материализираното в него изявление на съставителя му, но също и с
материална доказателствена сила относно удостовереното в него волеизявление. Следва да
се отчете и обстоятелството, че доказателствената стойността на протокола за ПТП не
обхваща направените от длъжностното лице въз основа на констатираните факти изводи за
наличие или липса на вина на водача на МПС, участващ в произшествието, тъй като това
излиза извън обхвата на удостоверителното изявление досежно възприет от съставителя на
протокола факт /така решение № 15 от 25.07.2014 г., постановено по дело № 1506/2013г. на
ВКС, I т. о./. Това обаче не означава, че посоченият в протокола за ПТП извод на
длъжностното лице, което го е изготвило, следва да бъде изцяло пренебрегнат. Напротив,
той следва да се цени с оглед всички останали доказателства по делото, като в конкретния
случай изводът, че произшествието е причинено от поведението на водача, управлявал
автомобила с несъобразена скорост, се подкрепя от останалите доказателства по делото.
Така в съставените на св. В. акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ и
наказателно постановление /НП/ е посочено, че същият е реализирал ПТП, като е
самокатастрофирал в метален стълб на светофарна уредба поради движение със скорост,
несъобразена с характера и интензитета на движението и състоянието на пътя /напречно
движение и мокър асфалт/. Въпреки че в процесния АУАН е отразено, че водачът на
процесното МПС /св. В./ има възражения, впоследствие последният не е упражнил правото
4
си да подаде възражение срещу съставения му АУАН нито пък е упражнил правото си да
обжалва постановеното НП, с което му е наложена глоба в размер на 200 лева за нарушение
на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Нещо повече, при разпита му пред първоинстанционния съд св. В.
заявява, че е заплатил така наложената му глоба. Следователно от поведението на св. В.
може да се направи обоснован извод, че същият се е съгласил с фактическите констатации на
длъжностите лица, респ. на административнонаказващия орган досежно механизма на
настъпване на процесното ПТП и е признал виновното си поведение, изразяващо се в
управление на процесния лек автомобил с несъобразена скорост, в резултат на което е
реализирано и процесното ПТП.
В допълнение на горното следва да се посочи, че твърденията на св. В. за наличието
на неизвестен автомобил се подкрепят единствено от изявленията му в представената по
делото декларация, част от административнонаказателната преписка, образувана във връзка
с произшествието, които изявления обаче по своя характер представляват писмени
свидетелски показания и като такива са недопустими, поради което съдът не може да
основава изводите си на тях.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав счита, че в разглеждания случай по
делото се установява, че произшествието е настъпило в резултат от действията на водача на
застрахованото МПС, който поради избора на скорост, несъобразена с характера и
интензивността на движението, е загубил контрол над управлението на МПС и е реализирал
ПТП с метален стълб на светофарна уредба. Следователно застрахователното събитие е
настъпило единствено поради действия на водача на застрахованото МПС, но според
настоящия съдебен състав те не се характеризират с груба небрежност и не обосновават
наличие на основание за отказ да бъде изплатено застрахователно обезщетение по смисъла
на т. 10.11 от ОУ. Съображенията за това са следните:
В закона липсва легално определение за понятието „груба небрежност“, като в
доктрината и съдебната практика /решение № 184 от 24.02.2016 г., постановено по т. д. №
3092/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 348 от 11.10.2011 г., постановено по гр. д. №
387/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 18 от 08.02.2012 г., постановено по гр. д. № 434/2011
г. на ВКС, III г. о., решение № 1884 от 14.12.2005 г., постановено по гр. д. № 1404/2003 г. на
ВКС, III г. о., решение № 510 от 30.11.2010 г., постановено по гр. д. № 1923/2009 г. на ВКС,
IV г. о., решение № 33/2018 г., постановено по гр. д. № 2292/2017 г. на ВКС, III г. о./ се
приема, че такава е налице, когато не е положена грижата, която и най- небрежният би
положил в подобна ситуация. Несъмнено дейността по управление на МПС представлява
високорискова дейност с наличие на опасност от причиняване на значителни материални и
неимуществени вреди, поради което изисква стриктно спазване на правилата за движение.
Въпреки това, не може да се приеме, че всяко нарушение на правилата за движение по
пътищата представлява груба небрежност, като за характеризирането му като такова, то
трябва да е тежко – да са пренебрегнати основни правила за безопасност при липса на
елементарна грижа, каквато и най-небрежният би положил за предпазване на живота и
здравето на участниците в движението.
5
В практиката често се приема, че подобно тежко нарушение на правилата за движение
по пътищата е налице, когато водачът е шофирал със скорост, надвишаваща с повече от 20-
30 км/ч разрешената за съответния пътен участък. В настоящия случай не се установява
подобно грубо нарушаване на ЗДвП – съгласно писмените доказателства /писмо от Столична
община и проект за организация на движението, разположение на светофарната уредба, фази
на движение, както и циклограма на светофарната уредба в района на кръстовището между
ул. „Чудотворец“ и ул. „Хан Кубрат“/ и изводите на САТЕ, допусната пред първата
инстанция, към датата на ПТП в района на събитието не е съществувало допълнително
ограничение на максимално допустимата скорост за населено място съобразно чл. 21, ал. 1
ЗДвП, т. е. разрешената скорост за движение на процесния пътен участък е била 50 км/ч.
Според заключението както на основната САТЕ, допусната пред първата инстанция, така и
на допълнителната САТЕ, допусната пред въззивната инстанция, водачът на л. а. „Волво“,
модел „ХС 90“ се е движел със скорост около 61 – 62 км/ч, като с оглед обясненията на
вещото лице, дадени пред въззивния съд, посочената скорост се установява въз основа на
получените в резултат на процесното ПТП деформации на застрахования автомобил. В
допълнение вещото лице изрично е уточнило пред въззивния съд, че деформациите на
превозното средство не отговарят на скорост от 90 км/ч. Следователно не се установяват
твърденията на въззивника, че процесното МПС се е движело със скорост от 91 км/ч. От
заключението на допуснатата пред въззивната инстанция САТЕ с оглед възприетия от съда
механизъм на настъпване на процесното ПТП се установява, че водачът на л. а. „Волво“ е
имал възможност да предотврати настъпването на произшествието, ако с избора на скорост
и органите на управление на превозното средство е запазил праволинейното си движение,
без да се отклонява надясно.
С оглед на изложеното по делото се доказва пълно и главно, че водачът на МПС е
управлявал с несъобразена скорост от 61 – 62 км/ч /доколкото превишената скорост винаги е
представлява и несъобразена такава – в този смисъл решение № 1 от 09.03.2015 г.,
постановено по н. д. № 1934/2014 г. на ВКС, III н. о./. Същевременно обаче превишение с 11
– 12 км/ч над разрешената скорост на движение не може да обоснове проявена от водача
груба небрежност. Макар същата да се явява несъответна на характера и интензивността на
движението и състоянието на пътя, на процесния пътен участък няма поставени знаци за
допълнително ограничение на скоростта с оглед пътните условия, поради което
минималното превишаване на скоростта не се характеризира като тежко нарушение на
правилата за движение – обичайно подобно завишаване на скоростта за движение не
обуславя висок риск от настъпване на произшествие, поради което същото не обосновава
липса на най-елементарна грижа, която и най-небрежният водач на МПС би положил. Ето
защо, въззивният съд намира, че в случая е проявена обикновена небрежност от водача на
МПС, който все пак е нарушил правилата за движение по пътищата, но с действия, които не
обуславят основание за отказ за изплащане на обезщетение по застрахователния договор.
Както вече беше посочено, доколкото ответникът навежда посоченото правоизключващо
възражение, на основание чл. 154 ГПК негова е тежестта да докаже наличието на изключен
по силата на застрахователния договор риск, но по делото не е проведено пълно и главно
6
доказване на твърдяното поведение на водача на застрахования автомобил, който при проява
на груба небрежност да е предизвикал настъпване на застрахователното събитие.
Следващият спорен пред настоящата инстанция въпрос е досежно наличието на
основание за пълно, а при условията на евентуалност – за частично, освобождаване на
застрахователя от отговорност за заплащане на застрахователно обезщетение.
Съдът намира за неоснователни възраженията на въззивника, че с оглед поведението
на водача на процесното МПС по делото се установява неизпълнение на договорни
задължения от застрахования, което е основание за отказ на застрахователя да заплати
обезщетение, респ. да заплати такова в намален размер, тъй като в чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ и в
чл. 395 КЗ изрично е посочено, че неизпълнението трябва да е от страна на застрахования,
който съгласно § 1, т. 1 от ДР КЗ е лицето, чиито имуществени и/или неимуществени блага
са предмет на застрахователна защита по застрахователен договор. Именно това лице
поначало е страна по застрахователния договор и е обвързано от неговите клаузи.
Следователно установените със застрахователния договор задължения обвързван единствено
застрахования, но не и третите лица, които не са страни по него. Допуснатите от тези трети
лица нарушения не могат да се приравнят на неизпълнение на задължения на застрахования
по застрахователния договор /така решение № 50 от 29.01.2024 г., постановено по гр. д. №
1464/2023 г. на ВКС, IV г. о./. Поради това няма да е налице основание за освобождаване на
застрахователя от отговорност съгласно чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ или чл. 395 КЗ в случаите,
когато определени действия или бездействия, макар и да могат да бъдат преценявани като
неизпълнение на застрахователния договор, са осъществени от трети лица. В разглеждания
случай по делото безспорно се установява, че при настъпването на произшествието лекият
автомобил, застрахован при ответника, е управляван от трето спрямо застрахователното
правоотношение лице, което няма качеството на застрахован или на ползващо се лице.
Затова допуснатото от св. В. нарушение на правилата за движение по пътищата не може да
бъде приравнено на неизпълнение на задължение на застрахователния договор от страна на
ищеца и да обоснове пълен или частичен отказ за изплащане на застрахователно
обезщетение.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал
настоящият въззивен състав намира, че са налице предпоставките за ангажиране на
договорната отговорност на ответника за изплащане на обезщетение по сключената
застраховка „Каско на МПС“. Застрахователното обезщетение, което се дължи от
застрахователя по имуществена застраховка, подлежи на уговаряне от страните в
застрахователния договор, като в случай на настъпване на застрахователно събитие
застрахователят е длъжен да плати обезщетение, което не може да надхвърля
застрахователната сума /лимита на отговорност/ – арг. чл. 386, ал. 1 КЗ. Съобразно
разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата
към деня на настъпване на застрахователното събитие и не може да надвишава
действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на
застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество
7
може да се купи друго от същия вид и със същото качество /чл. 400, ал. 1 КЗ/, съответно
стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички
присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка /чл.
400, ал. 2 КЗ/.
Съгласно заключението на допуснатата пред първата инстанция САТЕ стойността,
необходима за възстановяване на процесното МПС на база средни пазарни цени към датата
на ПТП е 55 136,04 лева, а действителната стойност на автомобила към същата дата е в
размер на 54 484 лева, т. е. разходите за възстановяване по средни пазарни цени надхвърлят
70 % от стойността на вещта, поради което е налице тотална щета /чл. 390, ал. 2 КЗ/. Вещото
лице е изчислило, че при констатираните щети на автомобила стойността на запазените
части е в размер на 25 % или 13 621 лева, като след приспадането им размерът на
дължимото обезщетение е 40 863 лева. Ето защо, претенцията на ищеца в размер на 5 000
лева, предявена като частичен иск от претенция в общ размер на 52 000 лева, се явява изцяло
основателна.
Във въззивната жалба не са изложени други конкретни оплаквания във връзка с
предявената искова претенция, поради което и като съобрази ограниченията по чл. 269 ГПК,
съдът приема, че решението на СРС следва да се потвърди.
По частната жалба:
В първоинстанционното производство ищецът е претендирал разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 4 810 лева, като ответникът своевременно е направил
възражение за прекомерност на същите.
В представения по делото пред първата инстанция договор за правна защита и
съдействие изрично е посочено, че уговореното възнаграждение в полза на адвоката,
представляващ ищеца, е в размер на 4 810 лева, от които 2000 лева – платени при
подписване на договора /за която сума договора има силата на разписка/, а остатъкът от 2
810 лева – платим по банкова сметка в посочения в договор за правна защита и съдействие
срок. До датата на провеждане на устните състезания пред първата инстанция доказателства
за действителното извършване на разноски за адвокатско възнаграждение за сумата в размер
на още 2 810 лева не са представени от ищеца.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по
т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, само когато е доказано извършването на разноски в
производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо и доколкото
по делото не са представени доказателства, че претендираните от ищеца разноски за
адвокатско възнаграждение в исковото производство за разликата над 2 000 лева до 4 810
лева са действително извършени, на същия не може да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в пълния претендиран размер.
Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК при прекомерност на заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат съобразно действителната фактическа и правна сложност на
делото съдът може по искане на насрещната страна да присъди по- нисък размер, но същият
8
не може да бъде под минимално определения такъв съобразно чл. 36 от Закона за
адвокатурата, като Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения определя минималния размер на възнаграждението за съответния вид
правна помощ.
С решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело № С-438/2022 се приема, че Наредба № 1
от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения противоречи на
чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, §3 ДЕС, като определените с нея минимални размери на
адвокатските възнаграждения не обвързват съда в правомощието да присъди разноски за
възнаграждение в размер, по- нисък от определения с тази Наредба. С оглед на цитираното
решение на СЕС при направено възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК
за заплатеното реално възнаграждение от страната на нейния процесуален представител
/адвокат/ съдът следва да изхожда не от посочените в Наредбата минимални размери на
адвокатските възнаграждения, а от предвидените в ГПК обективни критерии – фактическа и
правна сложност на делото и обем на извършената от адвоката работа.
Правната и фактическа сложност на делото се преценява, като се отчетат предмета на
делото, въведените възражения, трайната и задължителна практика по правните въпроси,
въведени в процеса. В този смисъл с изискването определеното възнаграждение да е
„съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото” преценката се
концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С
изискването определеното адвокатско възнаграждение да е „прекомерно” се има предвид
паричният му еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговорят
възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, като се отчита, че от
страната не може да се изисква да познава в детайли този специализиран и квалифициран
пазар нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най- ниско труда си.
В конкретния случай уговореното и реално заплатено от ищеца в
първоинстанционното производство адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лева е
прекомерно и в действителност следва да бъде намалено, като същевременно присъденото
от първоинстанционния съд в полза на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 850
лева не отговаря на действителната правна и фактическа сложност на делото и на обема на
извършената от адвоката работа.
Според въззивната инстанция съответното, разумно и справедливо възнаграждение за
оказаната процесуална защита следва да бъде определено в размер на 1 150 лева.
Действително следва да се вземат предвид извършената от процесуалния представител
работа и осигурената от него действително ефективна защита по делото, която безспорно е
налице с оглед изхода на същото – уважаване на исковата претенция, като едновременно с
това се отчита и обстоятелството, че се касае за заплащане на квалифициран труд за
предоставяне на правни услуги, характеризиращи се с подготовка за осигуряване на защита
по делото. Независимо от това обаче не бива да се пренебрегват и обстоятелствата, че делото
не се отличава със завишена фактическа и правна сложност – по правопораждащите факти
на предявените претенции е формирана константа и непротиворечива съдебна практика,
9
както и че по делото са проведени две съдебни заседания.
По изложените съображения се налага извод, че обжалваното определение е
неправилно, поради което същото следва да бъде отменено, а постановеното
първоинстанционно решение следва да се допълни в частта му за разноските, като в полза на
ищеца се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в исковото производство в
размер на още 300 лева.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
въззиваемата страна. Доколкото обаче не се установява въззиваемият да е сторил разноски
пред въззивната инстанция, то такива не следва да му бъдат присъждани.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5861 от 02.04.2024 г., постановено по гр. д. №
67393/2023 г. по описа на СРС, 160- ти състав.
ОТМЕНЯ определение № 19902 от 14.05.2024 г., постановено по гр. д. № 67393/2023 г.
по описа на СРС, 160- ти състав, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ДОПЪЛВА по реда на чл. 248 ГПК решение № 5861 от 02.04.2024 г., постановено по
гр. д. № 67393/2023 г. по описа на СРС, 160- ти състав, като
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Стефан Караджа“ № 2 да заплати на В. В.
Б., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. „Люлин“, бл. **** на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от още 300 лева, представляваща разноски за първата инстанция.
Решението /включително и в частта му с характер на определение/ е окончателно и не
подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10