Решение по дело №2044/2020 на Софийски градски съд

Р  E  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ ……….,               26.08.2021 година,           град С.,

В     И  М  Е  Т  О     Н  А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІI^-ри брачен въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети март през 2021 година, в състав:

            ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галя Митова

             ЧЛЕНОВЕ : Валентина Ангелова

                 Милен Евтимов

При секретаря Мариана Ружина,

след като разгледа докладваното от съдия Ангелова,
гражданско дело № 2044 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството е въззивно – по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

С Решение № 287522 от 29.11.2019 г., постановено по гражданско дело № 80757 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 117 състав, било признато за установено по отношение на К.Ю. К., след развода П., че Х.Д.К. е изключителен собственик на 12074/23900 идеални части от апартамент № 20, в гр. С., ж. к. „*****(стар блок ***), вх. „***, състоящ се от две стаи, дневна, кухня и сервизи, застроен на 89,85 кв. м., заедно с мазе № 20 от 2 кв. м. и с 4,335 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, придобит с нотариален акт № 110, том 2, рег. № 9173, дело № 264/2010 г., имот с идентификатор № 68134.1505.2324.4.20, подробно описан в посочения нотариален акт; като отхвърлил иска за горницата и осъдил К. К. (П.) да заплати на Х.К. деловодни разноски в размер на 115,83 лева, а Х.К. да заплати на К. К. (П.) разноски в размер на 495 лева.

Недоволен от така постановеното решение останал Х.Д.К., ищец в първоинстанционното и въззивник в настоящето производство, който обжалва същото в отхвърлителната част за разликата над уважения размер от 12074/23900 идеални части до пълния предявен размер, с оплаквания за неправилност, незаконосъобразност, съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон. Излага подробни съображения. Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваната част, като уважи изцяло исковата му претенция и му присъди сторените деловодни разноски за двете съдебни инстанции.

С частна жалба обжалва горното решение и в частта относно разноските, като моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд в тази част, като му присъди в цялост сторените по водене на делото разноски за първоинстанционното производство и отхвърли претенцията на другата страна.

В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника си по делото, поддържа въззивната и частната си жалби, като пледира за тяхното уважаване. Претендира сторените по водене на делото разноски за двете съдебни инстанции по представен списък, като оспорва разноските на другата страна като прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК.

В писмения си отговор, ответникът в първоинстанционното производство К.Ю.П., въззиваема страна в настоящето производство, оспорва въззивната жалба на ответника като неоснователна, като излага подробните си съображения за това и моли съда да постанови решение, с което да остави обжалвания съдебен акт в сила. Претендира сторените по водене на делото разноски. Въззиваемата не е депозирала писмен отговор по частната жалба на ищеца.

В хода на съдебното дирене, чрез пълномощника си по делото, поддържа заявеното в отговора си становище, , като пледира за потвърждаване на постановеното по спора решение в обжалваните от ответника части. Претендира сторените в настоящата инстанция съдебни разноски, като не прави възражения по разноските на другата страна.

Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1, респективно в срока по чл. 248, ал. 3 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, имащо интерес от обжалването, като отговарят на изискванията за редовност по ГПК, поради което същите са процесуално допустими и като такива следва да бъдат разгледани по същество.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното :

Производството пред Първоинстанционният съд било образувано по предявен от Х.Д.К. срещу К.Ю. К.(след развода П.) иск с правна квалификация по чл. 23, ал. 1 от СК.

За да постанови съдебния си акт в обжалваните части, Първоинстанционният съд приел, че от доказателствата по делото се установява следното :

Страните били в брак в периода 2008-2018 г. На 15.04.2010 г. закупили процесния имот на името на двамата за сумата от 23900 евро, от които 16000 евро им били отпуснати от бА.срещу ипотечен кредит. На 04.03.2010 г. и на 12.04.2010 г. майката и братът на ищеца му превели 10000, съответно 22000 лева. Допълнително майка му му прехвърлила и жилищно – спестовния си влог (ЖСК) с наличните по него 8164 лева, които постъпили по сметката му и можели да се използват единствено за погасяване на ипотечния кредит.

Доходите на страните по време на брака първоинстанционният съд приел за ирелевантни на спора и не обсъждал.

Около покупката на жилището нямало сериозно движение на средства по сметката на ответницата, а през 2008 г. постъпили значителни суми.

По делото били събрани гласни доказателства с разпита на по двама свидетели на всяка от страните, в това число майката и брата на ищеца, както и майката на ответницата, чиито показания първоинстанционният съд кредитирал доколкото съответствали помежду си и на документите по делото. Свидетелката К.-Н.знаела от самата ответница, че получените през 2008 г. около 8000 лева използвали за семейни нужди, а майка й установила, че също подпомагала семейството на страните, докато свидетелите на ищеца установили направени от тях за него дарения.

Съдът приел също, че част от ипотечния кредит бил платен със средствата от ЖСК, както и сумата от 7900 евро – начална вноска, представляваща разлика между пълната продажна цена и кредита, които съотвествали на 12074 евро при курс 1:1,95583, тъй като в деня на покупката ищецът занулил сметката си. Начинът на използването на разликата до 40164 лева равностойни на 20535 евро, получени като дарение от ищеца не се установил по делото, доколкото същите били достатъчни за придобиване на имота и при това положение не било необходимо тегленето на ипотечен кредит в такъв размер.

При тази фактическа установеност, първоинстанционният съд постановил обжалвания съдебен акт.

Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази приложения закон, по свое убеждение, приема за установена следната фактическа обстановка :

Въззивният съд споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, като не счита за необходимо да я преповтаря, а препраща към нея. Същата се установява от събраните пред първата инстанция доказателства, от които относими писмени доказателства се явяват следните : решение № 498767/02.10.2018 г., постановено по гражданско дело № 46750/2018 г. на СРС, 117 състав, влязло в сила на 02.10.2018 г.; нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 110, том ІІ, рег. № 9173, дело № 264/2010 г., договор за дарение на жилищно-спестовен влог от 29.04.2009 г., извлечения от сметките на страните; договор за кредит „жилище“ № 3353/08.04.2010 г., сключен между страните и Алианц Банк България АД.

Въззивният съд, след като прецени по реда на 172 от ГПК показанията на свидетелите А.С.К., И.Д.К., съответно майка и брат на въззивника, Л.С.П., майка на въззиваемата, и К.Т.К.-Н., без родство, но в колегиални отношения с въззиваемата, кредитира същите в обсъдените от първоинстанционния съд части, в които те са дадени в резултат на личните им впечатления от релевантните на спора факти.

Други доказателства за твърденията на страните не са ангажирани.

При тази фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните изводи от правна страна :

Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи.

От безспорните между страните и установени с приетите по делото писмени доказателства факти се установява, че към датата на придобиването на недвижимия имот – 15.04.2010 г. въззивникът разполагал с лични средства в посочения в жалбата размер от 48130,78 лева, чиято равностойност в евро е 24609 евро, която сума несъмнено е достатъчна за придобиването на имота и за заплащане на свързаните с това такси и данъци. Липсват обаче доказателства въззивникът да е използвал каквато и да е част от тази сума за придобиването на процесното жилище. Същото е придобито на цена от 23900 евро, от които 16000 евро са преведени на продавача в изпълнение на кредитен договор, сключен от страните и трето лице, а доказателства за произхода на средствата на останалата част до пълната продажна цена в размер на 7900 евро изцяло липсват по делото. За същата сума единствената съдържаща се по делото достоверна информация е посочена в нотариалния акт за покупко-продажба на недвижим имот, като според отбелязаното в него „останалата сума продавачите са получили напълно и в брой от купувачите“. Липсват и доказателства за използването на каквато и да е част от личните средства на въззивника за закупуване на това жилище, както и за погасяване на ипотечния кредит в размер на 16000 евро, отпуснат на страните за придобиването му, а отделно от изложеното това обстоятелство не обуславя изводи за основателност на заявената искова претенция в какъвто и да е размер. В този смисъл, въззивният съд приема за изцяло неоснователни доводите в жалбата, ограничени основно до личния характер на направените от близките на въззивника дарения, техния размер и оборването на презумпцията по чл. 21, ал. 3 от СК. В случая, по делото няма спор, че посочените и подробно описани в жалбата средства, са дарени лично на въззивника, и като такива представляват негови лични средства. Липсват обаче доказателства, че именно тези средства са вложени в придобиването на процесния имот, при което презумпцията на чл. 21, ал. 3 от СК не е оборена, при което искът се явява изцяло недоказан, а поради което и неоснователен. Следва да се отбележи, че сочената в жалбата съдебна практика напълно кореспондира с изводите на въззивния съд за недоказаност, а поради това и неоснователност на исковата претенция. При липсата на жалба от страна на ответницата и предвид забраната на чл. 271, ал. 1, изречение последно от ГПК, положението на жалбоподателя не може да се влошава.

Предвид това, обжалвания съдебен акт следва да се потвърди, без да се обсъждат в пълнота доводите в жалбата. Действително, въззивникът е разполагал с достатъчно лични средства за придобиването на процесния имот, но не е доказал влагането каквато и да е част от именно тези средства в придобиването му, при което положение, искът му се явява недоказан и неоснователен.

Неоснователността на въззивната жалба на въззивника, предпоставя неоснователност на подадената от него частна жалба срещу решението в частта относно разноските, като същата се остави без уважение.

По разноските :

Претенции за присъждане на разноски в настоящето производство има и от двете страни, като предвид изхода на делото, основателна се явява единствено тази на въззиваемата. Съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК разноските, сторени от тази страна са в размер на 700 лева за адвокатско възнаграждение. По делото, на лист 24 а, е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между въззиваемата и адвокат С.Н., удостоверяващ договарянето и заплащането в брой, при подписване на същия договор на адвокатско възнаграждение в размер на 700 лева. Респективно на тази констатация, претенцията на въззиваемата за разноски се явява доказана, а поради това и основателна до претендирания размер от 700 лева, като следва да се разгледа направеното от въззивника възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Въззивният състав намира, предвид характера и предмета на делото направеното възражение за неоснователно, като приема, че договорения и заплатен от тази страна размер на адвокатско възнаграждение кореспондира на действителната тежест на делото от правна и фактическа страна. Поради това заплатена от въззиваемия сума от 700 лева следва да бъде възложена в тежест на въззивника.

Така мотивиран, и на основание чл. 271 от ГПК, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ^-ри брачен въззивен състав

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №№ 287522 от 29.11.2019 г., постановено по гражданско дело № 80757 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 117 състав, в обжалваните части, с които е отхвърлен иска над уважения размер от 12074/23900 идеални части от процесния имот до пълния предявен размер, както и в частта относно разноските.

ОСЪЖДА Х.Д.К., с ЕГН **********, да заплати на К.Ю.П., с ЕГН **********, сторените в настоящето въззивно производство деловодни разноски в размер на 700 (седемстотин) лева.

ОТХВЪРЛЯ претенцията на въззивника Х.Д.К. за присъждане на сторените по делото разноски като НЕОСНОВАТЕЛНА.

ПРЕПИСИ от настоящето решение да се връчат на страните.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването на преписите.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ………………  ЧЛЕНОВЕ: 1. ……………  2. ……………