СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV „Д“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети декември през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.съдия: БИЛЯНА КОЕВА
при участието на секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Коева
въззивно гражданско дело № 4748 по
описа за 2019 г. по описа на СГС и
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 2616 от 07.01.2019 г.,
постановено по гр. дело № 23568 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 79-ти състав е
уважен предявеният от „Т.С.“ ЕАД иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу „С.а.“
ЕАД, като е признато за установено, че ответното дружество дължи на ищеца
сумата в размер от 1 055,56 лв., представляваща мораторна лихва за периода
от 31.12.2014 г. до 16.09.2015 г. върху задължението за предоставена топлинна
енергия за периода м. 11.2014 г. – м. 03.2015 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.12.2017 г. до
окончателното плащане, като искът е отхвърлен за периода от 17.09.2015 г. до
12.12.2017 г.
Недоволен от постановеното решение в
уважителната му част е останал ответникът, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
е подал въззивна жалба, в която са изложени доводи за неправилност на
първоинстанционното решение. Въззивникът поддържа, че видно от представената по
делото експертиза сумата от 1055, 56 лв. е изчислена за периода от 01.01.2015
г. до 12.12.2017 г., а не както е записано в съдебното решение, че сумата е
мораторна лихва за периода от 31.12.2014 г. до 16.09.2015 г., въпреки, че съдът
правилно е отхвърлил иска за периода от 17.09.2015 г. до 12.12.2017 г. Искането
към съда е да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не е подала
отговор на жалбата.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Жалбата е подадена в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа
на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци.
Настоящата съдебна
инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния
съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин
те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
По
конкретно наведеното във въззивната жалба оплакване следва да се отбележи
следното: Съгласно
Общите условия, действащи през прoцесния период, доставената топлинна енергия е
следвало да бъде заплатено в срок до 20-то число на месеца, следващ месеца на
доставка, след получаване на издадена от продавача данъчна фактура. Следователно
изпадането в забава не е обусловено от изпращането на покана до длъжника.
Разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД
гласи, че когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът
изпада в забава след изтичането му /не е нужно отправянето на покана/. Както е
посочил съдът, падежът на най-ранното задължение за топлинна енергия – м.
11.2014 г. е настъпил на 20.12.2014 г. Не е спорно между страните, а и от
допуснатата по делото Ссче, чието заключение настоящият съдебен състав
кредитира, като пълно и компетентно изготвено, ответникът е погасил
задълженията за топлинна енергия за периода м.11.2014 г. – м.03.2015 г. на
16.09.2015 г. Съдът счита, че претенцията е установена по основание,
като първоинстанционният съд правилно е определил размера на същата за периода 31.12.2014 до 16.09.2015 г., кредитирайки заключението
на ССчЕ, като вещото е определило размера на обезщетението за забава в размер
на 1055,56 лева, колкото е и исковата
претенция и за периода именно до 16.09.2015 г., след която дата, както е
посочил СРС, не се дължи лихва, доколкото главното задължение за процесния
период е било платено.
С оглед изложеното, неоснователно се явява оплакването на въззивника, че
съгласно експертизата вземането е изчислено за периода от 01.01.2015 г. до
12.12.2017 г.. Следва да се отбележи, че за посочения от въззивника период,
законната лихва би надхвърляла многократно присъдения от СРС размер, доколото
съдът има възможност по реда на чл. 162 ГПК чрез лихвен калкулатор да
изчисли размера на дължимата законна лихва. Като е кредитирал заключението на
вещото лице и е съобразил диспозитивното начало в процеса, СРС правилно е
уважил предявения иск за посочения размер и за определения от съда период.
Поради съвпадение на изводите на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора в настоящото съдебно производство на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, право на разноски има въззиваемата страна “Т.С.” ЕАД. Настоящият
състав намира, че независимо от направеното искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, такова не се дължи на въззиваемият за настоящото
производство, доколкото не е подаден отговор на въззивната жалба и не се е явил
процесуален представител, поради което съдът намира, че действително не е
осъществено процесуално представителство.
На основание чл. 280, ал. 2 от ГПК и предвид цената на предявените искове настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2616 от 07.01.2019 г., постановено по гр. дело № 23568 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 79-ти състав в обжалваната част.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.