РЕШЕНИЕ
№ 27
гр. Бургас, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на девети март
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Десислава Д. Щерева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Десислава Д. Щерева Въззивно търговско дело
№ 20232001000009 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от Е. И. Г. с
ЕГН **********, И. А. Г. с ЕГН ********** и С. А. Г. с ЕГН ***, тримата
като правоприемници в хода на процеса на А.С. с ЕГН ********** в
качеството му на ЕТ „Р..” с ЕИК ***, чрез пълномощника им адв.Г.К., против
решение № 107/ 05.05.2022 г., постановено по т.д.№ 277/ 2021 г. по описа на
Окръжен съд Бургас, с което е прието за установено, че ЕТ „Р..” с ЕИК ***
дължи на О. следните парични задължения, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК
№ ***/ 23.10.2020г. по ч.гр.д. № 413/ 2020г. по описа на Районен съд - Царево,
по сключен между страните договор за наем № *** от 09.06.2014г., дължими
за периода януари 2019г. – август 2020г. съгласно 38 фактури, издадени в
периода 05.01.2019г. – 05.08.2020г. : 26 391,04лв. – главница, включваща : 25
801,04 лв. – неплатени наемни цени; 410 лв. – такси за санитарно-хигиенни
услуги; 180 лв. – такси за реклама; ведно със законната лихва върху
главницата от подаването на заявлението по чл.417 ГПК на 23.10.2020г. до
окончателното изплащане на задължението; и 2220,38 лв. - обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 05.02.2019г. -
1
15.09.2020г.
Поддържа се, че обжалваното решение е постановено при съществени
процесуални нарушения, довели до лишаване на въззивната страна от
възможността да защити интересите си чрез допустими процесуални
средства.
Сочи се, че с определение от 21.04.2022 год. съдебният състав не е
допуснал за разглеждане възражение за прихващане на праводателя на
въззивниците с предявената срещу него претенция за заплащане на дължим
наем. Заявява се, че в срока за отговор на исковата молба ответникът
предявил насрещен иск за заплащане на обезщетение за извършени
подобрения в процесния имот в частичен размер, равняващ се на
претендирания наем. Първоначално насрещният иск бил приет за
разглеждане и съдът пристъпил към размяна на книжа, но преди първото
съдебно заседание, с определение №54/31.01.2022 год. отделил насрещната
искова молба в самостоятелно производство. По отделения иск било
образувано гр.д.№155/22 год. на БОС и със заявление вх.№***/04.03.2022 год.
ищецът оттеглил иска си, за да го предяви като възражение за прихващане.
Заявил, че ще се ползва от всички доказателства, събрани в хода на съдебното
производство до момента, както и че поддържа доводите и направените
доказателствени искания преди разглеждане в открито с.з. Възражението
било изпратено за становище на О., която писмено заявила, че оспорва
размера на претенцията и следва тепърва да се допусне експертиза за
установяване стойността на подобрението. Въззивниците заявяват, че
общината никога не е оспорвала размера на дължимото обезщетение, а само е
заявила, че такова не се дължи поради погасяването му по давност и поради
обстоятелството, че построеното остава в собственост на наемодателя. Освен
това въззивниците се позовават на оценката, съдържаща се в преписката на
общината, която не е била оспорена от последната. Твърди се, че въпреки
оценката и мълчаливото съгласие на общината, ищецът по насрещния иск
направил доказателствени искания за допускане на експертиза и свидетелски
показания за стойността на имота. Въззивниците сочат, че възражението за
прихващане е било предявено преди първото съдебно заседание и преди
изготвянето на доклада и със същото ясно заявили, че поддържат
предприетите действия и искания, без да претендират събиране на нови
доказателства. Позовават се на разпоредбата на чл.371 от ГПК, предоставяща
2
възможност за предявяване на възражение за прихващане до приключване на
съдебното дирене в първата инстанция, когато за доказването му не се налага
събиране на нови доказателства. Според жалбоподателите, „нови
доказателства“ са тези, които евентуално за пръв път се заявяват в самото
възражение, докато в настоящия случай всички доказателства вече са били
събрани в предварителната фаза на процеса. Твърди се, че възражението е
било направено преди първото съдебно заседание, докато в чл.371 от ГПК са
има предвид възражение за прихващане, направено в хода на самото дирене,
т.е. след провеждане на първото съдебно заседание, в което вече са решени
въпросите по чл.146 – 148 от ГПК.
Заявява се, че в нарушение на чл.212 ал.2 от ГПК насрещният иск е бил
отделен в самостоятелно производство, впоследствие съдебният състав не
допуснал за разглеждане възражение за прихващане с неверни мотиви, че се
претендира събиране на нови доказателства, в резултат на което била отнета
възможността на страната за защита на материалните и процесуалните й
права с допустими и легитимни процесуални средства. Поддържа се, че с
обжалваното решение е била отнета възможността в хода на съдебния процес
да се извърши прихващане с вземането на първоначалния ищец, още повече,
че дължимото от него обезщетение е значително по-голямо и е възникнало
по-рано във времето.
Моли за отмяна на обжалваното съдебно решение и връщане на делото
на друг състав на същия съд за разглеждането му по същество. Моли се за
отмяна на определението, отказващо разглеждане на възражението за
прихващане и задължаване на първоинстанционния съд да го разгледа по
същество.
В срока по чл.263 ГПК е получен отговор на въззивната жалба от О.,
чрез адв.К., в който се навеждат аргументи за нейната неоснователност.
Поддържа се, че в хода на първоинстанционното производство не са били
допуснати нарушения, а фактическото положение е резултат единствено на
поведението на въззивниците. Твърди се, че определението на БОС, с което
насрещния иск е отделен в друго производство, по никакъв начин не
нарушава правата на предявилия го ищец и не ограничава правото му на
защита. Поддържа се, че не е налице обективна обусловеност между двете
вземания, че те произхождат от различни юридически факти и различни
3
договори за наем, действали в различни периоди от време. Поддържа се, че
въззивниците не са могли да се позоват на изключението от преклузията за
предявяване на възражение за прихващане, установено в чл.371 от ГПК, тъй
като не са били събрани доказателства за установяване на вземането и
доказването е налагало последващи процесуални действия – разпити на
свидетели, допускане на експертизи и пр., налагащи се поради това, че още
при предявяване на насрещния иск претенцията е била оспорена от О.. Твърди
се, че оценката не представлява годно доказателство и е била оспорена като
завишена.
Сочи се, че ответникът е признал първоначалния иск, поради което
съдът е бил задължен да преустанови събирането на доказателства и да
прекрати съдебното дирене.
Вземането на въззивниците, предявено с възражение за прихващане, е
оспорено като погасено по давност. Заявява се, че сградата е била построена
през периода на действие на първия договор за наем 1997 – 2004 година и е
била узаконена през 2004 година. Като изградена в чужд имот тя станала
собственост на общината. Поддържа се, че срокът на погасителната давност
за вземането е започнал да тече от момента на прекратяване на наемния
договор – 31.12.2003 год. и е изтекъл на 31.12.2008 год., много преди
завеждането на насрещния иск. Ако се приеме, че някои от подобренията са
извършени по време на втория наемен договор, то тогава погасителната
давност е изтекла отново преди предявяване на иска, а през 2010 год. вече е
сключен договор с друг търговец, което изключва фактическите твърдения,
че ЕТ „Р..” продължава да владее имота.
Излагат се съображения за недължимост на претендираното
обезщетение.
Моли се за потвърждаване на обжалваното решение, претендират се
разноски.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбата
съображения, доводите на страните, събраните по делото доказателства и
прилагайки закона, приема
следното:
В исковата си молба, предявена пред Окръжен съд Бургас, ищецът О. е
претендирала установяване на вземания против ЕТ „Р..” с ЕИК ***
4
установени със заповед за изпълнение на парично задължение, издадена по
ч.гр.д.№413/20 год. на РС Царево, след подадено възражение от длъжника.
Видно е от исковата молба, че се претендират вземания, произтичащи от
договор за наем на терен, от които 25 801,04 лв. дължими наеми за периода от
м.януари 2019 год. до м.август 2020 год. вкл., дължими такси за санитарно-
хигиенни услуги в размер на 410 лв. и дължими такси за реклама в размер на
180 лв.
В отговора си ЕТ „Р..” не е оспорил по основание и размер
задълженията си към ищеца, но е заявил, че има насрещно вземане в размер
на 105 200 лв. – стойност на извършено строителство на сграда в терена,
отдаден под наем, което е възникнало преди вземането на общината и е
валидно, изискуемо и ликвидно. Посочил е, че са налице две насрещни
парични задължения и това го мотивирало да възрази в производството по
Глава тридесет и седма от ГПК, без да оспорва основанието и размера на
вземането на общината.
В срока за отговор е предявен насрещен иск за сумата от 30 000 лв.,
частично от 105 200 лв. основаващ се на същите фактически и правни
твърдения, въведени с отговора – застрояване на общинския терен от
наемателя, узаконяване на строежа през 2004 година и придобИ.е по
приращение правото на собственост на търговския обект „Б.“ от общината.
Търговецът е заявил, че вземането му за извършеното строителство на
масивната сграда не е било оспорвано от общината и са се търсели различни
решения за придобИ.е правото на собственост върху имота от него. На
16.03.2021 год. ЕТ предоставил оценителски доклад и направил искане, ако
не бъде придобита собствеността върху терена, да му бъде заплатена
стойността на сградата, определена от лицензиран оценител.
Последвала е размяна на книжа по насрещния иск, в която О. е
оспорила вземането на търговеца, последният е депозирал становище
(равнозначно на допълнителна насрещна искова молба), а с допълнителния си
отговор общината е подновила твърдението си, че не дължи заплащане на
заявеното подобрение.
С определение №54/31.01.2022 год. по т.д.№277/21 год. ОС Бургас не е
приел за съвместно разглеждане насрещния иск, отделил е книжата и ги е
образувал в ново т.дело №155/22 год., което, видно от служебно изисканите
5
от първоинстанционния съд заверени копия от съдебни актове, е било
прекратено с определение №546/07.03.2022 год. поради оттегляне на иска от
ЕТ „Р..”.
С молба вх.№1715/10.02.2022 год. ответникът е изразил несъгласие с
определение № 54/31.01.2022 год., отделящо насрещната искова молба.
Заявил е, че определението в горната част го лишава от процесуалното му
право на съдебно прихващане. Посочил е, че признанието на първоначалния
иск не може да осуети правото му чрез съдебно прихващане да погаси
претенцията на ищеца. Заявил е, че насрещния иск е възражение за съдебно
прихващане с вземането на ищеца по първоначалния иск.
На 11.03.2022 год. е депозирано нарочно възражение за прихващане с
вземане на търговеца на стойност 105 200 лв., представляваща пазарната
стойност на построената от него сграда, или, при условията на
алтернативност, с вземане в размер на 50 000 лв., представляващо
строителната й стойност към момента на въвеждане в експлоатация.
Очертани са същите релевантни правопораждащи юридически факти, каквито
ответникът е заявил още с отговора на исковата молба. Позовал се е на
нормата на чл.371 от ГПК с твърдения, че не се налага събиране на нови
доказателства, доколкото всички писмени доказателства са вече представени
с насрещния иск и в хода на предварителната размяна на книжа по него и
страните са изчерпали доказателствените си искания. Поискал е да бъде
приложено прекратеното т.д.№155/22 год., за да се ползва от събраните
доказателства.
С протоколно определение от 21.04.2022 год. съдът е отказал да
приеме за разглеждане възражението за прихващане, като преклудирано.
Изтъкнал е, че не са налице предпоставките на чл.371 от ГПК, тъй като
вземането на ответника е спорно и е необходимо събиране на доказателства,
извън тези, събрани по основния иск.
С обжалваното решение установителния иск на общината е уважен
изцяло, без да се зачете възражението за прихващане с насрещното вземане на
ответника. Първоинстанционният съд е изложил мотиви, че с признанието на
първоначалния иск ответникът - ЕТ се е отказал от защита срещу
претенцията, което е несъвместимо с оспорването й и с процесуални действия
за защита. При подобни противоречиви действия, според съда следва да се
6
даде превес на признанието, което единствено е прогласено от закона за
неоттегляемо. Изложени са съображения, че първоначално страната е
преценила да предяви насрещен иск, който е бил отделен, като нейните
съображения за оттеглянето му са ирелевантни. Съдът е посочил, че
възражението за прихващане е било предявено след изтичането на
преклузивния срок по чл.367 от ГПК и същевременно не е било налице
изключението по чл.371 от ГПК, доколкото за доказване на спорното заявено
право е било необходимо събиране на гласни доказателства и назначаване на
експертиза.
Пред настоящата инстанция не се спори по основателността на
първоначалния иск. Решението се обжалва в установителната му част
единствено поради обстоятелството, че възражението за прихващане не е
разгледано поради допуснати съществени процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, които са лишили ответната страна от защита
против първоначалния иск чрез погасяване вземането на общината с
насрещно вземане на праводателя на въззивниците.
От формална страна е очевидно, че възражението за прихващане с
насрещно вземане на ответника-ЕТ е направено след изтичане на срока за
отговор на исковата молба, което чл.370 от ГПК свързва с преклузия на
възможността за въведжане на съответното правопогасяващо възражение. Не
може да бъде споделен довода на ответната страна, съдържащ се в молба от
10.02.2022 год., че отделения насрещен иск е възражение за съдебно
прихващане – това са два различни способа за защита, предоставени на
ответника, като диспозитивното начало в процеса му позволява да прецени
дали да заяви вземането си с иск или с възражение за прихващане. При
предявяване на насрещен иск цялото вземане става предмет на делото и се
установява такова, каквото съществува към момента на съдебното дирене.
След влизане в сила на съдебното решение, всяка от страните може да
направи извънсъдебно изявление за прихващане, но може и да предпочете
индивидуалното принудително изпълнение за събиране на вземането си. При
възражението за прихващане активното вземане внася допълнителен предмет
на делото, но погасителния ефект на прихващането настъпва в пределите на
вземането, установено с иска – до размера, необходим за прихващането, при
това с обратна сила – от първия момент, в който прихващането е могло да се
осъществи – ТР №2/18.03.2022 год. по т.д.№2/20 год. ОСГТК ВКС.
7
Процесуалният закон санкционира чрез преклузии процесуалното
бездействие на страните – те пропускат възможността да направят искания, да
представят доказателства или да разширят спорния предмет на делото чрез
възражения по чл.298 ал.4 от ГПК или последващо съединяване на искове. В
случая обаче пропускането на възможността да бъде направено възражение за
прихващане в срока за отговор не се дължи на виновното бездействие на
ответната страна. Още с отговора ЕТ е заявил, че е носител на вземане и е
очертал неговия провопораждащ фактически състав. Предпочел е да се брани
с насрещен иск, който, след проведена двойна размяна на книжа, е бил
отделен и образуван в отделно производство. Действията на съда са създали у
ответната страна очакване, че спорът за насрещното вземане ще бъде
разрешен в същия процес, ето защо усилията на ответника са били насочени
към представяне и ангажиране на доказателства по насрещния иск.
Автономната преценка на съда дали да приеме за съвместно разглеждане
насрещния иск не може да бъде ревизирана по пътя на инстанционния
контрол поради липса на преграждащ характер на определението, в какъвто
смисъл са и съображенията в тълкувателната практика на ВКС, но тя следва
да бъде преценена като извинителна причина за предявяването на
възражението за прихващане след изтичането на срока за отговор на исковата
молба. Понеже целта на ответника е била да парира иска на общината, след
като насрещния му иск е бил отделен, за него е възникнал интерес от втория
способ за защита – възражението за прихващане. Допълнително следва да се
посочи от съда, че нормата на чл.371 от ГПК предвижда възможност за
предяваване на възражение за прихващане и след срока за отговор, до
приключване на съдебното дирене в първата инстанция, ако за доказването му
не се налага събиране на нови доказателства. С решение №60107/22.12.2021
год. по т.д.№523/20 год. на ВКС, ІІ т.о., се пояснява, че с тази норма се
зачитат последиците от непосочване на доказателства и непредставянето им в
срока за отговор, т.е. не отпадат преклузиите за посочване и представяне на
доказателства, но едновременно с това на страната се предоставя по-дълъг
срок за въвеждане на възражение за прихващане. В конкретния случай още в
срока за отговор ответникът е представил писмените доказателства за
вземането си, с които разполага, а по-късно в хода на размяната на книжа по
насрещния иск е направил искания за гласни доказателства и назначаване на
експертиза. Неговото процесуално поведение не може да бъде приравнено на
8
бездействие, ето защо, дори и поради нормата на чл.371 от ГПК възражението
му за прихващане е допустимо и е следвало да бъде разгледано от
първоинстанционния съд. Аргументите за взаимно изключващо се поведение
на ответната страна, изложени в обжалваното решение, не могат да бъдат
споделени. Признанието на първоначалния иск не изключва защитата против
него чрез възражение за прихващане, от една страна, защото от първия
момент ЕТ оспорва, че дължи вземането, понеже има по-голямо и по-рано
възникнало вземане, и от друга, защото житейски погледнато, когато някой
има насрещно вземане в по-значителен размер, счита, че вече не дължи на
кредитора си. Отказът да бъде разгледано възражението за прихващане не
подлежи на самостоятелен контрол, в какъвто смисъл е и произнасянето по
частната жалба на ответната страна с определение №137/23.06.22 год. по
ч.т.д.89/22 год. на БАС, но следва да бъде ревизиран от въззивната инстанция,
която именно дължи произнасяне по него с решението си. Не съществува
правна възможност обжалваното решение да бъде отменено и делото да бъде
върнато на първоинстанционния съд за разглеждане по същество на
възражението за прихващане, тъй като първоинстанционното производство се
преповтаря само при недопустимо решение по непредявен иск, каквото
настоящото не е - чл.270 ал.4 изр.трето от ГПК.
По основателността на възражението за прихващане въззивната
инстанция съобрази следното:
От фактическа страна между страните няма спор, че по време на
първия наемен договор, сключен с праводателя на О. – О., ЕТ „Р..”, като
наемател на общински терен, е построил сграда в същия – заведение за
хранене, без разрешение и строителни книжа. От съдържащото се в делото
предписание, съставено от Началника на РДНСК Бургас, е видно, че за имота
е била издадена скица с указан начин на застрояване от 20.05.1997 год. с
разрешение за проектиране на временен търговски обект. Със служебна
бележка от 29.09.1997 год. общинска администрация на гр.Царево, отдел ТСУ
е удостоверил, че обект „Б.“ с.К. с инвеститор А. Г. е изграден към 29.09.1997
год. Видно е от същото предписание, че за обекта „Б.“ е бил издаден
констативен акт за незаконно строителство на масивна постройка №*** год.
Безспорно е между страните, че в резултат на усилията на ЕТ са съставени
строителни книжа и постройката е узаконена с акт №*** год. на Гл.архитект
9
на О., както и е съставен констативен акт за установяване годността и
приемане на строежа от 02.03.2004 год. Строителството е извършено без
учредено право на строеж, от наемателя на терена, ето защо на осн.чл.92 от
ЗС постройката е придобита от собственика на земята – общината. При липса
на изрична уговорка за имуществените отношения по повод застрояването в
първия договор за наем, когато именно е построено заведението за хранене,
отношенията между наемателя и наемодателя следва да се ликвидират по
общото правило на чл.59 от ЗЗД, забраняващо обогатяването на един субект
за сметка на друг без основание – така ТР №85/2.XII.1968 г. по гр. д. № 149/68
г., ОСГК ВС. Следователно, в полза на наемателя е възникнало вземане от
наемодателя – собственик на терена, основано на чл.59 от ЗЗД.
Основателно е обаче възражението на наемодателя, че горното
вземане е погасено по давност.
В съдебната практика са застъпени различни становища за началния
момент на погасителната давност при вземания за извършени от държател в
чужд имот подобрения. С решение №912/02.02.2010 год. По гр.д.№4713/2008
год. ІV г.о., решение №733/12.11.2010 год. по гр.д.№1274/2009 год. ІV гр.о.,
решение №737/29.12.2010 год. по гр.д.№181/2010 год. ІІІ гр.о. ВКС и др., се
приема, че началния момент на погасителната давност за тези вземания е
момента на извършване на подобрението, т.е. на полезните разноски, които са
увеличили стойността на имота. С други решения (напр.решение №13.10.2016
год. по гр.д.№821/16 год. ІІІ гр.о. ВКС) се приема, че при наличие на наемен
договор, по отношение на вземането за подобрения, изискуемостта настъпва
от момента на предаването на имота, след прекратяването на наемния
договор, съответно – това и е момента на началото на погасителния давностен
срок. Който и двата момента на бъде съобразен, вземането на ЕТ за
стойността на подобренията, извършени като наемател на общинския имот, е
погасено по давност.
От констатациите на РДНСК е ясно, че сградата е била построена през
1997 год., ето защо при начален момент на погасителната давност, очертан в
първата група решения на ВКС, петгодишния срок е изтекъл през 2002
година.
От фактическа страна между страните е безспорно, че те са встъпили в
няколко договора за наем, вкл. с праводателя О., както следва: договор от
10
08.05.1997 год., договор №87/15.05.2004 год. и договор №***/09.06.2014 год.,
изменени със съответните анекси. Предмет на всички договори е терена,
индивидуализиран в последния от тях като такъв за поставяне на преместваем
обект. За времето от 14.05.2010 год. до 09.06.2014 год. процесния терен е бил
отдаден под наем на друг търговец – ЕТ“Р., който, според неоспорените
твърдения на ответника в първоинстанционното производство, е син на А. Г..
На 16.03.2010 год. кметството на с.К. е оправило покана до ЕТ „Р..” да
освободи имота в срок до 16.04.2010 год. доброволно,тъй като предстои търг с
тайно наддаване за отдаването му под наем. Със заповед №196/13.04.2010
год. на Кмета на О. ЕТ“Р. е класиран на първо място в проведената тръжна
процедура, а на 14.05.2010 год. е сключен договор за наем с този търговец.
Самата заповед за класиране на кандидата е била връчена срещу подпис,
както на предишния наемател - ЕТ „Р..“, така и на спечелилия кандидат -
ЕТ“Р.. От горното, от последващо сключения договор за наем с ЕТ“Р., както и
от липсата на развила се процедура по принудително отстраняване на стария
наемател от терена, съдът стига до извод, че ЕТ „Р..” доброволно е предал
имота на наемодателя, за да бъде предоставен на новия наемател и от този
момент е започнала да тече погасителната давност за вземането му за
стойността на подобренията. Неговите твърдения, че никога не е предавал на
общината заведението за хранене и че същото продължава да се владее от
него и понастоящем, са ирелевантни, защото не то е предмет на наемния
договор, а терена, а и защото в случая не се претендират вземания от
владелец по чл.72 – 74 от ЗС. От въззивната страна не са наведени факти,
представляващи основания за прекъсване или спиране на погасителната
давност. Представени са доказателства, че общината е изразявала готовност
да продаде на ЕТ „Р..” строително петно с площ от 200 кв.м. – имот с пл.
№100 по плана на с.К., да замени терена, върху който е изградено заведението
за хранене, с друг имот, собственост на С. Г. (най-вероятно баща на А.С.) и
да учреди акционерно дружество, в което да апортира терена и да придобие
90% от капитала, а съпругата на А. Г. да внесе парична вноска от 9 110 лв. и
така да придобие 10% от капитала, но всички тези действия не представляват
признание на вземането, което да бъде годно да прекъсне погасителната
давност по чл.116 б.“а“ от ЗЗД. От наемателя не са били предявявани
претенции за заплащане на подобрението до 21.12.2020 год., когато е
подадена молба за заплащане стойността на сградата ведно с оценителски
11
доклад, към който момент обаче петгодишната погасителна давност е била
изтекла. Преди това е била депозирана молба вх.№***/05.01.2015 год. за
закупуване на терена, по която Кметския съвет не е дал съгласие за
стартиране на процедура по продажба. В практиката си ВКС приема, че
признание на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига
същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да
потвърди съществуването на конкретния дълг на кредитора – така решение
№100/20.06.2011 год. по т.д.№194/10 год. ІІ т.о. ВКС. За да е налице
признание на вземането по см.на чл.116 б.“а“ от ЗЗД, същото следва да се
отнася за съществуване на задължението, а не само до наличие на фактите, от
които то произтича. В случая, дори и от конклудентните действия на
наемодателя да става ясно, че не оспорва правнорелевантните факти –
застрояване на терена от наемателя и увеличаване на стойността му със
сторените полезни разноски, в нито един момент до изтичане на петгодишния
давностен срок от общината не е направено признание за наличие на
задължение/вземане, още по-малко за неговия размер, просто защото от
наемателя е бил повдиган единствено въпроса за придобИ.е собствеността
върху терена. Ако се приеме, че теренът е бил предаден на другия стопански
субект - ЕТ“Р. на датата сключване на наемния договор между него и
общината - 14.05.2010 год., погасителната давност за вземането на ЕТ „Р..” е
изтекла на 14.05.2015 год. Към този момент пасивното вземане, предмет на
заповедното производство и на установителната претенция, все още не е било
възникнало (то касае наеми от м.януари 2019 год.), ето защо със същото не
може да се извърши прихващане – чл.103 ал.2 от ЗЗД и ТР №2/18.02022 год.
по т.д.№2/20 год. ОСГТК ВКС. След като въззивната страна не е носител на
право на съдебна компенсация, вземането на общината трябва да бъде
признато за съществуващо.
Като краен резултат обжалваното първоинстанционно решение следва
да бъде потвърдено, макар и след разглеждане по същество на възражението
за прихващане и при други мотиви.
На въззиваемия се следват разноски за настоящата инстанция, които
според представения списък се изчерпват със заплатено възнаграждение за
адвокат в размер на 1800 лв. От насрещната страна е направено възражение за
прекомерност, което е неоснователно, тъй като според Наредба №1/2004 год.
на ВАС минималния размер на възнаграждението възлиза на 2 470 лв.
12
Водим от изложеното Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 107/ 05.05.2022 г., постановено по т.д.
№ 277/ 2021 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Е. И. Г. с ЕГН **********, И. А. Г. с ЕГН ********** и С.
А. Г. с ЕГН ***, тримата като правоприемници на А.С. с ЕГН ********** в
качеството му на ЕТ „Р..” с ЕИК *** да заплатят на О. с ЕИК ***,
представлявана от кмета Д., разноски за въззивното производство в размер на
1800 (хиляда и осемстотин) лева.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчване на препис от него на страните, пред Върховен касационен съд.
На О. решението да се връчи чрез ЕПЕП.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13