Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 11.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и пети май две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
ПЕТЯ ПОПОВА
при секретаря Петрова,
като разгледа докладваното от младши съдия Попова в.гр.дело № 128 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 163166
от 29.06.2020 г., по гр.д. № 50165/2019 г. по описа на СРС, 25-ти състав, е
признато за установено по по иск с правно основание
чл.124, ал.1 ГПК, предявен от В.С.Д. срещу „Б.Е.” ООД, че В.С.Д. не дължи в
полза на „Б.Е.” ООД, в качеството му на частен правоприемник на „А1 България“
ЕАД, сумите по изпълнителен лист от 15.06.2009г. по ч.гр.д.№ 40389/2008г. по
описа на СРС, 79 с-в, а именно: главница в размер на 223.71лв., ведно със
законната лихва за забава, считано от 02.12.2008г. до изплащане на вземането,
както и сумата от 65 лв. разноски, които вземания се твърди да са предмет на
принудително събиране в производството по изпълнително дело № 1080/2019 г. по
описа на ЧСИ В.М., както и сумата от 247,36лв. представляваща лихви по
изпълнителното дело и сумата от 688,63лв. разноски по изпълнително дело №
1080/2019 г. по описа на ЧСИ В.М..
С Решението
районният съд е разпределил отговорността за разноски, като е възложил същите в
тежест на ответника.
Срещу решението е подадена
въззивна жалба от ответника „Б.Е.” ООД, с която решението
се обжалва в цялост. Съдържат се оплаквани за неправилност на
първоинстанционния съдебен акт. Според жалбоподателя договорите за цесия, с
които се легитимира като кредитор на ищеца, са валидни и са породили своето
правно действие, като вземането спрямо длъжника е достатъчно индивидуализирано.
Отправя искане към въззивния съд за отмяна на атакуваното решение и за
постановяване на ново, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло.
Претендира разноски.
В срока по
чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца по
исковете В.Д., с който жалбата се оспорва като неоснователна във връзка с
подробно изложени съображения. Поддържа, че в договора за цесия липсва
индивидуализация на прехвърлените вземания, самата цесия не била съобщена на
длъжника, а отделно вземанията били погасени по давност. Въззиваеямият намира решението за правилно,
поради което отправя искане то да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена
без уважение. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.
В процесня случай предмет на въззивна проверка е
решението в неговата цялост. При извършена проверка съдът намира, че атакуваното
решението е валидно и допустимо.
По отношение правилността с оглед наведените във
въззивната жалба оспорвания въззивният съд намира следното:
Предмет на делото е предявен отрицателен
установителен иск по чл. 124 ГПК, за признаване за
установено, че ищецът не дължи в полза на дружеството, сумите по изпълнителен
лист от 15.06.2009г. по ч.гр.д.№ 40389/2008г. по описа на СРС, 79 с-в, а
именно: главница в размер на 223.71лв., ведно със законната лихва за забава,
считано от 02.12.2008г. до изплащане на вземането, както и сумата от 65 лв.
разноски, които вземания се твърди да са предмет на принудително събиране в
производството по изпълнително дело № 1080/2019 г. по описа на ЧСИ В.М. (per. №
860 КЧСИ),
По делото е прието копие от
изпълнително дело № 1080/2019 г. по описа на ЧСИ В.М., образувано по молба на „Б.Е.“
ООД. Към молбата са приложени изпълнителен лист от 15.06.2009 г. в полза на „М.“
ЕАД срещу длъжника В.С.Д. за сумата от 223,71 лева и договори за прехвърляне на
вземането, предмет на изпълнителния лист, въз основа на които „Б.Е.“ ООД се
легитимира като кредитор на длъжника В.С.Д..
По делото е приет Договор за прехвърляне на вземания от
21.12.2017г., сключен между „М.“ ЕАД и „С.Г.Г.” ООД и Анекс от м.юни 2018 г.
към Договор за прехвърляне на вземания от 21.12.2017 г.. В чл. 1 от договора от
21.12.2017 г. цедентът „М.“ ЕАД се е задължил да прехвърли на цесионера „С.Г.Г.”
ООД комплекс от вземания, описани в Анекс № 1, а цесионерът се задължава да
заплати сумата в размер на 1 998 591
евро. В чл. 17 от договора е предвидено упълномощаване на цесионера за уведомяване на длъжниците за прехвърлянето на
вземанията и е предвидено, че уведомяването е изцяло за смета на цесионера.
Прието и неоспорено от страните е извлечение от Приложение към Договора за
прехвърляне на вземания от 21.12.2017 г., изготвено от „А1 България“, съгласно
което по силата на договора за прехвърляне на вземания „А1 България“ ЕАД е
цедирала свое вземане на „С.Г.Г.“ ООД срещу длъжника В. С. Д., с ЕГН **********,
произтичащо от договори за мобилни услуги, лизингови договори и начислени
несутойки по тях в размер на 223,71 лева.
По делото е приет Договор за прехвърляне на вземания от
13.12.2018 г., сключен между „С.Г.Г.” ООД и „Б.Е.“ ООД, по силата на който
цедентът „С.Г.Г.” ООД е прехвърлил на цесионера „Б.Е.“ ООД комплекс от
вземания, придобити от цедента по силата на предходен договор за цесия, сключен
с „А1 България“ ЕАД. В чл. 1, ал. 2 от договора е предвидено, че вземанията са
индивидуализирани в приложение № 1, представляващо неразделна част от договора.
Прието и неоспорено от страните е извлечение от Приложение към Договора за
прехвърляне на вземания от 13.12.2018 г., изготвено от „С.Г.Г.“ ООД, съгласно
което по силата на договора за прехвърляне на вземания „С.Г.Г.“ ООД е цедирала
свое вземане на „Б.Е.“ ООД срещу длъжника В. С. Д., с ЕГН **********,
произтичащо от договори за мобилни
услуги, лизингови договори и начислени несутойки по тях в размер на 223,71
лева.
По делото е прието уведомление
за цесия, приложено към изпълнителното дело, от „С.Г.Г.“ ООД в качеството си на
пълномощник на „А1 България“ ЕАД и в качеството си на цедент по договора за
цесия от 13.12.2018 г., с което длъжникът В.С. Д.се уведомява за извършените
цесии, описани по-горе.
Със съобщение с изх. № 55022 от
19.06.2019 г., връчено лично на въззиваемия Д., е връчена покана за доброволно
изпълнение, като със същото съобщение той е уведомен, че на 21.12.20147 г. с
договор за прехвърляне на вземане е прехвърлено вземането по изпълнителен лист,
издаден по гр. д. № 40389/2008 по описа на СРС, 79 състав, от „А1 България“ ЕАД
/с предишно наименование „М.“ ЕАД/ на „С.Г.Г.“ ООД, а с договор за прехвърляне на вземане „С.Г.Г.“
ООД е прехвърлил вземането на „Б.Е.“ ООД.
Цесията представлява договор,
чрез който носителят на едно вземане го прехвърля на трето лице. Страни по
договора за цесия са цедентът и цесионерът. Този договор не създава нови права
и/или задължения в правната сфера на длъжника, като само се променя лицето, на
което той трябва да се изпълни, поради което самият длъжник не е страна по
договора. Предмет на договора за цесия
могат да бъдат вземания или други права, които имат имуществен характер. От правилото, установено в чл. 99, ал. 2 ЗЗД, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът
го е притежавал следва, че предмет на цесионната сделка не могат да бъдат
бъдещи, а само съществуващи вземания, т.е. тяхното съществуване е условие за
нейната действителност. Независимо от разнообразието на основанията, на които
цесията се извършва (продажба, дарение, даване вместо изпълнение и др.),
определеността, респ. определяемостта на съдържанието на престацията е
изискване за действителност на всяко едно от тях. Договорът за цесия винаги
предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. Условие за валидността на цесията е вземанията да бъдат конкретизирани или
определяеми. Цесията поражда действие спрямо длъжника след уведомяването му за
прехвърлянето по реда на чл. 99, ал.4 ЗЗД от стария кредитор. /В този смисъл Решение
№ 196 от 22.11.2018 г. по гр. д. № 3871/2017 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/.
Не могат да бъдат
споделени изводите на районния съд, че в процесните договори за цесия липсва
каквато и да е индивидуализация на прехвърляното вземане. И в двата договора
страните са се договорили вземанията, предмет на конкретните съглашения, да
бъдат индивидуализирани в отделни документи. В чл. 1 от договора от 21.12.2017
г. цедентът „М.“ ЕАД се е задължил да прехвърли на цесионера „С.Г.Г.” ООД
комплекс от вземания, описани в Анекс № 1. По делото не е представен самият
Анекс №1, но като писмено доказателство, неоспорено от страните, е прието
извлечение от Приложение към Договора за прехвърляне на вземания от 21.12.2017
г., изготвено от „А1 България“, съгласно което по силата на договора за
прехвърляне на вземания „А1 България“ ЕАД е цедирала свое вземане на „С.Г.Г.“
ООД срещу длъжника В. С. Д., с ЕГН **********, произтичащо от договори за
мобилни услуги, лизингови договори и начислени несутойки по тях в размер на
223,71 лева. Обстоятелството, че в договора документът, в който са
индивидуализирани вземанията, е наречен „Анекс“ не обуславя извод, че
извлечението, посочено по-горе, е направен от друг документ с наименование
„Приложение“. Смисловото значение и на двете думи е едно и също, поради което
без значение е дали документът ще бъде наречен по единия или по другия начин.
От съществено значение, че същият е неразделна част от договора за прехвърляне
на вземане, като непредставянето му в неговата цялост, а само на извлечение,
касаещо конкретния длъжник, не влече недействителност на договора. В следващия
договор за цесия страните са нарекли този документ „приложение 1“, поради което
е налице съвпадение между уговореното с договора за цесия и извлечението от
Приложение към Договора за прехвърляне на вземания от 13.12.2018 г., изготвено
от „С.Г.Г.“ ООД. Съгласно последното, което не е оспорено от страните, по
силата на договора за прехвърляне на вземания „С.Г.Г.“ ООД е цедирала свое
вземане на „Б.Е.“ ООД срещу длъжника В. С. Д., с ЕГН **********, произтичащо
от договори за мобилни услуги, лизингови
договори и начислени несутойки по тях в размер на 223,71 лева.
По изложените
по-горе съображения въззивният съд намира вземанията, предмет на договорите за
цесия, за достатъчно индивидуализирани. В извлеченията са посочени размерът на
вземанията, основанията, въз основа на които са възникнали, както и спрямо кое
лице, т.е. длъжника - индивидуализиран с
три имена и единен граждански номер. Ето защо неправилно районният съд е приел,
че договорите за цесия са недействителни.
На следващо място,
неоснователни са възраженията на въззиваемия ищец за непротивопоставимост на
цесията поради липса на уведомяване на длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Законът не предвижда начина, формата и средствата, чрез който длъжникът следва
да бъде уведомен. В процесния случай се установява, че в чл. 17 от договор за
прехвърляне на вземания от 21.12.2017 г. страните са се споразумели за
упълномощаване на цесионера „С.Г.Г.” ООД да уведоми длъжника за извършената
цесия. По делото е прието уведомление за цесия, приложено към изпълнителното
дело, от „С.Г.Г.“ ООД в качеството си на пълномощник на „А1 България“ ЕАД и в
качеството си на цедент по договора за цесия от 13.12.2018 г., с което
длъжникът В.С. Д.се уведомява за извършените цесии, описани по-горе. Не са
представени доказателства за връчване на уведомлението за цесия. Въпреки това
въззивният съд приема, че длъжникът в хода на образуваното изпълнително
производство и преди образуване на настоящото исково такова надлежно е бил
уведомен за извършените цесии, поради което същите са породили правно действие
спрямо него.
Основателни се явяват доводите
на въззиваемия за погасяване на вземането по давност. По делото не е спорно, че
изпълнителният лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение.
Настоящият съдебен състав намира за приложима общата 5-годишна давност, както
за главницата, така и за лихвите. В случая по аналогия следва да се приложи чл.
117, ал. 2 ЗЗД. Действително, в чл. 117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията
установени „със съдебно решение“, но няма основание това правило да не се
приложи и за вземанията, за които има влязла в сила заповед за изпълнение. С
аргумент от чл. 439 ГПК вземанията по влязла в сила заповед за изпълнение не
могат да бъдат оспорени по исков ред, освен въз основа на нововъзникнали факти.
Съгласно чл. 415 ГПК, ако не е подадено възражение или същото бъде оттеглено
заявителят няма правен интерес да установи вземането си по съдебен ред. Липсва
логика и основание кредиторът с неоспорено вземане, който не е водил иск по чл.
422 ГПК да бъде поставен в по-неблагоприятно положение от този с оспорено
вземане, още повече че според чл. 416 ГПК и в двата случая: заповедта за
изпълнение влиза в сила, т.е. двата случая са приравнени от процесуалния закон
като правни последици. Исторически чл. 117, ал. 2 ЗЗД предхожда уредбата на
заповедното производство по ГПК /2008 г/, поради което нормата трябва да се
тълкува разширително с оглед чл. 416 ГПК. Влязлата в сила заповед за изпълнение
има стабилитет, сходен с този на влязло в сила осъдително решение, като
установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер
вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на
възражението. Съществуването на вземането макар и да не е установено със сила
не пресъдено нещо, то законодателят е преклудирал доводите на длъжника срещу
основателността на претенцията, както и за изтекла погасителна давност. Това е
така, тъй като с изтичане на срока по чл. 414, ал. 1 ГПК и липсата на
депозирано възражение, за длъжника се преклудира възможността да оспорва
основателността на претенцията, включително да релевира възражение за изтекла
погасителна давност. Следователно влязлата в сила заповед на практика има
последици, близки до силата на пресъдено нещо, защото единствената възможност
за оспорване на самото вземане са основанията по иска с правно основание чл.
424 от ГПК. Извън тях и след срока по чл. 424 ГПК длъжникът не може да се
ползва с друга форма на искова защита, с която да оспорва вземането.
Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в
срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на
вземането/, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта
за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира
окончателно, тъй като по новият процесуален ред заповедите за изпълнение влизат
в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК-отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата,
относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират.
Следователно и за вземанията, установени с влязла в сила заповед за незабавно
изпълнение, приложимият давностен срок за погасяването му е петгодишен съгл.
чл. 117, ал. 2 ЗЗД /в този смисъл Решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр. д. №
4063/2021 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; Решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. №
1722/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, Определение № 50130 от 08.03.2023 г. по
гр. д. № 3235/2022 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС,
Определение № 576 от 16.09.2015 г. по ч. гр. д. № 4647/2015 г., Г. К.,
ІV Г. О. на ВКС; Определение № 443 от 30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г.,
Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, Решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г.,
Г. К., ІV Г. О. на ВКС/.
Доколкото по делото
не се установява точната дата на влизане в сила на заповедта, въззивният съд
приема за начална дата за течене на давността издаването на изпълнителния лист
– 15.06.2009 г.. По делото въззиваемият не е ангажирал доказателства в период
от 5 години, считано от 15.06.2009 г., давността да е била спирана или
прекъсвана. Неоснователно се позовава на ППВС № 3 от 18.11.1980 г., съгласно
което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно
принудителното осъществяване на вземането. В процесния случай изпълнителното дело е
образувано на 29.05.2019 г., т.е. до тази дата е текла погасителната давност,
като същата е изтекла към 15.06.2014 г.. По тези съображения въззивният съд приема, че
принудителното изпълнение на вземането, предмет на изпълнителния лист от
15.06.2009 г., издаден по ч.гр.д.№ 40389/2008г. по описа на СРС, 79 с-в, е
погасено по давност.
По изложените
съображения предявеният от въззиваемия иск се явява основателен, поради което
решението на районния съд следва да бъде потвърдено, но не по изложените от
районния съд мотиви, а с оглед възприетото на настоящата инстанция.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на
разноски има ответникът по исковете. Пред въззивния съд същият е претендирал разноски
в размер на 300 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По
делото са представени доказателства за заплащането му, поради което посочената
сума следва да се възложи в тежест на въззивника.
Предвид на изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРДАВА Решение № 163166
от 29.06.2020 г., по гр.д. № 50165/2019 г. по описа на СРС, 25-ти състав
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 2 ГПК „Б.Е.”
ООД, ЕИК**********да заплати на В.С.Д., ЕГН: **********, сумата в размер на 300
лева, представляваща разноски пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.