Р Е Ш Е
Н И Е
№.......
гр. София, 26.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
ІІ - В въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и трети февруари
през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
Мл. съдия
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр. д. № 3829/2019
г. по описа на СГС и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение №563505/17.12.2018
г. по гр. д. № 12514/2018 г. на Софийски районен съд, 61 състав, е признато за
установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 9 ЗПК, че Б.М.С., ЕГН **********,
дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *****, сумата от 3319,61 лв. - задължение за главница по
договор за отпускане на потребителски паричен кредит № 498570, сключен на
16.09.2010 г. между „У.К.Ф.“ ЕАД и Б.М.С., което вземане е прехвърлено с
договор за прехвърляне на вземания, сключен между „У.К.Ф.“ ЕАД и „Е.М.“ ЕООД от 19.11.2012 г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -
31.03.2016 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.04.2016 г. по ч. гр. д. № 17720/2016 г. на СРС,
61 състав, като искът е отхвърлен за разликата над 3319,61 лв. до сумата от
3690,77 лв. като неоснователен. Ответникът Б.М.С. е осъден да заплати на „Е.М.“ ЕООД сумата от 66,40 лв. - разноски в заповедното производство
и сумата от 336,23 лв. - разноски пред първата инстанция, съобразно уважената
част от иска на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Срещу
решението в частта, с която е уважен искът за сумата от 3319,61 лв. и са присъдени разноски, е подадена въззивна
жалба от ответника Б.М.С. (починал в хода на въззивното производство и заместен
по реда на чл. 227 ГПК от наследниците си по закон - Е.П.С. - съпруга, Р.Б.А. -
дъщеря и А.Б.С. - дъщеря), чрез адвокат Е.Е., с доводи за неправилност поради
нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че съдът неправилно е
приел, че между ответника и „У.К.Ф.“ ЕАД е възникнало валидно облигационно
отношение, че вземането е прехвърлено с валиден договор за цесия, че цесията е
била надлежно съобщена на ответника, че вземането не е погасено по давност.
Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната част и
отхвърляне на иска.
Въззиваемата страна - „Е.М.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат П.В., оспорва жалбата и моли съда
да потвърди решението в атакуваната част. Сочи се, че по
делото е установено, че между ответника и „У.К.Ф.“ ЕАД е съществувало валидно
облигационно правоотношение, вземането по него е било
прехвърлено с договор за цесия в полза на дружеството -в ищец, ответникът е бил надлежно уведомен за цесията,
неоснователни са и твърденията за погасяване на вземането по давност. Моли се жалбата да бъде оставена без уважение. Не се претендират разноски за въззивното
производство.
Първоинстанционното
решение в частта, с която е отхвърлен искът, предявен по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, р. чл. 9 ЗПК, вр.
чл. 99 ЗЗД, за разликата над 3319,61 лв. до сумата от 3690,77 лв.,
не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила.
За
да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във
връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:
Въззивната
жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част, постановено е в съответствие с материалния закон и като правилно следва
да бъде потвърдено. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В
тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват
факти и обстоятелства, относими към конкретния правен спор, като настоящият
съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по реда
на чл. 272 ГПК.
В допълнение и
по наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на решението,
въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с установителен иск,
предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 3690,77 лв. - главница по договор за отпускане
на потребителски паричен кредит № 498570 от 16.09.2010
г., сключен между ответника Б.С. и „У.К.Ф.“ ЕАД, което вземане е прехвърлено на
ищеца с договор за прехвърляне на вземания от 21.11.2012 г. Претендирана е и законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 31.03.2016 г., до окончателното плащане. За посочената
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 17720/2016 г. на СРС, 61 състав. Уважено
е подадено от длъжника възражение по чл. 423 ГПК, като в срока по чл. 415, ал.
1 ГПК от заявителя е депозирана искова молба вх. № 2004866/22.02.2018 г.
С отговора на
исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил иска по
основание и размер, със съображения, че ищецът не е активно легитимиран да предяви
иска, че ответникът не е бил уведомен за извършената цесия, а
освен това вземането е погасено по давност.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Съгласно чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако
законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Следователно
основателността на предявените искове e обусловена от установяването на
следните кумулативни предпоставки: 1/. да е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на което е
предоставена на ответника уговорената сума; 2/. задълженията на ответника да са
станали изискуеми; 3/. вземането на кредитора да е прехвърлено на ищеца с
договор за цесия, за което ответникът да е бил уведомен.
На първо
място, оплакването на въззивника - ответник за
липса на облигационно правоотношение с „У.К.Ф.“ ЕАД е неоснователно. Същото е
преклудирано, тъй като подобно оспорване липсва в отговора на исковата молба, а
освен това сключването на договор за потребителски кредит между ответника и
посоченото дружество се установява от събраните по делото доказателства - Договор
за отпускане на потребителски паричен кредит № 498570 от 16.09.2010 г., сключен
между „У.К.Ф.“ ЕАД и Б.М.С., видно от който „У.К.Ф.“ ЕАД е
отпуснало на ответника потребителски кредит в размер на 4702,32 лв., от които
3800 лв. - главница, 190 лв. - комисионни и 712,32 лв. - застрахователна
премия. Кредитополучателят се е задължил да погасява задължението си по кредита
на 48 месечни вноски, всяка от които по 143,75 лв., платими на 14 - то
число всеки календарен месец, в срок до 14.09.2014 г., при ГПР - 25,15 % и ГЛП
- 20,261 %. Приети са също по делото Общи условия за предоставяне на
потребителски паричен кредит от „У.К.Ф.“ АД, както и погасителен план към
договора. Договорът, общите условия и погасителният план
носят подписи за страните по тях, които не са оспорени
в хода на производството. От заключението на съдебно – счетоводната експертиза (ССчЕ), неоспорена от страните, която въззивният съд по реда на чл. 202 ГПК кредитира, се установява, че кредитът е отпуснат с цел
рефинансиране на Договор за потребителски паричен кредит с № 407099, по
процесния кредит са извършени плащания за периода 14.10.2010 г. - 14.04.2012 г.
на главницата в размер на 1382,71 лв. (а общо дължимата по договор и
погасителен план е в размер на 4702,32 лв.). Към 19.11.2012 г. неплатената
главница е в размер на 696,27 лв., съответно към 31.03.2016 г. дължимата
главница е в размер на 3319,61 лв. В заключение вещото лице е констатирало, че
в счетоводната система по партидата на процесния договор за кредит са регистрирани
плащания през 2017 г. в общ размер на 4 282,90 лв.
Процесният
договор, който има характеристиките на договор за потребителски кредит по чл. 9 ЗПК, е действителен като сключен в изискуемата от закона
форма, като страните по него са постигнали съгласие по съществените му елементи
- размер на кредита, падеж и размер на месечните погасителни вноски, срок на
издължаването му. Договорът е сключен
при действието на Закона за потребителския кредит - Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в
сила от 12.05.2010 г., изм. и доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от
31.08.2010 г. В разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 - 2 ЗПК са
изчерпателно изброени задължителните реквизити на договора, като
съобразно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията по чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен. В разглеждания
случай въззивният съд не констатира нарушения от кръга на посочените, които да
водят до недействителност на договора за кредит, а такива не се твърдят и от въззивника. Поради изложеното, съдът приема, че между „У.К.Ф.“ ЕАД и Б.М.С. е възникнало валидно облигационно
правоотношение по Договор за
отпускане на потребителски паричен кредит № 498570 от 16.09.2010 г., по който ответникът е преустановил
плащанията.
Следващият
спорен въпрос е свързан с това дали ищцовото дружество е материално легитимиран
кредитор на вземанията по договора за предоставяне на паричен кредит, съответно
съобщена ли е надлежно цесията на длъжника.
По делото е
приет Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 19.11.2012 г., сключен между „У.К.Ф.“ АД, в качеството му на продавач или
цедент и „ЕОС М.“ ООД в качеството му на купувач или цесионер,
с който цедентът е прехвърлил и продал съгласно чл. 2.1 от Рамков договор от
22.11.2011 г. на цесионера необслужвани от длъжниците вземания за период от
181 до 210 ден просрочие, произхождащи от договори за потребителски кредити,
сключени от цедента с физически лица, които вземания са описани в Приложение №
1 към договора - неразделна част от него. В договора страните
са уговорили условията, при които продавачът прехвърля на купувача вземанията.
Продавачът изрично е упълномощил купувача, след изплащане на цената по договора за цесия, с правата за уведомяване на длъжниците, за
което цесионерът се е задължил да представи копие от уведомяването на цедента -
чл. 3.2.
От Приложение
№ 1 към Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от
19.11.2012 г. между „У.К.Ф.“ АД и „ЕОС М.“ ООД
се установява, че първоначалният кредитор е прехвърлил на купувача (на ищеца) определени вземания, сред които и процесното вземане в
размер на 3690,77 лв., което е индивидуализирано с номер на кредит - 498570,
имена на длъжника - Б.М.С., ЕГН на кредитополучателя. Приложението е подписано
от представител на продавача и от представител на купувача. Вземането срещу
ответника е индивидуализирано по посочения начин, поради което следва да се
приеме, че страните по договора за цесия са постигнали съгласие относно
съществените белези на конкретното вземане - правоотношението, от което е
възникнало и неговият размер.
По делото е
представено уведомление до Б.М.С. за извършено прехвърляне на вземания (цесия),
с което „У.К.Ф.“ АД, чрез пълномощника си „ЕОС М.“ ООД,
чрез К.Д.- пълномощник съгласно нотариално заверено пълномощно с рег. №
1229/2012 г. от 04.06.2012 г. на нотариус рег. № 533 на НК с район на действие
СРС, уведомява ответника за сключения договор за цесия от 19.11.2012 г., както
и че вземането по договор № 498570 от 16.09.2010
г. е прехвърлено на „ЕОС М.“ ООД, както и че плащането следва да се
извърши на новия кредитор. Няма данни това уведомление да е било получено от
ответника преди подаване на исковата молба.
Ищецът
основава претенциите си, респективно качеството си на кредитор, на договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 19.11.2012 г. и Приложение № 1 към същия, като е
представил препис - извлечение от това приложение, което е двустранно подписано
и съдържа съществените индивидуализиращи белези на конкретното вземане -
правоотношението, от което е възникнало и неговия размер.
Прехвърлянето
на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на едно вземане (цедент) го
прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът за цесия винаги предполага
съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, като вземането
преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал - чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Длъжникът по вземането не е страна по цесията. В
закона липсва изискване за форма за действителност на цесията. Цесионерът
придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на
сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона
преминават и всички акцесорни права (освен ако е уговорено противното). Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по
договора, така и на трето лице - длъжника, налага извършването на допълнително действие -
съобщаване на длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД.
Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че
вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и
за да породи действие трябва да бъде извършено от стария кредитор (цедента) - чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност
за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи
точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е
легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Целта на задължението на цедента за уведомяване на
длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на
неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на надлежно
легитимирано лице, което е носител на вземането. Без да е елемент от
фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите лица - длъжника, правоприемниците и кредиторите
на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички
трети лица от момента, в който съобщението бъде получено от длъжника - чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съгласно
практиката на ВКС (решение № 243/06.03.2017 г. по т. д. № 3501/2015 г., І т. о.,
решение № 449/06.03.2013 г. по гр. д. № 1268/2011 г., IV г. о., решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. и др.), съобразно
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД правно релевантно за действието на цесията е единствено
съобщението до длъжника, извършено от цедента (стария кредитор), но не и
съобщението, извършено от цесионера (новия кредитор). Цесионерът става титуляр
на вземането в отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но
действието спрямо длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същевременно, поради отсъствие на специални изисквания
в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за
извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника
и тогава, когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение
към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение
за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В практиката
на ВКС се приема още (решение № 204/25.01.2018 г. по т. д. № 2230/2016 г., І т.
о., решение № 156/30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., решение №
137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. и др.), че съобщението от
новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие, но това не означава, че предишният кредитор
няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника
като негов пълномощник. Това становище е аргументирано с разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, според която представителната власт възниква по волята
на представлявания, нейният обем се определя според това, което упълномощителят
е изявил (чл. 39 ЗЗД) и след като не са предвидени никакви изрични
ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с
уведомяването за цесията, по силата на принципа за свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не
противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу неправомерно
изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства за представителната
власт на новия кредитор.
В конкретния
случай по делото няма данни да е налице надлежно връчване на съобщение от
цедента на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането преди образуване на
исковото производство. В договора за продажба и прехвърляне на вземания от
19.11.2012 г., подписан от представители на цедента и на цесионера, се съдържа изрична клауза - чл. 3.2, с която
цедентът упълномощава цесионера да уведоми длъжниците за извършеното
прехвърляне на вземания, като цесионерът се задължава сам да извърши
уведомяването от името и за сметка на цедента, т. е. налице е надлежно упълномощаване от
страна на цедента в полза на цесионера за съобщаване на цесията. Уведомлението от цедента (направено чрез неговия
пълномощник - новият кредитор, чрез пълномощник, по отношение на който във
въззивното производство не са изложени оплаквания, че не е бил надлежно
упълномощен да представлява „ЕОС М.“ ООД по пълномощно с
рег. № 1229/2012 г. от 04.06.2012 г. на нотариус рег. № 533 на НК с район на
действие СРС, а за цесионера е положен и печат) за сключения
договор за цесия с предмет процесното вземане обаче представлява приложение към
исковата молба, което е било надлежно връчено на ответника чрез процесуалния му
представител на 19.04.2018 г., с което следва да се приеме, че цесията е била
надлежно съобщена на длъжника и има действие за същия.
По тези
съображения настоящият състав намира, че изходящото от кредитодателя цедент
уведомление, представено с исковата молба на ищеца - цесионер и достигнало до
ответника с връчването на съдебните книжа на адвоката на
ответника, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда
действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е материалноправно легитимиран да претендира
цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният дължи да престира на
него, а не на стария кредитор. В този смисъл и възражението на ответника, че
като длъжник по договора не е уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършената цесия, поради което цесията няма
действие спрямо него, съдът намира за неоснователно.
По делото е
безспорно установено, че ответникът е усвоил предоставената му в заем сума,
като не е заплатил част от погасителните вноски, а крайният срок за издължаване
на кредита е настъпил на 14.09.2014 г. Във връзка с възражението на ответника
за погасяване на вземането по давност съдът приема, че процесното вземане
произтича от договор за кредит, разновидност на договора за заем, а за
вземания, произтичащи от договор за заем, се прилага общата петгодишна давност
предвид разпоредбите на чл. 110 и чл. 111 ЗЗД. В този смисъл е налице константна съдебна практика,
обективирана в решение № 540/20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 110/2011 г.,
IV г. о., решение № 261/
12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о.,
решение № 28/05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г.,
III г. о. и др. Уговорката между страните за
връщане на предоставена като кредит сума на погасителни вноски не
превръща този кредит в такъв за периодични платежи, а представлява
уговорка за изпълнение на задължението на части – по арг. за противното
от чл. 66 ЗЗД. Когато вземането по кредита е разсрочено на
отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата
настъпва в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие,
което има силата на закон между тях. За съответната част от главницата
изискуемостта настъпва с изтичане на срока за плащането й, от който момент за
тази част кредиторът може да търси изпълнение, вкл. и по съдебен, т. е.
принудителен ред, поради което бездействието му се санкционира с течение
на давностния срок по отношение на тази част от вземането
по кредита. Ето защо началният
момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по
погасителни вноски по договор за кредит, е моментът на изискуемостта на съответната вноска.
Само по отношение на падежиралите вземания за
възнаградителни лихви се прилага кратката тригодишна погасителна давност.
В случая ищецът претендира само вземане за
главница, не и за възнаградителни лихви, поради което приложима е общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД.
По отношение релевираното от въззивника
възражение за изтекла в негова полза погасителна давност следва да се посочи, че давността се прекъсва на основание чл. 111, б. „б“ ЗЗД с предявяването на иск за вземането, в
случая - от депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, а именно - на 31.03.2016 г., от който момент се счита
предявен установителният иск (чл. 422, ал. 1 ГПК) и от който момент давността е прекъсната (чл. 116, б. „б“ ЗЗД). Към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
петгодишната давност е изтекла за неплатените задължения за главница по месечните погасителни вноски с
падеж до 31.03.2011 г. - или по вноските с падеж до 14.03.2011 г. включително. В
случая се претендират вноски за периода след 14.04.2012 г., с оглед приетото от
районния съд, че последното плащане е било на 14.04.2012 г., който извод не е
оспорен в настоящото производство, поради което от 14.04.2012 г. до 31.03.2016 г. не е изтекла
предвидената петгодишна погасителна давност. Ето защо и възражението за погасяване на вземането по
давност съдът приема за неоснователно.
Във въззивната
жалба не са изложени никакви оплаквания относно размера, до който искът за
главница е бил уважен, не са изложени и твърдения за извършено от ответника
плащане на суми по договора за кредит след 2012 г.,
включително съобразно приетото по делото заключение на ССчЕ, което плащане следва да бъде взето
предвид от съда, поради което с
оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК тези въпроси не могат да бъдат пререшавани от
въззивния съд или да се приемат различни правни изводи от тези на районната
инстанция. Поради това, искът за главница е основателен за сумата от 3319,61
лв., ведно със законната лихва от 31.03.2016 г. -
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане.
При липса на
други оплаквания с въззивната жалба и след преценка, че с решението не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми, въззивният съд намира, че атакуваният съдебен акт е
правилен и като такъв следва да бъде потвърден.
При този изход
на спора, разноски за настоящата инстанция се следват единствено на въззиваемата страна, от която обаче не се претендират такива.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №563505/17.12.2018
г. по гр. д. № 12514/2018 г. на Софийски районен съд, 61 състав, в обжалваната
част, с която е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД, че
Б.М.С., ЕГН ********** (починал в хода на въззивното производство и
заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследниците си по закон - Е.П.С., ЕГН ********** - съпруга, Р.Б.А., ЕГН ********** - дъщеря и А.Б.С., ЕГН ********** - дъщеря), дължи
на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *****, сумата от 3319,61 лв. - задължение за главница по
договор за отпускане на потребителски паричен кредит № 498570, сключен на
16.09.2010 г. между „У.К.Ф.“ ЕАД и Б.М.С., което
вземане е прехвърлено с договор за прехвърляне на вземания, сключен между „У.К.Ф.“
ЕАД и „Е.М.“ ЕООД от 19.11.2012 г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение - 31.03.2016 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.04.2016 г. по ч. гр. д. № 17720/2016
г. на СРС, 61 състав, както и в частта, с
която Б.М.С. е осъден да заплати
на „Е.М.“ ЕООД сумата от 66,40 лв. - разноски в
заповедното производство и сумата от 336,23 лв. - разноски пред първата
инстанция, съобразно уважената част от иска на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В необжалваната
отхвърлителна част решението по гр. д. № 12514/2018 г. на Софийски районен съд,
61 състав е влязло в сила.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.