№ 2017
гр. Бургас, 17.12.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети декември през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско
дело № 20212100501961 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “Агенция за
контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет.3, чрез юрисконсулт Методиев.
Обжалва се разпореждане №6746, инкорпорирано в заповед №2796 от 11.10.2021г. за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК против ЗЛ. В. АТ. от гр. Бургас, в
частта, с която е отхвърлено заявлението относно вземането за договорна и мораторна
лихва.
Според жалбоподателя, съдът неправилно заключил, че уговорката за това
възнаграждение представлява неравноправна клауза. Сочи се, че разпореждането е
постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост.
На първо място са развити теоретични разсъждения относно това коя клауза е
неравноправна според чл.143 ЗЗП. Намира за неотговарящо на действителността
обявяването на договора за паричен заем за недействителен. Излага подробни съображения,
че сключения договор е съобразен с императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, която не
предвижда в договора изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени
в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляването му. Развива
доводи относно естеството на договорната лихва и начина на формирането му при
небанковите финансови институции. Относно претенцията за мораторна лихва се сочи, че
същата се дължи на основание чл.86 ЗЗД, изчислена върху непогасената част от главницата
и е в размерна ОЛП+10 процентни пункта, като това обезщетение е изчислено върху
претендираната главница.
Моли разпореждането да бъде отменено, като вместо него се постанови издаването на
заповед за изпълнение и за отхвърлената част от заявлението досежно възнаградителната и
мораторната лихви. Претендира разноски за въззивната инстанция в размер на 15 лв.,
1
съобразно внесената държавна такса.
Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в
законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно
упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо
съдът намира частната жалба за допустима.
Бургаският окръжен съд като взе предвид становището на частния жалбоподател и
събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Частно гражданско дело № 7062 по описа за 2021г. на Районен съд- Бургас е
образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено
от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД /понастоящем правно-
организационната форма е ООД/, чрез пълномощник- юрисконсулт.
Иска се издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист против ЗЛ. В. АТ. от
гр. Бургас, за следните суми: 873,14 лв.- главница; 47,48 лв.- договорна лихва за периода от
26.04.2019г. до 6.12.2019г.; 137,22 лв.- обезщетение за забавено плащане за периода от
7.12.2019г. до 24.09.2021г., както и законна лихва от подаването на заявлението.
В т.12 от заявлението са изложени следните обстоятелства:
На 11.04.2019г. между ЗЛ. В. АТ. и „Изи Асет Мениджмънт“ бил сключен договор за
паричен заем №3499971, по силата на който заемателят получил и се съгласил с всички
условия на индивидуалния договор и тарифа на дружеството- заемодател. Заемателят
получил в заем 1750 лв., като се задължил да върне получената сума, ведно с дължимата
договорна лихва в размер на 219,62 лв., съгласно условията на договора, като заплати общо
1969,62 лв. на 17 двуседмични погасителни вноски, като последната падежна дата била
6.12.2019г. Длъжникът извършил плащания общо в размер на 1704 лв., като след тяхното
приспадане оставали дължими 873,14 лв. главница, договорна лихва 47,48 лв. за периода от
датата на първата до датата на последната вноска, законната лихва за забава върху
непогасената главница- 137,22 лв. за периода от настъпването на забавата- 7.12.2019г. до
24.09.2021г. Съгласно договора за цесия, заемодателят има право да прехвърли вземането си
по договора на трето лице. На 1.12.2020г. било подписано Приложение №1 към Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017г., между заемодателя и
дружеството- заявител. По силата на договора за цесия вземането е прехвърлено с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности на заявителя. Длъжникът бил уведомен за
извършената цесия на 7.12.2020г. с писмо с обратна разписка.
До подаването на заявлението длъжникът не изпълнил задължението си.
Към заявлението са приложени пълномощно и квитанция за внесена държавна такса,
а като доказателства: Договор за паричен заем № 3499971 от 11.04.2019г., предложение за
сключване на договор за паричен заем; и приложение към него.
Районният съд е издал заповед № 2796/11.10.2021г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК за претендираната главница, ведно с обезщетения за забавено
плащане в размер на законната лихва върху главницата от подаването на заявлението, както
и за част от разноските.
2
С обжалваното разпореждане от същата дата /инкорпорирано в текста на заповедта/ е
отхвърлено заявлението в частта относно претенцията за възнаградителната лихва, както и
относно претенцията за обезщетението за забавено плащане за периода до подаване на
заявлението. Изложени са съображения, че в отхвърлената част заявлението е основано на
договор за потребителски кредит, който е изначално недействителен съгласно чл.10а, чл.11
ал.1, т.10 във вр. с чл.19, ал.1-4, чл.22 и чл.23 ЗПК и потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, респективно- на неплатения остатък. Посочено е, че
неустойката за непредставяне на обезпечение, уговорена с чл.4, ал.2 на договора, всъщност е
част от възнаграждението за предоставения кредит, умишлено обособена като отделно
възнаграждение, привидно условно, с цел заобикаляне на ограничението на чл.19, ал.4 от
ЗПК, установяващ лимит на ГПР. Същата, макар да не е претендирана в заявлението, според
съда опорочава договора- съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК следва да включва всички разходи
по кредита, които са известни на кредитора и които потребителя следва да заплати, но т.нар.
„неустойка“ не фигурирала в общите разходи на потребителя, макар стойността й да била
пряко свързана с кредита и да се отразявала правопропорционално на стойността на ГПР,
респективно- на общите разходи по кредита. Тази неустойка била изначално известна и
изначално дължима за целия срок на договора още от сключването му, т.е. дължима е не при
неизпълнение на определено задължение да се обезщетят евентуални вреди, а за доведе
/макар и прикрито/ до недопустимо увеличение на възнаграждението на кредитора.
Посочено е още, че неустоечната клауза и клаузата за договорна лихва противоречат и на
правилата на добрите нрави, първата- тъй като защото непредставянето на обезпечение за
кредитора не е равнозначно на неизпълнение на задължението за връщане на сумата и не би
могло да доведе автоматично до вреди за него, подлежащи на репариране, следователно,
още при уговарянето й била предпоставка за неоснователно обогатяване на кредитора, което
е в разрез с нейната обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Уговорката за
възнаградителна лихва също била недействителна, защото надвишавала трикратния размер
на законната лихва, като е цитирана съдебна практика. Затова, като е счел договора за
потребителски кредит за недействителен, районният съд е приел, че потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита /респективно- неплатения остатък/, ведно със
законната лихва.
Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е основателна. Съображения:
Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение когато
искането е в противоречие със закона и добрите нрави, а съгласно т.3 на същата разпоредба-
когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е
налице обоснована вероятност от това.
От текста е видно, че проверката за съответствие на искането с императивна норма на
закона и добрите нрави, както и за наличие на неравноправни клаузи, се отнася само до тези
клаузи от договора, на които се основава искането. В случая, за да обоснове извода си, че по
процесния ДПК се дължи връщане само на чистата стойност на кредита, районният съд е
излязъл извън правомощията си, като е коментирал клаузи /тази за неустойка за
неосигуряване на обезпечение/, на които искането за издаване на заявление по чл.410 ГПК
3
не е основано. Но в заповедното производство по чл.410 ГПК не се разрешава по същество
материалноправния спор между страните.
В случая, претенцията за възнаградителна лихва и за обезщетение за забавено
плащане не противоречат на закона и добрите нрави, нито се основаван на неравноправна
клауза от ДПК.
Неправилен е извода на районния съд, че уговорения от страните по договора за
потребителски кредит годишен лихвен процент от 35 % противоречи на добрите нрави.
Съгласно чл.10, ал.2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от
Министерския съвет. Такава норма към датата на сключване на процесния договор, а и
понастоящем, липсва. Доколкото в закона липсваше законоустановена горна граница на
договорната лихва при потребителските кредити /т.е. липсваше императивна правна норма,
регулираща размера на възнаградителната лихва/, единственото ограничение на свободата
на договаряне на страните по този въпрос според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД бяха правилата
на добрите нрави, поради което съдебната практика, цитирана от районния съд приемаше за
валидна уговорка, при която договорната лихва не надвишава дву- или трикратния размер
на законната лихва /в различните хипотези на обезпечен и необезпечен заем/. Понастоящем
такава горна граница има и това е 5-кратния размер на законната лихва, посочен в чл.19, ал.4
от ЗПК /касаеща ГПР/. Това е така, предвид разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, която изрично
посочва, че лихвите се включват при определяне на ГПР, от което следва, че ограничението
на чл.19, ал.4 ГПК се отнася и за допустимия размер на възнаградителната лихва.
Процесната лихва е в размер на 35 % годишно, не надвишава максимума, предвиден в чл.19,
ал.4 ЗПК, а именно- петкратния размер на законната лихва. Ето защо възнаградителната
лихва е договорена в рамките на закона.
Ето защо, въззивната инстанция намира, че обжалваното разпореждане е неправилно
и незаконосъобразно, поради което същото следва да бъде отменено, а вместо него следва да
се разпореди издаването на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и за тези суми.
С оглед изхода на делото искането за разноски за въззивната инстанция е основателно
и следва да се уважи.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане №6746 от 11.10.2021г., постановено по ч.гр.д.№ 7062 по
описа за 2021г. на Районен съд- Бургас, с което е отхвърлено заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК за сумата от 47,48 лв.,
представляваща договорна лихва, както и за сумата от 137,22 лв.- мораторна лихва, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ допълнителна заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по заявлението на “Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29,
4
ет.3 против ЗЛ. В. АТ., с ЕГН:********** от *** и за следните суми:
- сумата от 47,48 лв. (четиридесет и седем лева и четиридесет и осем стотинки),
представляваща договорна /възнаградителна/ лихва по договор за потребителски
кредит №3499971 от 11.04.2019г., вземането по който е цедирано на „АКПЗ“ ООД ,
дължима за периода от 26.04.2019г. до 6.12.2019г.;
- сумата от 137,22 лв. (сто тридесет и седем лева и двадесет и две стотинки),
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, начислено за периода от
7.12.2019г. до 24.09.2021г.
Връща делото на Районен съд- Бургас за издаване на допълнителна заповед за
изпълнение съобразно настоящото определение, както и за даване на указания на заявителя
да предяви осъдителен иск за вземанията си, за които заявлението е отхвърлено.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5