РЕШЕНИЕ
№ 1537
гр. Пловдив, 10.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мария Д. Личева Гургова
при участието на секретаря Мария Г. Христова
като разгледа докладваното от Мария Д. Личева Гургова Гражданско дело №
20215330115072 по описа за 2021 година
Производството е по иск с правно основание член 26 ал.1 от ЗЗД.
Ищецът Н. И.... Ч. ЕГН **********, с адрес: гр.П.... бул. „Х... Б.........., в исковата си молба
против „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ...... със седалище и адрес на управление:
гр. София 1324, ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър центьр”, етаж 2,
офис 40- 46, иска от съда да прогласи за нищожен договор за предоставяне на поръчителство
№ ......... като лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя,
противоречащ на добрите нрави и не породил правни последици като обезпечаващ нищожна
кредитна сделка.
Твърди, че договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и поръчителя, а
длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ елемент от
фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му възникване, /арг. от чл.
138 от ЗЗД/. Твърди, че договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното
основание за учредяването на поръчителство е кредитора да бъде обезпечен срещу
евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото
правоотношение. Твърди, че законодателят е уредил договора за поръчителство като
съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки
обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено
лично обезпечение. Длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес, поради което
сключването на сделка между него и третото лице - поръчител била лишена от правно
основание. В правната теория основанието на една сделка се схващало като типичната и
непосредствената правна цел, която се преследвала с предоставяне на имуществена облага.
1
Съществуването на основание се извеждало от вида и съдържанието на сделката. Типичната
и непосредствена цел, която страните по договора за предоставяне на поръчителство от
......................... била да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя.
Договорът за предоставяне на гаранция бил уреден от диспозитивни правни норми, поради
което страните могли да уговорят възмездпост на поръчителството, като в тази хипотеза
договорът се трансформирал в двустранен.
Твърди, че договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя
вместо кредитора противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното
правоотношение по смисъла иа чл. 143, т. 19 ЗПК. Съдебната практика била константна, че
противоречи на добрите нрави съглашение при което престациите са явно нееквивалентни.
По договор за предоставяне на гаранция, сключен между длъжника и поръчителя,
длъжникът не получавал никаква престация, поради което нарушаването на принципа на
справедливост било още по-драстично.
Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично
обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член
8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди
сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да
включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от
разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ
се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин
или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедирали по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя имало за цел да предпази потребителите от свръх задлъжиялост и
неплатежоспособност допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която е да
се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения
8, 9 , 23, 24, 43, 45 от Директивата/. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014
г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
Твърди, че поради изложеното, клауза, която предвиждала, че се дължи възнаграждение за
осигуряване на поръчител е в пряко противоречие е целта на Директивата. На практика
такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин
на длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което
дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжиялост на длъжника се увеличавала.
Съдът имал задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния
2
закон, като той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата
(решения по дела С-106/89 .................
Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следвало да изпълнява кредитора
били в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата
страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако
кредитодателят действаше добросъвестно.
Твърди, че поради изложеното бил изпълнен общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и с
оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна
уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следвало да бъде квалифицирана като
неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.
Поставяйки на кредитополучателят изискване да сключи договор с дружеството -
поръчител, кредитодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД, договарял в полза на поръчителя
по смисъла на чл. 22 ЗЗД. От вътрешните отношения между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
кредитополучателят следвало, че ако той беше изразил воля да сключи договор за
поръчителство, той не го правел в изпълнение на свое задължение към кредитодателя.
Поради което единственият му мотив би бил да надари кредитора.
По силата на чл.225, ал. 1 ЗЗД, с договорът за дарение дарителят следвало незабавно да
престара, в противен случай договорът бил нищожен. От представения по делото
погасителен план било видно, че ответникът се е задължил да погасява възнаграждението на
поръчителя разсрочено, т.е. той не е надарил незабавно кредитодателя, поради което
следвало да се отрече правния ефект на тази уговорка.
ОТВЕТНИКЪТ „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК .............. с отговора на исковата
молба заявява, че предявеният иск е допустим но неоснователен и го оспорва. Излага доводи
във връзка с направеното оспорване.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ................ бил сключен договор за
паричен заем № .........., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична
сума в размер на 300,00 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на.....седмични
вноски, с краен падеж-..... с фиксиран годишен лихвен процент по заема 40 %, при ГПР 48,
14 % и общ размер на всички плащания 320,00 лева.
Между страните по делото пък бил сключен договор за предоставяне на поръчителство №
............ с който ищецът възлага на ответника да отговаря солидарно с него пред „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, по изпълнение на всички задължения на потребителя, възникнали
съгласно договора за паричен заем.
С оглед на това, между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата
сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3
от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
3
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно разпоредбите на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1,
чл. 11 ал. 1 т. 7¬12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
С исковата молба като предмет на процеса е въведен друг договор - за предоставяне на
гаранция, по отношение на който се твърди, че също е нищожен, който следва да бъде
обсъден, за да се прецени дали действително е предвиден в противоречие със специалния
ЗЗП.
Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски
кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, да се посочи общата дължима сума и същото е
въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото
задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на
кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48,14 %, а фиксираната лихва 40 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата
между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставяло потребителят
в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което
ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за кредит било посочено, че общият размер на дължимата сума
е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 320,00 лева. Наред с
това обаче, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място ............. дори със
същия номер на договора .... е сключен друг договор с трето за кредитното правоотношение
лице (ответникът) за гаранция, с който се обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 от
договора за кредит, като за услугата на ответника се дължи възнаграждение в размер на
128,00 лева. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но
възнаграждението по единия (за поръчителството), е предвидено да се заплаща с
погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на
договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия
4
чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са
приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за
поръчителство. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за
поръчителство, която произтича от чл. 4 от договора за кредит, но размерът й е дължим в
друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заем, като
включена в съдържанието му и в погасителния план. Действително в договора за кредит
клиентът принципно има право на избор - сам да си осигури поръчител или да представи
банкова гаранция, или пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се
явява ответникът), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи
допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че възнаграждението за
обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че то не следва да бъде включено
като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са
допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.
Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това
изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат
спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК
Според договора за кредит ГПР е 48,14 %, но това не е размерът на действителните разходи
за длъжника, защото сумата е без тази за възнаграждението за гаранцията по другия договор,
а с включването и на тази такса кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова и тази клауза
за обезпечение е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на
кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за
допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за поръчителство прикрива разходи, които
по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на
чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат
5
заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в
посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко
точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Посочването в договора за кредит на по - нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК,
като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен,
за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22
от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една
нищожна кредитна сделка.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за
точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за гаранцията в
размер на почти половината от отпуснатия кредит, съдът намира за установено в разрез с
добрите нрави и против интересите на потребителя. Това е така, тъй като по този начин се
генерират допълнителни разходи за потребителя, извън установения ГПР. В този случай
следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи,
установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са
недействителни. Оттук и искът се явява основателен, като следва да се признае за
установено, че както клаузата за предвиждане на обезпечение, така и сключеният въз основа
на нея допълнителен договор за гаранция, обезпечаващ кредита, също е предвиден в
противоречие със специалния закон и се явява нищожен.
На основание чл. 78 ал.1 от ГПК, следва да бъде осъден ответника да заплати на ищеца
направени по делото разноски в общ размер на 50,00 лева за държавна такса.
По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че
той се представлява безплатно от ........... С.Н., поради затрудненото си материално
положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването
му на безплатна адвокатска помощ.
С оглед на горното съдът намира, че на основание чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004
6
г., следва да осъди ответника да заплати на .............. адвокатско възнаграждение в размер на
300,00 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ”
ЕООД, ЕИК: .................със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал
Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40 - 46, от една страна и Н. И.... Ч. ЕГН
**********, с адрес: гр.П..... бул. „Х... Б........от друга, че договор за предоставяне на
поръчителство № ......................... е нищожен, като уговорен неравноправно в ущърб на
потребителя, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: ........... със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40 -
46, да заплати на Н. И... Ч. ЕГН **********, с адрес: гр.П..... бул. „Х.... Б.................. сумата
от 50,00(петдесет)лева, направени разноски по делото за държавна такса.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: ........... със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40 -
46, да заплати на адвокат С.К. Н. ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. П...... ул. „Й....Г....
сумата от 300(триста) лева, представляваща адвокатски хонорар по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на съобщение до страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ____/п/ ___________________
7