Р Е Ш Е Н И Е №
449
гр. Сливен,
26.05.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД, гражданско отделение, ХI-ти граждански състав, в открито съдебно заседание на деветнадесети
май през две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВА КОДЖАБАШЕВА
при секретаря АНДРЕАНА
СТАНЧЕВА, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 85 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, с която
„Кредитреформ България“ ЕООД е предявило срещу Н.Д.Т. *** обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 99 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 25.05.2016 г. между
ответницата и „4финанс“ ЕООД бил сключен Договор за кредит № ********** по реда
на чл. 6 от ЗПФУР, при спазване на съответните процедури, който бил осмият по
ред сключен договор за кредит между същите страни. Кредитополучателката подала
заявка за отпускане на кредит след регистрация в системата „Вивус“, като имала
цялата преддоговорна информация - стандартен европейски формуляр,
общи условия, проект на договора. С натискане на бутон „Подпиши“ се считало, че
тя е подписала договора, както и че се е запознала с ОУ. На ответницата бил
отпуснат заем в размер на 1000 лева, за срок от 30 дни, като сумата била
преведена чрез „Изи пей“ АД на същата дата 25.05.2016 г. Ищецът твърди, че
ответницата заявила и ползването на услугата експресно разглеждане, за което
дължи и такса в размер на 206,31 лв.
Ищецът излага, че с настъпване на падежа - 24.06.2016
г., длъжницата изпаднала в забава. До нея били изпратени три
броя напомнителни писма, но въпреки отправените покани, ответницата
не изпълнила задължението си за връщане на заетата сума.
На 01.02.2018 г. бил сключен Договор за цесия, с който
вземанията по процесния Договор за кредит били прехвърлени на ищцовото
дружество, като цесионерът бил изрично упълномощен от цедента да уведоми
длъжника за цесията. До ответницата било изпратено препоръчано писмо за
уведомяване за прехвърлянето, но пратката била върната като „Непотърсена“.
На изложените основания се иска осъждане на
ответницата да заплати на ищеца сумата от 1000 лв. - непогасена главница по договора
за кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, сумата
от 206,31 лв., представляваща такса експресно разглеждане на заявката за
отпускане на кредит и се претендират направените по делото разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответницата, с
който се оспорва основателността на исковете и се претендира отхвърлянето им.
Ответницата твърди, че не е уведомена за настъпила предсрочна изискуемост на
кредита, както и че не е уведомена за извършената цесия. Излага и твърдения, че
е погасила претендираните задължения чрез плащане на кредитора „4финанс“ ЕООД,
извършено на 25.05.2016 г., за което представя доказателства.
В съдебно
заседание ищцовото дружество не изпраща представител. Депозирало е писмени
становища, с които претендира уважаване на исковете.
Ответницата,
редовно призована, не се явява и не изпраща представител.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства
и становищата на страните, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са кумулативно обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 99 ЗЗД за осъждане на ответницата
да заплати на ищеца сумата от 1000 лева
- главница по Договор за кредит №
**********/25.05.2016 г., сключен с „4финанс“ ЕООД, вземанията по който са
прехвърлени на ищцовото дружество с Договор за прехвърляне на вземания
BGF-2018-033/23.11.2018 г., както и сумата от 206,31 лв., представляваща такса
експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане.
Исковете
са процесуално допустими.
По същество
искът за главница съдът намира за изцяло
основателен и доказан.
Неоснователни
са възраженията на ответницата за ненастъпили условия за предсрочна изискуемост
на ищцовото вземане, тъй като ищецът изобщо не се позовава на предсрочна
изискуемост, както и за нередовно съобщаване на длъжницата за цесията.
Ищецът твърди, че в качеството му на цесионер е
кредитор на длъжницата за вземане, произтичащо от сключен с цедента договор за
кредит от разстояние.
С договор за цесия № BGF-2018-005/01.02.2018 г., сключен между „4финанс“ ЕООД и “Кредитреформ
България” ЕООД страните са уговорили, че продавачът прехвърля на купувача
станалите ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, описани в Приложение №
1. По делото е представено Приложение № 1 към договора, в което е посочено
вземането на цедента „4финанс“ ЕООД спрямо ответницата Н.Д.Т., с посочен единен
граждански номер, по Договор № **********/25.05.2016 г., с общ размер на
прехвърленото вземане от 2504,80 лв., размер на отпуснатата главница от 1000
лв., възнаградителна лихва от 33,69 лв., такса от 206,31 лв., наказателна лихва
от 1234,80 лв. и такса за събиране от 30 лв. Съдът намира, че е налице воля за
прехвърляне на процесното вземане, доколкото и последното е надлежно
индивидуализирано в представеното приложение към договора.
Прехвърлянето на вземането е произвело правното си
действие по отношение на длъжника в съответствие с изискванията, въведени в
разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. На първо място следва да се посочи, че по
делото е представено пълномощно от цедента, с което се упълномощава цесионерът
да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Предишният кредитор има правото
да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник, в който смисъл е и Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. №
2639/2014 г. на II т. о. на ВКС.
Длъжникът не е получил уведомлението за прехвърляне на
вземането, доколкото видно от представената по делото обратна разписка се е
върнала с отбелязване като непотърсена.
Следва обаче да се приеме, че приложеното към исковата
молба уведомление, изхождащо от цесионера в качеството му на пълномощник на
стария кредитор и достигнало до длъжника с нея, представлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99,
ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване
на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от
съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу
длъжника. В този смисъл е и константната практика на Върховния касационен съд -
напр. Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о.
Вземането, предмет на договора за цесия, е породено от
договор за кредит от разстояние. По отношение на тези договори, освен общите
нормативни правила, установени със Закона за задълженията и договорите, намират
приложение и тези, съдържащи се в Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, Закона за платежните услуги и платежните системи, Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги и Закона за
потребителския кредит.
Легалната дефиниция на този вид договори се съдържа в
разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗПФУР, съгласно която договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние - едно или повече. В разпоредбата на чл.
18 ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти и обстоятелства във връзка
със сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като
доказателствената тежест е възложена на ищеца - доставчик на услугата. За
доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления,
отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Законът за електронния документ и
електронния подпис - сега Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (загл., изм. с ДВ, бр. 85 от
В разпоредбата на чл. 3 от Закона за електронния документ
и електронния подпис, в редакцията му действала към момента на сключване на
твърдения договор за кредит от разстояние (ред. ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г.),
електронният документ представлява електронно изявление, записано върху
магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде
възпроизвеждано. Следователно в случаите, в които законът изисква писмена
форма, независимо дали същата е за действителност или за доказване, тя се счита
спазена, след като е съставен електронен документ.
В случая в производството по делото съдът намира за
установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по
силата на договор за кредит от разстояние.
По делото е представен Договорът за кредит №
**********/25.05.2016 г. и Общите условия към него, свалени от системата на
кредитодателя, който не носи подписа на потребителя. Тъй като договорът за
кредит е сключен под формата на електронен документ, последният, ведно с Общите
условия към него, е представен по делото на хартиен носител на основание чл.
184, ал. 1 ГПК. В договора за кредит са посочени личните данни на
кредитополучателя - ответник. Уговорено е, че сумата, предоставена по договора
е в размер от 1000 лв., при лихвен процент от 40,99 % и годишен процент на
разходите от 49,7 %. Установен е срок за връщане на предоставения кредитен
ресурс от 30 дни с падеж на 24.06.2016 г. Страните са постигнали съгласие за
заплащане на такса за експресно разглеждане от 206,31 лв. В клаузите на Общите
условия е установено, че договорът за кредит се сключва по искане на
кредитополучателя след регистрация в системата на www.vivus.bg
или при налична регистрация, като
последният се счита сключен и влиза в сила на датата на потвърждаването му от
кредитора по електронна поща и извършване на паричния превод, след като
кредитополучателят е приел договора на началната страница на дружеството,
предоставящи финансови услуги от разстояние. В клаузата на т. 3.1 от Общите
условия е посочено, че страните изрично се съгласяват, че съобщенията по
електронната поща имат силата на саморъчни подписи по смисъла на чл. 4 ЗЕДЕП.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за електронния
документ и електронния подпис (сега Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни знаци), електронен документ е електронно
изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава
възможност да бъде възпроизвеждано. Законът придава значение на подписан
документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран
електронен подпис (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП), но допуска страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността
на саморъчен (чл. 13, ал. 5 ЗЕДЕП). Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен
подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с
електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Когато
посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ.
Неговата доказателствена сила е такава, каквото законът признава на подписания
писмен документ.
Съдът намира, че така представеният договор
представлява електронен документ, който не е подписан с квалифициран електронен
подпис по смисъла на Закона за електронния документ и електронния подпис.
Независимо, че електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен
подпис, не се ползва с формална доказателствена сила, последното не е
тъждествено на пълна липса на волеизявление и не може да бъде игнорирано, в
който смисъл е практиката на Върховния касационен съд, формирана с Решение №
70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г., ІV г. о. и
Определение № 169/06.04.2017 г. по ч. т. д. № 672/2017 г., І т. о. В посочената
практика се приема, че „принципно представянето на документ, върху който липсва подпис на издателя му предпоставя,
че фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат установявани с
други доказателствени средства при оспорване кой е издателят му”.
В случая съдът намира за установено, че страните са
сключили договор за кредит с посоченото съдържание, доколкото самата ответница
не оспорва това обстоятелство. Ответницата е ползвала системата на финансовата
институция, като след избиране на параметрите на договора и запознаване с него
е дала съгласието за сключването му при посочените в последния клаузи и
съдържание с натискане на бутона „Подпиши”.
По делото е представена Разписка за извършено плащане №
2000000104189699 от 25.05.2016 г., от която се установява, че на посочената
дата ответницата е получила сумата от 1000 лв., преведена от „4 Финанс“ ЕООД, с
основание на превода - посочен единен граждански номер на ответницата и номера
на договора за кредит - № **********.
Разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД установява, че
договорът за заем има реален характер и се счита сключен в момента на получаване
на сумата от заемополучателя, поради което в случая следва да се приеме, че
договорът е сключен, като за ответницата е възникнало задължението за връщане
на предоставения за временно ползване финансов ресурс в размер на сумата от
1000 лв. при условията и за сроковете, установени в клаузите на договора и
общите условия към него.
Ответницата не оспорва получаването на паричните
средства, като релевира възражение за заплащане на задължението на 25.05.2016
г. и представя като доказателство нареждане за касов паричен превод за сумата
от 1333,01 лв.
Съдът намира, че приетото като писмено доказателство
преводно нареждане (л. 39 от делото) не доказва заплащане на задължението на
ответницата по конкретния Договор за кредит № **********/25.05.2016 г., тъй
като в самото нареждане като основание за плащане е посочен друг Договор за
кредит с № **********, а и платежното нареждане е с дата, предхождаща
отпускането на кредита по процесния Договор за кредит № **********/25.05.2016
г.
Предвид изложеното съдът намира предявеният осъдителен
иск за сумата от 1000 лв. главница за изцяло основателен и доказан, поради
което следва да бъде уважен.
Що се отнася до предявения иск за сумата от 206,31
лв., представляваща такса за експресно
разглеждане на документи по процесния договор за кредит, то съдът го намира за неоснователен и недоказан, поради което следва да бъде отхвърлен. Съдът е указал,
че в тежест на ищеца е да докаже, че е извършена реално услугата експресно
разглеждане на заявката за кредит, но доказателства за това не бяха ангажирани
в процеса. На следващо място, претендираната такса за експресно разглеждане на
заявката за отпускане на кредита не следва да се присъжда и на друго
самостоятелно основание, а именно тъй като последната е такава, свързана с
усвояване на кредита и е начислена в противоречие с разпоредбата на чл. 10а,
ал. 2 ЗПК, която правна норма установява забрана за начисляване на такси и
разноски, свързани с усвояване и управление на кредита.
С оглед изхода на спора право на разноски, съразмерно с уважената, съответно с отхвърлената
част от исковете, възниква в полза и на двете страни.
В производството по делото ищецът е сторил разноски в
общ размер на 460 лв., от които 100 лв. заплатена държавна такса и 360 лв. -
заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС, от които и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК с оглед уважената част от предявените искове следва да се присъди сумата
от 381,33 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в
производството се следват и на ответницата, която е заплатила 700 лв. за
адвокатско възнаграждение. Съобразно отхвърлената част от предявените искове на
ответницата следва да бъде присъдена сумата от 119,72 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Н.Д.Т., ЕГН:
**********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на
„КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Шандор Петьофи“ № 10, на
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 99 ЗЗД сумата от 1 000,00 лв. /хиляда лева/,
представляваща незаплатена главница по Договор за кредит №
**********/25.05.2016 г., сключен между длъжницата и „4финанс“ ЕООД, които
вземания са прехвърлени на ищеца с Договор за цесия № BGF-2018-005/01.02.2018 г., сключен между „4финанс“ ЕООД и “Кредитреформ
България” ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на исковата молба - 13.01.2020 г. до окончателно изплащане на
вземането и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 381,33
лв. /триста осемдесет и един лева и
тридесет и три стотинки/, представляваща направените по делото разноски,
съразмерно с уважената част от исковете.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „КРЕДИТРЕФОРМ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Шандор Петьофи“ № 10, срещу Н.Д.Т., ЕГН: **********, с адрес ***, иск
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, чл. 99 ЗЗД за заплащане на
сумата от 206,31 лв. /двеста и шест лева и тридесет и една стотинки/,
представляваща такса за експресно разглеждане на документи, дължима на
основание Договор за кредит № **********/25.05.2016 г., сключен между
длъжницата и „4финанс“ ЕООД, които вземания са прехвърлени на ищеца с Договор
за цесия № BGF-2018-005/01.02.2018 г.,
сключен между „4финанс“ ЕООД и “Кредитреформ България” ЕООД като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА „КРЕДИТРЕФОРМ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ул. „Шандор Петьофи“ № 10, ДА
ЗАПЛАТИ на Н.Д.Т., ЕГН: **********,
с адрес *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 119,72 лв. /сто и
деветнадесет лева и седемдесет и две стотинки/, представляваща направените
по делото разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Сливен в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: