РЕШЕНИЕ
№ 39
гр. Първомай, 10.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:София С. Монева
при участието на секретаря Петя Г. Монева
като разгледа докладваното от София С. Монева Гражданско дело №
20245340100465 по описа за 2024 година
Предявен е по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 22 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК), обективно кумулативно съединен с иск с правна
квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
Ищецът М. Т. А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ************ процесуално
представляван по пълномощие от адв. Г. Г. М., вписан в регистъра на Адвокатска колегия –
Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: ************, моли съда да признае за
установено по отношение на ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление: ************, представлявано от И. Х. К. в качеството на
управител и по процесуално пълномощие от юрисконсулт Г. П. А., че сключеният помежду
им Договор № ************ г. за кредит е недействителен, и да го осъди да му заплати по
банковата му сметка с IBAN: ************ в „Юробанк България“ АД сумата от 748, 74
лева (седемстотин четиридесет и осем лева и седемдесет и четири стотинки), подлежаща на
връщане като получена без основание в изпълнение на недействителния договор, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 22.07.2024 г., до
окончателното й издължаване.
Излагат се фактически твърдения, че по силата на сключен между страните по реда
на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) Договор №
************ г. за кредит ответникът предоставил на ищеца потребителски кредит от 2 500,
00 лева, а последният следвало да възстанови на първия заемната сума и да му заплати лихва
от 415, 07 лева при фиксиран лихвен процент от 20, 00%, както и такса за разглеждане от
1
582, 89 лева, или да престира общо 3 497, 96 лева при годишен процент на разходите от 56,
39%, разсрочено чрез 18 месечни вноски, първите 17 от които от по 194, 30 лева, а
финалната от 194, 86 лева, съгласно погасителния план.
Заемателят се издължил изцяло, като за целта внесъл четири от тях, а предсрочно – и
сумата 2 471, 54 лева, или общо 3 248, 74 лева, от които 748, 74 лева счита за платени без
основание предвид недействителността на договора по чл. 22 от ЗПК, в каквато хипотеза,
съгласно чл. 23 от ЗПК, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на заема.
Нищожността на сделката е обоснована с доводи, че не удовлетворява изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и заобикаля това на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като
годишният процент на разходите по кредита е посочен единствено с цифрово означение без
разбивка на елементите, от които е формиран, и не е действително прилаганият, тъй като
при пресмятането му би следвало, но не е включена таксата за разглеждане, уговорката за
дължимостта на която противоречи на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Не е уточнен и начинът, по
който се начислява годишният лихвен процент и общата дължима сума по кредита.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил Отговор вх. № 3414/24.09.2024 г., с който
ответникът чрез процесуалния си пълномощник оспорва исковете като недопустими и
неоснователни. Признава, че процесният договор е сключен между страните и заетата сума е
усвоена от ищеца. Поддържа, че за него липсва правен интерес от предявяване на
претенциите, след като е пропуснал да упражни правото си на отказ от договора.
Навежда, че таксата за разглеждане не попада в приложното поле на забраната по чл.
10а, ал. 2 от ЗПК, че е включена при изчисляването на годишния процент на разходите и че
за дължимостта й заемателят е бил надлежно предизвестен с предоставената му
преддоговорна информация.
Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като с Молби
вх. № № 242/15.01.2025 г. и 4241/15.11.2024 г., депозирани от пълномощниците им,
поддържат процесуалните си позиции.
Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните
съображения, приема от фактическа страна следното:
Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4
от ГПК съвпадение в твърденията на страните се установява, че по силата на сключен
помежду им по електронен път по реда на ЗПФУР Договор за кредит № ************ г. (л. 6
– л. 7) и приложимите към него общи условия в Рамково споразумение за потребителски
кредити № ******* г. (л. 10 – л. 15) ответникът отпуснал паричен заем от 2 500, 00 лева на
ищеца. Последният, който усвоил заемната сума и бил предварително информиран за
параметрите на сделката със Стандартен европейски формуляр (л. 7 – л. 9), следвало в срок
до 10.01.2025 г. да я възстанови на дружеството и да му заплати лихва от 415, 07 лева при
фиксиран годишен лихвен процент от 20, 00% (1/365 х 20, 00% на ден), начисляван
ежемесечно на месечна база по метода на простата лихва върху непогасената главница от
2
датата на договарянето, както и такса за разглеждане от 582, 89 лева, или да престира общо 3
497, 96 лева, при годишен процент на разходите от 56, 39%, включващ общите разходи по
кредита за клиента, настоящи или бъдещи (включително лихви, други преки или непреки
разходи, такса за разглеждане, договорна такса или такси от всякакъв вид) и изчислен при
допусканията: валидност на контракта за периода на действието му и изправност на
контрагентите по него. Погасяването следвало да се осъществи разсрочено чрез 18 месечни
анюитетни вноски с падеж на 10-о число на месеца, първите 17 от които от по 194, 30 лева и
финалната от 194, 86 лева, подробно описани в погасителен план, инкорпориран в
Приложение № 1 (л. 7) към съглашението, а съгласно т. 14.1.1. от Рамковото споразумение
забавата се компенсирала с лихва в размер на законната върху просрочената главница.
Според записаното в текста на договора и в общите му клаузи по т. 8.4. и т. 8.5.
таксата за разглеждане се дължи от клиента за преглед на искането му за кредит, сключване
на договора, изменения на Споразумението по т. 6.10. от Процедурата и осигуряване на
заетите средства, включително в случаите на: неусвояването им, отказ да му бъдат
предоставени поради посочена от него значителна невярна информация, предсрочното им
издължаване и предсрочното прекратяване на договорната връзка.
Назначената съдебно-счетоводна експертиза (л. 71 – л. 73) излага заключение, което
се кредитира като обективно и компетентно изготвено, че в периода от 05.08.2023 г. до
20.11.2023 г. кредитополучателят е извършил плащания по процесния договор в общ размер
на 3 249, 22 лева, като с последното от тях от 2 471, 54 лева, наредено на 20.11.2023 г.,
съгласно представеното Преводно нареждане, е погасил изцяло и предсрочно задълженията
си, както следва: главница – 2 500, 00 лева, договорна лихва – 165, 85 лева, лихва за забава –
0, 48 лева, и такса за разглеждане – 582, 89 лева.
Изчислен от вещото лице по формулата на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК с
включени компоненти възнаградителна лихва от 415, 07 лева и такса за разглеждане от 582,
89 лева, годишният процент на разходите по кредита възлиза на 56, 46%.
При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от
ГПК намира от правна страна следното:
Ищецът отправя срещу ответника процесуално допустим установителен иск за
прогласяване недействителността на сключен помежду им Договор за кредит №
************ г. и осъдителен за връщане на недължимо платената по него сума от 748, 74
лева.
В правната теория, синтезирана от ВКС в мотивите на Тълкувателно решение №
1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Тълкувателно решение № 5/30.05.2022 г. по
т. д. № 5/2020 г., ОСГТК, се застъпва, че недействителността на сделките е родово понятие и
обхваща тези от тях, които са с недостатък, осуетяващ желаното от страните правно
действие. Регулира се от норми от императивен порядък, установени в защита на
обществения ред и правната сигурност, като общата й уредба се съдържа в чл. 26-35 от ЗЗД.
Нищожността е най-тежкият порок на договора и е обективно състояние, което го
3
лишава от правни последици още от момента на сключването му, без да може да се санира.
Освен това настъпва по право и е абсолютна – отнася се за всички и всеки заинтересован
може да се позове на нея, без да е необходимо предварителното й прогласяване по съдебен
ред.
Общоважимите й основания са изброени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗЗД –
противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, включително и
договаряне върху неоткрити наследства, невъзможен предмет, липса на съгласие, на
предписана от закона форма или на основание, както и привидност, а специални хипотези са
поместени и в различни други закони.
Нормата на чл. 34 от ЗЗД задължава всяка от страните по признат за нищожен
договор да върне на другата всичко, което е получила от нея. Касае се за частно проявление
на общия състав на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който гласи,
че получилият нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало такова, е
длъжен да го върне.
Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство,
когато е сезиран с иск по реда на чл. 124 ал. 1 от ГПК за обявяване на нищожност на правна
сделка или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по наведения в
исковата молба порок (в този смисъл Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК). При релевиране на повече от един се касае за първоначално
обективно съединяване на искове по смисъла на чл. 210, ал. 1 от ГПК, което по правило е от
евентуален тип, тоест уважаването на един от тях ще изключи необходимостта от
разглеждането на останалите, защото, макар да е възможно едновременното съществуване
на няколко опорочаващи сделката юридически факта, законът по правило свързва с всеки от
тях еднакъв правен резултат, с постигането на който се изчерпва правния интерес от съдебна
защита, освен ако по изключение е възможно пораждане на различен правен ефект за
страните. Следователно ако ищецът, без да обосновава такъв, ги поддържа заедно, съдът не е
подчинен на вида на предприетото от него обективно съединяване и дължи обсъждането им
по същество в евентуална поредност, произтичаща от естеството на въведените
недостатъци, като съобрази съотношението на изключване или поглъщане помежду им (в
този смисъл Решение № 527/21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1363/2009 г., IV гр. о.,
Определение № 494/05.08.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 267/2011 г., IV г. о., и Решение №
97/08.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о.).
В конкретния случай валидността на договора се оспорва с конкуриращи се
фактически доводи за допуснати нарушения от изброените в чл. 22 от ЗПК – а именно
неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, и за заобикаляне на чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Доколкото са кумулативно наведени, подлежат на изследване в режим на
евентуалност именно в указаната последователност, която е съответна на характера им.
В съответствие с чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищцовата страна е да докаже
пороците, с които обосновава недействителността на договора, и даването в изпълнение на
същия на материалната ценност, за чието връщане претендира.
4
Бидейки сключено от ответника в битността му на „търговец” по чл. 1, ал. 2, т. 1 от
ТЗ и във връзка с упражняваното от него занятие, процесното съглашение се квалифицира от
чл. 286, ал. 1 от ТЗ като търговска сделка. С оглед спецификата на насрещните престации и
профила на контрагентите същата се регулира от специалния ЗПК, който транспонира в
българското законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), наричана Директива 2008/48/ЕО, а
по препращане от чл. 24 от ЗПК попада в приложното поле и на чл. 143-148 от ЗЗП.
Особеният регламент на договора за потребителски кредит в ЗПК го характеризира
като формален предвид изискваната от чл. 10, ал. 1 от ЗПК за неговата действителност
писмена форма, консенсуален или реален в зависимост от това, дали за сключването му
наред със съгласуването на взаимно адресираните волеизявления е необходимо и предаване
на заетите парични средства или предмети, двустранен или едностранен, т. е. създаващ
задължения и за двете или само за едната страна, и възмезден поради обвързването на
кредитодателя с оглед на очаквана насрещна облага.
Като разновидност на договора по чл. 9, ал. 1 от ЗПК този за заем за потребление по
правната си същност, закрепена в чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и субсидиарно важима по
предписанието на чл. 288 от ТЗ, е неформален, реален, едностранен и безвъзмезден. При
него заемодателят предава пари или други заместими вещи в собственост на заемателя,
който се обременява да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество, а
според чл. 240, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – и да заплати лихва, ако е договорена писмено.
Чл. 10, ал. 1 от ЗПК повелява кредитната сделка да се оформи писмено на хартиен
или друг траен носител на ясен и разбираем език в еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12, в два екземпляра, със следните реквизити, визирани в чл. 11, ал. 1 от
ЗПК: датата и мястото на сключване (т. 1); вида на предоставения кредит (т. 2); името,
единния граждански номер (личен номер или личен номер за чужденец), постоянния и
настоящия адрес на потребителя (т. 3); името/наименованието, правноорганизационната
форма, кода по БУЛСТАТ или ЕИК и адреса/седалището на кредитора (т. 4); данните по т. 3
за физически лица и по т. 4 за еднолични търговци и юридически лица – когато участва
кредитен посредник (т. 5); договорния срок (т. 6); общия размер на кредита, както и
условията за усвояването му (т. 7); стоката или услугата и нейната цена в брой – когато
кредитът е под формата на разсрочено плащане за такава или при свързани договори за
кредит (т. 8); лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния, както и периодите,
предпоставките и процедурите за промяната му (т. 9); методиката за изчисляване на
референтния лихвен процент съгласно чл. 33а от ЗПК (т. 9а); годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, с посочване на взетите предвид допускания по определения в
Приложение № 1 към закона начин (т. 10); условията за издължаване, включително
погасителен план с информация за размера, броя, периодичността и датите на погасителните
5
вноски, последователността на разпределението им между различните неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването (т. 11); информация за
правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от договорното изпълнение,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
плащания, посочващ дължимите такива, сроковете и условията за извършването им,
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и допълнителните разходи, когато е приложимо (т.
12); извлечение за периодите и условията за плащане на свързаните повтарящи се или
еднократни разходи и лихвата, когато те трябва да се заплатят без главницата (т. 13); всички
разходи за откриване и обслужване на една или повече банкови сметки, предназначени за
усвояване и погасяване на кредита, освен ако откриването им не е доброволно, и за
използване на платежен инструмент, позволяващ едновременното извършване на
предоставяне на кредита и неговото погасяване, както и всички други разходи, произтичащи
от договора, и условията, при които могат да бъдат променяни (т. 14); приложимия при
просрочени плащания лихвен процент, изчислен към момента на сключване на договора,
начините за променянето му, както и стойността на всички разходи, които се дължат при
неизпълнение (т. 15); предупреждение за последиците за потребителя при забава на вноските
(т. 16); наличието на свързани с договора нотариални и други такси, ако има такива (т. 17);
изискуемите се обезпечения (т. 18) и застраховки (т. 19); наличието или липсата на право на
отказ на потребителя от договора, срока и условията за неговото упражняване, включително
информация за задължението му да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал.
4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден (т. 20); информация за правата
на потребителя по чл. 27 и чл. 28 от ЗПК и условията за упражняването им (т. 21); правото
на предсрочно погасяване на кредита, реда за неговото осъществяване и когато е
необходимо, информация за правото на кредитора на обезщетение в случаите по чл. 32 от
ЗПК, както и начина за неговото изчисляване (т. 22); реда за прекратяване на договора за
кредит (т. 23); наличието на извънсъдебни способи за решаването на спорове и за
обезщетяване на потребителите във връзка с предоставяне на потребителски кредит, както и
условията за тяхното използване (т. 24); другите клаузи (т. 25); адреса на Комисията за
защита на потребителите като контролен орган по спазване изискванията на ЗПК (т. 26) и
подписи на страните (т. 27). От чл. 11, ал. 2 от ЗПК се изисква да е подписана от тях и всяка
страница от общите условия, ако такива са приложими.
Чл. 11, ал. 1 от ЗПК имплементира насоките на чл. 10, §2 от Директива 2008/48/ЕО,
който, както многократно подчертава Европейския съд, допринася за постигане на
набелязаната в съображенията й 7 и 9 цел – пълна и наложителна хармонизация в областта
на потребителското кредитиране за осигуряване на високо и равностойно равнище на защита
на интересите на всички потребители в Европейския съюз и за улесняване изграждането на
добре функциониращ вътрешен пазар. Познаването и правилното разбиране от страна на
потребителя на данните по чл. 11, ал. 1 от ЗПК е от особена важност за него, тъй като му
позволява да прецени обхвата на договорните си задължения, да сравни офертите и да вземе
6
информирано решение дали да се обвърже с предлаганите условия, както и да ги съблюдава
точно (в този смисъл Решение на Съда от 21 април 2016 година по дело C-377/14).
В изпълнение на ангажимента си по чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО да създаде
ефективни и пропорционални санкции с възпиращо действие за нарушение на въвеждащите
я национални разпоредби в чл. 22 от ЗПК българският законодател е разписал, че при
неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20 и ал. 2 от ЗПК, които са зададени по примера на чл.
10, §2, букви „г”, „д”, „е”, „ж”, „з”, „и” и „п” от Директива 2008/48/ЕО, договорът е
недействителен, а в чл. 21, ал. 1 от ЗПК – че всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Съотнесена към очертаната нормативна рамка, конкретната фактическа обстановка
сочи, че между ответното дружество, от една страна като „Кредитор”, и ищеца, от друга
страна като „Клиент“, е сключен по електронен път формален, реален, двустранен и
възмезден Договор за потребителски кредит № ************ г. с атрибутите по чл. 240, ал. 1
от ЗЗД при общи условия, обективирани в Рамково споразумение за потребителски кредити
№ ******* г., които с позволението на чл. 298, ал. 1, изр. 1 от ТЗ финансовата институция е
утвърдила отнапред във взаимоотношенията с клиентите си.
Страните еднопосочно твърдят, а и по делото са приложени по реда на чл. 184, ал. 1,
изр. 1 от ГПК материализиращите частни и общите им уговорки електронни документи,
възпроизведени на хартиен носител като преписи, които потвърждават, че в изискуемата се
от чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмена форма посочените субекти са съгласували воля за
предаването на сумата от 2 500, 00 лева в собственост от заемодателя на заемателя със
задължение на последния разсрочено на 18 месечни вноски да я върне на първия и да му
заплати лихва от 415, 07 лева при фиксиран годишен лихвен процент от 20, 00% и такса за
разглеждане от 582, 89 лева, която се дължи от клиента за преглед на искането му за кредит,
сключване на договора, изменения на Споразумението по т. 6.10. от Процедурата и
осигуряване на заетите средства, включително в случаите на: неусвояването им, отказ да му
бъдат предоставени поради посочена от него значителна невярна информация, предсрочното
им издължаване и предсрочното прекратяване на договорната връзка. Усвояването на заема
от заемателя е факт, обявен за безспорен.
При така дадената формулировка договорното съдържание отговаря на
предписанието на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като в него е записан годишният лихвен
процент от 20, 00% и е онагледена методиката на прилагането му с пояснението, че е
фиксиран и се начислява ежемесечно на месечна база по метода на простата лихва върху
непогасения остатък от главницата, но не удовлетворява указанието на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК за ясно и разбираемо посочване на годишния процент на разходите по кредита.
По смисъла на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК и чл. 19 във вр. с чл. 3, б. „и“ от Директива
2008/48/ЕО годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
7
договора), и се представя като годишен процент от общия размер на предоставения кредит,
изчислен по формула съгласно Приложение № 1 към ЗПК (Приложение I от Директива
2008/48/ЕО), като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК забранява да бъде по-висок от пет пъти законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, а водещите до надхвърляне на прага клаузи са
обявени от чл. 19, ал. 5 от ЗПК за нищожни.
§1, т. 3 от ДР на ЗПК, акцептиращ изцяло чл. 3, б. „л“ от Директива 2008/48/ЕО,
дефинира понятието „общ размер на кредита“ като максималния размер (лимит) или общата
предоставяна сума.
В „общия разход“ определението по §1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 3, б. „ж“ от Директива
2008/48/ЕО интегрира лихвата и всички други, пряко свързани с договора и известни на
кредитора разходи за потребителя – комисиони, такси с изключение на нотариалните,
възнаграждение за кредитни посредници и за допълнителни услуги и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато са задължително условие за отпускане на
заема. При калкулацията на годишния процент на разходите изрично са изключени от чл. 19,
ал. 3, т. 1 от ЗПК разноските, възникващи за заемателя при евентуална негова неизправност.
Сборът от общия размер на кредита и общите разходи фирмират „общата сума,
дължима от потребителя“ по терминологията на §1, т. 2 от ДР на ЗПК и чл. 3, б. „з“ от
Директива 2008/48/ЕО.
Формално по предписанието на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора фигурират
дължимата се обща сума по кредита от 3 497, 96 лева (главница от 2 500, 00 лева +
договорна лихва от 415, 07 лева + такса за разглеждане от 582, 89 лева), годишният процент
на разходите от 56, 39% и взетите предвид при пресмятането му допускания. Размерът му не
надхвърля законовия праг от пет пъти законната лихва, която към датата на договарянето е
13, 12 пункта, но величината му не съответства на действителната, защото, както е видно от
т. 8.9. от Рамковото споразумение и се потвърждава от експертизата, като компонент при
пресмятането му участва и таксата за разглеждане. Клаузата за дължимостта й обаче е
нищожна поради колизия с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
С цел да регулира заплащането на допълнителните услуги в сферата на
потребителското кредитиране със Закона за изменение и допълнение на ЗПК, обнародван в
ДВ, бр. 35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014 г., е приет чл. 10а от ЗПК, ал. 1 от който
позволява на кредитодателя да събира от потребителя такси и комисиони за тях, освен за
действия по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, които са свързани с усвояване и управление на кредита.
Таксите, които чл. 10а, ал. 1 от ЗПК визира, са предназначени да покрият разходите на
финансовата институция за действия (например застраховане) извън обичайните за
кредитирането, които би следвало да е калкулирала в цената на отпуснатия финансов ресурс.
А чл. 10а, ал. 2 от ЗПК е в рамките на суверенния избор на държавите членки, изрично
подчертан в Съображение 22, изр. 1 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО – а именно да
8
останат свободни да запазят или въвеждат национални разпоредби, които забраняват на
кредитора да изисква от потребителя във връзка с договора за кредит да открие банкова
сметка, да сключи договор за друга допълнителна услуга или да заплати разходите или
таксите за такива банкови сметки или други допълнителни услуги.
Според пояснението в т. 8.4. от Общите условия услугите, които ищецът се е съгласил
да получава възмездно – а именно преглед на искането за кредит, осигуряване на заетите
средства и сключване на договора или изменения на Споразумението по т. 6.10. от
Процедурата, са все дейности, които попадат в обхвата на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК,
тъй като са присъщи за занятието на кредитора по администрирането на кредита и
следователно са неминуемо свързани с усвояването и управлението му.
Реквизитите по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК са съществена гаранция за потребителския
интерес, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите, отбелязана в
Съображения 19, 31 и 43 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО, е чрез императивни
норми да се уеднакви изчисляването му и по този начин да служи за унифициран показател
за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и
да му позволи да прецени обхвата на отговорността си. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на тази информация законодателят урежда
като порок от толкова висока степен, че в чл. 22 от ЗПК изключва валидността на
договарянето. В такава насока е трайната съдебна практика на СЕС, намерила израз в
Решения от 04.03.2004 г. по дело C-264/02, от 09.11.2016 г. по дело C-42/15 и от 21.03.2024 г.
по дело C-714/22.
Предвид казаното договорът се явява недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, в
каквато хипотеза според чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на заема,
без да дължи лихва или други разходи по него.
Изводът е, че кондикцията на ищеца е основателна за всичко, което е престирал над
„чистата стойност на заема“, а под „чиста стойност на заема“ се разбират предоставените на
негово разположение парични средства (в този смисъл Определение № 1369/27.05.2024 г. на
ВКС по т. д. № 333/2024 г., II т. о., и Решение на СЕС от 21.04.2016 г. по дело C-377/14),
които се равняват на 2 500, 00 лева.
Получената след приспадането им от общо платеното по договора, което
експертизата установява на 3 249, 22 лева, сума от 749, 22 лева надхвърля незначително
исковата и мотивира пълно уважаване на претенцията за присъждането й, ведно със
законната лихва от датата на съдебното завеждане на исковата молба – 22.07.2024 г., до
окончателното издължаване.
С оглед на изхода на спора съобразно чл. 78, ал. 1 от ГПК и чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата (ЗА) ответникът следва да бъде осъден да възстанови на ищеца съдебните му
разходи от общо 540, 00 лева, от които за внесена държавна такса – 190, 00 лева, и за
възнаграждение за вещо лице за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза – 350, 00 лева,
както и да заплати на процесуалния му пълномощник адвокатско възнаграждение по чл. 38,
9
ал. 2, изр. 1 от ЗА.
Нормата урежда правото на адвокат, оказал безплатна правна помощ при условията
на чл. 38, ал. 1 от ЗА, да бъде възмезден за положения труд от насрещната страна, ако в
съответното производство същата е осъдена за разноски, като възнаграждението му се
определя от съда в размер не по-нисък от заложения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа (НВАР).
Както вече се отбеляза, ответното дружество е отговорно по чл. 78, ал. 1 от ГПК, а
представеният Договор за правна защита и съдействие № 52028/14.07.2024 г., в който е
удостоверено, че адв. Г. М. е бил ангажиран с безвъзмездно процесуално представителство
на своя доверител в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, се явява достатъчно доказателство
за нейното осъществяване, след като опровергаващи я сведения не са приобщени (в този
смисъл Определение № 118/15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1469/2020 г., I т. о.,
Определение № 162/28.04.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5096/2021 г., III г. о., Определение №
50041/27.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2701/2022 г., I г. о., Определение № 50041/15.02.2023
г. на ВКС по т. д. № 330/2022 г., I т. о., Определение № 365/17.07.2017 г. на ВКС по ч. т. д. №
894/2017 г., Определение № 163/13.06.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2266/2016 г, І г. о.,
Определение № 95/19.02.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1451/2014 г. и др.).
С Решение на СЕС (втори състав) от 25 януари 2024 година по дело C-438/22, което е
задължително за всички съдилища на основание чл. 633 от ГПК, е прието следното
тълкуване на чл. 101, §1 и §2 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, §3 от ДФЕС: ако се установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, §1 от
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да я приложи по отношение на страната,
осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато
тя не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение и
когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. СЕС е посочил също, че национална уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-
нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите
като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта” по смисъла на чл. 101, §1 от ДФЕС.
В контекста на произнасянето на СЕС ВКС константно се придържа към
становището, аргументирано в Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г., I
т. о., че поради несъответствие на НВАР с правото на ЕС регламентираните с нея размери
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда, който следва да ги прецени с оглед цената на предоставените
услуги, вземайки предвид вида на спора, интереса, естеството и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Конкретната е невисока, а правната помощ в интерес на ищеца се изчерпва с
10
изготвяне на искова молба, молба за отстраняване на нередовностите й и молба по хода на
едно от проведените две открити съдебно заседание без участие в тях, поради което по
мнение на съда на адв. М. се полага претендираното съгласно Списъка за разноски
възнаграждение от 400, 00 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Договор № ************ г. за кредит, сключен
между „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:
************, представлявано от И. Х. К. в качеството на управител и по процесуално
пълномощие от юрисконсулт Г. П. А., от една страна като „Кредитор”, и М. Т. А., ЕГН:
**********, с постоянен адрес: ************ процесуално представляван по пълномощие
от адв. Г. Г. М., вписан в регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна
кореспонденция: ************, от друга страна като „Клиент“, е недействителен.
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: ************, представлявано от И. Х. К. в качеството на управител и по
процесуално пълномощие от юрисконсулт Г. П. А., да заплати на:
М. Т. А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ************ процесуално
представляван по пълномощие от адв. Г. Г. М., вписан в регистъра на Адвокатска
колегия – Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: ************, по сметка с
IBAN: ************ в „Юробанк България“ АД, сумата от 748, 74 лева (седемстотин
четиридесет и осем лева и седемдесет и четири стотинки), подлежаща на връщане като
получена без основание в изпълнение на сключен помежду им недействителен
Договор № ********** г. за кредит, ведно със законната лихва върху сумата, считано
от датата на подаване на исковата молба в съда – 22.07.2024 г., до окончателното й
издължаване, както и сумата от 540, 00 (петстотин и четиридесет) лева –
съдебноделоводни разноски за държавна такса за разглеждане на иска и за изготвяне
на съдебно-счетоводна експертиза, и
адв. Г. Г. М., вписан в регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна
кореспонденция: ************, сумата от 400, 00 (четиристотин) лева – адвокатско
възнаграждение за процесуална защита на ищеца М. Т. А., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: *********************.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от решението.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му.
СМ/ЕД
11
Съдия при Районен съд – Първомай: ___________п____________
12