Р Е Ш
Е Н И Е N
гр. Сливен, 31.05.2019
година
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито
заседание на двадесет и втори май през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
при участието на прокурора ………и при секретаря Пенка Спасова, като разгледа
докладваното от М. Сандулов гр. д. N 177 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 1034/27.08.2018 г. по гр.д. №
5089/2017 г. на РС – Сливен, с което е осъдено „ДАН-92“ ЕООД с ЕИК *******да
заплати на основание на чл. 403 ал.1 от ГПК на „Фамозо Лайн“ ЕООД с ЕИК *******
със седалище в гр. София, сумата от 9 118,06 лв., представляващо
обезщетение за претърпените от последното дружество вреди, в следствие
обезпечение на бъдещ иск на „ДАН-92“ ЕООД допуснато с определение №
210/01.07.2015 г. по ч.т.д. № 105/2015 г. на СОС, чрез налагане на запор върху
собствените на „Фамозо Лайн“ ЕООД имоти в с. Мусачево, като е отхвърлен като
неоснователен и недоказан иска за разликата над 9 118,06 лв. до пълния
претендиран размер от 24 456,88 лв., а присъдената сума е ведно със
законната лихва, считано от 18.07.2016 г. до окончателното й изплащане. Със
същото решение страните са осъдени да заплатят разноски съразмерно на уважените
и отхвърлени части от иска.
Против
това решение са постъпили две въззивни жалби. Първата въззивна жалба е подадена
от процесуалния представител на ищеца „Фамозо Лайн“ ЕООД и с нея се обжалва
решението в неговата отхвърлителна част. Твърди се, че в тази част решението е
порочно, тъй като е необосновано, постановено при нарушение на материалния
закон и на съдопроизводствените правила. Развиват се съображения, че отхвърления
иск за разликата при третата вноска за лихви от 29.03.2016 г. в размер на
3 343,48 лв. е неправилно, тъй като не е било на лице надлежно оспорване
от страна на ответника, нито в отговора на исковата молба, нито в първото по
делото заседание. Излагат се съображения, че плащането на тази вноска се е
наложило поради технологичното забавяне свързано с вписването на ипотеката,
получаването й на хартиен носител и представянето й в „Банка ДСК“ АД. На второ
място се твърди, че неправилно е отхвърлен иска в частта му свързан с таксата
за управление на кредита към банка „ЦКБ“ АД. Липсват възражения на ответника в
тази част. Освен това, такива уговорки за такса за управление на кредита няма с
„Банка ДСК“. В обобщение се иска да бъде отменено решението в обжалваната част
и да бъде уважен иска изцяло, като се претендират и разноските в пълен размер.
В
срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба, подаден
от процесуален представител на ответника. Твърди се, че още в отговора са
оспорени всички изложени в исковата молба твърдения на ищеца с изключение на
тези касаещи обезпечителното производство. Така ищецът носи тежестта да докаже
всички факти, от които произтича претендираното от него право. Поради
непредставяне на договора за кредит с „Банка ДСК“ не е доказана датата на
сключване на договора. Развиват се съображения и се излагат аргументи във
връзка с това обстоятелство, като се твърди, че много от фактите са недоказани,
предвид непредставянето на договора. На
следващо място се развиват аргументи, че е известно обстоятелството свързано
със събираната от банките такса за управление на кредит и непредставянето на
договора не може да докаже липсата на такава клауза. В случая ответникът не е
длъжен да доказва размера на таксата за управление в полза на банка „БСК“. В
обобщение се сочи, че са спорни всички факти извън развитието на
обезпечителното производство, поради което в тежест на ищеца е било да ги
докаже.
Втората
въззивна жалба е подадена от процесуалния представител на ответника и с нея се
обжалва решението в частта, с която е уважен иска, като се твърди, че в тази
част то е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, неспазване на материалния закон и необоснованост.
На първо място се развиват доводи, че решението е постановено по нередовна
искова молба. Липсват ясни твърдения относно елементи от фактическия състав на
спорното право, като ищецът не е посочил кое е увреждащото го деяние, а такива
твърдения са необходими, за да може съдът да прецени дали вредата е последица
от него. Иска се исковата молба да бъде оставена без движение и на ищеца да се
дадат указания за отстраняване на нередовностите. На второ място се твърди, че
в случая не е налице пряка причинно-следствена връзка. Неблагоприятните
последици подлежат на обезщетяване по реда на чл. 403 от ГПК само ако
обезпечението е единствената причина за тяхното настъпване, без намесата на
други фактори на въздействие. Подробно се излагат аргументи в защита на тази
теза, като се извежда извода, че сочения в исковата молба вредоносен резултат
не е непосредствена последица от възбраната. Налагането на възбрана не води
автоматично до отказ да бъде предоставен кредит и отказът не е адекватната
типично настъпваща последица от възбраната. Така твърдяната вреда не пряка
последица от наложената възбрана. Ответникът не е доказал, че възбраната е
единствена причина, поради която са платени процесните суми, което обосновава
обстоятелството, че искът е недоказан, а решението неправилно. На следващо
място във въззивната жалба се развиват съображения за наличие на
съпричиняване. Сочи се, че ищецът не е
разполагал с данъчна оценка и скица на имота, поради което неотпускането на
кредита се дължи на негови виновни действия и бездействия. Ипотека към банка
„ДСК“ е сключена след като длъжникът е представил и лични обезпечения, както и
солидарни длъжници. Това той е можел да направи още в началото на преговорите с
банката и като не е положил грижата на добър търговец е съпричинил твърдения
резултат. Ищецът не е положил и
дължимата грижа за замяна на обезпечението, както и не е внесъл своевременно
спорната сума по реда на чл. 398 ал. 2 от ГПК. Невдигането на възбраната от
29.02.2016 г. до 14.03.2016 г. се дължи на бездействието на ищеца. Така с тези
действия и бездействия той е съпричинил вреди. На следващо място се сочи, че не
е на лице твърдяната реална вреда, а твърдяната вреда изобщо не е последица от
възбраната. Излагат се съображения, че преди влизане в сила на определението на
СГС за частично прекратяване на производството на 27.04.2016 г. не е било на
лице частично прекратяване на производството, като основен елемент от състава
на чл. 403 ал. 1 от ГПК, поради което ответникът не може да отговаря за
претендирани вреди преди тази дата. Така заличаването на възбраната не е
последица от намаляването на иска, възбраната е заличена преди да е поискано
намаляването. На следващо място се излагат аргументи за това, че не е доказан
договорът с банка „ДСК“. Поради непредставянето на договорите за кредит
районният съд е бил длъжен да приеме за неосъществили се недоказаните факти на
сключване на твъдяните два договора за кредит, като не е доказан и размерът на
договорената лихва към банка „ЦКБ“, както размера на лихвата по договора за
кредит с банка „ДСК“, поради това се иска да бъде отменено решението и да се
присъдят всички разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор
на тази въззивна жалба, с който тя се оспорва като неоснователна. Поисканата възбрана е довела до конкретни
вреди, които са причинени виновно от втория въззивник. Той самият е преценил,
че искът му е евентуално неоснователен, поради което е намалил размера 10 пъти.
В
двете жалби и двата отговора не са направи нови доказателствени искания за пред
тази инстанция.
Подадена
е и частна жалба от „ДАН-92“ ЕООД по реда на чл.248 от ГПК, с която се иска
присъждане на разноските, свързани с адвокатско възнаграждение, а не, както е
присъдил районният съд, такива за юрисконсултско.
В с.з.
не се явяват представители на страните.
Подадени
са писмени становища от представители по пълномощие, с които всяка от страните
оспорва въззивната жалба на насрещната и поддържа своята.
Въззивният съд намира въззивните жалби за допустими,
отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в
срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно,
и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС
доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение
е частично неправилно, поради което следва да бъде отменено в неговата
уважителна част.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
Против решението на районния съд са подадени две въззивни
жалби, с които се оспорва неговата правилност в цялост, поради което следва да се изследва доколко е законосъобразен
и правилен съдебният акт.
На първо място следва да се посочи, че страните не
оспорват фактите. Безспорно е, че ответното дружество, вторият въззивник, е
подал на 30.06.2015 г. пред Софийски
окръжен съд молба за допускане на обезпечение на бъдещ иск с цена 168 721.06
лв. срещу ищеца, първият въззивник. С определение № 210/01.07.2015 г. по ч.
т.д. № 105/2015 г. съдът е допуснал обезпечението чрез налагане на възбрана на
имот собственост на „Фазмозо Лайн“. Последното е подало частна жалба против
определението за допуснатото обезпечение и с определение №3000/29.10.2015 г. по
ч. гр.д. № 4227/2015 г. Софийският апелативен съд е отхвърлил жалбата. На
15.12.2015 г. „Фамозо Лайн“ ЕООД е сезирало СОС молба за замяна на
обезпечението, която е била отхвърлена, тъй като не е бил учреден залог в пари
или ценни книжа. На 15.01.2016 г. „Фамозо Лайн“ ЕООД е депозирало нова молба за
замяна на обезпечението без съгласието на кредитора и е представил вносна
бележка за сума, представляваща цената на обезпечения иск. _С определение от
05.02.2016 г. обезпечителната мярка е отменена а обезпечителната заповед е
обезсилена.
Обезпеченият иск е бил предявен своевременно пред СГС и е
било образувано т.д. № 5157/2015 г. В хода на производството „ДАН-92“ ЕООД е
оттеглило претенцията си над размера на сумата от 16 759.15 лв. до пълния
претендиран размер от 168 721.06 лв. С протоколно определение от 19.04.2016 г. делото е прекратено в
оттеглената част.
За
да се ангажира отговорността на молителя по искането за
обезпечение,
причините за десезиране на съда при оттегляне и отказ от иск не трябва да са
такива, които произтичат от поведението на ответника. Доброволно изпълнение на
задължението, мотивирало оттеглянето или отказа от иск, изключва отговорността
на ищеца. При прекратяване на процеса, поради съдебна спогодба, при която
изцяло е признато спорното право, отговорността по чл. 403 ГПК не намира
приложение. При частично признаване на правото ищецът ще носи отговорност
съобразно непризнатата част.
С оглед на изложената по-горе фактология и приетото от правна страна предявеният
иск се явява допустим. Следва да се приеме, че за
ищецът в настоящото производство е възникнало правно основание по чл.403, ал.1 ГПК да претендира от ответника заплащане на обезщетение за причинени вследствие
на обезпечението вреди. Гражданската отговорност на ответника е безвиновна и
възниква за проявеното от него в обезпечителното производство процесуално
поведение, което макар и упражнено в съответствие с процесуалния закон, не
съвпада със заявените и действително притежавани от него права.
Не могат да бъдат споделени поддържаните във втората
въззивна жалба, подадена от ответника, доводи, че решението е постановено по
нередовна искова молба. Ищецът е претендирал вреди, като ги е конкретизирал и
обосновал настъпването им с искането за обезпечение на иск с цена от
168 721.06 лв. при положение, че в първото по делото заседание размерът е
бил намален до 16 759.15 лв. и допуснатото обезпечение е намалено до този
размер. Така след като искът е допустим
и решението постановено по редовна искова молба, то следва да се изследва
доколко основателен е предявеният иск.
Съгласно трайната практика на ВКС предвидената в чл. 403 ГПК
отговорност за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на общата
гражданска отговорност за непозволено увреждане /чл. 45 ЗЗД/.
Поради това и доколкото в посочената норма липсва изрична регламентация относно
вредите, съответно приложими по отношение на тях следва да се считат
разпоредбите на ЗЗД.
Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД,
обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица
от увреждането. Следователно, на обезщетяване подлежат не само претърпените
загуби, но и пропуснатите ползи. Установяването на пропуснатата полза се
основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би
се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с
имуществото му към момента на неизпълнението. Тъй като пропуснатата полза
представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение трябва винаги
да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и
не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на
увеличаването. Сигурна възможност за увеличаване на имуществото ще е налице,
когато на база доказани обективни факти и при обичайното развитие на нещата,
отчитайки особеностите на конкретния случай, може да се направи достатъчно
обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи
положителна промяна.
В конкретния случай ищецът е претендирал вреди, които са
вследствие на направени в полза на ЦКБ
вноски за погасяване на лихви по кредита си в тази банка, които са били
в по-големи размери от онези, които би направил ако би сключил договор за
кредит с „Банка ДСК“. Това било така, тъй като лихвата по кредита на „Банка ДСК“ била 4% , а за
кредитът от ЦКБ – 8%. Освен тези вреди претендира имуществени в размер на
11 995.88 лв., които представляват такси за ЦКБ за управление на кредита
през 2016 г., като твърди, че такава такса не се дължи по договорът за кредит с
„Банка ДСК“. Обосновава настъпването на тези вреди с факта, че поради
наложената възбрана е бил възпрепятстван да сключи своевременно договор за кредит с „Банка ДСК“ И ако би
сключил този договор, то не би заплатил лихвите и таксата за управление на
кредита за 2016 г.
Безспорно е, че лихвите са платени в изпълнение на поето
договорно задължение от ищеца. Налагането на възбраната не може да се приеме
като пречка за сключване на договор за
кредит. Поставените от ДСК условия по
никакъв начин не са свързани с поведението на ответника. В случая ищецът е имал
възможност своевременно да замени допуснатата обезпечителна мярка с друга
такава, без съгласието на кредитора и в
този смисъл той е подал молба още на 15.12.2015 г., която обаче не е била
придружена с необходимите доказателства за учреден залог, което е станало месец
по-късно.
На следващо място по делото ищецът не е доказал, че
действителните лихви, които е уговорил с „Банка ДСК“ са твърдяните от него.
Договорът за кредит сключен с „Банка ДСК“ на 25.03.2016 г. съдържа клауза видно
от нотариалния акт за учредяване на ипотека, че размерът на лихвата по този
отпуснат кредит не може да бъде по-нисък от 4%. Така не може да се приеме за
безспорно установено, че лихвеният процент по кредита е точно 4%. Липсват каквито
и да е доказателства и че за управлението на този кредит от 1 400 000.00лв. не се дължат
такси на отпусналата го банка, в случая „Банка ДСК“. Това обстоятелство е било
констатирано и от районния съд, който правилно и законосъобразно е отхвърлил
претенцията в тази част.
С оглед на изложеното по-горе решението следва да бъде
отменено в частта, с която е
осъдено „ДАН-92“ ЕООД с ЕИК *******да заплати на основание на чл. 403 ал.1 от ГПК на „Фамозо Лайн“ ЕООД с ЕИК ******* със седалище в гр. София, сумата от
9 118,06 лв., представляващо обезщетение за претърпените от последното
дружество вреди, в следствие обезпечение на бъдещ иск на „ДАН-92“ ЕООД
допуснато с определение № 210/01.07.2015 г. по ч.т.д. № 105/2015 г. на СОС,
чрез налагане на запор върху собствените на „Фамозо Лайн“ ЕООД имоти в с.
Мусачево както и в частите, касаещи присъдените на страните по делото разноски
и вместо това да се постанови ново решение, с което претенцията бъде
отхвърлена.
Настоящият състав намира, че на
въззивника „ДАН-92“ ЕООД следва да бъдат присъдени направените в производствата
разноски, които да включват и тези за адвокатско възнаграждение. Така за
първоинстанционното производство се дължат направени разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1721,24 лева, а за въззивното производство в размер
на 1697,36 лева. В този смисъл подадената частна жалба по реда на чл.248 от ГПК
се явява основателна.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение № 1034/27.08.2018 г. по
гр.д. № 5089/2017 г. на РС – Сливен, в ЧАСТТА с която е осъдено „ДАН-92“ ЕООД с
ЕИК *******да заплати на основание на чл. 403 ал.1 от ГПК на „Фамозо Лайн“ ЕООД
с ЕИК ******* със седалище в гр. София, сумата от 9 118,06 лв.,
представляващо обезщетение за претърпените от последното дружество вреди, в
следствие обезпечение на бъдещ иск на „ДАН-92“ ЕООД допуснато с определение №
210/01.07.2015 г. по ч.т.д. № 105/2015 г. на СОС, чрез налагане на запор върху
собствените на „Фамозо Лайн“ ЕООД имоти в с. Мусачево КАКТО И В ЧАСТИТЕ ЗА РАЗНОСКИТЕ
като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Фамозо Лайн“ ЕООД с ЕИК *******
със седалище в гр. София против „ДАН-92“ ЕООД с ЕИК *******иск с правно
основание чл. 403 ал.1 от ГПК за заплащане на сумата от 9 118,06 лв.,
представляващо обезщетение за претърпените от последното дружество вреди, в
следствие обезпечение на бъдещ иск на „ДАН-92“ ЕООД допуснато с определение №
210/01.07.2015 г. по ч.т.д. № 105/2015 г. на СОС, чрез налагане на запор върху
собствените на „Фамозо Лайн“ ЕООД имоти в с. Мусачево.
ОСЪЖДА „Фамозо Лайн“ ЕООД с ЕИК ******* със
седалище в гр. София да заплати на „ДАН-92“ ЕООД с ЕИК *******су мата от 1721,24
лева /хиляда седемстотин двадесет и един лев и 24 ст/ представляваща направени
разноски в първоинстанционното производство и сумата от 1697,36 лева / хиляда
шестстотин деветдесет и седем лева и 36 ст/ представляваща направени разноски
за тази инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1034/27.08.2018 г. по
гр.д. № 5089/2017 г. на РС – Сливен в ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: