Номер 8531.08.2020 г.Град Велико Търново
Окръжен съд – Велико Търново
На 28.08.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Татяна Събева
Членове:Ирена Колева
Лилия Ненова
като разгледа докладваното от Лилия Ненова Въззивно частно гражданско дело №
20204100500619 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 396, ал. 1 от ГПК.
С Определение № 260018 от 07.07.2020 г., постановено по гр.дело № 141/2020 г. по
описа на Районен съд – Елена, е допуснато обезпечение на предявения от Т. Н. Н. против Г. Ф.
Х. иск за заплащане на сумата от 1 000 лв., представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди в следствие на непозволено увреждане, осъществено през месец април
2019 г., чрез налагане на запор върху лек автомобил марка „...“, модел „320Д“, с рег.№ .....,
собственост на ответника, до размер на сумата 1 000 лв., при условията на гаранция в размер
на 200 лв.
Срещу определението е подадена частна жалба от ответника по иска Г. Ф. Х. , чрез
адвокат В.Д. от ВТАК, с искане за неговата отмяна. Жалбоподателят се позовава на нормата на
чл. 391, ал. 1 от ГПК, като заема становище, че в случая липсват достатъчно доказателства за
вероятната основателност на предявения иск, както и липса на интерес от обезпечаване на иска
(нужда от обезпечаване) предвид ниската стойност на иска и непосочването на доказателства в
насока за невъзможност или бъдещо затруднение за осъществяване интересите на ищеца.
Изтъква, че запорираното моторно превозно средство е с пазарна стойност няколкократно по-
висока от претендираната от ищеца сума и че с налагането на запор върху същото пряко се
накърняват правата на ответника да се разпорежда с това свое имущество.
В срока по чл. 396, ал. 2 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна - Т. Н. Н. ,
чрез адвокат Стефан Николов от ВТАК, в който се заема становище за допустимост, но
неоснователност на жалбата, като се моли за оставянето ù без уважение. Подчертава се, че
допуснатото обезпечение е при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК – при внасяне на
гаранция. Твърди се, че от направени справки в Службата по вписванията и Търговския
регистър страната е установила, че жалбоподателят не притежава недвижимо имущество, не е
управител, собственик или съдружник в търговско дружество, а доколкото ù било известно не
работел, поради което се пораждало съмнение, че Хасанов би се разпоредил с единствената
вещ, която притежава. Допълва се, че запорираното МПС е на около 20-годишна възраст и се
оспорва твърдението на жалбоподателя, че пазарната стойност на автомобила е няколкократно
по-висока от размера на предявената претенция.
Великотърновският окръжен съд, след като се запозна с материалите по делото и
съобрази наведените от страните доводи и възражения, намира следното:
Производството по гр.дело № 141/2019 г. на Еленския районен съд е образувано по иск
1
на Т. Н. Н. срещу Г. Ф. Х. за заплащане на сумата от 1 000 лв., представляваща обезщетение за
причинени на ищеца неимуществени вреди в следствие на непозволено увреждане,
осъществено през месец април 2019 г. В хода на производството ищецът е направил искане за
допускане на обезпечение на иска чрез налагане на запор върху лек автомобил марка „...“,
модел „320Д“, с рег.№ ...... С обжалваното пред настоящата инстанция Определение № 260018
от 07.07.2020 г. районният съд е допуснал обезпечението при условията на парична гаранция в
размер на 200 лв., внесена от ищеца в предоставения от съда срок. Въз основа на издадена
обезпечителна заповед ДСИ при РС-Елена е наложил запор върху посочения по-горе лек
автомобил, за което ответникът – жалбоподател пред ВТОС, е уведомен чрез връчено на
05.08.2020 г. съобщение.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните
правни изводи:
Депозираната въззивна частна жалба е процесуално допустима, доколкото е подадена в
срока по чл. 396, ал. 1 от ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Внесена е и дължимата за въззивното производство държавна такса.
Разгледана по същество частната жалба се явява неоснователна.
Касае се за допускане на обезпечение на иск по висящо съдебно производство. Съгласно
разпоредбата на чл. 389 от ГПК във всяко положение на делото до приключване на съдебното
дирене във въззивното производство ищецът може да иска от съда, пред който делото е
висящо, да допусне обезпечение на иска. Обезпечението се допуска при кумулативното
наличие на следните предпоставки: допустимост и вероятна основателност на предявения иск,
наличие на интерес от обезпечаване на иска (нужда от обезпечаване) и адекватност на исканата
обезпечителна мярка с търсената от ищеца защита. Допустимостта и вероятната основателност
на иска съдът преценява на база твърденията на ищеца и представените от него писмени
доказателства.
За да постанови обжалваното определение, първостепенният съд е приел, че
предявеният от ищеца иск е допустим, че е налице правен интерес от допускане на
обезпечаването му, но липсват достатъчно доказателства, подкрепящи вероятната
основателност на иска, поради което е допуснал обезпечението при условията на гаранция.
Настоящият въззивен състав намира тези изводи за правилни. Предявеният иск е
допустим, доколкото ищецът претендира заплащане на обезщетение от ответника за
причинени му от последния неимуществени вреди въз основа на непозволено увреждане, като
с исканото обезпечение се цели да бъде гарантирано изпълнението на решението по
съществото на спора. При парични притезания обезпечителната нужда на практика се
предполага, доколкото всяко разпореждане на ответника с имущество затруднява
удовлетворяването на кредитора. Ето защо ирелевантни са доводите на ищеца досежно
имотното и материално състояние на жалбоподателя, а възражението на последния за липса на
обезпечителна нужда предвид ниската стойност на иска и непосочването на доказателства за
невъзможност или бъдещо затруднение осъществяването на интересите на ищеца се явява
неоснователно.
На следващо място, налице е и адекватност на исканата обезпечителна мярка с
търсената от ищеца защита, тъй като налагането на запор винаги е подходяща обезпечителна
мярка при иск за парично вземане.
В действителност представените по делото писмени доказателства не са достатъчни да
обосноват вероятната основателност на иска, тъй като същите са относими само към част от
релевантните за спорното право факти. Когато обаче ищецът не разполага с убедителни
писмени доказателства, обезпечението се допуска при условията на чл. 180 и 181 от ЗЗД, т.е.
законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице
обезпечителна нужда и адекватност на исканата обезпечителна мярка, срещу гаранция,
вносима от ищеца, чиито размер се определя от евентуалните вреди, които ответникът ще
претърпи ако обезпечението е неоснователно (чл. 391, ал. 3 от ГПК), както е сторил в случая
2
първостепенният съд.
Досежно възражението на жалбоподателя, че запорираното моторно превозно средство
е с пазарна стойност няколкократно по-висока от претендираната от ищеца сума, следва да
бъде посочено на първо място, че това твърдение се явява голословно, доколкото по пътя на
обжалването същият има възможност да ангажира доказателства, но не е сторил това.
Необосновано се явява и оспорването на ищеца в тази насока. На следващо място, за
жалбоподателя винаги е налице възможност да предложи замяна на обезпечението по реда на
чл. 398 от ГПК, ако намира наложената мярка за прекомерно обременителна, като предложи
друго равностойно обезпечение.
Неоснователно е и възражението, че с налагането на запор пряко се накърняват правата
на жалбоподателя да се разпорежда с имуществото си, тъй като налагането на обезпечителна
мярка цели да запази непроменено фактическото и правно положение, докато е висящ
исковият процес относно спорното право. Правата на жалбоподателя са обезпечени с нормата
на чл. 403 от ГПК, в която е предвидено, че в случай на отхвърляне на иска, по който е
допуснато обезпечението, както и при прекратяване на делото, ответникът може да иска от
ищеца да му заплати причинените в следствие на обезпечението вреди. Предвидено е също в
тези случаи внесената по делото гаранция да бъде задържана при възражение от страна на
ответника и предявяване в посочения от закона срок на иск за причинени на последния вреди.
С оглед на гореизложеното, въззивният съд в настоящия си състав намира подадената
въззивна частна жалба за неоснователна, поради което същата следва да бъде оставена без
уважение, а обжалваното определение на Еленския районен съд, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено.
По аргумент от противното от чл. 396, ал. 2, изр.посл. от ГПК и съобразно Тълкувателно
решение № 1/21.07.2010 г. на ОСГТК на ВКС, настоящото определение не подлежи на
обжалване.
Мотивиран от изложеното, Великотърновският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 260018/07.07.2020 г., постановено по гр.дело №
141/2020 г. по описа на Еленския районен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3