МОТИВИ към НЧХД №365/2014 г.:

Обвинението е от частен характер. Делото е образувано по повод тъжба от В.М.И. *** срещу подсъдимите В.М.И. и С.В. *** с обвинение в престъпление по чл.148, ал.1, т.1 във връзка с чл.146, ал.1 от НК.

Подсъдимата В.М.И. се обвинява в това, че на 03.09.2013 г. в с.Синитево е казал публично нещо унизително за честта и достойнството на В.М.И. *** -престъпление по чл.148, ал.1, т.1 във връзка с чл.146, ал.1 от НК.

Против подсъдимия С.В.И. обвинението е и за това, че на 03.09.2013 г. в с.Синитево е казал публично нещо унизително за честта и достойнството на В.М.И. *** -престъпление по чл.148, ал.1, т.1 във връзка с чл.146, ал.1 от НК.

Във връзка с тези обвинения против всеки един от подсъдимите В.М.И. и С.В.И. от В.М.И. са предявени граждански искове за сума от по 2 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законна лихва върху тези суми, считано от датата на деянието – 03.09.2013 г. до окончателното им изплащане.

Гражданските искове се приети за съвместно разглеждане и пострадалия В.М.И. е конституирана в качеството на граждански ищец.

Подсъдимите В.И. и С.И. не се признават за виновни по предявените им обвинения. Дават обяснения за фактическите обстоятелства.

Районният съд обсъди събраните по делото гласни и писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и при съобразяване разпоредбите на чл.301 от НПК прие за установено следното:

Тъжителят В.И. и подсъдимите В.И. и С.И., последните двама съпрузи живели в съдени къщи в с.Синитево. От няколко години отношенията между подсъдимите и тъжителя били обтегнати по повод на множество жалби подавани различни държавни институции от подсъдимите против тъжителя по повод на дейностите, които тъжителят упражнявал в стопанисван от него магазин за хранителни стоки.

На 03.09.2013 г. около 18,00 часа тъжителят И. стоял пред магазина си, намиращ се в двора на собствения му имот. В това време подсъдимата В.И. работела в оранжерията си. По някое време подсъдимата И. излязла от двора си, като носела леген пълен с листа и се насочила към контейнера за боклук, намиращ се в непосредствена близост до магазина на тъжителя и отдалечен на около 20 м от собствената й къща. Когато подсъдимата изхвърлила боклука в контейнера, тъжителят ядосан й направил забележка, че не използва близкия до къщата й контейнер. Тогава подсъдимата И. се обърнала към тъжителя И. с думите: “Глей си работата, бе боклук“. Това обидило и още повече ядосало тъжителя и той тръгнал след подсъдимата И., продължавайки да иска обяснение за поведението й на висок глас. Подсъдимата се прибрала в двора си, където срещнала зет си – свидетелят М.М., като му казала да излезе,тъй като тъжителят „искал да ги трепе“.  Подсъдимият С.И., който работел в оранжерията в имота си, също чул глъчката от разразилия се скандал. Последният грабнал дървена пръчка и и излизайки на входната врата на двора на къщата си, започнал да псува тъжителя на майка, да го нарича боклук и да се заканва. Дори замахнал с тоягата, която държал в ръката си, за да сплаши тъжителя, като ударил по оградата на двора с нея. През това време подсъдимата И. подстрекавала съпруга си, наричайки отново тъжителя боклук. Тъжителят не издържал на провокацията и също отвърнал със псувни насочени към подсъдимия И..  Когато тъжителят И. също взел дървен кол и се насочил към оградата на подсъдимите се намесил неговият син – свидетелят М.И., който овладял баща си и го накарал да се прибере, като приканил зетя на подсъдимите-свидетеля М.М. също да прибере дядо си. 

В резултат на скандала на тъжителя му прилошало, заболяла го главата и отишъл да си легне.  

Горната фактическа обстановка съдът възприе въз основа на обясненията на подсъдимите, показанията на свидетелите М.И., Л.И., И. И., М.М., С.М., О.Р., Борислев А., Асен Младенов, Сандо Йорданов, проведените очни ставки между свидетелите М.М. и Л.И., между подсъдимия С.И. и свидетеля Л.И., между свидетелите М.И. и Сандо Йорданов и между свидетелите М.И. и Асен Младинов, както и писмените доказателства приложени по делото.

Главния факт от предмета на обвинението, а именно че подсъдимата В.И. е нарекла няколкократно тъжителя И. „боклук“, се подкрепя от показанията на свидетелите М.И., Л.И. и И. И..

Показанията на свидетелите М.И. и И. И., преки очевидци на целия инцидент са подробни, последователни и вътрешнонепротиворечиви, поради което съдът им дава вяра. Същите съвпадат с обстоятелствата изложени в тъжбата относно точната обидна дума отправени от подсъдимата И. към тъжителя.  

Свидетелят М.И. е син на тъжителя, поради което съдът подходи изключително внимателно към достоверността на неговите показания.

Но им дава вяра в по-голямата част и основно в частта за хода на протичане на инцидента и отправената от подсъдимата И. обида, наричайки тъжителя „боклук“, както при първоначалното си излизане от дома, за да изхвърли боклука, както и след това при скандала протекъл между тъжителя и подсъдимия С.И.. Относно тези обстоятелства показанията на свидетеля И., като хронология и конкретиката на обидния епитет напълно съвпадат с показанията на свидетеля И..

Последният е близък роднина на подсъдимите Илинови, но не скри и макар и с явно изразено притеснение обясни, че „леля Васка“, както нарече подсъдимата И. обиждала тъжителя, като го нарекла „боклук“.

Тези показания, които съдът кредитира се подкрепят от показанията на свидетеля Л.И., който присъствал на втората част на инцидента. Същият дава показания, че при излизането на подсъдимия С.И., на улицата пред оградата на къщата им била и подсъдимата И., която крещяла към тъжителя, наричайки го „боклук“.  

Подсъдимата дава обяснения, че не тя е обиждала тъжителя, а последният е отправил към нея псувни.

Тезата на подсъдимия се подкрепя от обясненията на подсъдимия И. и показанията на свидетелите Асен Младенов, Сандо Йорданов и М.М..

Съдът не кредитира тези обяснения. Същите са израз на защитната позиция на подсъдимата, но като източник на доказателства категорично се опровергават от показанията на свидетелите М.И., Л.И. и И. И..

На първо място свидетелят М. дава показания, че лично не е присъствали не е чул обидни изрази под формата на псувни отправени от тъжителя към подсъдимата И., а това му било предадено от самата И.. Но следва се вземе предвид, че вида на псувните, които свидетелят М. възпроизвежда не съвпада с обясненията на подсъдимата. Освен това свидетелят сам изпада в противоречие, като първоначално твърди, че подсъдимата му предала обидните думи казани й от тъжителя, но в последствие в показанията си заявява, че при прибирането си в двора подсъдимата му казала да излезе, не защото тъжителят я е напсувал, а защото тъжителят И. не й давал да изхвърля боклука и заплашва че „ще ги трепе“.

На следващо място показанията на свидетелите Сандо Йорданов и Асен Младенов за самото им присъствие на мястото на инцидента и респективно възприетото от тях категорично се опровергават от показанията на свидетелите Л.И. и М.И., последния при проведената между него и тези свидетели очни ставки.

Свидетелите Сандо Йорданов и Асен Младенов дават показания, че на инкриминираната дата се намирали в близост до мястото на инцидента, като се били събрали да пият бира, когато видели и чули тъжителят да върви след подсъдимата и да я псува, както и след това скандала развил се между подсъдимия И. и тъжителя И..

Но относно малки детайли от показанията им, макар и не свързани с главните факти техните показания са декретирани от свидетелите М.И. и Л.И..

Това е така, тъй като свидетелят Младенов твърди убедено, че на мястото на скандала присъствала съпругата на тъжителя Христина Илиева. Но никой от останалите както свидетели, така и подсъдимите не твърдят подобно обстоятелство. Напротив в показанията си дадени при очната ставка с Младенов, свидетелят М.И. е категоричен, че този ден неговата майка се е намирала в гр.Велинград.

Що се отнася до показанията на свидетеля Сандо Йорданов, същият заявява, че същия ден прибирайки се от работа купил бира от магазина на тъжителя, продадена му от свидетеля М.И. и отишъл пред къщата на „Зайо“ да пие, като при очната ставка уточнява, че бирата била от марката „Пиринско пиво“. Но свидетелят М.И. даде показания при очната ставка, че освен, че не продавал този ден била на свидетеля Йорданов, въобще в магазина си не продава била от тази марка.

Не на последно място според показанията на свидетеля Л.И. от мястото, където свидетелите твърдят да са се намирали „пред къщата на Зайо“ няма пряка видимост към мястото на инцидента.

Не на последно съмнения в достоверността на показанията на свидетеля Младенов внася и смущаващия е факт, който свидетелят Л.И. съобщава в показанията си, че свидетелят Асен Младенов, който е негов братовчед, има парични задължения към подсъдимия И. и последният го притискал да ги заплати.

При този анализ на събраните и относими устни доказателства, съдът приема, че подсъдимата е нарекла тъжителя  „боклук“, който епитет е несъмнено обиден и, който е бил чут и възприет като такъв от тъжителя.

Следователно може да се направи категоричен извод, че подсъдимата е казала думи в присъствието на тъжителя унизителни за честта и достойнството й.

За да се квалифицира обидата като публична, е необходимо обидните думи или изрази да са казани пред повече от две-три лица. Публичността на обидата изисква обаче не само присъствие на повече лица, но и тези лица лично да са чули и възприели обидните изрази.

Установи се, че обидната квалификация е били чута и от свидетелите М.И., Л.И. и И. И.. Затова, съдът счита, че обидните изрази изречени от подсъдимата насочени да засегнат честта и достойнството на тъжителя В.И. следва се квалифицират, като публични.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема, че подсъдимата В.М.И. е осъществила от обективна и субективна страна признаците престъпния състав на чл.148, ал.1, т.1 във връзка с чл.146, ал.1 от НК, като на 03.09.2013 г. в с.Синитево е казал публично нещо унизително за честта и достойнството на В.М.И. ***.

При извършване на престъплението подсъдимата е действала при пряк умисъл, като е имала представа за всички обективни и субективни признаци на деянието, включително и квалифициращите и е искала настъпването на общественоопасните последици.

При определяне вида и размера на наказанието, което следва да се наложи на подсъдимата, съдът се ръководи от изискванията на чл.36 от НК относно целите на наказанието и чл.54 от НК при неговата индивидуализация.

Съдът отчете обществената опасност на клеветата, която е висока. Престъплението е систематизирано в Глава втора на НК “Престъпления против личността”, раздел VІІ “Обида и клевета” и засяга ценно благо, от което зависи обществената значимост на индивида – самооценката, личната стойност и ценност на индивида.

Съдът прецени и обществената опасност на конкретното деяние, която е висока, като се има начина и мотивите за извършването.

Като смекчаващи вината обстоятелства съдът прецени чистото съдебно минало на подсъдимата, добрите характеристични данни, а като отегчаващи вината - липсата на критично отношение към извършеното и негативното въздействие, което деянието е оказало върху пострадалия.

Разпоредбата на чл.148, ал.1, т.1 от НК предвижда наказание е глоба от три хиляди до десет хиляди лева и обществено порицание.

Видно от събраните по делото доказателства подсъдимата В.И. е неосъждана. Не е освобождавана от наказателна отговорност по реда на чл.78а от НК и не представлява личност с висока степен на обществена опасност.

При тези данни съдът счете, че са че са налице условията за приложение на чл.78а от НК за освобождаване на подсъдимата от наказателна отговорност и налагане на същата на административно наказание глоба.

Във връзка с  изложеното съдът на основание чл.301, ал.1, т.4 от НПК във връзка с чл.78а, ал.1 от НК освободи В.М.И. от наказателна отговорност за извършено престъпление, като му наложи административно наказание ГЛОБА в размер на  1 000 лева, платима в полза на Държавата.

При определяне размера на глобата съдът взе предвид и семейното, материално и имотно състояние на подсъдимата, както и вредните последици за пострадалата и определи наказанието при превес на смекчаващите вината обстоятелства.

Предявения граждански иск против подсъдимата И., съдът счете за доказани по основание, тъй като вредите, които са причинени на гражданския ищец от престъпленията на подсъдимата и представлява нейно парично задължение към ищеца.

Вземайки предвид всички изложени обстоятелства и при спазване на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът счита, че справедливият размер на обезщетението, което подсъдимата В.И. следва да заплати на тъжителя за причинени му неимуществени вреди в резултата на непозволеното увреждане от извършено престъпление, които са пряка и непосредствена последица от действията на същия е 1 000 лв. За разликата до 2 000 лв. искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен. Тази сума  ще възмезди обидения за нанесените му неимуществени вреди в резултат на засягането на честта, достойнството и доброто му име.

Съгласно чл.86, ал.1 от ЗЗД при неизпълнение на това задължение подсъдимата дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.  И тъй като вредите произтичат от непозволено увреждане, те се дължат от деня на увреждането, откогато длъжникът изпада в забава, без да е необходима покана за плащането.

Затова съдът осъди подсъдимата В.М.И. да заплати на В.М.И. сумата от 1 000 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на увреждането – 03.09.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, като до отхвърли иска за разликата от 1 000 лв. до 2 000 лв. ведно със законната лихва, считано от 03.09.2013 г. до окончателното изплащане на сумата.

Във връзка с направеното искане и с оглед разпоредбите на чл.189, ал.3 от НПК В. Илиева беше осъдена да заплати на В.И. направените от последния деловодни разноски в размер на 159,46 лева, които са равни на половината от общия размер на сторените разноски.

По отношение на обвинението срещу подсъдимия С.И. се оформиха, както повечето пъти става според съдебната практика, две групи свидетели.

Свидетелите М.И., Л.И. и И. И. подкрепят тезата на обвинението, като първите двама са категорични в показанията си и при проведените между тях и част от другата група свидетели очни ставки, че подсъдимият С.И. е произнесъл множество обидни изрази под формата на псувни насочени към тъжителя, но последният не е обиждал подсъдимия.

Докато другата група свидетели между които М.М., С.М., Асен Младенов, Сандо Йорданов, както и подсъдимите Илинови дават съответно показания и обяснения, че подсъдимия И. не е обиждал тъжителя И., но последният грубо и арогатно е псувал подсъдимия.

Свидетелите М.И. и Л.И., независимо един от друг, дават взаимно подкрепящи се показания, които съвпадат относно присъствието им на мястото на инцидента, генезиса на разразилия се скандал започнал между тъжителя и подсъдимата В.И. и ескалирал с появата на подсъдимия С.И., както и че подсъдимият И. с излизането си на входната врата на имота си, държейки дървена пръчка отправил към тъжителя И. псувни от рода на „да еба твойта майка“ „путка майна“.

Съдът кредитира показанията на свидетелите, като убедителни, достоверни и непредубедени, тъй като същите макар свързани с тъжителя, първият негов син, а вторият негов клиент, последователно и логически мотивирано разказват за видяното и чутото, като свидетелят Л.И. допълва, че дори предложил на тъжителя да се обади в полицията, заради поведението на подсъдимия И..

Освен това тези свои показания свидетелите поддържа категорично при проведените очни ставки.  

Съдът не дава вяра на показанията на свидетелите, че тъжителят не е отправял обидни думи към подсъдимия И..

На първо място следва да се отбележи, че в тази част показанията им противоречат на другата група свидетели очевидци на инцидента – свидетелите М.М. и С.М..

В тази част съдът приема показанията на свидетелите М. и М. за достоверни, тъй като макар и в родствени връзки с подсъдимия, първия зет, втората дъщеря на подсъдимия, не скриват обстоятелството, че подсъдимият излязъл провокиран от първия скандал, държейки дървен прът.

Пак поради същите обстоятелства съдът не цени показанията на тези свидетели в частта, че подсъдимият не е обиждал с псувни тъжителя. 

Логично в тази част от показанията си двамата свидетели се опитват да подкрепят тезата на своя тъст и баща и да го оневинят.

Начина по който подсъдимият е излязъл въоръжен, макар и без намерение да използва дървения прът, но ядосан от инцидента произтекъл между тъжителя и неговата съпруга и готов да поиска сметка и да се саморазправи с „провокатора“ според него, навежда да извода, че при възникналия скандал между подсъдимия И. и тъжителя И. е имало размяна на обиди, което е възприето макар и избирателно от двете групи свидетели и подкрепено относно отправените от тъжителя обидни изрази от обясненията на подсъдимите.

До този извод съдът достигна и от показанията на свидетелите И. И. и О.Р..

Свидетелят И. И., дава показания, че не възприел точните изрази, но според поведението на тъжителя и подсъдимия И., стигнал до извода, че двамата си разменили „обидни думи“.

По този начин от последвалите разговори с участниците в инцидента, като служител на РУП Пазарджик, свидетелят Р. възприел случилото. Пред нео и двете страни обяснили, че са били обиждани от другата страна.

Съдът не кредитира показанията на свидетелите Асен Младенов и Сандо Йорданов, тъй като те са дискредитирани по изложените по-горе обстоятелства.

Показанията на свидетелят Б.А., съдът не коментира, тъй като същият не е бил очевидец и разбрал за инцидента от обаждане по телефона на подсъдимата И.. Това се отнася и до показанията на свидетелите А.Б. и А.Б., които заявиха, че не са присъствали и не знаят подробности за случилото се.

Всички установени обстоятелства относно начина на протичане на случая от начало започнал със скандал между подсъдимата И. и тъжителя и продължил с появяването на подсъдимия И. сочат, че тъжителят също е бил изключително превъзбуден и ядосан и като се вземат предвид установилите се между двете страни враждебни отношения е крайно нелогично В.И. да не е отвърнал с негативно отношение и употребени обиди в разразилия се скандал с подсъдимия И..

При тези данни, съдът прецени, че са налице основания за прилагане на института на реторсията.

Идеята на законодателя за института на реторсия е, че страните са изравнили позициите си, като на обиждащия веднага е отвърнато от обидения с обида по чл.146 от НК, т. е. на злото е отвърнато със същото зло.  Засегнатият намира удовлетворение с причиняване същото деяние на засегналия го. В този случай и двете страни са се поставили в еднакво положение пред наказателния закон, което довежда до изключение от правилото, че за всяко престъпление, извършено от наказателно отговорно лице, се налага съответното наказание.  Без значение е коя от двете страни първа е осъществила престъпното посегателство против личността и коя първа сезира съда.

Затова съдът прилагайки реторсия следва, след като признае подсъдимия за виновен, да освободи и него, и обидения от наказание.

С оглед на горното съдът прие, че подсъдимият С.В.И. *** е казал публично нещо унизително за честта и достойнството на В.М.И. ***, като обиденият е отвърнал веднага на обидата, поради което на основание чл.148, ал.3 във връзка с чл.148, ал.1, т.1 във връзка чл.146, ал.2 във връзка с ал.1 от НК ОСВОБОДИ С.В.И. и В.М.И. от НАКАЗАНИЕ.

Освобождаването от наказание на подсъдимия не освобождава деликвента от гражданска отговорност за вреди от непозволено увреждане по чл.45 и сл. ЗЗД.  В случая, след като подсъдимата е призната за виновна да е извършила престъплението по чл.148, ал.1, т.1 във връзка с чл.146, ал.1 от НК, което е фактически основанието на иска, претенцията на тъжителя за нанесени неимуществени вреди в резултат на деянието е основателна.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът се съобрази с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и взе предвид всички обстоятелства и доказателства, очертаващи действителните вреди нанесени на пострадалия.

Съдът прие, че гражданския иск следва да бъде уважен до размера на 100 лева.  Тази сума  ще възмезди обидената за нанесените й неимуществени вреди в резултат на засягането на честта и достойнството й.

Съгласно чл.86, ал.1 от ЗЗД при неизпълнение на това задължение подсъдимата дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.

И тъй като вредите произтичат от непозволено увреждане, те се дължат от деня на увреждането, откогато длъжникът изпада в забава, без да е необходима покана за плащането.

Затова съдът осъди подсъдимия С.В.И. да заплати на В.М.И. сумата от 1 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 03.09.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, като до отхвърли иска за разликата от 1 000 лв. до 2 000 лв. ведно със законната лихва, считано от 03.09.2013 г. до окончателното изплащане на сумата.

С оглед на крайния постановен съдебен акт, съдът счете, че част равна на половината от направените по делото разноски от тъжителя не следва да се възлагат в тежест на подсъдимия С.И., а да останат за сметка на тъжителя така, както са направени от него. Това е така, защото следва да има еднаквост на присъдата както в наказателната, така и в гражданската част. Щом тъжителят е отговорил със същото деяние, каквото е на подсъдимия, той също е виновен и затова не може да му се присъждат разноски. В този смисъл е постоянната практика на Върховния съд отразена в редица решения: Решение №96/1972 г. на ВС по н.д. №48/1972 г. I н.о.; Решение №464 от 24.09.1981 г. по н. д. № 466/81 г., I н. о., Решение № 255/17.06.1992 г. на ВС по н.д. №144/92 г. I н.о и др.

По изложените съображения съдът постанови присъдата си. 

 

 

 

                                                                                  РАЙОНЕН СЪДИЯ: