№ 352
гр. Пловдив, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело №
20225001000317 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №260477/29.12.2021г., постановено по търг. д. №774/2020г.
по описа на Окръжен съд Пловдив, Г. е осъден да заплати на Н. В. ИЛ., ЕГН
**********обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и
страдания от смъртта на сина й П.Р. И., настъпила в резултат на ПТП от
29.09.2019г., в размер на 30 000лв., ведно със законната лихва върху
посочената сума, считано от 29.01.2020г. до окончателното изплащане, като е
отхвърлен искът за разликата до пълния предявен размер от 100 000лв.,
частичен иск от 250 000лв., както и за присъждане на законна лихва за
периода считано от 29.09.2019г. до 28.01.2020г.
Отхвърлен е искът, предявен от Н. В. ИЛ., ЕГН ********** против Г. за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди, претърпени от смъртта на
сина й П.Р. И., настъпила в резултат на ПТП от 29.09.2019г., представляващи
разходи за погребение и съпътстващи го дейности, в размер на 1 500лв.
Г. е осъден да заплати на Р. Ж. ИЛ., ЕГН ********** обезщетение за
неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от смъртта на сина му
1
П.Р. И., настъпила в резултат на ПТП от 29.09.2019г., в размер на 30 000лв.,
ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 29.01.2020г. до
окончателното изплащане, като е отхвърлен искът за разликата до пълния
предявен размер от 100 000лв., частичен иск от 250 000лв., както и за
присъждане на законна лихва за периода считано от 29.09.2019г. до
28.01.2020г.
Отхвърлен е искът, предявен от Р. Ж. ИЛ., ЕГН ********** против Г. за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди, претърпени от смъртта на
сина му П.Р. И., настъпила в резултат на ПТП от 29.09.2019г.,
представляващи разходи за погребение и съпътстващи го дейности, в размер
на 1 500лв.
Отхвърлен е искът, предявен от Л.. Р. А., ЕГН ********** против Г. за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и
страдания, от смъртта на нейния брат П.Р. И., настъпила в резултат на ПТП
от 29.09.2019г., в размер на 40 000лв., като неоснователен.
Г. е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка
на Окръжен съд- Пловдив, съобразно уважената част от исковете, държавна
такса в размер на 2 400лв.
Г. е осъден да заплати на адвокат ТР. Г. ГР., ЕГН **********
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска помощ на
основание чл.38, ал.1, т.2 във вр. чл.36 ЗА в размер общо на 2 118лв.
Н. В. ИЛ., Р. Ж. ИЛ. и Л.. Р. А. са осъдени да заплатят общо на Г.
разноски в размер на 435лв.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на
страната на ответника О. М. Д., ЕГН ********** от гр. П., ул. „П.“ № 38.
Решението е обжалвано от ищците в първоинстанционното
производство Н. В. ИЛ., Р. Ж. ИЛ. и Л.. Р. А.. Въззивната жалба е срещу
отхвърлителната част на решението. Жалбоподателите считат, че решението в
обжалваната част е неправилно, необосновано и постановено при допуснати
процесуални нарушения. Изразено е несъгласие с изводите на
първоинстанционния съд за наличие на съпричиняване от страна на
пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, както и определената
степен на съпричиняване – 50%. Въззивната жалба съдържа анализ на
2
заключението от допуснатата при първоинстанционното разглеждане на
делото съдебноавтотехническа експертиза, като са наведени твърдения, че и
при ползван обезопасителен колан, с оглед механизма на ПТП, вредоносният
резултат би настъпил. Едновременно с това са наведени и доводи, че по
делото не е установено, че пострадалият не е ползвал обезопасителен колан,
както и че автомобилът, в който е пътувал, е бил снабден с такъв. Въведено е
оплакване, че определеният размер на обезщетението за ищците Н. и Р.И.и за
неимуществени вреди вследствие смъртта на сина им, с когото живеели в
едно домакинство, е занижен, несъобразен с интензитета на претърпените от
тях болки и страдания. Подробно са коментирани депозираните по делото
гласни доказателства. Изразено е несъгласие с направения от
първоинстанционния съд общ извод за липса на трайна и дълбока
емоционална връзка между ищцата Л.а И. и починалия й брат П. И., като са
наведени подробни доводи в тази насока. Въведено е оплакване, че
неправилно първоинстанционният съд е приел за неоснователна претенцията
на ищците Н. и Р.И.и за обезщетение за имуществени вреди, като е разяснено,
че липсата на доказателства /разходоправдателни документи/ за извършени
разходи за погребение се дължи на психологичното състояние на ищците.
Твърди се, че с плащането на обезщетение от застрахователя на ищците Н. и
Р.И.и от по 70 000лв. не се е погасило задължението на ответника за цялата
дължима сума. Въведено е оплакване, че неправилно първоинстанционният
съд е определил началната дата на законната лихва върху присъдените суми.
Твърди се, че доколкото отговорността на Г. е производна на тази на
деликвента, то законната лихва се дължи от момента на увреждането –
29.09.2019г. Алтернативно жалбоподателите се позовават на разпоредбата на
чл.108 ал.1 от КЗ, предвиждаща задължение за застрахователя да определи и
заплати обезщетение в 15-дневен срок от датата на претенцията за щета. В
тази връзка се твърди, че тъй като претенцията е предявена на 29.10.2019г.,
неправилно съдът е приел, че законната лихва се дължи от 29.01.2020г. Иска
се отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част и постановяване
на друго, с което исковите претенции да бъдат уважени в пълен размер.
Претендират се сторените по делото разноски. /С въззивната жалба е
предявено доказателствено искане по чл.195 от ГПК, оставено без уважение
от въззивната инстанция.
Ответник – жалбата Г., в представения отговор на въззивната жалба в
3
срока по чл.263 ал.1 от ГПК, оспорва изцяло същата. С отговора на
въззивната жалба не се предявяват доказателствени искания.
Решението е обжалвано и от ответника в първоинстанционното
производство – Г.. Въззивната жалба е срещу тази част от решението, с която
исковите претенции на Н. и Р.И.и са уважени. Твърди се, че решението в
обжалваната част е неправилно, поради противоречие с материалния и
процесуалния закон. Жалбоподателят счита, че решението в обжалваната част
е постановено в нарушение на материалноправната норма – чл.52 от ЗЗД и
визирания със същата принцип на справедливост. Счита, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че щом ищците са родители на
пострадалото лице, то същите търпят неимуществени вреди от неговата
смърт. Счита, че тези изводи са в нарушение на правилата на чл.153 и чл.154
от ГПК, с аргументи, че ищците не са установили фактите, на които
основават искането си и не са доказали наличието на действително
претърпени от тях неимуществени вреди. Твърди се, че изводите на съда в
тази насока противоречат на приетото в Постановление №4/23.12.1968г. на
Пленума на ВС. Наведени са доводи, че така определеното обезщетение от по
200 000лв. за всеки от ищците не е съобразено с конкретните икономически
условия в страната и съдебната практика по сходни дела. Въведено е
оплакване, че депозираните по делото гласни доказателства са ценени от
първоинстанционния съд в нарушение на процесуалните правила, с
аргумента, че свидетелските показания са общи и неконкретни и взаимно
противоречиви. Твърди се, че в нарушение на процесуалните правила – чл.172
от ГПК, съдът е ценил показанията на свидетеля Ж. И.. Изразено е несъгласие
с изводите на съда за липса на съпричиняване от страна на пострадалия,
изразяващо се в знание, че водачът на МПС е употребил алкохол и че същият
е неправоспособен. Жалбоподателят счита, че в нарушение на чл.12 от ГПК
съдът е формирал вътрешното си убеждение въз основа на погрешен анализ
на доказателствата по делото. Иска се отмяна на решението в обжалваната
част и постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат
отхвърлени изцяло.
В представения отговор в срока по чл.263 ал.1 от ГПК от Н. и Р.И.и се
оспорва изцяло подадената от Г. въззивна жалба. /Предявено е
доказателствено искане, оставено без уважение от въззивната инстанция./
4
Третото лице – помагач – О.Д. изразява становище за неоснователност
на въззивната жалба на жалбоподателите – ищци и основателност на
въззивната жалба на жалбоподателя – ответник.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
Подадените въззивни жалби са допустими, като депозирани в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо
решение.
Същото е постановено по предявен иск с правно основание чл.557 ал.1,
т.2, б. „а“ от КЗ, във вр. с чл.558 ал.5 от КЗ.
Ищците в първоинстанционното производство – Н. В. ИЛ., Р. Ж. ИЛ. и
Л.. Р. А. са изложили фактически твърдения за наличие на предпоставките по
557 ал.1, т.1 от КЗ, а именно: На 29.09.2019г. в гр. П., на кръстовището на бул.
„М.г” и бул. „И.”, е настъпило пътнотранспортно произшествие с лек
автомобил марка О.а, ДК № ***, управляван от О. М. Д., в резултат на което е
причинена смъртта на пътника в моторното превозно средство - П.Р. И., ЕГН
********** – син на ищците Н. и Р.И.и и брат на ищцата Л.А.. Позовават се
на присъда от 20.05.2020г., постановена по НОХД №450/2020г. по описа на
Окръжен съд- Пловдив, с която водачът О.Д. е признат за виновен, че е
нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост е
причинил смъртта на П. И.. Изложени са твърдения за наличието на изградена
изключително силна емоционална връзка между ищците и починалия техен
син и брат П. И., както и че в резултат на внезапната му и неочаквана смърт
търпят морални болки с изключително висок интензитет, като същите са
отразяват на цялостния им живот. Тежко преживяват смъртта на най-близкия
си човек, станали са затворени и отчуждени от заобикалящия ги свят,
ограничили са своите социални контакти и нямат желание да се виждат с
техни приятели. По отношение на ищцата Л.А. се сочи, че между нея и
починалия е била налице особено близка връзка и от неговата смърт тя търпи
5
продължителни болки и страдания. Ищците Н. и Р.И.и твърдят, че във връзка
с погребението на техния син са направени разходи в размер на 3 000лв.,
разделена по равно между тях. Позовават се на Констативен протокол за ПТП
с пострадали лица от 29.09.2019г., съгласно който към момента на
произшествието за лек автомобил О.а с ДК № *** не е имало валидно
сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. На
29.09.2019г. ищците са предявили претенции към ответника за изплащане на
обезщетения за причинените им неимуществени и имуществени вреди, за
което са образувани съответните щети. Искането, с което е сезиран съдът, е
да се постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати: на Н.
В. ИЛ. и на Р. Ж. ИЛ. – сумата от по 100 000лв., частичен иск от 250 000лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди и сумата от по 1
500лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - разходи за
погребение и съпътващите го дейности, ведно със законната лихва от датата
на деликта – 29.09.2019г. до датата на окончателното изплащане на сумите; на
Л.. Р. А. сумата от 40 000лв., частичен иск от 200 000лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на
деликта – 29.09.2019г. до датата на окончателното изплащане на сумите.
Фактическите обстоятелства и заявените претенции се поддържат с
допълнителната искова молба. Допълнителната искова молба съдържа
изявление, че на 31.03.2020г. на ищците Н. и Р.И.и са заплатени от Г. сумите
от по 70 000лв. – обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди.
В представения в срока по чл.367 от ГПК отговор на исковата молба,
както и в отговора на допълнителната искова молба, ответникът Г. е оспорил
така предявените искове. Възраженията по основателността на иска се
свеждат до прекомерност на претендираното обезщетение от ищците Н. и
Р.И.и, като е изразено становище, че изплатеното обезщетение от по 70 000лв.
съответства на претърпените от тях неимуществени вреди. Оспорва
наличието на житейски обстоятелства и ситуации, които да са станали
причина между починалия и ищцата Л.А. да се е породила особена близост,
както и че ищцата да е понесла морални болки и страдания от загубата с
продължително проявление във времето, които в достатъчна степен да
обосновават основание за търсеното обезщетение. При условието на
евентуалност по отношение на претенцията на ищцата Л.А. се позовава на
приложението на пар.96 от ПЗР КЗ. Оспорва претенцията за обезщетение за
6
имуществени вреди, тъй като не са представени доказателства – фактури и
фискални бонове, за извършените разходи за погребение. Въведено е
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия П. И.,
изразяващо се в пътуване без предпазен колан, както и че същият се е
съгласил да пътува при неправоспособен водач, както и при алкохолно/
наркотично повлиян водач.
С определение №260636/31.03.2021г. като трето лице – помагач на
страна на ответника е конституиран О. М. Д..
От събраните по делото доказателства се установи следното:
По смисъла на гл.51-ва от КЗ Г. е фонд за незастраховани МПС. При
правилна преценка на данните по делото първоинстанционният съд е
установил, че основанието за ангажиране отговорността на ответника се
изважда от нормата на чл.577 ал.1, т.2, б. „а“ от КЗ. При цитираната хипотеза
отговорността на Г. се ангажира за изплащане на увредените лица
обезщетения вследствие ПТП, настъпило на територията на Република
България от моторно превозно средство, което обичайно се намира на
територията на Република България и за което няма сключена задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Не е спорна фактическата обстановка при настъпилото ПТП, вследствие
на което е починал П.Р. И. – син на първите двама ищци – Н. и Р.И.и и брат на
ищцата Л.А.. Описан в заключението от комплексната съдебномедицинска и
автотехническа експертиза механизмът на ПТП е следният: На 29.09.2019г.,
около 01.57ч., л.а. „О.а“, управляван от О.Д. по платното за движение на бул.
„М.“, в посока от изток на запад, е напуснал платното за движение в посока
север и се е ударил в метален стълб. В лекия автомобил е пътувал
пострадалият П. И. на задна дясна седалка.
Не е спорно, че по отношение на основанието за ангажиране
отговорността на Г. намира приложение разпоредбата на чл.577 ал.1, т.2, б.
„а“ от КЗ, тъй като за л.а. „О.а“ не е била налице сключена задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“. Ангажиране безвиновната
отговорност на Г. се обуславя и от наличието на елементите от фактическия
състав на непозволеното увреждане: наличие на виновно и противоправно
деяние; настъпили вреди, които да са в пряка причинно-следствена връзка с
установеното противоправно деяние. Извършването на деянието, неговата
7
противоправност и виновността на дееца, са установени по задължителен и
обвързващ гражданския съд ред по смисъла на чл.300 от ГПК, с оглед
постановена и влязла в сила /на 07.11.2020г./ присъда по НОХД №450/2020г.
по описа на Окръжен съд Пловдив. Безспорно смъртта на близък родственик
– син и брат, е основание за настъпване на неимуществени вреди. Налице е
причинна връзка между противоправното поведение и причинените
неимуществени вреди по отношение на ищците.
Доколкото Г. е изплатил обезщетение за претърпените от ищците Н. и
Р.И.и неимуществени вреди от по 70 000лв., то спорът се концентрира върху
размера на дължимото обезщетение. В този смисъл оплакването на
жалбоподателя – ответник, че първоинстанционният съд неправилно е приел,
че щом ищците са родители на пострадалото лице, то същите търпят
неимуществени вреди от неговата смърт, както и че ищците не са установили
фактите, на които основават искането си и не са доказали наличието на
действително претърпени от тях неимуществени вреди не намира опора в
данните по делото и е в противоречие с предприетата от страната защитна
позиция в първоиинстанционното производство.
Относно интензитета и степента на претърпените от ищците Н. и Р.И.и
болки и страдания вследствие така посоченото увреждане, като критерий при
определяне на техния паричен еквивалент, относими са депозираните при
първоинстанционното разглеждане на делото гласни доказателства.
Свидетелите Ж. П. И. – племенник на ищеца и Г.А. – без родство с
ищците, установяват, че между пострадалия и родителите му, които живеели
в едно домакинство, е съществувала съответстващата на българския бит
семейна свързаност. П. И. се е отнасял с голямо уважение към родителите си,
отношенията между родители и син са били изпълнени с взаимна обич,
споделеност и разбирателство. Смъртта на П. е предизвикала изключително
негативни последици в психоемоцианелен аспект у родителите му.
Свидетелите депозират непосредствени показания, почиващи на лични
възприятия относно тежкото състояние, в което са изпаднали двамата
родители при узнаването за трагичния инцидент. Същите са загубили
житейската си адекватност, емоционалният им свят е бил необратимо
променен. Касае се за най-тежката за всеки човек загуба – смъртта на дете,
както е посочил и първоинстанционният съд, която е с непреодолим характер.
8
Размерът на обезщетението за репариране на претърпените неимуществени
вреди следва да се определи при преценка на редица конкретни обстоятелства
от обективна и субективна страна. С оглед спецификата на отговорността по
чл.45 ЗЗД такива обстоятелства са характерът на увреждането, последиците,
възрастта на увредения, общественото му положение, а при настъпила смърт
– връзката между пострадалия и претендиращия обезщетението. При
определяне размера на претърпените неимуществени вреди следва да се има
предвид и личният характер на тази претенция, свързана пряко с
изживяванията и личността на този, който понася вредите. Преценявайки
относимите обективни и субективни предпоставки, първоинстанционният съд
правилно е определил справедливия паричен еквивалент за претърпените от
ищците Н. и Р.И.и неимуществени вреди – по 200 000лв. за всеки от тях. Този
паричен еквивалент съответства на обективния критерий, обусловен от
изключително младата възраст на П. И. – едва 19-годишен. При определяне
еквивалентното парично изражение на претърпените неимуществени вреди се
съобразява обстоятелството, че се касае за най-близката родствена връзка
между пострадал и претендиращ обезщетение – тази между дете и родител,
касае се за загуба на родственик от първа низходяща степен – дете, което е
най-значимото, осмислящо човешкия живот. Още с Постановление №4/1961г.
и Постановление №5/1969г. на Пленума на Върховния съд е прието, че
връзката на родство по права линия от първа степен е достаетъчна
предпоставка за реализиране правото на обезщетение за неимуществени
вреди.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателя - ответник, че така
определеното обезщетение от по 200 000лв. за всеки от ищците не е
съобразено с конкретните икономически условия в страната. Като база при
определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди
служат стандартът на живот в страната и средностатичическите показатели за
доходи по време на възникване на увреждането. Нивата на застрахователно
покритие, респективно - нормативно определените лимити на отговорност по
застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, приложими и
към отговорността на Г., не са критерий, както и база за определяне размера
на обезщетението, но са от значение при определяне размера на
обезщетенията за неимуществени вреди и индиция за икономическата
конюнктура. За определяне и изплащане на обезщетенията от Г. разпоредбата
9
на чл.558 ал.2 от КЗ препраща към гл.47 от КЗ „Задължителна застраховка
„ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ“ на автомобилистите“ /чл.477 – чл.505/. А
предвидената в чл.492 т.1 от КЗ минимална застрахователна сума за
неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или
смърт е 10 420 000лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите
лица. Определеното обезщетение е съобразено със съдебната практика по
аналогични случаи за загуба на пълнолетен низходящ роднина от първа
степен през съответния период. Обезщетение в по-висок размер не би могло
да бъде съответстващо, доколкото по делото не са установени по надлежния
ред наличие на ексцесни прояви, рефлектиращи и върху здравословното
състояние на ищците.
При съобразяване с конкретния обем преживени болки и страдания от
ищците въззивната инстанция намира, че окръжният съд правилно е
приложил материалноправната норма – чл.52 от ЗЗД.
Правилна е преценката на първоинстанционния съд и за
неоснователност на претенциите на двамата ищци за обезщетение за
имуществени вреди в размер на по 1 500лв. – разходи за погребение. Вярно е,
че за погребален ритуал са необходими определени разходи. Този факт и
размерът на сторените разходи обаче подлежи на доказване в исковото
производство с допустимите доказателствени средства, като
доказателствената тежест носи ищцовата страна. Аргументите, съдържащи се
във въззивната жалба на жалбоподателите – ищци, че липсата на
разходоправдателни документи за извършени разходи за погребение се дължи
на психологичното им състояние към момента, не ги освобождава от
доказателствена тежест. Претенцията е за стойност по-ниска от 5 000лв. и за
установяването й са допустими не само писмени доказателства. От страната,
носеща доказателствена тежест, не е проведено каквото и да е доказване за
установяване на фактите, на които основава искането си за присъждане на
обезщетение за имуществени вреди, поради което и изводите на
първоинстанционния съд за неоснователност на тази претенция се споделят
изцяло.
Следващият спорен въпрос в настоящето производство, очертан с
предметните предели на въззивните жалби, е наличие на съпричиняване от
страна на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат и степента на
10
съпричиняване.
В материалноправната норма - чл.51 ал.2 от ЗЗД е предвидена
възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, като
намаляването на обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка
между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. Както е посочено в
мотивите към т.7 от ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д. №1/2014г. на ОСТК, дали
поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за
увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай.
Съпричиняване е налице, когато освен с поведението на деликвента
увреждането се намира в пряка причинно-следствена връзка и с поведението
на самия увреден.
Както се посочи, като конкретна проява на такъв тип поведение от
страна на пострадалия в отговора на исковата молба се твърди, че
пострадалият е пътувал без предпазен колан, като се поддържа с въззивната
жалба и че същият се е съгласил да пътува при неправоспособен водач, както
и при алкохолно повлиян водач.
Споделят се изводите на първоинстанционния съд за липсата на
доказаност на възражението за съпричиняване, изразяващо се в знание на
пострадалия, че пътува при неправоспособен водач, както и при алкохолно
повлиян водач. Съгласно заключението от комплексната съдебномедицинска
и автотехническа експертиза, алкохолното съдържание в кръвната проба на
водача на МПС – Д. е 1,55% - към момента на вземане на кръвната проба и
1,70% - към момента на ПТП – долна граница на средна степен на алкохолно
опиянение. В изследваната кръвна проба за наркотични вещества не е
установено такова присъствие. В изследваната проба на урина е установено
присъствие на наркотично вещество, но в период по-голям от 24 часа. Според
съвпадащите обяснения на третото лице – помагач О.Д., дадени по реда на
чл.176 от ГПК и показанията на свидетеля Ж. Р. И. /брат на П. И./, преди
ПТП-то свидетелят и О.Д. са присъствали на сватба на свой приятел, където
последният е употребил алкохол. Не могат да бъдат споделени доводите на
жалбоподателя – ответник за доказаност на твърдението, че пострадалият П.
И. е бил на тази сватба и съответно е знаел, че Д. управлява МПС след
употреба на алкохол, както и че същият е неправоспособен, основани
единствено на обясненията на третото лице – помагач, дадени по реда на
11
чл.176 от ГПК. Касае се за обяснения на страна и същите не могат да бъдат
ценени като гласни доказателства. По аргумент на противното на чл.176 ал.3
от ГПК не могат да бъдат ценени обясненията на страна относно изгодни за
нея обстоятелства, в какъвто дух са обясненията на третото лице – помагач с
оглед евентуалното ангажиране на регресната му отговорност. От друга
страна показанията на свидетеля Ж. Р. И. са категорични, че П. И. не е
присъствал на сватбата, случайно са се срещнали впоследствие /свидетелят,
П. И. и Д./, след сватбата, като Д. не е имал видими признаци на алкохолно
опиянение, както че последният непрекъснато в ежедневието е управлявал
МПС и никой не е предполагал, знаел, че е неправоспособен водач. Вярно е,
че показанията на свидетеля Ж. Р. И., като син на ищците, следва да се
преценяват според критериите на чл.172 от ГПК с оглед евентуалната му
предубеденост, но това са единствените, насрещно ангажирани доказателства
относно релевантния за наличието на съпричиняване факт – знание у
пострадалия. Фактът, че средната степен на алкохолно опиване се
характеризира с известно нарушение на мисловната дейност,
съобразителността, вниманието и др. /съгласно експертизата/ не означава
доказаност на обстоятелството, че П. И. е възприел наличието на такива
признаци у Д. – т.е. – да е знаел, че същият е бил алкохолно повлиян. Освен
това, съгласно разясненията на вещите лица, дадени в съдебно заседание,
алкохолното повлияване е с индивидуално проявление – т.е. – не винаги може
да бъде забелязано. Рисковото поведение от страна на пострадалия в такава
хипотеза се преценява кумулативно - ако водачът е употребил алкохол над
законосустановения минимум и ако този факт е бил известен на пострадалия.
Константна е съдебната практика, намерила израз в ТР №1/23.12.2015г. по
тълк.д. №1/2014г. на ОСТК – налице е съпричиняване на вредата, когато
пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, след
употреба на алкохол, ако е налице знание за този факт или възможност за
узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Тежестта за доказване
описаното поведение, съставляващо съпричиняване за вредоносния резултат,
е върху страната, позоваваща се на съпричиняване. От страна на Г. обаче не е
доказано при условието на пълно и главно доказване рисковото поведение на
пострадалия, с което той е спомО.л за собственото си увреждане - съзнателен
и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице
знание за факта на алкохолно повлияване у водача на МПС, в което пътува.
12
Същото се отнася и за знание, че водачът на МПС е неправоспособен.
Съгласието да бъдеш превозван от неправоспособен водач на МПС означава
сам да се поставиш в ситуация на повишен риск от увреждане с оглед
некомпетентността на шофьора, а рискът следва от знанието за липса на
квалификация за управление на МПС и от съответната възможност да се
направи основателно предположение за настъпването на вредоносния
резултат. Доказателства за правнорелевантния факт – че пострадалият е знаел
за неправоспособността на водача, също не са ангажирани от носещата
доказателствената тежест за това страна. Релевантен за съпричиняването и за
прилагането на чл.51 ал.2 от ЗЗД е онзи конкретно установен принос на
пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение
на деликвента/ до увреждането като неблагоприятен резултат и фактът на
съпричиняване не може да бъде само твърдян или условно предполагаем.
Обосновани са изводите на първоинстанционния съд относно третото
твърдяно поведение на съпричиняване – непоставяне на обезопасителен
колан. Неоснователно е оплакването на жалбоподателите ищци, че този извод
е направен без по делото да е било установено, че лекият автомобил е бил
снабден с обезопасителен колан, като и че пострадалият действително е бил
без поставен такъв. Експертите от комплексната експертиза са категорични,
че лек автомобил „О.а“ е оборудван с предпазни колани на всички седящи
места. При огледа и аутопсията на загиналия П. И. не са установени
травматични увреждания, които да сочат, че пострадалият преди настъпване
на ПТП-то е бил с поставен обезопасителен колан. Описаните от вещите лица
травматични увреждания сочат за свободно инерционно движение в купето
на автомобила на тялото на И., както и изпадане от купето на автомобила.
Относно факта на изпадане на тялото на пострадалия от купето на автомобила
са депозирани и гласни доказателства – показанията на свидетеля А. –
непосредствен очевидец на ПТП-то. Съгласно комплексната експертиза,
наличието на поставен предпазен обезопасителен колан преди ПТП- то, би
предотвратило получаването на тежката черепно- мозъчна травма, както и на
част от другите травми на таза и дългите тръбести кости, защото тялото на
пострадалия П. И. не би напуснало купето на лекия автомобил. Възможно е
при удара на лекия автомобил в електрическия стълб, при поставен предпазен
кола да се получат гръдната и коремната травми /счупване на ребра, контузия
на хилуса на белите дробове, разкъсване на слезката и черния дроб,
13
мезентериума на тънките черва, кръвоизливът в коремната кухина/, но тези
травми биха били изявени в по- малка степен, защото кинетичната енергия от
удара при поставен колан е по - малка от тази, получена при изхвърчането на
тялото от лекия автомобил и падането му на терена. Съгласно разясненията
на вещите лица, дадени в съдебно заседание, водеща до леталния изход е
черепномозъчната травма, получена при изпадане/излитане тялото на
пострадалия от купета на автомобила и удара в пътната настилка. Според
деформациите на автомобила, в предна лява част, конкретните огъвания на
купето, не биха довели до черепномозъчна травма. При поставен предпазен
колан пострадалият нямаше да излезе през автомобила и да се удари в
пътното платно или в останалите елементи, където е намерено тялото, при
което би могло да има пак травматично нарушаване на функциите на
отделните органи, да има счупени кости и да има различни травматични
увреждания, но те нямаше да бъдат изявени в такава степен и черепно-
мозъчната травма, която е водеща за настъпването на смъртта, не би била
налице – т.е. – при поставен предпазен колан не би настъпил леталният изход.
Заключението от комплексната съдебномедицинска и автотехническа
експертиза, като компетентно изготвено и неоспорено от страните, се
кредитира изцяло. Описаното поведение на пострадалия категорично сочи на
нарушение правилата за движение по пътищата, визирани в чл.137в от ЗДвП,
вменяващи в задължение на пътниците в МПС да използват системи за
обезопасяване, с които моторните превозни средства са оборудвани. Именно
неизползването на обезопасителен колан, с който е бил оборудван лекият
автомобил, е онова конкретно действие на пострадалия, което по безспорен
начин обективно е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, като е
улеснило неговото настъпване. Преценката за наличие на съпричиняване се
извежда именно с оглед на това, че увреждането не би било причинено, ако
пострадалият е пътувал с ползване на съответната система за обезопасяване.
Т.е. – установено е, че приносът на пострадалия е конкретен, тъй като
релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал.2 от ЗЗД е онзи
конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало
/наред с неправомерното поведение на деликвента/ до увреждането като
неблагоприятен резултат. Това поведение на пострадалия, представляващо
конкретен принос за настъпване на увреждането, с което поведение
увреждането се намира в пряка причинна връзка, съпоставимо с деликтното
14
поведение на водача на лекия автомобил /който е нарушил правилата за
движение по пътищата /чл.5, чл.150 от ЗДвП/, е в процентно отношение –
50%, както правилно е приел първоинстанционният съд.
Първоинстанционният съд е оценил всички релевантни за спора факти
и житейския смисъл на понятието справедливост при определяне размера на
обезщетението, както и по отношение на въведеното от ответника възражение
за съпричиняване. Липсва нарушение на чл.12 от ГПК и съдът е формирал
вътрешното си убеждение при съобразяване и анализиране по отделно и в
тяхната съвкупност събраните по делото доказателства.
При посочената степен на съпричиняване от страна на пострадалия –
50%, обезщетението за неимуществени вреди за ищците Н. и Р.И.и се явява в
размер на по 100 000лв., от които следва да се приспадне изплатеното от Г.
обезщетение от по 70 000лв.
Неправилно първоинстанционният съд е определил началния момент на
дължимата законна лихва. Правилно се е позовал на разпоредбата на чл.558
ал.1 от КЗ, която относно лихвите за забава на Г. препраща към разпоредбата
на чл.497 от КЗ, регламентираща собствената забава на застраховател, но Г.
не е застраховател, нито делинквент, а носи отговорност за чуждо
задължение. Неправилно обаче съдът е приложил разпоредбата на чл.497 ал.1,
т.2 от КЗ. Разпоредбата на чл.497 ал.1 от КЗ предвижда две хипотези на
забава – ако застрахователното обезщетение не е определено и изплатено в
срок считано от по-ранната от двете дати: 1. изтичането на срока от 15
работни дни от представянето на всички доказателства по чл.106 ал.3; 2.
изтичането на срока по чл.496 ал.1 /не по-дълъг от три месеца/. Ищците са
сезирали Г. с искане за заплащане на обезщетения с молба вх. №24-01-
688/29.10.2019г. Не са наведени доводи, нито са ангажирани доказателства,
че със заявлението за щета не са били представени всички доказателства.
Напротив – видно от претенцията за щета /л.24/ същата съдържа описание на
приложения – всички необходими доказателства. При това положение по-
ранната дата е тази – след изтичане на 15-дневния срок – работни дни от
предявяване на извънсъдебната претенция и приложение следва да намери
нормата на чл.497 ал.1, т.1 от КЗ, а не т.2. Или законната лихва се дължи
считано от 20.11.2019г.
Не съответстват на нормативната уредба доводите на жалбоподателите
15
– ищци, че доколкото отговорността на Г. е производна на тази на деликвента,
то законната лихва се дължи от момента на увреждането – 29.09.2019г. Както
се посочи, Г. не е застраховател, нито делинквент, а носи отговорност за
чуждо задължение. Действащата правна уредба изрично регламентира, че
застрахователното покритие включва и лихвите, но разпоредбата на чл.558
ал.1 от КЗ изрично сочи началния момент, от който Г. дължи лихви за забава.
Следователно отговорността на прекия причинител за лихви, считано от
датата на непозволеното увреждане съществува, но същата - по силата на
самия кодекс, се поема от Г. от един по-късен момент. Тоест, не е налице
законова възможност в тежест на Г. да се възложат и лихвите за времето от
увреждането до уведомяването му за това и настъпване на по-ранната дата от
посочените в чл.497 ал.1, т.1 и т.2 от КЗ. /Следва да се посочи, че и КЗ – отм.
изрично регламентира по-късен начален момент, от който възниква
отговорността на Г. за законната лихва – чл.288 ал.7/.
Споделят се изцяло изводите на първостепенния съд за неоснователност
на претенцията за неимуществени вреди, предявена от ищцата Л.а И. – сестра
на починалия П. И..
Действително смъртта на родственик води до негативни
психоемоционални последици, имащи характер на неимуществени вреди.
С актуалната съдебна практика се признава и активна легитимация на
други лица, извън най – близкия кръг лица, според Постановления на
Пленума на ВС от 1961г. и 1969г., в частност на настоящия казус – на братята
и сестрите, за получаване на обезщетение за неимуществени вреди,
вследствие настъпила смърт на лице от посочения кръг. С в Тълкувателно
решение №1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК са изяснени
критериите за определяне на лицата, активно легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от смърт на друго лице, като е обявено
за изгубило сила Постановление №2/1984г. на Пленума на ВС, ограничаващо
кръга на правоимащите до лицата, изброени в Постановление №4/61г. и
Постановление №5/1969г. на Пленума на ВС. Според т.1 от ТР №1/2016г.,
материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди
от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление
№4/1961г. и Постановление №5/1969г. на Пленума на Върховния съд, и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
16
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени;
Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Т.е. – освен
наличието на традиционно поддържаната в българския бит фамилна близост
и взаимна обич между братя и сестри, идеята е емоционалната връзка,
създадена между лицата от посочения кръг, да е така силно изразена, че да
представлява „изключение“ - да надхвърля пределите на традиционно
установената фамилна близост. Такова изключение ще е в резултат от
особени житейски обстоятелства и ситуации, които са станали причина
между починалия и съответното лице да се породи особена близост,
оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди, наред с най-близките на починалия. Или, за да се
реализира правото на обезщетение за неимуществени вреди, не е достатъчна
само формалната връзка на родство /която, според Постановленията на
Пленума на ВС е достатъчна предпоставка по отношение на родството по
права линия от първа степен/, а ще е необходимо вследствие смъртта на
близкия човек – брат сестра, преживелият родственик да е понесъл морални
болки и страдания, които да са съответстващи на евентуално такива от
загубата на родител/дете и в достатъчна степен да обосновават основание да
се направи изключение от разрешението, залегнало в Постановления
№4/1961г. и №5/1969г. на Пленума на ВС /че в случай на смърт право на
обезщетение имат само най-близките на починалия/.
Изключението, определено чрез мотивната част на ТР №1/2016г.
подлежи на доказване посредством всички допустими доказателствени
средства. Ето защо относими към спорното право са депозираните при
първоинстанционното разглеждане на делото гласни доказателства. Гласните
доказателства /показанията на горепосочените свидетели/ сочат, че ищцата
Л.а И. и починалият й брат са били в много близки отношения, че ищцата
тежко е понесла неговата смърт. Свидетелят Ж. П. И. установява, че
понастоящем ищцата Л.а е семейна и има две деца. Показанията на
свидетелите И. и Атанасова се кредитират изцяло, но същите не установяват
изключението по смисъла на ТР №1/2016г. Отчитайки обичайните житейски
фамилни отношения, описаните от свидетелите отношения не доказват
наличието на такава връзка, която по изключение да надхвърля рамките на
17
традиционно установените в националния ни бит отношения между братя и
сестри. Към момента на инцидента двамата – брат и сестра са имали
самостоятелен живот, ищцата Л.а И. има собствено семейство и деца. В
традиционните за българското общество семейни отношения братята и
сестрите са част от най-близкия семеен кръг и връзките помежду им се
характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална
близост. Но в случая липсват конкретни житейски обстоятелства, при които
привързаността да е станала толкова силна, че смъртта на единия от
родствениците да е причинила на другия морални болки и страдания,
надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка. Наличието на особено близка житейска връзка,
даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от
смърт, следва да се преценява въз основа на фактите и доказателствата по
делото и обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което
претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия,
съществено отличаваща се от установената и за настъпили в резултат на
неговата смърт сериозни като интензитет и продължителност морални болки
и страдания.
Ето защо, като е стигнал до извода, че наличието на изключително
силна емоционална връзка, отличаваща се от обикновено установената
такава, водеща до по-висок интензитет и продължителност на търпените от
ищцата Л.а И. болки и страдания от смъртта на близък родственик, не е
доказана, първоинстанционният съд е обосновал правилно извод за
неоснователност на предявения иск.
По изложените съображения първоинстанционното решение следва да
бъде отменено само частично досежно началния момент за законната лихва в
полза на ищците Н. и Р.И.и – за периода 20.11.2019г. – 28.01.2020г. В
останалата обжалвана част първоинстанционното решение, като правилно,
следва да бъде потвърдено.
По разноските, сторени във въззивното производство:
Съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК
жалбоподателят – ответник е сторил разноски само за заплащане на държавна
18
такса за въззивно обжалване. С оглед неоснователността на подадената от
страната въззивна жалба, тези разноски не следва да се преценяват.
От страна на жалбоподателите – ищци, представлявани от адв. Т.Г. –
САК, се претендират разноски по реда на чл.38 ал.2 от ЗА. Видно от
представените договори за правна помощ /л.82-84/ между жалбоподателите –
ищци и адв. Г. е уговорено безплатно процесуално представителство по реда
на чл.38 ал.1, т.2 от ЗА. Доколкото не е упоменато друго, то процесуалното
представителство е осъществено за защита, както по въззивната жалба на
жалбоподателите – ищци, така и по въззивната жалба на жалбоподателя –
ответник. При това положение адвокатското възнаграждение по чл.38 ал.2 от
ЗА следва да бъде определено по съразмерност – съобразно обжалваемия
материален интерес на въоззивната жалба на жалбоподателя – ответник.
Обжалваемият материален интерес по въззивната жалба на жалбоподателите
– ищци е 180 000лв., а този по въззивната жалба на жалбоподателя – ответник
– 60 000лв. Или общият обжалваем материален интерес е 240 000лв.
Минималното адвокатско възнаграждение при този материален интерес
съгласно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения е 6 330лв. Съразмерно с обжалваемия
материален интерес по неуважената въззивна жалба на жалбопоидателя –
ответник се дължат разноски по чл.38 ал.2 от ЗА в размер на 1 582,50лв.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският
апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №260477/29.12.2021г., постановено по търг. д.
№774/2020г. по описа на Окръжен съд Пловдив, В ЧАСТТА, с която е
отхвърлен предявеният от Н. В. ИЛ., ЕГН ********** и от Р. Ж. ИЛ., ЕГН
********** иск за присъждане на законната лихва върху сумите от по
30 000лв. за периода 20.11.2019г. – 28.01.2020г., вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Г. да заплати на Н. В. ИЛ., ЕГН ********** законната лихва
върху сумата от 30 000лв. /обезщетение за неимуществени вреди - претърпени
болки и страдания от смъртта на сина й П.Р. И., настъпила в резултат на ПТП
от 29.09.2019г./ за периода 20.11.2019г. – 28.01.2020г.
19
ОСЪЖДА Г. да заплати на Р. Ж. ИЛ., ЕГН ********** законната лихва
върху сумата от 30 000лв. /обезщетение за неимуществени вреди - претърпени
болки и страдания от смъртта на сина му П.Р. И., настъпила в резултат на
ПТП от 29.09.2019г./ за периода 20.11.2019г. – 28.01.2020г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №260477/29.12.2021г., постановено по търг.
д. №774/2020г. по описа на Окръжен съд Пловдив в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА Г. да заплати на адв. Т.Г. – САК, на основание чл.38 ал.2 от
ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 1 582,50лв.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на
страната на Г. О. М. Д., ЕГН ********** от гр. П., ул. „П.“ № 38.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20