Определение по дело №848/2024 на Административен съд - Русе

Производството е по реда на чл. 166, ал.3 от АПК вр.чл.172, ал.6 от ЗДвП.

Образувано е по искане на К. М. М. от [населено място] поле, общ.Сливо поле, обл.Русе, чрез процесуалния му представител, против допуснатото предварително изпълнение на оспорената заповед № 24-0453-000135/21.10.2024 г., издадена от началника на РУ Сливо поле при ОД на МВР – Русе, с която по отношение на жалбоподателя е приложена принудителна административна мярка по чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП, а именно „Временно отнемане на свидетелството за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца“.

Искането е обосновано с обстоятелството, че жалбоподателят е дал кръвна проба и проба урина за химико-токсикологично лабораторно изследване като именно резултатът от кръвната проба, а не резултатът от извършения на място тест с техническо средство, ще е определящ за употребата на наркотични вещества, поради което до изготвянето на резултата от тази проба липсвало основание за прилагане на ПАМ. Поддържа, че никога не е употребявал наркотични вещества и че работи като шофьор на товарен автомобил в „Булмаркет автотранспорт“ ЕООД, поради което отнемането на СУМПС би довело до значителни вредни последици за него, изразяващи се в невъзможността да изпълнява задълженията си по трудовия договор, а евентуално и до прекратяване на трудовото му правоотношение. Заявява, че по собствено желание, в деня на извършване на полицейската проверка, е дал проба урина, която е била изследвана в лаборатория - СМДЛ „Рамус“ ООД, при което изследване наркотични вещества не са били установени. Моли съда да постанови определение, с което да спре допуснатото предварително изпълнение на акта.

Съдът намира, че искането е направено от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, чието предварително изпълнение е допуснато, при образувано съдебно производство по оспорването му и при наличие на правен интерес, поради което е допустимо. Разгледано по същество, то се явява неоснователно.

В началото следва да се отбележи, че предварителното изпълнение на оспорения акт е допуснато ex lege, по силата на закона - чл.172, ал.6 от ЗДвП, а не по силата на включено в него разпореждане по чл.60, ал.1 от АПК за допускане на предварителното му изпълнение, както се сочи в жалбата и което се иска да бъде отменено. Предвид обаче съдържащото се в жалбата допълнително искане съдът да „постанови спирането“ на предварителното изпълнение следва да се приеме, че посочената нередовност не води, сама по себе си, до недопустимост на искането поради липсва на предмет (липса на включено в оспорения акт разпореждане за предварителното му изпълнение, което може да бъде отменено), тъй като очевидно се касае до липсата на прецизност при неговото формулиране от страна на процесуалния представител на жалбоподателя.

Цитираната разпоредба на чл.172, ал.6 от ЗДвП предвижда, че подадената жалба не спира изпълнението на приложената административна мярка. Специалният закон – ЗДвП, не сочи критериите, при чието наличие спирането би било допустимо, поради което приложима е общата разпоредба на чл.166, ал.4 вр.ал.2 от АПК, според която допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон се спира, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда.

В конкретния случай твърдените вредни последици, които биха настъпили от предварителното изпълнение на акта, се изразяват в невъзможността жалбоподателят да изпълнява трудовите задължения по сключения с работодателя „Булмаркет автотранспорт“ ЕООД трудов договор № 14/22.08.2023 г., където той бил назначен на длъжността „шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече т.“.

Действително, налагането на посочената мярка би могло да причини на оспорващия значителна вреда, тъй като би съставлявало препятствие пред упражняването на неговата професия, а оттам би го лишило и от възможността да реализира доходи от своя труд за срока на нейното изпълнение. Обстоятелството, че жалбоподателят е шофьор на тежкотоварен камион с тегло над 12 т. обаче следва да се преценява и на плоскостта на обществения интерес такива тежкотоварни МПС и то превозващи опасни товари (течни горива, газ пропан-бутан, LNG и др. лесно запалими вещества, в превоза на каквито е специализирано търговското дружество - работодател) да не бъдат управлявани от водачи, употребили наркотични вещества. По тази причина съдът намира, че личният интерес на жалбоподателя да може да управлява МПС и по този начин да реализира трудов доход при изпълнение на трудовите си задължения като шофьор на тежкотоварен камион не може да надделее над обществения такъв от прилагането на оспорената мярка, който може да бъде извлечен от чл.1, ал.2 и чл.171 от ЗДвП, а именно осигуряване безопасността на движението по пътищата и преустановяване на административните нарушения, а, като крайна цел, и опазване на живота и здравето на участниците в движението по пътищата. Тези цели биха били постигнати като бъде лишен, макар и временно, един водач, в лицето на жалбоподателя, за който има достатъчно данни, че управлява МПС след употребата на наркотични вещества (в 06:55 ч. на 21.10.2024 г. е отчетен положителен резултат за употребата на бензодиазепини чрез тест № 00450, извършен с техническо средство Drager Drug Test 5000).

Представения с жалбата протокол с отрицателен резултат от изследване за наркотични вещества в СМДЛ „Рамус“ ООД на проба урина на 21.10.2024 г. се явява ирелевантен при решаване на въпроса за законосъобразността на оспорената заповед и на този за спиране на предварителното й изпълнение.

На първо място, пробата урина не е взета и изследвана по предвидения в чл.174, ал.4 от ЗДвП ред, т.е. по реда на Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози. Освен това, при проведени лабораторни изследвания, възложени от самото изследвано лице, няма сигурност, че предоставената за изследване проба от урина е взета именно от същото. В заключение, меродавна за определяне дали водачът е управлявал МПС след употребата на наркотични вещества или техни аналози е кръвната проба, а не пробата урина – арг. от чл.171, т.1, б.“б“, in fine от ЗДвП, респ. чл.23, ал.1 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г.

Вярно е, че употребата на наркотични вещества, установена чрез техническото средство, се базира на изследване на проба от орална течност (слюнка) по имуноаналитичен метод – вж. легалната дефиниция по § 1, т.4 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г., а не на изследване на кръвна проба чрез газова хроматография с масспектрална детекция (GC-MS) и/или високоефективна течна хроматография-масспектрометрия (LC-MS) – вж. чл.23, ал.2 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. Това обаче не означава, че доказаната чрез тест употреба на наркотично вещество не съставлява основание за прилагане на ПАМ по чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП. Тази разпоредба, в относимите ѝ части, изрично предвижда, че посочената ПАМ се прилага и спрямо водач, който управлява МПС след употреба на наркотични вещества или техни аналози, установена с медицинско и химико-токсикологично лабораторно изследване или с тест. Следователно допустимо е прилагането на обсъжданата ПАМ при установяване употребата на наркотични вещества по който и да е от двата способа като при наличие на резултат от химико-токсикологично лабораторно изследване на кръвна проба, което, както е известно, отнема повече време, определящ ще е последният резултат.

Целта на приложената ПАМ, извлечена от чл.22 от ЗАНН, съчетана с допуснатото от закона нейно предварително изпълнение, е да се даде незабавна защита на обществените отношения, застрашени от противоправното поведение на водача като се предотврати възможността той да управлява МПС. Именно затова и в съдебната практика се приема, че за заповедите за ПАМ по чл.171 от ЗДвП не се прилага регламентираното в АПК производство по издаване на индивидуални административни актове – арг. от чл.22, т.1 от АПК. Поради това, при отчитане на баланса между личния интерес на водача и обществения такъв, изразяващ се в опазването на живота и здравето на участниците в движението по пътищата, обществено оправдано се явява прилагането на ПАМ като процесната само въз основа на положителния резултат за употребата на наркотични вещества от теста с техническо средство и при липсата все още на резултат от изследване на кръвна проба.

Няма спор, че бензодиазепините (лекарства - седативи и анксиолитици, чиято химическа структура съдържа бензенов и диазепинов пръстен) представляват наркотични вещества, тъй като са посочени в списък III „Рискови вещества“, представляващ Приложение № 3 към чл.3, т.3 от Наредбата за реда за класифициране на растенията и веществата като наркотични, приета на основание чл. 3, ал. 2 и 3 от ЗКНВП.

Точността и чувствителността, както и процентът на фалшиво положителни тестове при използването на техническо средство Drager Drug Test 5000 са били предмет на научни изследвания 1. В цитирания доклад е посочено, че това техническо средство реагира на бензодиазепини и дава положителни резултати дори при концентрации от порядъка на 10 ng/ml за нордиазепам и темазепам и открива оксазепам еднократно. Повишената чувствителност на техническото средство обаче, сама по себе си, не е основание за отмяната на ПАМ, респ. спиране на нейното изпълнение, тъй като в чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП е посочено, че основание за прилагане на мярката е управлението на МПС „…след употреба на наркотични вещества“ без законодателят да е предвидил минимална допустима концентрация на тези вещества в различните телесни течности (слюнка/ кръв/урина) или да е обвързал налагането на ПАМ с изискване за наличие на физиологичен ефект от употребата им. Липсват и твърдения и доказателства за наличието на употребата на други вещества, които биха могли да доведат до фалшиво положителен резултат, което е в тежест на жалбоподателя 2.

Доколкото за главното производство законодателят е предвидил едноинстанционност на делото при приключване на спора по същество – чл.172, ал.5, изр.второ от ЗДвП, то и производството по акцесорното искане за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на заповедта, предмет на съдебен контрол за законосъобразност по главното производство, се развива и приключва на една съдебна инстанция, поради което настоящото определение не подлежи на обжалване (в този смисъл е и практиката на ВАС – вж. определение № 4630 от 16.05.2022 г. на ВАС по адм. д. № 4295/2022 г., VII о. и мн.др.).

Така мотивиран и на основание чл.166, ал.4 вр. ал.2 от АПК вр. чл.172, ал.6 от ЗДвП, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на К. М. М., с [ЕГН], с постоянен адрес [населено място] поле, общ.Сливо поле, обл.Русе, бул.“България“ № 32, за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на оспорената заповед № 24-0453-000135/21.10.2024 г., издадена от началника на РУ Сливо поле при ОД на МВР – Русе, с която по отношение на жалбоподателя е приложена принудителна административна мярка по чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП, а именно „Временно отнемане на свидетелството за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца“.

Определението не подлежи на обжалване.