РЕШЕНИЕ
гр. София, 17.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А” въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети февруари две
хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 7150 по описа за 2020г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответника П.Д.Д. срещу решение от 13.04.2020г.,
постановено по гр. дело № 26166/2019 г. на Софийски районен съд, 24 състав, в
частта, с която са уважени предявените по делото искове по чл. 422 от ГПК вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ, като е признато за установено в отношенията между
жалбоподателя и ищеца „Т.С.” ЕАД, че П.Д.Д. дължи
плащане на сумата от 144,38 лева, представляваща главница за реално потребена топлинна
енергия (ТЕ) за периода от м.10.2015г. до м.04.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване заявлението по чл. 410 ГПК - 13.12.2018 г. до окончателното й изплащане; 29,30
лева - главница дялово разпределение; 19,53 лева - лихва за забава върху
главницата за доставена ТЕ за периода от 14.09.2016г. до 27.11.2018г. и 4,80
лева - лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от
14.09.2016 г. до 27.11.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 78473/2018 г. на СРС, 24 състав.
В жалбата се
поддържат оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение,
евентуално - неправилност, тъй като е постановено „върху неверни писмени
доказателства“, а мотивите на съда били необосновани и незаконосъобразни. Въззивникът поддържа, че не е доказано сключването на
договор при Общи условия, тъй като законът не предвижда възможност за
обвързване на една страна с такива условия без тя да ги е приела писмено (арг.
от чл. 16, ал. 1 ЗЗД). На следващо място счита, че доставянето на енергия е било без
изричното предварително искане от страна на потребителя, каквото е изискването
на чл. 62 ЗЗП, поради което не дължи цената за тази услуга. Според въззивника
Закона за енергетиката изисква сключването на писмен договор между потребителя
и доставчика, а такъв не е налице. В жалбата се излагат общи твърдения за
нарушения на процесуалните правила (чл. 7, чл. 9 и чл. 10 от ГПК), без да се
сочи конкретно как съдът е нарушил правата на ответника в първоинстанционното
производство – на кои доводи или искания не е отговорил или е отхвърлил, а не е
следвало. Моли се съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли
исковете, с присъждане на разноски. В хода на устните състезания се поддържат
доводи, че имотът не е топлофициран, поради което не
дължи претендираните суми.
Въззиваемият - ищец „Т.С.” ЕАД не е депозирал отговор на въззивната жалба. В хода
на устните състезания оспорва общо въззивната жалба и моли съда да потвърди
първоинстанционния акт. Претендира разноски, в това число за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице - помагач „Т.С.”
ЕООД не заявява становище по въззивната жалба.
Решението в частта за
отхвърляне на исковете по чл. 422 ГПК вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД е влязло в
сила, като необжалвано.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
При
извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд
намира, че първоинстанционното решение
е валидно и процесуално допустимо в атакуваната част.
По същество жалбата е неоснователна на релевираните основания.
Предявени
са по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК установителни искове за парични притезания, за
които е издадена заповед за изпълнение по
гр.д. № 78473/2018 г. на СРС, 24 състав.
СРС
е уважил исковете, като е приел, че по делото е проведено пълно и главно
доказване от страна на ищеца на наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по доставяне на топлинна енергия. Искът за
главница за доставка на ТЕ е отхвърлен частично като неоснователен и частично като
погасен по давност, а иска за главница за дялово разпределение - частично като
погасен по давност. Лихвите върху главниците са уважени частично поради това,
че главните претенции не са уважени в цялост.
По делото е безспорно
установено, че въззивникът П.Д.Д.
е собственик на процесния имот за претендирания
период, съгласно представения неоспорен договор за продажба на недвижими имот –
частна общинска собственост от м.12.2006г. Договорното правоотношение между
главните страни по делото е възникнало съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, в сила от
2003г. и приложим за целия процесен период, при действие на Общите условия на
ищцовото дружество. Сградата, в която се намира процесният апартамент, е в
режим на етажна собственост и в течение на процесния период ищецът е подавал в
нея топлоенергия за битови нужди. Подаването на топлинна енергия към етажната
собственост през процесния период се установява от приетите като писмени
доказателства документи и заключението на вещото лице по приетото заключение на
СТЕ.
От изложеното следва
изводът, че ответникът, в качеството му на собственик на имота, е потребител на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153 от ЗЕ и съгласно чл. 155
от ЗЕ, дължи заплащане на цената на отдадената за процесния имот топлинна
енергия, за претендирания период.
Съгласно чл. 153, ал.1 ЗЕ,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по
чл. 36, ал. 3. Съгласно задължителните указания, дадени в ТР № 2/2018г. по т.д.
№ 2/2017г. на ОСГК на ВКС, собствениците/ползвателите дължат цената на
доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ
независимо кой е фактическият ползвател на имота, освен ако между ползвателя на
договорно основание и топлопреносното предприятие е
сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди.
Настоящият съдебен състав
намира за неоснователни възраженията на въззивника за нарушение на ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ЗЗП, забраняваща доставката на централно
отопление без искане на потребителя, е приета с цел транспониране в
националното законодателство на разпоредбите на Директива 2011/83/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011г. относно правата на
потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива
1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива
85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета.
В тази връзка вече е постановено ТР № 2/25.05.2017г. по т.д. № 2/2016г. на ВКС,
ОСГТК, съгласно което разпоредбите на ЗЕ не противоречат на чл. 62 вр. § 1 от
ДР на ЗЗП. Съгласно задължителните указания в цитираното ТР, съгласието за
доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ
съставлява „искане“ на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което
между двата закона не съществува противоречие. Съгласно мотивите на ВКС,
различен е само субектът, който прави искането при доставката на централно
отопление в сгради под режим на етажна собственост, като това е обективно
обусловено от естеството на отношенията, които възникват между титулярите на
право на собственост или вещно право на ползване върху отделни обекти в такива
сгради. Ето защо доводите на жалбоподателя, че е налице хипотезата на
непоискана доставка, са неоснователни.
Оплакванията в жалбата
относно действието на Общите условия са неоснователни - договорът се счита за
сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1
от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното
предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване, като Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите –
арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. В случая представените по делото Общи условия са
публикувани и са влезли в сила.
По отношение на
оплакването, поддържано в хода на въззивното производство за недължимост на претендираните суми, тъй като имотът не е топлоснабден и не ползва топла вода:
От приетите в хода на
производството пред СРС заключения на СТЕ и ССчЕ и
писмените доказателства се установява, че за процесния
период от ответника са претендирани суми само за ТЕ за
сградна инсталация. Първоначално фактурираните суми
за БГВ са били коригирани с
изравнителната сметка за първия процесен период, а за следващите не са
начислявани въобще. Това е взето предвид от състава на СРС при постановяване на
решението му и определяне на размера на дължимите суми. На основание чл. 153,
ал. 6 от ЗЕ, клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят
топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в
общите части на сградата. Ето защо претендираните суми
за доставена ТЕ за сградна
инсталация са дължими, т.е. установени по основание, а размерът им, освен че не
е спорен, се установява и от приетите по делото заключения на СТЕ и ССчЕ и изравнителни сметки.
По отношение на претенциите
за мораторни лихви не са релевирани конкретни
оплаквания, поради което въззивният съд не дължи произнасяне.
С оглед всичко изложено,
жалбата е неоснователна и решението следва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
При този изхода на спора,
на въззиваемия следва да бъдат присъдени претендираните
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на
сумата 50 лева, определена по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК.
На основание чл. 280, ал. 3
от ГПК и предвид цената на предявените искове, настоящото решение е
окончателно.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение 13.04.2020г., постановено по гр. дело № 26166/2019 г. на Софийски
районен съд, 24 състав в обжалваната част, с която са уважени предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу П.Д.Д., ЕГН ********** искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ.
ОСЪЖДА П.Д.Д., ЕГН ********** да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес *** на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 50 (петдесет) лева - съдебни разноски във въззивното производство.
Решението в частта за отхвърляне
на исковете е влязло в сила, като необжалвано.
Решението е постановено при
участие на третото лице „Т.С.” ЕООД – помагач на въззивника-ищец
„Т.С.” ЕАД.
Решението не подлежи на
касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.