Р Е Ш Е Н И Е
№ 253
гр.Пловдив, 28.02.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, XIV състав, в открито съдебно
заседание на 30.01.2019г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ РАДЕВ
ИВАН
АНАСТАСОВ
при
участието на секретаря: Валентина Василева
като
разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов въззивно гражданско дело №
2514/2018г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
по делото е образувано по въззивна жалба от И.И. против решение № 2668/05.07.2018г.
по гр.д.№ 18110/2017 г. на ПдРС, ХХ гр.с., с което същата е осъдена да заплати
на въззиваемия А.Х. сумата от 20000 лева, с която тя се е обогатила при начална
липса на основание, ведно със законната лихва върху посочената сумата, считано
от 14.11.2017г.. Във въззивната жалба се сочи, че обжалваното решение е
неправилно, незаконосъобразно и постановено в разрез със събраните
доказателства. Излагат се подробни съображения за това защо жалбоподателят счита,
че събраните доказателства са
интерпретирани превратно от РС. Иска се цялостна отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго такова, с което иска по чл. 55 ЗЗД да бъде
отхвърлен. Претендират се разноски.
Въззиваемият А.Х. оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Поддържа, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно,
постановено съобразно събраните доказателства, иска се потвърждаването му.
ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по
делото, намира следното:
Първонистанционното дело е образувано по искова молба
от А.Х. против И.И., с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1,
предл.1 от ЗЗД. В исковата молба се сочи, че страните са бивши съпрузи.
Сключеният между тях граждански брак бил прекратен с влязло в сила на
26.03.2013г. решение по бр.д.№ 20531/2012г. на ПРС, І бр.с.. По време на брака
ищецът- въззиваем в настоящето производство, бил приет за член- кооператор в
ЖСК„Полет- 3“ с цел придобиване право на собственост на жилище и гараж. Предвиденият
строеж бил извършен и ЖСК била прекратена, като член- кооператорите се снабдили
с нотариални актове за собственост. А.Х. придобил собствеността върху апартамент
№ 19 в ***** и върху гараж № 6 в същата сграда. Тези обекти били придобити от
страните в режим на СИО. След прекратяване на брака те останали в обикновена
съсобственост между тях. През 2015 година бившите съпрузи обсъдили възможността
за прекратяване на съсобствеността. Постигнали съгласие апартаментът и гаражът
да останат собственост на ищеца, а той да плати на ответницата 20000 лева за
нейния дял от съсобствеността, но не подписали договор в изискуемата от закона
нотариална форма. Съобразно с постигнатото неформално споразумение, на 06.07.2015г.
ищецът превел по банковата сметка на ответницата 20000 лева. Въпреки това и
въпреки изрично постигнатото съгласие, И.И. предявила иск за делба на
съсобствените между страните имоти, за разглеждането на който било образувано
гр.д.№ 16688/2017г. на ПРС. Твърди се, че преведената по банковата сметка сума
в размер от 20000 лева е платена при начална липса на основание, тъй като
страните не сключили договор в предвидената в чл.18 от ЗЗД нотариална форма.
Поради това счита, че платеното от него е без основание и подлежи на връщане.
При условията на евентуалност се твърди, че ответницата дължи връщане на
горепосочената сума на основание чл.55, ал.1, предл.2 от ЗЗД- на неосъществено
основание.
И.И. признава, че с платежно нареждане от 06.07.2015г.
бившият й съпруг й е превел сумата от 20000 лева, но твърди, че е получила тази
сума като компенсация за лишаването й от ползване на нейната идеална част от
апартамента и гаража за период от 49 месеца, тъй като, макар че с
бракоразводното решение на нея и на малолетната им дъщеря били предоставени за
ползване определени помещения в съсобственото жилище, след прекратяване на
брака тя и детето живели под наем. В платежното нареждане ищецът записал, че
превежда сумата от 20000 лева като „компенсация за собствеността на апартамент
и гараж“, което записване невярно се тълкувало от него като плащане на
идеалната й част в съсобствеността. Тя твърди, че още на 01.02.2012г. заедно с дъщеря
й напуснали семейното жилище и заживели под наем по договор от 30.11.2012г., по
който заплащала месечен наем в размер от 450 лева. В отговора на исковата молба
се твърди, че след подписване на споразумението, одобрено със съдебно решение ответницата
направила опит да се върне в жилището, но бившият й съпруг я убедил да продължи
да живее под наем, като поел ангажимент да заплаща наема за вече наетия
апартамент. Ответницата се съгласила, като ежемесечно заплащала наема си.
Бившият й съпруг първоначално не й възстановявал парите, като й обяснил, че не
разполага със средства. След около две години и половина той й превел въпросната
сума от 20000 лева, която представлявала именно компенсация за лишаването й от
ползването на семейното жилище и гаража. Плащането обхващало периода 01.12.2012г.-
31.12.2017г.. И.И. оспорва между нея и бившия й съпруга да са били водени
преговори за изкупуване на нейната ½ ид.ч. и да е постигнато съответно
съгласие.
По първоинстанционното делото са приети горепосоченото
бракоразводно решение, по силата на което ползването на семейното жилище,
находящо се в гр.**** е предоставено съвместно на двамата бивши съпрузи;
нот.актове № № 27 и 28 от 01.10.1999г., с А.Х. е признат за собственик на
същото жилище- апартамент № 19, и на гараж № 6 в резултат от реализирано
строителство от ЖСК, в която той е бил член- кооператор; преводно нареждане от
06.07.2015г., с което А.Х. е превел по сметка на И.И. сумата от 20000 лева и в
което като основание за плащането е записано „компенсация за собствеността
апартамент и гараж“; договор за наем от 30.11.2012г., с който Г. М. е
предоставил на въззиваемата, с брачно фамилно име Х., ползването на ап.2,
находящ се в гр.**** срещу наемна цена в размер от 450 лева месечно; отговор на
искова молба, с вх.№ от 02.01.2018г., подаден от А.Х. по гр.д.№ 16688/2017г. на
ПдРС, VІ гр.с., по което е предявен иск от И.И. за делба на горепосочените
жилище и гараж; вносни бележки за платен от въззиваемата наем за имота на ул.“*****
в размер на по 450,00 лева месечно за периода до 02.01.2018г.; споразумение
от 06.07.2015г. между страните, подписано само от И.И., с
което заявява, че оставя на бившия си съпруг за ползване и разпореждане апартамента и гаража.
Страните са ангажирали и гласни доказателства. Пред
първоинстанционния съд показания са дали свидетелите К. Д. / сестра на
въззиваемия/, Е. К. / сестра на настоящата съпруга на въззиваемия/, Д. И. /
сестра на жалбоподателката/ и С. Г. / без родство/. Първата свидетелка сочи, че
през месец май 2015г. брат й се обадил и й поискал 20000 лева назаем, тъй като
бившата му съпруга му звъняла няколко пъти по телефона и искала да си уредят
имуществените отношения за жилището в ****“, т.е. той да й изплати нейния дял. Парите били осигурени от леля на баща им. В телефонен разговор жалбоподателката
попитала въззиваемия, кога ще е й преведе парите, а също така, кога ще минат
сделката по прехвърляне на идеалната част пред нотариус. Обещала да му даде
необходимия за прехвърлянето документ. Втората свидетелка сочи, че през лятото
на 2015г. А.Х. й поискал 20000 лева. Тя му казала първо да потърси от другаде и
след това отново да говорят. Сестрата на свидетелката- съпруга на въззиваемия,
настоявала за плащането да се състави документ пред нотариуса, но той възразил,
че нотариалната такса ще е голяма, че е превел парите по електронен път и това
е достатъчно доказателство. Сестрата на свидетелката настоявала също така
въпросът със стаята, предоставена за ползване на жалбоподателката, да се
изчисти преди да сключат граждански брак. Свидетелката е категорична, че парите
са платени за едната стая, предоставена за ползване. Това й обяснили
въззиваемият и сестра й. Третата свидетелка
е присъствала на среща в сладкарница „****“ в началото на месец април
2013г., на която жалбоподателката повдигнала пред бившия си съпруг въпросът за
това, че, като не може да ползва предоставената и с бракоразводното решение
стая в жилището в ****, е редно той да поеме плащането на наема за квартирата й.
Свидетелката лично чула, че той приел да й плаща наема. Казал също така, че ще
й плати наема за пет години. Впоследствие сестрата на свидетелката многократно
търсила бившия си съпруг, включително и в присъствието на свидетелката, за да
търси от него обещаните й пари. През юли месец 2015г. той й дал 20000 лева, за
да покрие наемите за пет години. Свидетелят
С. Г. също сочи, че през месец април 2013г. е присъствал срещата в сладкарница
„****“ и чул, че А.Х. обещал на И.И. да й плаща наема за квартирата за срок от пет
години.
На л.128 и 129 по първоинстанционното дело е налице
заверено копие от документ, наименован „споразумение“ и изходящ от
жалбоподателката- според отразеното в него авторство и според изричното й
признание в обяснения, дадени в о.з. на 19.06.2018г. по реда на чл.176 от ГПК.
В този документ е записано, че И.И. „оставя на А.А.Х. за ползване и
разпореждане със семейното жилище преди развода- апартамент № ****, находящ се
в гр.***** и гараж № **** на същия адрес, срещу еднократна парична
компенсация“. Освен това тя се задължава да не възпрепятства евентуална
продажба на апартамента и гаража и да не ги използва като обезпечение. При
съпоставка между т.н. споразумение и свидетелските показания се налага изводът,
че въззиваемият действително е поел задължение да плати част от наема за
жилището на жалбоподателката или най- общо да й предостави определена сума
пари, но при условие, че тя се откаже от правата си върху апартамента и гаража
в негова полза. Целта на постигнатото между страните съгласие е двупосочна- от
една страна жалбоподателката да бъде подпомогната финансово, а от друга да бъде
уреден въпросът със съсобствеността върху жилището и гаража. Не се установява
между страните действително да е било постигнато съгласие за изповядване на
определена сделка пред нотариус. Горепосоченото споразумение е с дата
06.07.2015г.- датата, на която е преведена сумата от 20000 лева. Получавайки
същото, въззиваемият е счел, че то му дава достатъчна гаранция, че бившата му
съпруга няма да заяви никакви претенции спрямо жилището и гаража. От обективна
страна въпросното споразумение няма правна стойност и не легитимира въззиваемия
като едноличен собственик. Ползващата него цел на превода в размер от 20000
лева не е могла да се реализира по този начин. В общия случай изначална липса
за основание е налице при плащане по нищожна сделка. Случаят е аналогичен.
Платено е, за да се постигне нещо с използване на средство, чрез което това е
невъзможно да се случи.
Устното споразумение между страните, по силата на
което е извършена престацията на сумата от 20000 лева, е следвало да има
възмезден характер, а не характер на обезщетение за лишаването на
жалбоподателката от ползването на частта от жилището, предоставена й с
бракоразводното решение. Такава е била волята на въззиваемия, за това той е дал
съгласие, а, видно от т.н. писмено споразумение, съгласие е било дадено и от
жалбоподателката. Терминът „компенсация“, използван и в преводното нареждане от
06.07.2015г. и в споразумението от същата дата, по принцип се използва в смисъл
на обезщетение, но, доколкото в споразумението даването на тази компенсация
изрично се свързва с даденото от жалбоподателката съгласие въззиваемият да
ползва и да се разпорежда с жилището и гаража, то в случая компенсацията е за
нейната идеална част от имотите, съобразно с нейния принос в придобиването,
който според въззиваемия, видно от отговора на исковата молба за делба, е
минимален. Възможно е страните просто да не са се разбрали добре-
жалбоподателката да си е мислила, че бившият й съпруг се е съгласил да й плаща
наема, защото я е лишил от ползването на частта от апартамента по
бракоразводното решение, а той да си е мислил, че тя се е съгласила да му
отстъпи целия имот срещу определена сума пари. При липса на напълно съвпадащи
волеизявления отново липсва сделка, т.е.
липсва основание за плащане. Възможно е също така на срещата през месец април
2013г. той да се е съгласил да плаща наема за жилището на жалбоподателката с
единственото условие тя да се откаже от ползването на частта от жилището в ****,
а впоследствие към лятото на 2015г. да е поставил като условие отказ от страна
на бившата му съпруга от каквито и да било претенции спрямо жилището и гаража. Така
или иначе е ясно, че в деня на плащането жалбоподателката в писмена форма е
изразила съгласието си бившият й съпруг да се разпорежда с жилището и с гаража
като едноличен собственик, т.е. че е било постигнато съгласие между страните
сумата от 20000 лева да бъде дадена срещу въпросното съгласие, което погрешно е
била тълкувано като основание той да се счита за едноличен собственик.
В обобщение на горното съдът намира, че е налице
изначална липса на основание, защото въззиваемият не е получил нищо срещу
платените от него 20000 лева, независимо от постигнатото с жалбоподателката
съгласие апартаментът и гаражът да останат само негова собственост. Платената
сума от 20000 лева не кореспондира по размер нито с платения наем за периода от
сключване на договора за наем до датата на плащането / за 31 месеца наемът е в
размер от 13950 лева/, нито с наема за периода от срещата в сладкарница „****“
до датата на плащането / наемът за 27 месеца е в размер от 12150 лева/, нито
наема за пет години, според показанията на третата и четвъртият свидетели,
който е в размер от 27000 лева. Единственият логичен извод е, че извършеното на
06.07.2015г. плащане не е било обвързано пряко с плащането на наема за
обитаваното от жалбоподателката и роденото брака дете жилище, а с постигнато
съгласие за ликвидиране на съсобствеността върху жилището и гаража. Ето защо,
обжалваното решение ще следва да бъде потвърдена като правилно и
законосъобразно.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2668/05.07.2018г. по гр.д.№
18110/2017 г. на ПдРС, ХХ гр.с., с което И.Д.И. е осъдена да заплати на А.А.Х.
сумата от 20000 лева, с която тя се обогатила в резултат от извършен от
въззиваемия банков превод с преводно нареждане от 06.07.2015г. при начална
липса на основание, ведно със законната лихва върху посочената сумата, считано
от 14.11.2017г. до окончателното й изплащане.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: