Р Е Ш Е Н И Е
№252
гр. Велико Търново, 08.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Велико Търново, в
съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ЙОРДАНКА МАТЕВА |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
МАРИЯ ДАНАИЛОВА РОСЕН БУЮКЛИЕВ |
|
при секретар |
М.Н. |
И с участието |
|
на прокурора |
Весела Кърчева |
изслуша докладваното |
|
от съдия |
БУЮКЛИЕВ |
|
|
по касационно административен характер дело № 10199
по описа на Административен съд – Велико Търново за 2021 г. |
||
Производството е по
реда на чл. 285, изречение второ от ЗИНЗС.
Касаторът
Главна дирекция „“Изпълнение на наказанията“ – София, чрез процесуалния си
представител е обжалвал решение №191 ат 11.06.2021 година, постановено по АД
№51 по описа на Административен съд – Велико Търново за 2021 година в
осъдителната му част като неправилно. Счита, че неправилността на решението се
дължи на допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, необоснованост и нарушен материален закон. Според основните му
оплаквания, съдът неправилно приема, че в приложимата по силата на чл.5, ал.4
от КРБ ЕКЗПЧОС е налице изискване за
минимална площ, която следва държавата да осигури на задържаните лица, а и в
ЗИНЗС е предвидена съответна такава площ, като обаче изискването е било
отложено на база на §13 от ПЗР, и не е било меродавно към онзи момент. Не са
установени според касатора предпоставките на чл.284,
ал.1 от ЗИНЗС, тъй като липсват конкретни действия или бездействия на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, които да са доказани.
Аргументира, че на задържания ищец са били осигурени осветление /достъп до
пряка слънчева светлина/, както и постоянен достъп до течаща вода и до тоалетна,
като е спазено изискването на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС. Неправилен е извода на
съда, че на задължения не бил осигуряван едночасов престой на открито, като е
неправилен извода на съда и относно противоречието на заповед за вътрешния ред
на акт от по-висока степен, тъй като посочената заповед е вътрешнослужебен
акт. Всъщност неправилно съдът е констатирал липса на хигиенни и битови
стандарти, а и липсват конкретни увреждания от тази липса, които да са
доказани. Неправилно, най - сетне съдът е определил размера на обезщетението,
което се следва на ищеца, както и размерът на лихвите върху него. Поддържа
оплакванията си в представено становище, като претендира разноски под формата
на юрисконсултско възнаграждение.
Касаторът Т.И.М.
– изтърпяващ наказание лишаване от свобода в ЗОЗТ „Атлант“
към Затвора в Ловеч, чрез процесуалния си представител адвокат С.С. от ВТАК, е обжалвал същото решение на АСВТ в частта му,
с която е отхвърлен иска му в частта му претендираното
обезщетение над 350 лв. като неоснователен и недоказан. Основното оплакване на касатора е за неадекватния размер на присъденото му
обезщетение, който е от 350 лв. Поддържа се, че всъщност съдът неправилно е
приел, че не е установен дискомфорт поради липса на
дървеници, като освен това неправилно е приел, че дневната светлина в килиите е
недостатъчна при липсата и. Поддържа оплакванията си в открито заседание, като
в представената по делото писмена защита извън поддържаното от него, се потивопоставя на оплакванията, формулирани от първия касатор. Самият касатор, в лично
качество, чрез писмено изявление също прави оплакване за несъответиня
размер на присъденото му от съда обезщетение.
Против касационната жалба на касатора Т.И.М.
е подаден писмен отговор от ответника по тази касационна жалба, ГД „Изпълнение
по наказанията“. В него се отрича основателността на направените от този касатор оплаквания.
Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата.
Административният съд – В. Търново, като прецени наведените в нея
касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното:
Касационните жалби са допустими, като касационната жалба на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София е неоснователна, а касационната
жалба на Т.И.М. е частично основателна.
Едночленният състав на Административен съд – Велико Търново е бил
сезиран с иск от Т.И.М. против ответника ГДИН, в който е блило
посочено, че е на основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, като е посочена и
разпоредбата на чл.3 от ЕКЗПЧОС и чл.1, чл. 4 и чл.47 от ХОПЕС. В обстоятелствената
част на молбата е посочено, че ищецът е бил настанен от 21.06.2016 година до
12.10.2016 година в следствения арест във Велико Търново, в килия №4, като е
оборудвана с четири легла, представляващи две вишки с
по две легла, килията е била от 7 кв.метра, в нея няма прозорец, нито тоалетна.
Твърдял е и, че е удовлетворявал физиологичните си нужди н пластмасова бутилка
поради несвоевременната възможност да ползва тоалетна. Твърдял е, че при този
престой е бил лишен от престой на открито по един час на ден, което право му е
осигурено от ППЗИНЗС. Твърдял е, че при
упражняване на парвото си за разговори по телефона е
бил подслушван от надзирателя. Твърдял е, че в килията няма санитарен възел и течаща
вода. Всички тези обстоятелства според него са довели до уронване на човешкото
му достойнство, до накърняване на физическото и психическото му здраве в
отрицателен аспект. Конкретните неблагоприятни изживявания, които ищецът е
изпитвал са описани като страх, яд, нерви, безпокойство, стрес, липса на
желания за живот, обективиране на защитна реакция под
формата на сълзене на очите. В иска е претедирано
обезщетение от 20 000 лв. за посочения период, заедно с мораторната и законни лихви върху тази сума.
С обжалваното решение съставът на съда е приел, на първо място, че
искът е допустим. Приел е в това отношение, че доколкото с преходната
разпоредба на §47 от ЗИНЗС се разширява приложното поле на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС спрямо обстоятелства, възникнали преди нормативно регламентиране на този
иск, посочения в преходната разпоредба срок не е преклузивен.
Аргументирано е (на плоскостта на съотношението на националния
закон с действащото международно право), че всъщност така
или иначе тази разпоредба противоречи на чл.13 от Конвенцията предвид принципа
на ефективност. Съдът е констатирал на плоскостта на допустимостта на иска, че
той е предявен от легитимиран ищец и срещу надлежен ответник.
По същество съдът е приел, че искът е частично основателен до размер от
350 лв. и законната лихва, считана от момента преустановяването на незаконните
действия на администрацията на ответника, на коитосе
основава претенцията.
За да постанови този резултат съдът е приел на база на събраните
служебно и по инициатива на страните писмени и гласни доказателства, че за
установения период, през който ищецът е пребивавал в ареста в град Велико
Търново /от 21.06.2016 година до 12.10.2016 година според признанието на
ответника, отразено в негова справка/, на последния не е осигурена достатъчно
жилищна площ, нито е осигурен пряк достъп до слънчева светлина в помещението, в
което е пребивавал, не му е осигурен постоянен достъп до санитарен възел и
течаща вода, като и не му е осигурен едночасов престой от поне един час на
открито.
Що се касае до възражението на ответника, което е било в смисъл,
че разпоредбата на чл.43, ал.3 /сега
ал.4/ от ЗИНЗС досежно размера на жилищната площ от 4
кв.м влиза в сила от 1.1.2019 година, то съдът е
приел, че на основание чл.3 от ЕКЗПЧОС администрацията е длъжна да осигури
нормални условия в местата за лишаване от свобода, тъй като посочената
Конвенция е ратифицирана и на основание чл.5, ал.4 от КРБ приложимостта и е приоритетна.
По отношение на неспазеното изискване за осигуряване на пряк достъп на
слънчева светлина в килиите, съдът е приел, че това задължение произтича от
разпоредбата на чл.20, ал.2, изречение първо от ППЗИНЗС. Съдът е изтъкнал
изрично, че събраните от него доказателства установяват, че притокът на
светлина в килиите /вкл. и в тези, в които е пребивавал ищеца/ е осигуряван
косвено, като освен това има изкуствено осветление, което не е достатъчно, за
да се приеме за изпълнено посоченото изискване.
ПО отношение на неосигуряването на постоянен достъп до санитарен възел
и течаща вода съдът е приел, че такъв достъп липсва, като не е спазено
изискването на чл.20, ал3 от ППЗИНЗС, като твърдението на ответника, че такъв
достъп е осигуряван,не изпълнява законовото изискване. Впрочем съдът е приел,
че неспазването на това конкретно условие в местата за лишаване от свобода е
било обсъждано в множество решение на ЕСПЧ.
Основателно е според съда ищцовото оплакване
за неспазването на гарантирания от разпоредбата на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС
едночасов престой на открито. Съдът е посочил и какви са изискванията на ал.3 и
4 от тази разпоредба, приемайки, че нито едно от тези изисквания не е било
налице, доколкото по делото е било установено, че престоят е провеждан в
сградата. Изтъкнато е, че представената заповед от ГДИН е неотносима
към релевантният за иска период.
Недоказано е обаче според съда нарушаването на тайната на разговорите с
адвокат и с близките му, гарантирана от разпоредбата на чл.256, ал.1, т.2 от ЗИНЗС.
В крайна сметка първоинстанционният съд е
констатирал, че за претендирания от ищеца период е
липсвала нормална и благоприятна среда и нормални условия за съхранение на
психическото и физическо здраве на ищеца, като са липсвали посочените по-горе
условия – гарантиран размер от 4 кв.м. в помещението
дневна светлина, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, ежедневен
престой на открито.
Съдът е констатирал, че действително няма данни за установено конкретно
увреждане на здравето на ищеца по време на престоя му в ареста, но контекста на
съдебната практика на Европейският съд по правата на човека, посочените
обстоятелства няма как да не доведат до неблагоприятно засягане на
личността и до накърняване на човешкото
достойнство.
Позовавайки се на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД във връзка с §1 от ЗОДОВ, съд е приел, че справедливият размер на обезщетението на ищеца за
претърпените неимуществени вреди следва да е от 350 лв., като върху тази сума
се следва и законна лихва, която да се изчисли от датата на прекратяването на
бездействието до окончателното и изплащане.
Касационната инстанция споделя изводите на едночленният състав досежно претърпените от ищеца /понастоящем ответник по
касация/ неблагоприятни последици от констатираните нарушения по чл.3 от ЗИНЗС.
Неоснователно касаторът ГД „ИН“ поддържа и
понастоящем, че поради липсата на противоречие между националната разпоредба на
§19 от ПЗР на ЗИНЗС и Конвенцията, съдът неправилно е отрекъл приложимостта на
националния закон по отношение на редакцията на чл.43, ал.3,сега ал.4 от ЗИНЗС.
Обратно, в решението „Нешков и други срещу България“ от 28
януари 2015 година, което е за неспазване на разпоредбите на ратифициран от
България акт на международното право, Съдът в Страсбург е анализирал
действащата уредба на ЗИНЗС, включително и чл.43, ал.3 и ал.4 на ЗИНЗС - §115 и §116 от Решението.
Анализирано е и прилагането на тези разпоредби както от гражданските, така и от
административните съдилища, който е критичен. В решението обаче са анализирани
Европейските правила за затворите /ЕПЗ/, които представляват препоръки на
Комитета на министрите към държавите – членки на Съвета на Европа, каквато е
България /§144/, и разпоредбите на Част II от които залагат минималните стандарти за разпределение и настаняване,
хигиена, дрехи и постелно бельо, хранене, упражнения
и отдих, като тяхната приложимост за българската затворническа администрация е
задължителна най – малкото поради задължителната сила на това решение с оглед
процедурата по постановяването му и неговия пилотен характер.
Посоченият извод впрочем важи и досежно
оплакването на касатора против изводите на първоинстанционният съд по отношение на неосигуряването на
достъп до пряка слънчева светлина. Обосновано съдът с оглед събраните
доказателства е приел, че всъщност условията, които чл.20, ал.3, изречение
първо от ППЗИНЗС и на §18,2, буква а от ЕПЗ не са изпълнени.
Обратно на поддържаното от този касатор,
обосновано първостепенният съд е приел, че заповед №Л-4102 от 6.10.2026 година
е непротипоставима на изискванията на Чл.86, ал.1,
т.1 вр. с чл. 276, ал.1 от ЗИНЗС, на чл.151, ал.5 от
ППЗИНЗС и на §27, 1 от ЕПЗ.
Неправилно този касатор счита, че
разпоредбата на чл.20, ал.3, изречение второ не се отнася до процесният арест. Тази разпоредба не може да се тълкува разширително и поправително, както се поддържа от този касатор. Разпоредбата следва да се тълкува във връзка с
нормата на чл.240 от ЗИНЗС и чл.268 от ППЗИНЗС, като понятието арест, с което
борави нормата на чл.20, ал.3, изречение второ не обуславя функционалното
предназначение на арестите в зависимост от местонахождението му. Аргумент за
това разбиране е и нормата на чл.269, ал. 2 от ППЗИНЗС.
С оглед на всички констатирани от съда обстоятелства, основателно е
прието с решението, че е налице хипотезата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС с оглед
липсата на достатъчно жилищна площ в ареста, неадекватното осветление, и
проветряване, липсата на условия за двигателна активност и прочее, като така
или иначе проявлението им е довело до презюмираните
според нормата на чл.2854, ал.5 от ЗИНЗС неимуществени вреди.
Въпреки изложеното по-горе, частично основателно е оплакването на касатора Т.И.М. досежно размера
на присъденото му обезщетение. Според нормата на чл.284, ал.2 от ЗИНЗС „В
случаите по чл. 3, ал. 2 съдът взема предвид кумулативното въздействие върху
лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода
или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства,
които имат значение за правилното решаване на спора.“. Както се констатира,
безспорно е между страните, че ищецът е
бил настанен в ареста във велико Търново в периода между 21.06.2016 година до
12.10.2016 година, като за този период от време върху него неблагоприятно
влияние са оказвали нече описаните по-горе фактори и условия. Първоинстанционният съд в мотивите към решението си се е
позовал на … Според §223 от пилотното решение на Съда по делото „Нешков и други
срещу България“ паричното обезщетение е средство, което да отговаря на
изискванията, посочени в §184-188 и 190 от това решение, като размерът на
компенсацията не трябва да е неразумен в сравнение с размера на присъжданията,
които Съда е присъждал. Посочено е в този параграф от решението, че „…правото да
не бъдеш подложен на нечовешко или унизително отношение е толкова
фундаментално, че вътрешният орган или съдът, който разглежда делото, ще трябва изключително
добре да мотивира решение, с което се присъжда по-ниско или се отказва
присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди.“.
Съобразявайки характера и интензитета на допуснатите от администрацията
на ареста нарушения, довели до вредите за ищеца, периода, през който те са
претърпени, както и размерът на обезщетението, което Съдът е присъдил според
§235 от вече многократно цитираното пилотно решение, настоящата инстанция
намира, че следва на ищеца да се присъди обезщетение в размер от 1837 лв., или
още 1487 лв. извън присъденото, като върху нея се начислят лихви, изчислени по
начина, описан в решението на първата инстанция.
Водим от горното Административният съд – Велико Търново, първи
касационен състав
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение №191, постановено по АД №51 по описа на Административен
съд – Велико Търново за 2021 година само в частта му, с която е отхвърлен иска
на Т.И.М., ЕГН **********, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ –
гр.София, за сумата над 350 лв. до сумата от 1837 лв. в едно със съответните
лихви, изчислени от 12.10.2016 година до окончателното изплащане на сумата,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София, да
заплати на Т.И.М., ЕГН**********, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в
затворническо общежитие „Атлант 1“ в гр.Троян допълнително сумата от 1487 лв.,
представляваща обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди за периода
от 21.06.2016 година до 12.10.2016 година, в едно със съответните лихви върху
тази сума, считано от 12.10.2016 година да момента на окончателното изплащане
на сумата.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №191, постановено по АД №51 по описа на
Административен съд – Велико Търново за 2021 година в останалата му обжалвана
част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.