Р
Е Ш Е
Н И Е № 2783
гр. Бургас, 30.10.2019 год.
В И М Е
Т О НА
Н А Р О Д А
БУРГАСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XL гр. състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
пети септември през две хиляди и деветнадесета година, с
Председател: Калин Кунчев
при секретаря Зинаида Монева, като разгледа докладваното
от съдията гр. дело № 2551 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Искове по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1, чл.240, ал.1 и ал.2,
чл.86, ал.1 и чл.99 от ЗЗД, предявени от ”Делта Кредит” AДСИЦ, гр.С, против Р. С. Р. ***.
Ищецът твърди, че е подал заявление за издаването на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК против ответницата, въз основа на което е било образувано ч.
гр. дело № 258/2019г. на РС Бургас. По него е била издадена такава за сумата от общо 321.79
лв., дължима по договор за стоков кредит № 48385 от 07.09.2014г., сключен между
Р. и “Банка ДСК“ ЕАД, вземанията по който са били прехвърлени от банката на
дружество-то с Договор за продажба на
вземания от 25.01.2016г. и Приемо-предавателен протокол към него, в това число:
144.72 лв. – главница; 48.84 лв. – възнаградителна лихва за пе-риода
от 07.04.2015г. до 07.09.2015г.; 120 лв. – такси, и 8.23 лв. – наказателна
лихва за периода от 06.12.2014г. до 25.01.2016г.; законната лихва върху
сумата 313.56 лв., счита-но от 14.01.2019г. до окончателното плащане, както и
за деловодните разноски от 75 лв. Твърди, също така, че заповедта за изпълнение
е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК и му е било указано
да предяви иск за вземането си. Предвид това, моли Съда да постанови решение, с
което да се признае за установено по отношение на Р., че същата му дължи
горните суми. Претендира разноски.
Ответницата, чрез назначения й особен представител – адв. Ц.Д., оспорва исковете
– излага съображения, че не е уведомена цесията и тя няма действие спрямо нея.
Иска от Съда да отхвърли претенциите.
Съдът – като прецени поотделно и в
съвкупност събраните по делото доказател-ства, намира за установено следното:
По заявление на ”Делта Кредит” AДСИЦ е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Р.С.Р. за исковите суми – по ч. гр. дело № 258/2019г. на РС Б, приложено към настоящото.
Същата е връчена на ответницата при условията на чл.47,
ал.5 от ГПК.
Горното обуславя наличието на правен интерес у ищеца от
воденето на предяве-ните установителни искове.
На 07.09.2014г. между “Банка ДСК“ ЕАД и Р.С.Р. е склю-чен договор за стоков кредит № 48385, по силата на който банката й е предоставила
су-мата от 307.32 лв. за закупуване на хладилник/фризер Беко (преведена
директно на тър-говеца ”Техномаркет България” АД), а тя се е задължила да я
върне, ведно с възнагра-дителна лихва 70.08 лв. /ГЛП от 39.73 %/, общо 377.40
лв., на 12 равни месечни вноски от по 31.45 лв., в срок до 07.09.2015г.,
съобразно погасителния план.
С Договор за продажба на вземания
от 25.01.2016г. и Приемо-предавателен про-токол към него “Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлило на ищеца вземанията си по процесния договор за стоков кредит – в претендираните с исковата молба размери.
Договорът е валиден и е породил правно действие между
страните по него.
Съгласно чл.99, ал.4 от ЗЗД, обаче, той има действие за
длъжника от деня, в кой-то прехвърлянето на вземането му е съобщено от
предишния кредитор.
Безспорно е обстоятелството, че до момента на подаване на
заявлението по реда на чл.410 от ГПК, както и на исковата молба, въз основа на
която е образувано настоя-щото дело, цесията не е
съобщена от “Банка ДСК“ ЕАД на Р., съобразно чл.99, ал.3 от ЗЗД, за да породи
действие спрямо нея – ал.4.
Представеното
уведомително писмо до нея, връчено на 08.06.2016г., изхожда от ищеца, посочен
като пълномощник на първоначалния кредитор, а не от последния.
С исковата молба
ищецът е представил пълномощно, с което банката го е упъл-номощила
да уведоми от нейно име длъжницата за цесията.
Предвид
горното, следва да се приеме, че с получаването на преписи от книжата по делото
ответницата е била надлежно уведомена за извършената цесия съобразно раз-поредбите
на чл.99, ал.3 и 4 от ЗЗД – обстоятелство, което следва да бъде зачетено при
постановяването на решението, съгласно чл.235, ал.3 от ГПК, и към настоящия
момент ищецът се явява неин кредитор.
Тук следва да се посочи, че Р. е била търсена на отразения в договора неин
постоянен и настоящ адрес, но не е била открита, поради което й е бил назначен
особен представител по делото, приел книжата за нея. Макар и да не ги е получила
лично тя не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение –
неизпълнение на за-дължението си по чл.99 от ЗГР в 30-дневен срок да заяви
промяна на настоящия си ад-рес. На второ място, не е допустимо длъжник, който
не може да бъде открит на посоче-ния от него в договора адрес, както и на тези
– по адресната му регистрация, да се тре-тира по-благоприятно от длъжниците,
които са изрядни в това отношение. На следва-що, обективната невъзможност да
бъде открит длъжникът при положена максимално за това грижа, не следва да се
отразява на правото на кредитора да се разпореди с взема-нето си, съответно –
на приобретателя да събере същото. И най-накрая – изискването
за съобщаване на цесията, уредено в разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД,
има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение
на неговото задължение, т. е. сре-щу
изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Ето
защо, в случаите, когато длъжникът не твърди
да е изпълнил вече задължението си на стария кредитор, той не може да
иска отхвърлянето на предявения от новия иск срещу него.
Нормите, уреждащи нищожността на сделките, са от императивен характер, а за приложението им съдът следи служебно, т. е. когато страна се позовава на
договор – в случая ищецът
черпи правата си от такъв за
потребителски кредит, следва да се прове-ри неговата действителност дори и без да има съответно позоваване – в този смисъл Ре-шение
№ 384/02.11.2011г. на ВКС по гр. дело № 1450/2010г., I г. о., и Определение №
483/08.10.2015г. на ВКС по гр. дело
№ 3383/2015г., I г. о.
Разпоредбата на чл.9 от ЗЗД
предвижда, че страните могат свободно да опреде-лят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави.
Към датата на сключване на
договора за кредит липсват императивни разпоред-би на закона по отношение
размера на възнаградителната лихва. При положение, обаче, че се касае за
потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономичес-ки и се
ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максимал-ният
размер на лихвата /било възнаградителна, било за забава/ е ограничен. Обратното
би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
нерав-ноправно, като недостигът на материални средства за един субект се
използва за обла-годетелстване на друг. Предвид това, в
съдебната практика трайно се приема, че проти-воречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвиша-ваща трикратния размер на
законната лихва /за обезпечени кредити – двукратния/. В та-зи насока – Решение
№ 906/30.12.2004г. по гр. дело № 1106/2003г. на ВКС, 2 г. о.; Ре-шение № 378/18.05.2006г.
по гр. дело № 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09. 01.2009г. по гр. дело
№ 5093/2007г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. дело №
6295/ 2014г. на ВКС, 4 г. о.
В случая уговореният ГЛП от 39.73 % е по-висок от трикратния размер на закон-ната лихва
– 30.09 %, поради което съответната клауза от договора за кредит се явява
нищожна – на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите
нрави.
По изложените съображения,
настоящият съдебен състав намира, че ответницата не дължи на ищеца сумата 48.84 лв. – възнаградителна лихва
за периода от 07.04.2015г. до 07.09.2015г.
По
делото не са ангажирани доказателства заемодателят да е предоставил какви-то и
да било услуги на ответницата във връзка с начислената й такса от 120 лв., т.
е. и тя е недължима от Р..
Не
става ясно и на какво основание, както и по какъв начин, е начислявана нака-зателната
лихва за периода от 06.12.2014г. до
25.01.2016г. – в размер на 8.23 лв.
Претенциите
на дружеството по чл.422, ал.1 от ГПК, досежно горните три суми, са
неоснователни и като такива – следва да се отхвърлят.
При
доказателствена тежест за Р.,
същата не е ангажирала надлежни доказа-телства да е върнала сумата от 144.72 лв.
на ”Делта Кредит” AДСИЦ. Установителният иск по отношение на нея е основателен и
следва да бъде уважен изцяло.
Върху
главницата се дължи законната лихва от датата на подаване на заявление-то за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК – 14.01.2019г., до
окончател-ното й изплащане.
На ищеца следва да бъдат присъдени направените в
заповедното и в настоящото производства разноски, съразмерно с уважената част
от исковете: общо 117.46 лв. за ДТ и възнаграждение за особен представител, и
общо 67.46 лв. юрисконсултски възнаграж-дения.
По изложените съображения, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Р.С.Р., с ЕГН: **********,***, че същата дължи на ”Делта Кредит” AДСИЦ, с ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление: гр.С, бул.”” № , сумата 144.72 лв. – главница по Договор за стоков кредит № 48385 от 07.09.2014г., сключен с “Банка ДСК“
ЕАД, взема-нията по който са били прехвърлени от банката на дружеството – с Договор за продаж-ба на вземания от
25.01.2016г. и Приемо-предавателен протокол към него, ведно със за-конната лихва върху нея,
считано от 14.01.2019г.
до окончателното плащане, за която е
издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 258/2019г. на РС Бургас, като ОТХВЪРЛЯ исковете по чл.422,
ал.1 от ГПК за сумите: 48.84 лв. – възна-градителна
лихва за периода от 07.04.2015г. до 07.09.2015г.; 120 лв. – такси, и 8.23 лв. –
наказателна лихва за периода от 06.12.2014г. до 25.01.2016г., като
неоснователни.
ОСЪЖДА Р.С.Р. да заплати на ”Делта Кредит” AДСИЦ направените в заповедното и в настоящото производства
разноски – общо 117.46 лв. за държавни такси и възнаграждение
за особен представител, както и юрисконсултски възнаграждения в общ размер от 67.46 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ОС Бургас в
двуседмичен срок от връч-ването му на страните.
Съдия: /п/ Калин Кунчев
Вярно с оригинала: З.М.