О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./………... 2019 г.
гр. Варна
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание, проведено на двадесет и девети август през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНА
МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
като разгледа докладваното от мл.съдия
Н. Исмал
въззивно частно търговско дело № 1399 по описа
за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е
повод частна жалба с вх. № 60991/21.08.2019 г., депозирана от “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД /“АКПЗ“ ЕООД/, ЕИК *********, със съдебен адрес:***, действащ чрез процесуалния си
представител юрк. Десислава А., срещу разпореждане № 33945/02.08.2019 г.,
постановено по ч.гр.д. № 12267/2019 г. по описа на Районен съд – Варна, 47-ми
съдебен състав, с което е отхвърлено заявление с вх. № 56354/31.07.2019 г. на
частния жалбоподател срещу длъжника Р.А.Р., ЕГН **********, в частта, в която е поискано издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за сумата от 324.95 лева, представляваща такси и
комисионни за допълнителни услуги по Договор за потребителски
кредит № 2851148
от 09.03.2017
г., сключен между "Провидент Файненшъл България" ООД и Р.А.Р., ЕГН **********, като вземането по договора е прехвърлено от
кредитодателя на
частния правоприемник "Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК
********* с договор за цесия от 01.07.2017 г., а на частния жалбоподател
– "АКПЗ" ЕАД,
ЕИК ********* с Приложение № 1/01.08.2018 г. към Рамков договор за прехвърляне
на парични задължения (цесия) от 30.01.2017 г., сключен с "Изи Асет
Мениджмънт" АД,
ЕИК *********.
В частната
жалба се твърди, че обжалваният акт е постановен при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, като приетите от съда за установени фактически и
правни положения не отговарят на обективната истина и закона. Навеждат се
доводи за това, че в производството по чл. 410 от ГПК не се проверява дали
вземането съществува, като неговата цел е да се провери дали вземането е
спорно. Посочва се, че същността на процесната сума е в съответствие с правните
норми, обективирани в разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/.
Твърди се, че допълнителните услуги са предоставени по желание на кредитополучателя,
а начислените такси са във връзка с извършена от кредитора дейност. Поддържа
се, че само исковият съд може да преценява основателността на вземанията в
заявлението. В тази връзка се посочва, че заповедният съд е превишил своите
правомощия по преценка, като е обсъдил по същество обстоятелство, което седи
извън предмета на проверка в заповедното производство и не може да бъде повод
за отказ за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК. Моли се за отмяна на
разпореждането на районния съд в обжалваната част, респективно да се издаде
заповед за изпълнение за процесната сума.
Относно допустимостта на частната жалба:
Частната
жалба е подадена в законоустановения преклузивен срок, от активнолегитимирано
лице, при наличие на правен интерес, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Относно основателността на частната жалба:
Разгледана
по същество частната жалба е неоснователна, поради следните съображения:
Съдът, след
като анализира доказателствата в съвкупност и поотделно и като съобрази
аргументите по частната жалбата, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
На
31.07.2019 г. "Агенция за контрол на просрочени вземания" ЕООД е
подал пред Районен съд - Варна заявление с вх. № 56354 за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК против длъжника Р.А.Р.,
ЕГН **********, за сумите, както следва: 363.92
лева – главница, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението пред
съда – 31.07.2019 г. до окончателното погасяване на задължението; 43.55 лева – договорна лихва за периода
от 18.03.2017 г. до 05.05.2018 г.; 324.95
лева – такси и комисионни за допълнителни услуги; 57.13 лева – мораторна лихва за периода от 06.05.2018 г. до 23.07.2019
г.
Заповедният
съд с разпореждане № 33945/02.08.2019 г. е приел, че уговорените такси и
комисионни за допълнителни услуги в размер на 324.95 лева противоречат на
материалноправните норми, обективирани в разпоредбите на чл. 16 и 10а, ал. 2 от ЗПК, както и на добрите нрави, поради което е отказал издаването на заповед,
респективно е отхвърлил заявлението на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД срещу длъжника, в частта, в която е поискано издаване на
заповед за изпълнение за горепосочената сума.
Договорът за
кредит, сключен между страните е потребителски по своя характер, поради което
са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Съдът намира, че уговорените между
страните такси и комисионни за допълнителни услуги, които се претендират със
заявлението, са нищожни. Същите включват „такса за оценка на кредитното досие“
и „такса „Кредит У дома““. Видно от обстоятелствената част на заявлението /т.
12/, „таксата за оценка на кредитното досие“ е платима при подписване на
договора, но страните са постигнали съгласие същата да бъде включена в
седмичните погасителни вноски, а „такса „Кредит У дома““ се изразява в доставка
на заетата сума в брой по местоживеене на длъжника и услуга по седмично
събиране на вноските по кредита също по местоживеене на последния.
Съгласно чл.
411, ал. 2, т. 2 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение, ако
искането е в противоречие със закона или добрите нрави, като съдът следи служебно
за наличието на тази отрицателна процесуална предпоставка. Възраженията, че
само пред исков съд и в състезателно производство могат да се разглеждат
въпроси за недействителност на клаузи /чл. 26 от ЗЗД/, в частност за нищожност
на потребителски клаузи, са неоснователни и несъответни на изобилната практика
СЕС по тези въпроси. Съдът още на фаза заповедно производство следва да
осъществи защита на по-слабата страна в договорните правоотношения –
потребителя, а чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК предвижда възможността да се откаже
издаване заповед за изпълнение поради противоречие на клаузи на закона и
добрите нрави, като по този начин се гарантира в пълна степен правата на
потребителя, прехвърляйки тежестта на кредитора да докаже съществуване на
вземането си в осъдително исково производство.
Предвидената
„такса за оценка на кредитното досие“, следва да се квалифицира като уговорена
отнапред компенсация за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника,
които кредиторът би понесъл поради невъзможност за погасяване на заетата сума,
а не за неполучена договорена престация.
Ето защо вредите, компенсирани с тази такса не са съизмерими нито с
положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от
необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче
противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да
оцени сам платежоспособността на потребителя (чл. 16 от ЗПК) и да предложи
добросъвестно цена за ползване (възнаградителна лихва), съответна на получените
гаранции. Такава уговорка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания
кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно
завишено плащане и то в размер, равен на повече от половината от размера на
отпуснатия кредит, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в
съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на
договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като „такса
за оценка на кредитното досие“ явно цели отклоняване на кредитора от
задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ
потребителя в икономическата тежест от сключената сделка, което обуславя извода
за нищожност на процесната клауза на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, доколкото
се цели заобикаляне разпоредбата на чл. 16 от същия нормативен акт.
Отделно
уговорената „такса „Кредит У дома““, включваща - доставка на заетата сума в
брой по местоживеене на длъжника и услуга по седмично събиране на вноските по
кредита също по местоживеене на последния - противоречи пряко на чл. 10а, ал. 2
от ЗПК, която забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а предоставянето на
заемната сума, респективно събирането на дължимите вноски, безспорно са типични
действия по управление и усвояване на кредита и съставляват присъщ за основния
предмет на договора, а не допълнителен разход. Заявителят посочва, че тези
такси са възникнали в резултат на уговорена допълнителна услуга, но самото
естество на действията на кредитора, посочени като съдържание на тази
предоставена на кредитополучателя престация, изключва квалификацията им като
допълнително благо, за което да е обосновано насрещно възнаграждение.
Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал. 3 и чл. 33 от ЗПК налагат
извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора, предоставящ
потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, свързани със събирането,
респ. управлението на кредита. Възстановяването на разходите по събиране на
дълга не може да се включва в ГПР, именно защото размерът им зависи от
конкретните (а не абстрактно предвидени при сключване на договора) разноски.
Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия
договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност несъмнено придава и на
двете клаузи неустоечен характер.
Наред с изложеното, при
проверката по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК се налага извода, че
уговарянето на задължение за заплащане на тези такси противоречи и на добрите
нрави. Видно от претендирания размер при отпуснат кредит в размер на 550.00 лева,
търсените такси за допълнителни услуги достигат 324.95 лева, което е в противоречие с
императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Горното
поражда служебно задължение на заповедния съд да приложи закрилни императивни
норми. Частният жалбоподател правилно възприема същността на заповедното
производство като инструмент за проверка на наличието на спор относно заявени
от кредитор права. Именно тази характеристика обаче изключва безусловното
приложение на този облекчен процесуален ред за легитимиране на кредитор с
изпълнително основание в хипотези на задължения, произтичащи от потребителски
договори. За разлика от другите договорни задължения, възникнали на основа на
договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да се
оспори само с възражение, основано на нов факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД),
адекватната защита на правата на потребителите изисква от съда да изясни
въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя,
дори и да не бъде направено възражение от длъжника. В този смисъл е наложилата
се съдебна практика, възлагаща на съда да обяви на страните значението на
обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила, независимо, че
нито една от спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита (Решение
№ 23 от 07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124 от
11.07.2016г. по гр.д.№ 6220/2015г. на ВКС, I г.о). Тази служебна активност е
израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на потребител,
изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11,
С-397/11 и С-473/00). В тези случаи, за да бъде безспорен фактическия състав,
породил задължението на потребителя, съдът следва да му укаже възможностите да
се позове в своя защита на неравноправния характер на клаузи, които не са били
индивидуално договорени и само ако потребителят изрично се откаже от закрилата
си, доставчикът на съответната услуга ще бъде освободен от тежестта да
установява своята добросъвестност като търговец
в преддоговорния процес по установяване на параметрите на
правоотношението между неравнопоставените страни. Ето защо, оплакването на
жалбоподателя, че в заповедното производство до ангажирането на насрещната
страна с възражение срещу дълга съдът няма право на каквато и да е преценка на
заявените права принципно не може да бъде споделено. Напротив, естеството на
потребителската закрила налага тя да бъде осигурена от съда и на лице, което
без изрични указания би пропуснало да се
защити. Само ако намесата на съда е предварителна, тази цел ще се постигне и ще
се осуети стабилизиране на неоспорена поради неинформираност на по-слабата
страна защита на потребител, който се е договарял без да познава правата си или
се въздържа от позоваване на права поради разноските, които биха произтекли от
едно съдебно производство.
В конкретния
случай именно мотивите на съда да откаже издаването на заповедта за вземанията,
породени от клаузи за които са очертани фактически твърдения, попадащи в хипотези на ограничения
за кредитора, представляват обявяването на приложимите императивни правила,
изключващи безспорен характер на дълга и налагащи състезателно производство. Заявяването
на такива задължения като безспорни несъмнено противоречи на закона, схващан в най-общия му смисъл на съвместимост на последиците на сделката с
обществения ред на правовата държава, и съответно се
санкционира на осн. чл. 411 ал. 2 т. 2 от ГПК. Така мотивирания отказ е
основание за трансформиране на искането на кредитора в защита по общия ред - чл. 415 ал. 1 т. 3 от ГПК, за да бъде установена безспорност на валидността на клаузите, ползващи кредитора с
участието на надлежно информирания потребител.
По горните
съображения, начислените от “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД такси
и комисионни за допълнителни услуги в размер на 324.95 лева, които се
претендират със заявлението, противоречат на закона и добрите нрави, поради
което съдът намира, че правилно заповедният съд е отхвърлил заявлението в тази
част.
Обжалваното
разпореждане следва да се потвърди, като правилно.
Мотивиран от
изложеното, съставът на Окръжен съд - Варна
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане
№ 33945/02.08.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 12267/2019 г. по описа на Районен съд – Варна, 47-ми
съдебен състав, с което е отхвърлено заявление с вх. № 56354/31.07.2019 г. на
кредитора “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК
********* срещу длъжника Р.А.Р., ЕГН **********, в частта, в която е поискано издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК за сумата от 324.95 лева, представляваща такси и комисионни за допълнителни
услуги.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.