РЕШЕНИЕ
№ 377
гр. гр. Хасково, 13.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20225640103288 по описа за 2022 година
Предявени са от М. А. А. с ЕГН:**********, с адрес
*******************************, със съдебен адрес **********, адв.
Д.В.М. от АК – Пловдив, против “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.Шумен, пл.“Оборище“ №13 Б,
представляван от изпълнителния директор Стефан Николаев Топузаков,
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26 ал. 1 от
Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, във вр. с чл.143 ал.1 и чл.146 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, и осъдителен иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищецът е страна по договор за кредит
№749478/28.10.2021г., сключен с ответното дружество. Съгласно чл.1 от
договора за кредит, кредитодателят се задължавал да предостави на
кредитополучателя кредит в размер на 700лв., а последният се задължавал да
върне сумата от 744,31лв., съгласно условията на договора. Съгласно
договора за кредит, ГПР по кредита бил в размер на 42,58%, а ГЛП в размер
на 36%, при срок на кредита 3 вноски. Съгласно чл.27 от договора за кредит,
било предвидено, че в случай, че потребителят не изпълни задължението си,
1
посочено в чл.17, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9% от
стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение. Страните се съгласили, че
неизпълнението на задължението по чл.17 причинява на кредитора вреди, в
размер на договорената неустойка, доколкото оценката на
кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита били
базирани на предположението, че последният ще предостави в срок
договореното обезпечение. Съгласно ал.2, страните се съгласили в случай на
настъпване на дължимостта на неустойката потребителят да заплаща
периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска. В тази
връзка на ищеца била начислена неустойка в общ размер на 221,53лв.,
разпределена на три вноски, всяка от които добавена към дължимата
главница и лихва по договора за кредит, като по този начин общата сума
нараствала до 965,84лв. Това било видно и от представения погасителен план
към договора.
Ищецът твърди, че погасил търсените суми по договора за кредит,
включително главница 700лв., 44,31лв. лихва и 89,79лв. неустойка, което
било видно от платежните документи за погасяване, като сумата за неустойка
се явявала недължимо платена. Поради накърняване на принципа на добри
нрави по смисъла на чл.26 ал.1 от ЗЗД се стигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на
кредитора. Търсената неустойка била нищожна като противоречаща на
добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 т.19 от ЗЗП, тъй като
сумата, която се претендирала чрез нея била в размер на 221,53лв. или 1/3 от
сумата на отпуснатия кредит в размер на 700лв. По този начин се нарушавал
принципа на добросъвестност и справедливост. Предвидената клауза била и
неравноправна по смисъла на чл.143 т.5 от ЗЗП, тъй като предвиждала
заплащане на необосновано висока неустойка. Търсената неустойка била
нищожна и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, съгласно която разпоредба
неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Процесната клауза не се явявала индивидуално уговорена по
смисъла на чл.146 ал.2 от ЗЗП.
С оглед нищожността на регламентираната неустойка от процесния
договор за кредит ищецът не следвало да заплаща претендираната сума за
неустойка и след като заплатил 89,79лв. - тази сума представлявала заплатена
без правно основание, съгласно чл.55 ал.1 от ЗЗД и следвало да му бъде
върната.
Предвид гореизложените съображения се иска постановяване на
решение, с което да се признае, че клаузата на чл.27 от договор за кредит
№749478/28.10.2021г., сключен между страните, е нищожна на основание
чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това,
2
че е сключена при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП.
Иска се осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 89,79лв.,
недължимо платена по недействителната клауза за неустойка по договора за
кредит, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба
до окончателното изплащане. Претендира присъждане на направените по
делото разноски.
Ответникът депозира отговор на исковата молба в срока по чл.131 от
ГПК, като намира предявения иск за допустим, но изцяло неоснователен по
подробно изложените съображения. Твърди, че такава неустойка не е
начислявана и събирана от дружеството, но намира, че клаузата е валидна и
отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство. Счита, че
следва да се отхвърлят исковете като неоснователни.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на
чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, приема за установена следната фактическа
обстановка :
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между “СТИК - КРЕДИТ“ АД, като
заемодател, и М. А. А., като заемател, на 28.10.2021г. е сключен Договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние, № 749478. Предоставен е
кредит под формата на паричен заем в размер на 700лв., със срок на
погасяване три месеца. Съгласно договора за кредит, лихвения процент е
36%, ГПР е 42,58%, общата дължима от потребителя сума, изчислена към
момента на сключване на договора е 744,31лв. Посочено е още в договора, че
лихвения процент, който се прилага при просрочени плащания е 10%, има
обезпечения – поръчител или банкова гаранция.
Съгласно уговореното в чл.27, ал.1 от Договора за кредит, страните са
се съгласили, че при неизпълнение на задължението на кредитополучателя,
предвидено в чл.17 /осигуряване на обезпечение от страна на
кредитополучателя в срок до 3 дни от сключване на договора/, дължи на
кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита
сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
Представени са и Общи условия на договора за потребителски кредит,
предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между “СТИК -
КРЕДИТ“ АД и потребителите, както и Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити, както и
погасителен план по договор за кредит №749478/28.10.2021г. и разписка за
3
извършено плащане по сметка на М. А. на сумата от 180лв. за рефинансиране
на кредит №744384.
За изясняване на делото от фактическа страна съдът назначи и изслуша
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като компетентно
и обективно дадено. В заключението си вещото лице сочи, че сумата по
кредита в размер на 700лв. е усвоена на 28.10.2021г., както и че кредита е
предсрочно погасен на 30.11.2021г. Според експертизата, е изплатена сумата
от 834,10лв. чрез Изи пей, разписка за извършено плащане от 30.11.2021г. С
платената сума ищецът погасява 700лв. – главница; 22,01лв. –
възнаградителна лихва; 0,09лв. – наказателна лихва за просрочие; 112лв. –
неустойка.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение
искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 и чл.146 от
ЗЗП и чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, които са процесуално допустими.
Разгледани по същество, предявените искове са изцяло основателни,
поради следните съображения :
Не се спори по делото, а и това се установява и от представените
писмени доказателства и депозираното експертно заключение, че на
28.10.2021г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит
№749478, по силата на който “СТИК - КРЕДИТ“ АД е предоставило на М. А.
А. сумата в размер на 700лв., която е следвало да бъде върната в срок от три
месеца.
Несъмнено ищецът е физическо лице, което при сключване на договора
е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а
ответникът като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ е
предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т.е. страните по
договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 от ЗПК и на кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният
между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата
валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния
закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид
4
неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК
предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността
на облигационното правоотношение /глава Шеста на ЗПК/. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна, съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК.
В чл.27 от договора е уговорена и клауза за неустойка за неизпълнение
на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на
0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е
предоставено обезпечение. За потребителя е предвидено задължение по чл.17
от договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави
обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на
поръчителство. В чл.17 от договора е предвидено, че третото лице -
поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговорят на определени
изисквания и се одобряват от кредитора. Така, според чл.17, както и съгласно
приложимите Общи условия поръчителят следва да е дееспособно физическо
лице, навършило 21 години, български гражданин, с постоянно местоживеене
в България, с непрекъснати осигурителни права, което полага труд по
безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на
трудово/служебно правоотношение към датата на подаване на заявката за
кредит, както и други изисквания във връзка с кредитната история на
поръчителя. При неизпълнение на това задължение се начислява, според
чл.27 от договора, посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената
сума, като начислената неустойка се заплаща заедно с вноските на
погасителния план.
Съдът счита, че така уговорената в чл. 27 от процесния договор
неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от
предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението - до
три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към
евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената
договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за
изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за
кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети
кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а
да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето
на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че
5
кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под
формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като
длъжникът осигури поръчителя, или поради евентуалния висок риск от
неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че
така уговорената неустойката представлява скрита добавка към
възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането
за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. С
оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна
поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и разясненията по т.
3 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС. От представения погасителен план е видно, че при отпусната заемна
сума в размер на 700лв., неустойката, макар посочена в друга графа, е в
размер на 221,54лв., тоест неустойката представлява малко под 1/3 от размера
на главницата по кредита. Следователно, при включването на неустойката
към разходите по кредита, то ГПР по процесния договор неминуемо би
прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл.19, ал.4 от ГПК, а
именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определени с постановление
на Министерския съвет на Република България, който е 50 %. На основание
чл.19, ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4
ограничения, се считат за нищожни.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения, когато същите са били реално очаквани от кредитора, съобразно
разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно изплащане
на цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално
намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на
кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е
държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато
е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се
приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се
6
предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава
да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, неустойката
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за
сметка на другата и нарушава принципа за справедливост.
Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП,
според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето
защо, на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е
индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което
произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по
договора за заем.
От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с
процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. В чл.16, ал.1 от ЗПК е предвидено задължение за
кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчна информация. При това положение се налага извод, че тя е в
противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика
се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на
кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на
потребителя-длъжник върху последния. Също така се вменява на длъжника
задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го
направи, задължението му нараства значително, което благоприятства
достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за
противоречието й с добрите нрави.
На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и
закона /чл.33, ал.1 от ЗПК/, който текст предвижда, че при забава на
7
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесните клаузи за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК.
Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо
и в този смисъл съдебната практика е константна.
Поради гореизложените съображения съдът намира, че искът с правно
основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП се явява
основателен и следва да бъде уважен.
Нищожността е пречка за възникване на задължение по коментираната
клауза, поради което платените суми по нея са предадени при начална липса
на основание и подлежат на връщане, съгласно чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Ето
защо и след като съдът достигна до извод за нищожност на клаузата за
неустойка, включително и въз основа на чл.23 от ЗПК, платената сума се
явява получена без основание и се дължи връщането й на ищеца.
Не се оспорва от ответника, а и съдът както бе посочено по-горе прие за
доказано обстоятелството, че ищецът е погасил търсените суми по процесния
договор, включително главницата от 700лв. и 112лв., начислена от ответника
неустойка за непредоставяне на обезпечение, което се установява и от
депозираното експертно заключение поделото. В случая липсва основание за
получаване на последната сума от ответника, поради което този иск също се
явява основателен и следва да бъде уважен като такъв.
Като законна последица от уважаване на иска с правно основание чл.55,
ал.1 от ЗЗД, следва да се присъди претендираната сума от 89,79лв., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
29.12.2022г. до окончателното й изплащане.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по
настоящото производство, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, единствено на
същия следва да се присъдят такива в общ размер от 300лв., от които 100лв. –
държавна такса и 200лв. – депозит за вещо лице.
8
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния
представител на ищеца адв. Д.В.М. сумата от 480лв. с включен ДДС,
представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело, определено
според размерите на всеки от съединените искове и по правилата на чл.38,
ал.2, вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.2, ал.2 и ал.5, вр.
чл.7, ал.2, т.1 и § 2а от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата, предвиждаща заплащане на
неустойка, обективирана в чл.27 от Договор за потребителски кредит №
749478, сключен на 28.10.2021г. между М. А. А. с ЕГН:**********, с адрес
*******************************, и “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.Шумен, пл.“Оборище“
№13 Б, представляван от изпълнителния директор Стефан Николаев
Топузаков, като противоречаща на добрите нрави, на основание чл.26, ал.1,
предл.3 от ЗЗД, и поради неспазване на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД , “СТИК - КРЕДИТ“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Шумен,
пл.“Оборище“ №13 Б, представляван от изпълнителния директор Стефан
Николаев Топузаков, да заплати на М. А. А. с ЕГН:**********, с адрес
*******************************, сумата от 89,79лв. като недължимо
платена по клаузата за неустойка, обективирана в чл.27 от Договор за
потребителски кредит № 749478, сключен на 28.10.2021г. между страните,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 29.12.2022г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.Шумен, пл.“Оборище“ №13 Б, представляван от
изпълнителния директор Стефан Николаев Топузаков, да заплати на М. А. А.
с ЕГН:**********, с адрес *******************************, направените
по делото разноски в размер на 300лв.
9
ОСЪЖДА “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.Шумен, пл.“Оборище“ №13 Б, представляван от
изпълнителния директор Стефан Николаев Топузаков, да заплати на адв.
Д.В.М. с ЕГН:**********, с адрес на кантората **********, сумата от 480лв.,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото по реда на
чл.38 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред ОС-Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
/П/ НЕ СЕ ЧЕТЕ.
Съдия при Районен съд – Хасково: ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!!!
СЕКРЕТАР: Н.Д.
10