Решение по дело №831/2024 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК, вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движение по пътищата/ЗДвП/.

 

Образувано е по жалба на ... А. С. Ч., в качеството му на пълномощник на М. Д. Д., срещу Заповед за налагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „б“ от ЗДвП с №24-0268-000258/24.10.2024г. на младши автоконтрольор в РУ – Горна Оряховица при ОД на МВР – Велико Търново, с която на жалбоподателя на посоченото основание е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ прекратяване на регистрацията на ППС за срок от шест месеца до една година. Жалбоподателят счита, че оспорваната заповед е формално, процесуално и материално незаконосъобразна. Счита, че липсват доказателства, че заповедта е издадена от компетентен орган и излага доводи, че същата противоречи на материалния закон и е несъобразена с целта на закона. Моли съда да отмени обжалваната заповед. Процесуалният представител на жалбоподателя поддържа оспорването в съдебно заседание. Претендира направените разноски.

 

Ответникът по жалбата – младши автоконтрольор в РУ – Горна Оряховица при ОД на МВР – В. Търново, издал оспорената заповед, редовно призован в съдебно заседание, не се явява и не изпраща представител. Не ангажира становище по жалбата.

 

Съдът, като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Заповед №24-0268-000258/24.10.2024г. на младши автоконтрольор в РУ – Г. Оряховица при ОД на МВР – В. Търново е връчена на М. Д. Д. на 24.10.2024г., което се установява от попълнената върху самата заповед разписка за връчването ѝ. Жалбата, задвижила настоящото производство, е подадена чрез РУ – Г. Оряховица при ОД на МВР – В. Търново на 29.10.2024г, което се установява от поставения на нея вх. №26800-11922/29.10.2024г. по описа на РУ – Г. Оряховица при ОД на МВР – В. Търново. Следователно, жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК от лице, адресат на оспорения акт, при наличие на правен интерес от оспорване и е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

С оспорваната Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №24-0268-000258/24.10.2024г. на младши автоконтрольор в РУ – Г. Оряховица при ОД на МВР – В. Търново на основание чл. 171, т. 2а, б. „б“ от ЗДвП е разпоредено прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство – лек автомобил „Мерцедес-Бенц“ с рег.№ ..., собственост на жалбоподателя, за срок от 6 месеца до 1 година, като са отнети СРМПС № ********* и два броя регистрационни табели. Като мотиви в заповедта административният орган е изложил, че на 24.10.2024г. около 00:25 часа в [населено място] жалбоподателят М. Д. Д. е управлявал собствено МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 промила, установена след извършена проверка и съставен акт за установяване на административно нарушение. Възраженията на оспорващия, дадени в жалбата, се свеждат до съображения, че заповедта е незаконосъобразна от формална, материална и процесуална страна. Оспорващият счита, че липсват доказателства, че заповедта е издадена от компетентен орган и излага доводи, че същата противоречи на материалния закон и е несъобразена с целта на закона. Жалбоподателят, в този смисъл, се позовава на съдебна практика, намерила отражение в Решение № 714 от 29.02.2024г. по адм. д. № 568/2023г. на трети състав на Административен съд – Велико Търново и Решение № 2979 от 26.09.2024г по адм. д. № 572/2024г. на девети състав на Административен съд – Велико Търново.

Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а проверява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК.

В конкретния случай следва на първо място да се установи дали заповедта за налагане на ПАМ е издадена от лице, притежаващо нормативно регламентирана компетентност за това. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква „а“, т.6 и 7 се налагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Оспорваната заповед е издадена от служител на длъжност „младши автоконтрольор“ в РУ – Горна Оряховица при ОД на МВР – Велико Търново. Съгласно Заповед № 366з-2605/28.06.2022г. на директора на ОД на МВР – Велико Търново, т. 2.2 от същата, оправомощени да прилагат ПАМ от вида на процесната са и назначените по график и/или определени със заповед/план за работа служители на длъжност „младши автоконтрольор“ в сектор „Пътна полиция“, отдел „Охранителна полиция“ при ОД на МВР – Велико Търново, за територията, обслужвана от съответното РУ при ОДМВР – В. Търново. В случая делегирането на правомощия е допустимо, съгласно чл. 172, ал 1 от ЗДвП и направено редовно.

За да е завършен надлежно фактическият състав на оправомощаването според волята на делегиращия орган, изразена в приложената Заповед № 366з-2605/28.06.2022г., следва да се установят и други обстоятелства, а именно – служителят да е назначен по график или определен със заповед/план за работа съобразно т. 2.2 от заповедта/стр. 39 и сл. от делото/. По делото са приети допълнително представени писмени доказателства – заверено копие на месечен график на група „Пътен контрол“, сектор „Охранителна полиция“ при РУ – Горна Оряховица с рег. № 268р – 26301/31.10.2024г. и заверено копие на Ежедневна ведомост на личния състав от група „Пътен контрол“ и група „ППД“, сектор „Охранителна полиция“ при РУ – Г. Оряховица с рег. № ИК – 25/24.09.2024г., от които се установява, че издателят на оспорваната заповед е част от състава на контролните органи и в посочения в нея ден и час е изпълнявал служебните си задължения по контрол на пътното движение в патрул и съгласно волята на органа, издал Заповед № 366з-2605/28.06.2022г, е бил надлежно оправомощен да издава заповеди за налагане на ПАМ от вида на процесната.

С оглед на горното, съдът намира, че оспорената заповед е издадена от административен орган с териториална, материална и персонална компетентност.

Оспорваният индивидуален административен акт е издаден в надлежната писмена форма, но следва да бъде установено дали съдържа законоустановените реквизити по чл. 59, ал 2 от АПК. В тази връзка, неоснователен е наведеният в жалбата довод, че административния орган не се е съобразил с изискванията на чл. 57 от ЗАНН при издаването на заповедта за прилагане на ПАМ. Следва да се отбележи, че цитираната разпоредба се отнася до задължителните реквизити на наказателното постановление, чиято законосъобразност не е предмет на преценка в настоящото производство. Релевантната разпоредба, закрепваща изискванията досежно задължителните реквизити на заповедта за прилагане на ПАМ, която е по своята правна същност индивидуален административен акт, е чл. 59, ал. 2 от АПК.

Съдът счита, че оспорената заповед не съдържа изискуемите реквизити по чл. 59, ал 2, т.5 от АПК, тъй като в разпоредителната част на заповедта не е конкретизиран срокът, за който е наложена принудителната административна мярка.

Съдът намира за основателен довода на жалбоподателя, че в конкретния случай релевантни са мотивите, изложени в посочените решения № 714/2024г. и № 2979/2024г по описа на АСВТ, като случаите не са идентични, но са сходни и актовете, предмет на тези производства, се отнасят до налагане на същата превантивна принудителна административна мярка и страдат от същия порок като заповедта, обжалвана в настоящото производство.

Разпоредителната част на административния акт е особено съществена, защото съдържа волята на административния орган, съобразно вменените му правомощия, поради което тя следва да е конкретна и ясна. Визираният в оспорения акт срок за прекратяване на регистрацията на ППС – от 6 месеца до 1 година, създава неяснота по отношение на времето, през което органът е наредил прилагане на ограничението и не може да бъде отстранена от съда чрез тълкуване. Разпоредбата по чл. 171, т. 2а от ЗДвП изрично предписва определяне на срок от административния орган в определени граници. Следователно, при посочване на срока, за който е наложена принудителната административна мярка, административният орган действа при условията на оперативна самостоятелност, като при определянето му е необходимо да се изложат конкретни съображения в тази връзка, мотивиращи продължителността на срока на действие на мярката. Срокът, за който се налага принудителната административна мярка трябва да е определен конкретно, в рамките на посочените долна и горна времеви граници и то в такъв обем, че да не ограничава правата на субектите в степен, по-голяма от тази, произтичаща от преследваната от закона цел. Липсата на конкретизация на времетраенето на мярката се приравнява на липса на разпоредителна част на акта, което е съществено нарушение на изискването, закрепено в чл. 59, ал. 2, т.5 от АПК и обносновава незаконосъобразност на оспорения индивидуален административен акт, съставляваща основание за отмяна на същия.

Съдът отчита, че липсата на конкретно определен срок създава правна несигурност за адресата на акта, а и за административния орган, и съда при провеждането на контрол за законосъобразност. Налице е пълна неяснота каква всъщност следва да бъде продължителността на наложеното ограничение на права, като действителната воля на издателя на акта в тази насока не може да бъде изяснена. Неопределеният срок на практика може да бъде приравнен на липса на такъв, тъй като няма конкретни времеви параметри на наложеното ограничение. Това от своя страна препятства адресата, както и контролните органи, да съблюдават въпросното ограничение, а отделно създава предпоставки за спорове относно момента на изтичане на неговия срок. Поради това съдът намира, че начинът, по който е посочен срокът на оспорената ПАМ, равнозначен на липсата на срок, е в пряко противоречие с разпоредбата на чл. 161, т. 2а, б. „б“ от ЗДвП, императивно изискваща административния орган да определи срок за прилагането на мярката. Налице е порок на обжалвания акт от вида на визираните в чл. 146, т.4 от АПК, представляващ самостоятелно основание на отмяна на обжалваната заповед.

Съгласно разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 от ЗАНН, принудителните административни мерки трябва да бъдат прилагани само в изрично и точно изброени в закон или указ случаи, като компетентният орган не може да ги налага произволно. Те са точно установени в правната норма и да се прилагат по предвидения ред и начин, в съответствие и с целта на конкретния закон. Самите материалноправни норми, с които се предвиждат такива мерки, подлежат на стриктно и ограничително тълкуване, доколкото визираните в хипотезите им предпоставки са с изключителен характер, а прилагането им засяга директно, безусловно и по негативен начин правната сфера на конкретния адресат. В случаи като този, при които административните органи действат в условията на оперативна самостоятелност, те следва да се произнасят в рамките на определените им от закона правомощия, които следва да упражняват по разумен начин, добросъвестно и справедливо съгласно чл. 6, ал 1 АПК. При липсата на определен срок за прилагане на ПАМ, а и на мотиви в тази насока, съдът е възпрепятстван да извърши проверка относно спазване от издателя на оспорената заповед на последното цитирано изискване, а и като цяло съблюдаването на целта на закона. Това от своя страна е отделен порок на оспорвания административен акт и основание за неговата отмяна съгласно чл. 146, т. 5 от АПК.

Предвид изложеното, оспорената заповед следва да се отмени като незаконосъобразна с произтичащите от това правни последици по отмяна на наложената с нея принудителна административна мярка – прекратяване на регистрацията на ППС с рег No: ....

С оглед изхода на спора и при своевременно заявеното искане, на основание чл. 143, ал 1 от АПК от бюджета на ОД на МВР – Велико Търново следва да бъдат изплатени направените от оспорващото лице разноски по делото в общ размер на 410 (четиристотин и десет) лева, от които 10 лв. – държавна такса, и 400 лв. – ...ство възнаграждение за един ... съгласно Договор за правна защита и съдействие от 25.10.2024г. /л. 5 от делото/, имащ функцията на разписка, удостоверяваща изплащането на ...ския хонорар.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административният съд – В. Търново, ІІ-състав

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ по жалба на М. Д. Д. Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „б“ от ЗДвП с №24-0268-000258/24.10.2024г. на младши автоконтрольор в РУ – Г. О. при ОД на МВР – Велико Търново.

 

ОСЪЖДА ОД на МВР – Велико Търново да заплати на М. Д. Д., разноски по делото в размер на 410 (четиристотин и десет) лева.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.