Р
Е Ш Е Н И
Е
№ II- 174 19.08.2020 година град Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Бургаският окръжен съд, втори въззивен граждански състав, в публичното си заседание на единадесети август
през две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица
Темелкова
ЧЛЕНОВЕ: Таня Русева -Маркова
Елеонора
Кралева
При секретаря ……….Вълкова………….като разгледа
докладваното от съдията Темелкова въззивно гражданско дело № 513 по описа за
2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
С решение № 189 от 20.11.2019г., постановено
по гр.д. № 381 по описа за 2019г. на Районен съд Средец е прието за установено по отношение на В.М.С.,
ЕГН **********, с адрес: ***, че дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“България“, № 49,
бл.53Е, вх.В, представлявано от пълномощника юрисконсулт Радина Илиева, сумата от
600,00 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
********** от 08.03.2018г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД и В.М.С.,
ведно със законната лихва върху главницата от 01.04.2019г. до окончателното
ѝ изплащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК № 361/01.04.2019г. по ч.гр.д.№ 190/2019г.
С решението е отхвърлен предявения иск за
признаване за установено по отношение на В.М.С., ЕГН **********, че дължи
на „Профи Кредит България“ ЕООД,
следните суми, претендирани по Договор за потребителски кредит № ********** от
08.03.2018г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД и В.М.С.: 130,40 -
договорна лихва и 660,55 лева -
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 361/01.04.2019г.
по ч.гр.д.№ 190/2019г. В.М.С., е осъден да заплати на „Профи Кредит България“
ЕООД, сумата от 270,82 лева, представляваща съдебно деловодни разноски за
исковото производство и сумата от 40,38 лева, представляваща съдебно деловодни
разноски за заповедното производство, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
Против постановеното
решение е депозирана въззивна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В, чрез юрисконсулт
Радина Иванова Илиева, в частта , която е отхвърлен предявения установителен
иск по чл.415 ГПК за сумата 130,40лв, дължимо
договорно възнаграждение по ДПК №**********. В жалбата се твърди, че
атакуваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон.
Оспорен е изводът на съда, че договорът за потребителски кредит е нищожен на
осн.чл.22, във вр.с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Твърди се, че той отговаря на
всички законови изисквания и в него подробно са описани всички параметри и задължения на разбираем и достъпен език.
Договорът е сключен в съответствие със
заявените в искането на ответника за
отпускане на потребителски кредит
параметри. Дружеството е предоставило на длъжника преддоговорна
информация във форма, съгласно
изискванията на ЗПК. В стандартния европейски формуляр, получен от ответника са
посочени параметри, аналогични на посочените в договора за потребителски
кредит. Кредитополучателят е получил
предоставената му сума в заем, съгласил се е цената на кредита, както на
преддоговорния етап, така и със сключването на договора , към който момент е
бил наясно с общата сума, която трябва да върне. В договора е посочена
методиката на формиране на годишния процент на разходите. Подобно изискване, според
въззивното дружество има единствено при наличие на референтен лихвен процент
–арг.от чл.11,ал.1,т.10 ЗПК. Спазено е изискването на разпоредбата на чл.19,ал.4 ЗПК, а именно, че
ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС. Оспорен
е и изводът на съда, че уговорената възнаградителна лихва е нищожна поради
противоречие с добрите нрави и законовите разпоредби на осн.чл.26,ал.1 ЗЗД.
Сочи се, че съобразно разпоредбата на чл.9 от ЗЗД действа принципът на свобода
на договаряне и всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки и сам определя и се съгласява със
съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. В конкретния случай
ответникът се е съгласил да сключи договора за кредит, при договорените условия
-41,17% ГЛП и 49,88% ГПР. От друга страна, не е посочено от него кои конкретно
добри нрави са нарушени, тъй като „добри нрави” не е изрично дефинирано понятие
,а преценката се прави във всеки конкретен случай. Освен това паричният ресурс на небанковите финансови
институции е многократно по-скъп от този на банките, тъй като не осъществяват
влогонабиране. Рискът също е по-голям, тъй
като се отпускат кредити на лица, на които банките не отпускат такива, по
съображения за ниска кредитоспособност. Поради това лихвите по тези кредити са
по-високи. Затова меродавна е пазарната
цена на кредитите в сектора/ не законната лихва/, която е
ограничена от разпоредбата на чл.19,ал.4 ЗПК, определяща максималния размер на ГПР ,в който влиза и дължимата договорна
лихва. Твърди се също, че съгласно критериите, установени по отношение на
лихвените проценти по потребителските кредити от небанкови финансови
институции, уговореният в конкретния случай годишен лихвен процент от 41,17% не
противоречи на добрите нрави. При преценка дали уговореният размер на
договорната лихва противоречи на добрите нрави, следва да се отчете характера
на договора, неговата цел, задължението на кредитодателя да предостави
договорената сума и възможността на длъжника да я върне разсрочено и на вноски,
макар и с лихва, а също и това дали кредитът е обезпечен. В ЗПК е извършена
регулация на предоставените от търговците кредитни услуги, като се ограничава
размерът на възнаградителната лихва по отношение на договорите за потребителски
кредити. Това води до ограничаване на волята на страните, но не от добрите
нрави, а с императивни правила на закона-чл.19, ал.4 ЗПК. В конкретния случай
не е налице надвишаване на петкратния размер на законната лихва, следователно не
е налице нарушаване на закона, а и на добрите нрави, защото не се злепоставя
интереса на икономически по-слабата страна в правоотношението. Твърди се също,
че цитираната съдебна практика, съобразно която размерът на възнаградителната
лихва не може да надвиши трикратния размер на законната лихва би могла да се
възприеме до въвеждането на законовото ограничение на този размер, след което
конкретната стойност на възнаградителната лихва е въпрос на индивидуално
договаряне между страните, в рамките на законовия предел на морална
допустимост. Моли да се отмени обжалваното решение и да бъде постановено ново, с което да се
уважи претенцията за договорно възнаграждение в размер на 130,40лв. Не са
отправени искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание
въззивното дружество не изпраща представител. Депозира по делото писмено
становище, в което посочва, че поддържа въззивната жалба.
Ответната страна по
въззивната жалба – В.М.С., чрез назначения й особен представител – адв. Миглена
Христова е депозирала по делото писмен отговор, с който жалбата е оспорена като
неоснователна. Счита, че съдът правилно
и законосъобразно е приел, че договорът за потребителски кредит е нищожен,
поради неспазване на законовите изисквания на чл.11, ал.1,т.10 ЗПК. ГПР не е
определен съобразно изискванията на чл.19 ЗПК, като в договора не е посочено
ясно кои точно компоненти са включени в ГПР и как точно той се формира, като не
съдържа годишния процент на разходите и общата дължима от ответника сума по
ясен и разбираем начин. Счита за правилен изводът на съда, че договорът, в частта на фиксирания
размер на договорната лихва от 41,17% е
нищожен поради противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната
лихва според трайната съдебна практика. Клаузата на договор за кредит, съобразно
която е уговорен размер на възнаградителна лихва над трикратния размер на
законната лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Твърди се, че
клаузата за размерът на възнаградителната лихва е неравноправна. Цитира се
практика на ВКС, съобразно която съглашението за плащане на възнаградителна
лихва е действително, ако не надвишава с
повече от три пъти законната лихва. Останалите съображения в отговора
касаят искът за присъждане на възнаграждение по споразумението за предоставяне
на допълнителни услуги, решението по
който не е обжалваното от дружеството-ищец
и поради това не се докладват от настоящия състав. Моли да бъде потвърдено
обжалваното решение. Не са отправени искания за събиране на нови доказателства
пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание
ответната страна се представлява от особения представител, който изразява
становище, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
След направена
служебната проверка на атакуваното решение по реда на чл.269 ГПК, се констатира
от въззивната инстанция, че то е валидно
и допустимо.
Бургаският окръжен съд като взе предвид разпоредбите на закона, исканията и твърденията на страните и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са три обективно съединени иска от „Профи Кредит България” ЕООД със седалище гр. София против В.М.С., с които се претендира да бъде прието за установено по отношение на ответната страна, че в полза на ищеца съществува вземане в общ размер от 1390,95 лв., от които 600 лв. – неизплатена главница по договора за потребителски кредит, 130,40 лв. – неизплатена договорна лихва и 660, 55 лв. – представляващо неизплатено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението/ след направено уточнение на претенциите във въззивната инстанция/.
Исковете са с правно основание чл. 9 от ЗПК във връзка с чл. 240 и сл. от ЗЗД, вр.чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, по реда на чл. 415 от ГПК, след проведено заповедно производство.
По частно гр. дело № 190/2019г. по описа на Районен съд – Средец, е постановена заповед за изпълнение на парично задължение № 361/01.04.2019г. по чл. 410 от ГПК за сумата от 1390, 95 лв. - главница; 30 лв. – такси за извънсъдебно събиране на вземането; 9,84 лв.- законна лихва за забава от 27.04.2018г. до окончателното изплащане; 28,62 лв. – държавна такса и 65 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Установителният иск е предявен в рамките на преклузивния срок по чл.415, ал.4 от ГПК само по отношение на претенцията за претендираната сума по кредита от 600 лева – главница, 130,40 лева – лихви и 660,55 лева – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК. С определение от 04.06.2019г., постановено по ч.гр.д.№ 190/2019г., по описа на Районен съд – Средец е обезсилена заповедта по чл.410 от ГПК в частта относно претенцията за следните суми: 30.00 лева – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени за периода от 27.04.2018г. до 03.07.2018г. и 9,84 лева – законна лихва за забава от 27.04.2018г. до 03.07.2018г.
Ответната страна по предявените искове – В.С.М., чрез назначения му особен представител, оспорва предявените искове. Релевира възражения за нищожност на клаузата от договора относно договорената лихва и относно уговореното възнаграждение за допълнителни услуги.
По делото е представен договор за потребителски кредит № ********** от 08.03.2018г., от който е видно, че В.М.С., в качеството му на кредитополучател и „Профи Кредит България“ ЕООД, в качеството му на кредитодател са сключили договор, по силата на който дружеството е предоставило потребителски кредит на кредитополучателя в размер на 600 лева за срок от 11 месеца и с годишен лихвен процент от 41, 17%, като кредитополучателят се е задължил да върне предоставената му сума в рамките на 11 месеца, като изплаща вноска по кредита на 26-то число от месеца в размер на 126, 45 лева, която вноска се формира от сумата от 66,40 лв. – размер на вноската по кредита в размер на 600 лв. и 60,05 лв. – размер на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги. Видно от представения Договор за потребителски кредит, дружеството-кредитодател е предоставило на кредитополучателя и избран и закупен пакет от допълнителни услуги, посочен в представеното по делото споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги срещу заплащане на цена в размер от 660,55 лева.
По делото са представени Общи условия на „Профи кредит България“ ЕООД към договор за потребителски кредит. Към сключения между страните договор за потребителски кредит № ********** от 08.03.2018г. е представен и погасителен план, в който подробно са описани падежите на дължимите вноски, сумите по вноските и размерът на възнаградителната лихва за всяка една от дължимите вноски.
По делото безспорно е установено, че ищцовото дружество е предоставило в заем сумата от 600 лв. на В.С., а от извлечение по сметка към договор за потребителски кредит № ********** от 03.06.2019г. се установява, че ответникът не е погасил нито една от вноските по кредита. По делото не се спори, а и от представените доказателства се установява, че договорът е сключен на 08.03.2018г., сключен е за срок от 11 месеца, последната погасителна вноска е с падеж 26.02.2019г., поради което и следва да се приеме, че срокът му е изтекъл и целият кредит е изискуем към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Първоинстанционното решение се атакува в частта, с която е отхвърлен установителния иск за сумата от 130,40 лв., представляваща договорна лихва по потребителския кредит, в останалата част, решението е влязло в сила. Районният съд е отхвърлил предявения иск по отношение на лихвата, с мотива, че съглашението в договора, регламентиращо възнаградителната лихва е нищожно като противоречащо на добрите нрави, тъй като е уговорена договорна лихва, която надвишава трикратния размер на законната лихва.
По отношение на претендираната възнаградителна лихва, настоящият състав приема следното: договорът между страните е сключен при следните условия: сума по кредита в размер на 600 лева, срок на кредита - 11 месеца, размер на вноската по кредита: 66. 40 лева, падеж на вноската: 26-то число от месеца, ГПР 49. 88%, ГЛП 41. 17 %, лихвен процент на ден: 0. 11%, общо задължение по кредита 730. 40 лева, както и допълнителен пакет услуги на стойност 660. 55 лв., по който размерът на вноската е 60. 05 лв. или общо задължение по кредита – 1390. 95 лв., с общ размер на вноската – 126. 45 лв.В конкретния казус е приложим Законът за потребителския кредит. В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от него е предвидено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Целта на разпоредбата е да се ограничи възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна- потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. С оглед на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и при съобразяване Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР в конкретния случай не надвишава 50%, т.е. е в рамките на допустимата в закона граница. Затова възражението за нищожност на договорената възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави се явява неоснователно и ответникът дължи на кредитора уговорения размер на възнаградителната лихва. Освен това следва да се има предвид и факта, че договорите за кредит са възмездни - срещу задължението на кредитора/в случая небанкова институция/ да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената лихва по кредита. Предвид правната природа на лихвата и нейното предназначение, уговарянето в договора за кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя (кредитополучателя) размер, което в случая се установява категорично, не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитодателя и на кредитополучателя и клаузата на договора,определяща размера на договорната лихва не е неравноправна – така в Решение № 92 от 09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.
Мотивиран от изложеното, съдът намира, че въззивната жалба е основателна и атакуваната част от решението следва да бъде отменена и искът за сумата от 130,40 лв. – възнаградителна лихва по договора за кредит да бъде уважен.
На
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъдат присъдени направените по делото
разноски за ищцовата страна съразмерно с уважената претенция. По делото се установява,
че направените разноски в заповедното производство са в размер на 93,62 лв. (28,62 лв.-държавна такса и
65 лв. – юрисконсултско възнаграждение), разноските в първоинстанционното
производство възлизат на сума в размер от 427,
82 лева (държавна такса в размер на 27,82 лв., възнаграждение за особен
представител -300 лв. и възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лева), а
разноските във въззивното производство възлизат на 275 лв. (25 лв.- държавна такса, 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение и 150 лв. – възнаграждение за особен представител).Размерът на
юрисконсултското възнаграждение се определя на база разпоредбата на чл.78,ал.8 ГПК ,вр. с чл.37 от ЗПП и чл.25,ал.1 от Наредбата за заплащане на правната
помощ. Тъй като въззивната жалба е уважена изцяло, следва да се присъдят
разноски във въззивното производство в размер на 275лв в полза на въззивното
дружество.По отношение на разноските в заповедното производство и оглед на уважената
част от претенциите, следва да се присъди сумата 47,79лв.Разноските, сторени от
въззивното дружество-ищец в първата инстанция следва да се уважат до размер
от 218,39 лв,съобразно уважената част от
исковете.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, предвид цената на предявените искове.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 189 от 20.11.2019г., постановено по
гр. дело № 381/2019г. по описа на Районен – Средец в частта, в която е отхвърлена претенцията на
„Профи Кредит България“ ЕООД против В.М.С., ЕГН ********** за приемане за
установено, че дължи на ищцовото дружество сумата от 130,40 лв. –договорна
лихва по сключения между страните договор за потребителски кредит №
**********/08.03.2018г. и в частта относно разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че В.М.С., ЕГН **********,*** дължи на „Профи
кредит България” ЕООД, със седалище гр. София, ЕИК ********* и адрес на
управление гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В сума в размер на 130, 40 (сто и тридесет лева и
четиридесет стотинки) лева, представляваща възнаградителна /договорна/ лихва по
сключения между страните договор за потребителски кредит №
**********/08.03.2018г., за
която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 361/01.04.2019г., постановена по частно гр. дело № 190/2019г. по описа на
Районен съд – Средец.
ОСЪЖДА
В.М.С., ЕГН **********,***
да заплати на „Профи кредит България” ЕООД със седалище гр. София, ЕИК
********* и адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В,
направените разноски в заповедното
производство в размер на 47,79лв и в
двете инстанции на исковото производство в размер общо на 493,39лв.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: