Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 10.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на девети
октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка И. гр. д. № 13330 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 10327 от 14.01.2019 г., постановено по гр. д. № 18435/2018
г., по описа на СРС, II ГО, 164
състав, е признато за установено, че Л.Л.И. дължи на „Ф.И.“ ЕАД, на основание
чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.99 ЗЗД,
сумата от 563 лв., представляваща главница по договор за издаване на кредитна
карта от 19.05.2009 г., сключен между Л.И. и „ОББ” АД, вземането по който
договор е прехвърлено с договор за цесия от 04.12.2015 г., сключен между „ОББ”
АД, като цедент и „Ф.И.“ ЕАД, като
цесионер, ведно със законната лихва за периода от 08.11.2017 г. до
окончателното плащане, за която сума е издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 79395/2017 г. на СРС, както и на
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД - сумата от 121, 94 лева,
представляваща договорна лихва за забава върху главницата за периода 08.11.2014
г. – 08.11.2017 г. и сумата от 103,35 лв., представляваща законна лихва за
забава върху главницата за периода 05.12.2015 г. – 25.10.2017 г. Искът за договорна лихва за забава върху главницата е отхвърлен за сумата от
525,49 лв. и за периода м. 08.03.2010 – 08.11.2014 г. Ищецът е осъден да
заплати на ответницата, на основание чл.78, ал.3 вр. с ал.5 ГПК и след
извършена съдебна компенсация, сумата от 60,16 лв., представляваща сторени разноски в заповедното и исковото
производство.
С определение от 09.07.2019 г.,
постановено по гр.д. № 18435 по описа на СРС, 164 състав, е оставена без
уважение молбата на ответницата Л.Л.И., с правно основание чл.248, ал.1 ГПК, за
изменение на решение № 10327 от 14.01.2019 г.
на СРС, 164 състав, в частта за разноските. Определението е влязло в
законна сила, като необжалвано.
Срещу постановеното съдебно решение
в частта, с която са уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от
ответницата Л.Л.И.. Счита, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че изискуемостта на задължението в пълен размер е
настъпила на 19.05.2013 г., когато е изтекъл вторият двугодишен срок на
сключения договор за кредитна карта. Съгласно чл.5 от договора олихвяването се
извършва веднъж месечно на датата на издаване на извлечението. Датата на
издаване на последното е 23-то число на съответния месец. В този смисъл е и
т.18 от Общите условия на „ОББ“ АД за издаване и ползване на дебитни и кредитни
карти, съгласно която картодържателят погасява дължимите суми чрез вноски в
брой на каса в клон на банката или чрез превод от сметка в банката. Счита, че в
случая изискуемостта на вземанията настъпва на определената месечна дата, а
именно: 23-то число на месеца, съгласно която следва да се преценява
дължимостта на сумите по всяка вноска. Установената дата на настъпилата по
процесния договор изискуемост на вземанията, съгласно чл.114 ЗЗД е денят, от
който започва да тече и погасителната
давност по тях. Доколкото вземанията по този тип договори представляват
частични плащания на едно задължение, приложима е 5-годишната давност по чл.110 ЗЗД, която започва да тече от падежа на съответната вноска. Така 5-годишната
давност за всяка отделна месечна вноска започва да тече, считано от 23-то число
на съответния месец, за който се дължи. Счита, че в случая за всички плащания е
настъпила 5 - годишната давност, тъй като последно плащане е извършено на
10.02.2010 г. Поддържа, че в направените от районния съд изводи е налице
противоречие относно кредитния лимит по процесната карта. От една страна е
установено, че в кориците на делото не се съдържа информация банката – издател на картата,
едностранно да е променила кредитния лимит на картата, който е 500 лв., а
същевременно съдът прави извод, че към
датата на последното плащане – 10.02.2010 г., е надвишен лимита и задължението
възлиза на 740 лв., които включват усвоената сума от покупки, теглене в брой и
плащания на ПОС терминал, вкл. начислени такси за теглене или последните
възлизат на 240 лв. Поддържа, че това е обективно невъзможно, тъй като
кредитният лимит е в минимален размер, а годишната такса е 48 лв. и към датата
на последното плащане все още не е начислена и усвоена за 2010 г., а само за
2009 г. Счита, че договорната лихва за забава е погасена изцяло. Съгласно чл.8
от договора за кредитна карта, същият влиза в сила от деня на подписването му
до изтичане на срока на валидност на картата. Валидността на последната е 2
години и изтича в края на отпечатания върху нея срок. Срокът на договора се
подновява автоматично с още 2 години, освен при уведомление от страна на
картодържателя, че не желае нейното подновяване. В случая договорът е сключен
на 19.05.2009 г. и действието му е продължило до 19.05.2013 г. От тази дата се
счита, че вземането е станало предсрочно изискуемо в пълен размер. Същевременно
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано едва на
11.01.2018 г. Трите години, съгласно разпоредбата на чл.111, б. „в” ЗЗД, преди
които кредиторът е имал възможност да събере принудително вземането си са
изтекли на 19.05.2016 г. Счита, че договорната лихва, претендирана за периода
08.03.2010 г. – 21.09.2013 г., е изцяло покрита от погасителната тригодишна
давност. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като й присъди
сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца – „Ф.И.“ ЕАД, с който оспорва
същата. Счита, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. По
силата на договора за кредитна карта кредиторът предоставя на кредитополучателя
кредитен лимит, в рамките на който последния може да прави многократни
усвоявания и погасявания, като ежемесечно е дължима единствено лихва върху усвоената,
но непогасена главница - кредитен лимит по договора. Самата главница става
изискуема с изтичането на срока на договора. В този смисъл районният съд
правилно е приел, че кредитът става изискуем на 19.05.2013 г., когато срокът на
договора е изтекъл. Предвид обстоятелството, че ежемесечно по кредита са
дължими единствено вноски за лихва, то давността по отношение на същите започва
да тече от падежа на вноската: 23-то число на съответния месец. Счита, периодът
на погасените по давност вземания за лихви за правилно изчислен. Твърди, че в
самия договор за издаване на кредитна карта страните са уговорили, че дължимите
за обслужване на картата такси и застраховки са за сметка на кредитополучателя
и в случай, че не бъдат заплатени, същите се заплащат от банката за сметка на
кредитния лимит на картата. Именно поради тази причина към изцяло усвоения
лимит на картата от 500 лв. са добавени сумата от 48 лв., дължима за такса за
обслужване и 18 лв., дължима
застрахователна премия. Моли съда да остави без уважение въззивната
жалба и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част. Претендира
сторените по делото разноски, като прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Решението в частта, с която са
отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно, кумулативно
съединени положителни установителни искове съответно с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.99, ал.1 ЗЗД и
чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди,
че на 19.05.2009 г. между „Обединена
българска банка“ АД и Л.Л.И. е сключен договор за издаване на кредитна карта,
по силата на който картоиздателят е предоставил на картодържателя кредитна
карта с кредитен лимит в размер на 500 лв., като върху използваната част от
определения лимит се дължали такси и лихви, уговорени в чл.4 и чл.7 от
договора. На 08.03.2010 г. картодържателят преустановил плащанията по кредита,
след което на 19.05.2013 г. договорът е прекратен, поради настъпил краен падеж
за погасяване на задължението по кредита. С договор за цесия от 04.12.2015 г. „Обединена
българска банка“ АД е прехвърлила на „Ф.И.“ ЕАД вземането си срещу картодържателя
за следните суми: 563 – главница, ведно със законната лихва за забава от датата
на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение до окончателното
плащане, 647,43 лв. договорна лихва за периода 08.03.2010 г. – 21.09.2013 г. и
103, 35 лв. – лихва за забава за периода 05.12.2015 г. – 25.10.2017 г. Цедентът е упълномощил цесионера да съобщи
цесията на длъжника. На последния е изпратено уведомление, за което няма данни
да е получено, поради което уведомлението следва да се счита извършено с
исковата молба. Във връзка с подадено на 08.11.2017 г. заявление, по ч. гр. д.
№ 79395/2017 г. по описа на СРС, 30 състав, е постановена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответницата
е депозирала възражение. Ищецът претендира установяване на вземанията му, за
които е постановена заповедта за изпълнение, както и сторените по делото
разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответницата е депозирала писмен отговор, с който
оспорва предявените искове по основание и размер. Позовава се на изтекла
погасителна давност на задълженията за главница и лихви. Оспорва да е надлежно
уведомена за извършената цесия, като поддържа, че съобщението на цесионера не
поражда последиците, предвидени в разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД. Моли съда да
отхвърли предявените искове, като й присъди сторените по делото разноски.
На 08.11.2017 г. „Ф.И.“ ЕАД е депозирал пред СРС заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Л.Л.И. за сумата от 563 лв. –
главница, 647, 43 лв. - договорна лихва за периода 08.03.2010 г. – 21.09.2013
г., както и 103, 35 лв. – лихва за забава за периода 05.12.2015 г. – 25.10.2017
г. В т.12 от заявлението е пояснено, че претендираната главница съставлява
вземане на заявителя по договор за цесия, с който му е прехвърлено вземането на
„Обединена българска банка“ АД срещу сочения длъжник по договор за издаване на
кредитна карта.
С разпореждане от 11.01.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 79395/2017 г.
по описа на СРС, 30 състав, съдът е постановил исканата заповед, като е
присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер
на 76,28 лв., от които: 26,28 лв. – държавна такса и 50 лв. – възнаграждение за
юрисконсулт.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което
оспорва вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение.
В срока по чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред.
Не се спори между страните, а и от ангажираните по делото доказателства
се установява, че между „Обединена българска банка“ АД - кредитор и Л.Л.И. –
картодържател, е сключен на 19.05.2009 г. договор за издаване на кредитна карта VISA ELECTRON, VISA, MASTERCARD. По силата на договора банката се е задължила да
издаде на Л.Л.И. кредитна карта VISA с
кредитен лимит от 500 лв. В чл.4 е уговорено, че ползваният кредит от
разрешения кредитен лимит се олихвява, както следва: при безкасово плащане на
стоки и услуги - 16, 5 % годишна лихва, при теглене в брой – 18, 5 % годишно,
при просрочие – с договорния лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер
на 5%, а при друго неизпълнение на клаузите по договора, банката има право да
начислява неустойка в размер на договорната лихва за теглене в брой плюс
наказателна надбавка 5 % върху ползвания кредит. Съгласно чл.5 от договора олихвяването
се извършва ежемесечно на датата на издаване на извлечението. Последното се
издава на 23-то число на съответния месец. За първата година от издаването на
картата Банката начислява годишна такса за обслужване в размер на 0 лева, а за
всяка следваща година, както и в случай на преиздаване на картата по реда на чл.8
от договора, банката начислява годишна такса за обслужване в размер на 38 лв.,
която се събира автоматично от кредитния лимит - чл.7 от договора. В чл.8 е уговорено, че договорът влиза в сила
от датата на подписването му до изтичане на срока на валидност на картата.
Валидността на картата е две години и изтича в края на отпечатания върху нея
срок. Срокът на договора се подновява автоматично с още две години, освен при
уведомление от картодържателя, с който последният заявява, че не желае картата
да бъде подновявана. Съгласно чл.10 договорът
се прекратява съгласно общите условия, като при прекратяването му за
кредитополучателя възниква задължение да погаси всички дължими суми към
Банката.
В т.28 от Общите условия на „ОББ“ АД за издаване и ползване на дебитни и
кредитни карти е предвидено, че всяка месечна вноска се осчетоводява на датата
на извлечение и картодържателят е длъжен да я плати най-късно на датата на
падежа. Като дата на падеж е предвидена датата за погасяване на задълженията на
картодържателя – 14 календарни дни след датата на извлечението.
С договор за прехвърляне на вземания от 04.12.2015 г. „Обединена
българска банка“ ЕАД е продала на „Ф.И.“ ЕАД вземания, произтичащи от договори за кредити, сключени от продавача с длъжници,
които не изпълняват задълженията си на кредитополучатели по тях. Видно от
Приложение № 1 към договора сред прехвърлените вземания е и това срещу Л.Л.И.
по договор за кредитна карта.
Приложено
е потвърждение за сключена цесия на основание чл.99, ал.3 ЗЗД, съгласно което
„Обединена българска банка” АД е потвърдила за извършената цесия по отношение
на вземанията, обективирани в Приложение №1 към договора за прехвърляне на
вземания от 04.12.2015 г.
По делото е представено пълномощно, с което „Обединена българска банка“ АД
упълномощава „Ф.И.“ ЕАД да уведоми по законоустановения ред длъжниците за
сключения на 04.12.2015 г. договор за продажба на вземания с нотариална заверка
на подписите рег. № 6425/04.12.2015 г. на нотариус Весела Кацарова, с рег. № 269
на Нотариалната камара.
Представено е уведомление от „Обединена българска банка“ АД чрез
пълномощника „Ф.И.“ ЕАД до Л.Л.И. за извършеното прехвърляне на вземанията, за
което няма данни да е връчено на ответницата преди завеждане на иска.
От заключението на вещото лице В.П.по изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна
експертиза се установява, че от датата на подписване на договора и получаване
на кредитната карта – 19.05.2009 г., започва нейното ползване и съответно
усвояване на кредитния лимит. След извършена транзакция на 14.08.2009 г. неусвоеният кредитен лимит е
в размер на 6, 31 лв., а усвоените и непогасени средства са в размер на 493, 69
лв. На 23.08.2009 г. е начислена дължима договорна лихва от 6, 95 лв., при
което кредитния лимит в размер на 500 лв. е усвоен изцяло и го превишен с 0, 64
лв. Постъпилите плащания за погасяване на задълженията са в общ размер на 303
лв., от които 246, 33 лв. - за главница и
56, 67 лв. – лихви. Последното плащане е извършено на 10.02.2010 г. Към тази
дата усвоените средства по кредитната карта за покупки, теглене в брой, вкл. такси
за теглене и начислени лихви, са общо в размер на 740 лв., включително
начислени лихви в размер на 56, 67 лв. Остатъкът на задължението към датата на
последното плащане е в размер на 437 лв. и представлява разлика между усвоената
сума от 740 лв. и погасената такава от 303 лв. Плащания след 10.02.2010 г. не
са извършвани, поради което всички начислени лихви след това са дължими. Месечни
извлечения са издавани до 23.11.2011 г., като към тази дата усвоените главници
по кредитната карта са в размер на 809, 33 лв., а начислените лихви – 252, 05
лв. След 23.11.2011 г. банката е начислявала лихви върху дължимата главница в
размер на 9, 38 лв. месечно, като в периода 23.11.2011 г. – 19.05.2013 г., когато
договорът е окончателно прекратен, са начислени лихви в общ размер на 166, 27 лв. Така към датата,
когато е настъпил крайният падеж за заплащане на дължимите суми по договора–
19.05.2013 г., общият размер на задължението възлиза на 924, 65 лв., от които
563 лв. - главница и 361, 65 лв. - лихви.
Вещото лице е установило, че към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 08.11.2017 г., общият размер
на задължението възлиза на сумата от 1 320, 90 лв., от които: 563 лв. - главница, 647, 43 лв. - договорна
лихва за забава за периода 08.03.2010 г. – 05.12.2015 г. и 110, 47 лв. –
законна лихва за периода 05.12.2015 г. – 08.11.2017 г. Главницата е формирана
по следния начин: на 10.02.2010 г., след последното погасяване от
картодържателя, остава задължение за главница в размер на 437 лв. и наличност
за усвояване от 63 лв. На 18.02.2010 г. от картата са изтеглени 60 лв., с което
задължението се е увеличило на 497 лв. и наличност за усвояване от 3 лв. На
основание чл.7 от договора, на 19.05.2010 г. е начислена годишна такса в размер
на 48 лв., която се събира автоматично от кредитния лимит. На 19.05.2010 г.
отново за сметка на кредитния лимит е платена застрахователна премия на
стойност 18 лв. По този начин е формирано задължението за главница, което
възлиза на 563 лв.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в
рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи
със сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Страните не спорят относно наличието на облигационна връзка между „Обединена
българска банка“ АД и ответницата, възникнала по силата на сключен на
19.05.2009 г. договор за издаване на кредитна карта ELECTRON, VISA, MASTERCARD, по силата на който банката е издала в полза на ответницата
кредитна карта с кредитен лимит в размер на 500 лв. Действието на договора е продължило
до 19.05.2013 г., след като е еднократно продължен, след изтичане на
първоначално посочения в него срок от две години от датата на сключването му - 19.05.2009
г.
Не се спори и относно обстоятелството, че ответницата не е погасила
изцяло задълженията си по усвоения размер на кредита.
С договор за прехвърляне на вземания от 04.12.2015 г. вземанията на „Обединена
българска банка“ АД спрямо ответницата са прехвърлени на ищеца.
Налице е спор между страните в настоящото производство относно приложението
на института на погасителната давност с обжалваното решение спрямо
претендираните вземания за главница и договорна лихва за забава.
В нормата на чл.110 ЗЗД е
регламентирано, че с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички
вземания, за които законът не предвижда друг срок. Тази норма намира приложение
по отношение на дължимата главница. По този въпрос е формирана непротиворечива
съдебна практика, с която е разяснено, че при договора за заем е налице
неделимо плащане. в случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на
погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в
периодични плащания. договореното връщане на заема на погасителни вноски
представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника
на части - аргумент за противното основание от чл.66 ЗЗД. Това обаче не
превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични
плащания по договора - решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г.,
на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г., на
ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 103 от 16.09.2013 г. по т. д. № 1200/2011 г., на ВКС,
ТК, І ТО и др. В тази насока са и изводите на решаващия съд.
На основание чл.114 ЗЗД давността
почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
Жалбоподателката поддържа, че
изискуемостта на вземанията настъпва на определената месечна падежна дата –
23-то число на месеца, от който момент започва да тече погасителната давност.
При преценка основателността на
релевирания довод, следва да се държи сметка, че за разлика от договора за
банков кредит, при който страните са уговорили месечна анюитетна вноска, която
включва главница и лихва, с договора за издаване на кредитна карта страните се съгласяват в рамките на целия срок на
действие на договора картодържателят да разполага с определена сума - кредитен
лимит, която може да ползва многократно и неограничено във времето през време
на действие на договора, в пълен или частичен размер, по преценка на картодържателя.
Ето защо при договора за издаване на кредитна карата не е налице предварително
установена анюитетна вноска с уговорен между страните падеж на всяка една от
тях, доколкото връщането на заетата сума е обусловено по размер от волята на картодържателя
и ползваната от него сума в рамките на кредитния лимит.
Също така при договорите за издаване на кредитна
карта падежът за връщане на цялата усвоена главница по кредита настъпва към
установения краен падеж, респективно – към момента на предсрочното му
прекратяване на договора. Постигната в чл.5 уговорка относно ежемесечното
олихвяване на датата на издаване на извлечението, която е 23-то число на
съответния месец, не съставлява уговорен падеж на задължението за връщане на
усвоената главница. Същото има значение за определяне на дължимата лихва,
съобразно размера на усвоения кредит, но не предвижда задължение съответна част
от главницата да се погасява на 23-то число от месеца. Право на картодържателя
е да погасява главницата по усвоения кредит в рамките на срока на действие на договора
между страните, като следва да я погаси в пълен размер до изтичане на
уговорения срок. В случая това е 19.05.2013 г.
По изложените съображения въззивният съд счита,
че релевираните доводи на жалбоподателката, че изискуемостта на задължението за
връщане на главницата по договора за издаване на банкова карта настъпва на
23-то число на съответния месец, се явява неоснователно.
След като падежът на задължението на картодържателя за погасяване на
главницата е настъпил на 19.05.2013 г., от този момент започва да тече
установеният в нормата на чл.110 ЗЗД 5-годишния давностен срок. Предвид
обстоятелството, че искът се счита предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 08.11.2017 г., на основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.4 ГПК, към този момент не е изтекъл
давностния срок относно дължимата главница, чийто размер възлиза на 563 лв. Ето
защо доводите на жалбоподателя за погасяване на това нейно задължение по
давност се явяват неоснователни.
По отношение дължимите от жалбоподателката възнаградителна и мораторна
лихва приложение намира установената в чл.111, б.“в“ ЗЗД кратка 3-годишна
давност. Доколкото искът се счита предявен на 08.11.2017 г., към този момент
покрита от давност са лихвите, изтекли до 08.11.2014 г., в каквато насока са и
изводите на решаващия съд.
Предвид обстоятелството, че не са заявени оплаквания относно размера на
договорената и мораторна лихва за периода 08.11.2014 г. – 08.11.2017 г. и на
основание чл.269 ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивния контрол,
поради което не следва да се обсъжда.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и доколкото ответникът по жалбата е защитаван
във въззивното производство от юрисконсулт, на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК следва да му се присъди сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖАДАВА решение № 10327
от 14.01.2019 г., постановено по гр. д. № 18435/2018 г., по описа на СРС, II ГО, 164 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА Л.Л.И., ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „Банишора“, ул. „****** и съдебен адрес ***,
офис 9 - адв. И.Г., да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *********, с адрес ***,
сумата от 100 (сто) лв., на
основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК, представляваща юрисконсултско
възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство на страната във
въззивното производство.
Решението, в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в
сила като необжалвано.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.