Р Е Ш Е Н И Е
№ /09.10.2020г.
гр.Плевен
09.10.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ
ІІ-ри гр.с.в публичното заседание на шестнадесети
септември
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА САХАТЧИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ СПАРТАНСКА
: ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря Д. Б. и в присъствието
на
прокурора
като
разгледа докладваното от
съдията
РЕНИ СПАРТАНСКА въззивно гр.дело №423/2020г.
по описа на ПОС и за да се произнесе съобрази следното:
Производство по чл. 258
и следв. от ГПК.
С решение на Плевенски Районен съд №313 от 27.02.2020г.,постановено по гр.д.№2641/2019г.по описа на същия съд
са отхвърлени като неоснователни предявените искове с правно основание чл. 415,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79 ал.1 от ЗЗД за признаване за
установено, че Г.А.Г.,ЕГН **********, адрес: ***,
дължи на „******”, ЕООД,ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. С.,
бул.”*****” **, бл.**, вх.***, солидарно с Ц.В. М., ЕГН ********** – клиент по
Договор за револвиращ заем № **** от 28.08.2013г.,сумите, както следва:
главница в размер на 1951.73лв.;3734.36лв.-неизплатено договорно възнаграждение
и възнаграждение за отлагане на вноски в размер на 270.10лв., както и законна
лихва върху главницата, считано от 01.01.2018г. - депозиране на заявлението по
чл.410 ГПК в съда до окончателното изплащане на вземането.
Срещу така постановеното решение на ПРС е постъпила въззивна жалба от “****“ЕООД
гр.С.,чрез пълномощника на дружеството гл.юрисконсулт Н. Л. ,с която същото се обжалва
изцяло като неправилно.Изложени са доводи ,че неоснователно ПРС е приел,че
процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК,че неправилно съдът е стигнал до извода,че в договора за потребителски
кредит и анекса към него липсва яснота относно ГПР и ГЛП, като е посочено, че
минимално необходимото съдържание на договора за потребителски кредит
императивно е регламентирано в чл.11ал.1 и чл.22 ЗПК. Изложени са подробни
доводи относно неправилността на извода на първоинстанционния съд за
недействителност на процесния договор за кредит. Въззивникът счита,че с оглед
правилото на чл.145 ал.2 ЗЗП параметрите на кредита не биха могли да се
подлагат на преценка.Посочено е,че съгласно чл.19 ал.1 ЗПК,ГПР изразява
процентно общите разходи по кредита,в т.ч.и възнагражденията ,които
кредиторът заплаща,за да извърши
необходимите проверки и оценки ,за да отпусне един кредит,а възнаградителната
лихва е част от този ГПР. Твърди се,че неправилно ПРС е приел,че уговорената в
договора и в анекс №1 клауза относно размера на възнаградителната лихва е нищожна,тъй като същата надвишава
трикратния размер на законната лихва към момента на сключване на договора,че
цитираната от съда съдебна практика не следва да лиши съда и страните от
съдебно дирене.Изложени са подробни съображения в тази насока.Твърди се,че с
уговорения лихвен процент от 76,89% не са накърнени добрите нрави в
потребителското кредитиране от небанкови финансови институции,които са в
границите на посочените от БНБ проценти,че е налице свобода на договаряне и по
своя свободна воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с ГЛП
от 76,89%,както и анекс с ГЛП от 67,73%. Посочено е,че законната лихва е лихва
за забава при неизпълнение на парично задължение и размерът й е неотносим към
уговорената между страните
възнаградителна лихва,че последната е възнаграждение,което се заплаща на
кредитора за ползване на предоставените
парични средства.Твърди се,че сключеният
договор за потребителски кредит има характера на търговска сделка за
кредитора,което обуславя приложимост на разпоредбите за търговските сделки и за
др.страна/чл.287 ТЗ/,а съгласно чл.430 ал.2 ТЗ заемателят заплаща лихва по
кредита,уговорена с банката,чийто размер законодателят не е ограничил с добрите нрави,каквито ограничения са
изрично посочени в др.разпоредби на ТЗ.При условията на евентуалност в
случай,че съдът обяви за недействителна клаузата за възнаградителна лихва ,
въззивникът моли съда да приложи чл.26 ал.4 ЗЗД и да приеме,че се дължи
законната лихва за забава от датата на сключване на процесния договор за
кредит.Въззивникът счита за неправилен изводът на съда за нищожност на клаузата ,касаеща
възнаграждението за отлагане на вноски по погасителен план в размер на 67,73%.Твърди
се,че неправилно съдът е приел,че Г.А.Г. е подписал процесния договор като
поръчител,а не като солидарен длъжник и в тази насока са изложени подробни
доводи.В заключение въззивникът моли Окръжния съд да отмени решението на ПРС като
неправилно и вместо него да постанови друго,с което да бъде признато за
установено съществуването на вземането на „*****” ЕООД срещу длъжника Г.А.Г. за
главница в размер на 2 178,12лв.,ведно със законна лихва от датата на
подаване на заявлението до изплащане на
вземането,както и ответникът да бъде осъден да заплати неизплатено договорно възнаграждение в размер
на 3 778,07лв.Претендират се и направените по делото разноски. В
съд.заседание на 16.09.2020г.не се е явил представител на въззивното
дружество,като от същото е депозирана молба за разглеждане на делото в
отсъствие на техен представител.Със същата е изразено становище,че се поддържа подадената
въззивна жалба и се оспорват твърденията в писмения отговор на въззиваемия Г.Г..
Въззиваемият Г.А.Г. чрез назначения му особен представител адвокат П.А. от ПАК е депозирал писмен отговор в срока по чл.263 ал.1 ГПК,в който взема становище,че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение,а решението на ПРС като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.Това становище се поддържа от адвокат П.А. и в съд.заседание на 16.09.2020г.,на което бе даден ход по същество.
Окръжният съд, като прецени посочените във въззивната жалба оплаквания, становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал.1 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,поради което е допустима. Разгледана по същество е частично основателна.
От приложеното
ч.гр.д. № 452/2019г.по описа на ПРС се
установява, че същото е образувано на основание депозирано на 25.01.2019г.от дружеството ищец заявление за издаване на заповед за изпълнение
по реда на чл. 410 от ГПК срещу Ц.В. М. от гр.Плевен и Г.А.Г..Заявлението е уважено като със
заповед на Плевенски РС №264 от 28.01.2019г.по ч.гр.д.№452/2019г.е разпоредено
длъжниците Ц.В. М. и Г.А.Г. да заплатят солидарно на „*****”ЕООД гр.С. следните
суми: 2178.12лв. главница; 3778.07лв. – договорно възнаграждение;
14.02лв. – лихва за забава за периода от 02.12.2013г. до 19.08.2014г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението - 25.01.2019г. до окончателното изплащане на вземането,както и
направени разноски 119,40лв.внесена ДТ и 50лв.юрисконсултско
възнаграждение.Заповедта е връчена на длъжника Ц.В. М. по месторабота,като в законовия двуседмичен
срок от последната не е депозирано възражение по чл.415 ГПК и по отношение на
този длъжник заповедта е влязла в сила , съгласно чл.416 ГПК.Заповедта е
връчена на втория длъжник Г.А.Г. по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК,поради което с
разпореждане на съда на заявителя е
указано на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си на
основание чл.415, ал.1 т. 2 от ГПК срещу Г.Г..
На това основание кредиторът е предявил иска по чл.422 ГПК,предмет на разглеждане в настоящото производство.Исковата молба неколкоктратно е оставяна без движение от ПРС за уточняване размера на претендираните суми като с последното уточнение ищецът „****”ЕООД гр.С. претендира да се признае за установено спрямо ответника Г.А.Г., че съществува вземане за следните суми:главница в размер на 1951,73 лв., неизплатено договорно възнаграждение в размер на 3 734,36лв., възнаграждение за отлагане на вноски в размер на 270,10лв,ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението.
От представените към ИМ
писмени доказателства се установява,че на 28.08.2013г.между въззивното
дружество като кредитор и Ц. М.като клиент е сключен договор за
револвиращ заем № ****,съгласно който на последната е отпуснат револвиращ заем
в размер на 2 000лв.,с размер на месечната погасителна вноска 135 лв.,със срок на заема – 48,/без да е
посочено месечни или седмични вноски/,при посочен ГПР 109.43% ГЛП 76.89%.В договора е посочено,че общото
задължение е в размер на 6 496,90лв.,а сумата на всеки револвинг 1554.99лв.Съгласно
договора неразделна част от него са Общите условия,за които е отразено,че са
предадени при подписване на договора ,но безспорно тези ОУ версия към
05.08.2013г.не са подписани от кредитополучателя.Горепосоченият договор е
подписан от въззиваемия Г.А.Г. като солидарен длъжник. Няма данни при сключване
на договора между страните по него да е подписан погасителен план.Видно от
представеното преводно нареждане за кредитен превод,на датата на сключване на
договора 28.08.2013г.“**** „ЕООД е превело сумата 2 000лв.по банковата
сметка на кредитопоучателя Ц. М. в СИБ,с посочено основание за плащане номера
на договора за кредит.
С молба от 14.05.2014г. кредитополучателят Цветанка
Македонска е поискала от кредитора да
отложи плащането на две погасителни вноски – 7-ма и 8-ма,поради наличие на дългосрочна неработоспособност и при
представено лекарско заключение,като от вариантите за промяна на погасителния
план е избрала „ платено отлагане на вноски“. Въз основа на така депозираната молба,на
21.05.2014г.между кредитора и солидарните длъжници,вкл.и въззиваемия е подписан Анекс № ** към договора за
потребителски кредит,с който страните са
се споразумели, че вноски № 7 и 8 се отлагат, поради което заемът ще бъде
изплащан по нов погасителен план,неразделна част от анекса. Уговорено е, че
договорното възнаграждение за периода на отложените вноски се капитализира към
остатъчната главница по заема, като се олихвява с посочения в анекса ГЛП. ГПР
по заема е променен на 93.36%, а ГЛП на 67.73%.Съгласно новия погасителен план вноските
са дължими от 01.06.2014г. до 01.01.2018г.,като всяка от тях е в размер на 135 лв.
От представено по делото извлечение по сметка към договор за
потребителски кредит № 50048****38070 към дата 23.04.2019г.е видно,че по
кредита са погасени в пълен размер първите 6 месечни вноски,всяка от 135 лв.,
за периода 01.10.2013г.до 01.03.2014г.,а на 01.06.2014г. е постъпило последното
плащане в размер на 0.90лв.Видно от извлечението общата сума на всички
извършени плащания към 23.04.2019г. е в размер на 811 лв., а остатъкът от задължението
е в размер на 5956.19лв.
С две уведомителни писма от
19.08.2014г. кредиторът е уведомил двамата солидарни длъжници Ц.М. и Г.Г. , че
считано от 19.08.2014г.договорът за кредит е едностранно прекратен и е обявена
предсрочната му изискуемост.Както правилно е приел и ПРС няма данни тези
уведомления за обявената предсрочна изискуемост на кредита да са надлежно
връчени на двамата солидарни длъжници.В случая въпросът за предсрочната
изискуемост на кредита няма отношение към предмета на спора и не следва да се
обсъжда,тъй като падежът на последната вноска е бил на
01.01.2018г.и към момента на подаване на заявлението- 25.01.2019г.,от която дата се счита предявен искът по
чл.422 ГПК, целият непогасен размер на заема е бил изискуем.
За да отхвърли изцяло предявения
иск,ПРС е приел ,че се касае за договор за потребителски кредит и спрямо него
намират приложение разпоредбите на ЗПК.Първоинстанционният съд е стигнал до
извода,че този договор е недействителен съгласно чл.22 ЗПК,че в него липсват
задължителните реквизити на чл.11 ал.1
т. и т.10,че клаузите относно определения ГПР и ГЛП са нищожни ,а договорената лихва е значително
завишена и е по-висока от трикратния размер на законната лихва,което съдебната
практика приема за противоречие на добрите нрави,което е основание за нищожност
на клаузата, съгл. чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД.ПРС е приел за нищожна и уговорката
за възнаграждение за отлагане на вноски в анекса ,като е изложил доводи,че тя
дори не е формулирана по този начин в анекса,напълно неясна е,не е посочена
като сума, не може да бъде установена като такава,доколкото в първоначалния
договор не е налице разбивка на вноските,за да може да се установи какъв е
размерът на договорното възнаграждение за периода на отложените вноски, което
се капитализира и олихвява.Тези правни доводи на ПРС са правилни,
законосъобразни и се възприемат изцяло от въззивната инстанция.
В конкретната хипотеза е налице неяснота относно размера на отпуснатия заем и
параметрите на заемното правоотношение.В самия договор и анекса към него дори
не е конкретизирана съответната валута на поетото задължение.Действително с
оглед извършения превод в размер на 2 000лв. може да се предположи,че
именно тази сума съставлява размерът на отпуснатия заем,но в самия договор е
посочено единствено „2000”, размер на вноската“135“,общо задължение
„6 496,90“ ,като никъде в договора не е отразено,че се касае за лева ,което
налага извода,че в процесния договор за револвиращ заем липсват основни и
задължителни реквизити. Не е ясен и срокът за връщане на кредита,тъй като в
договора е посочена само цифрата „48”, без да е отбелязано дали се касае за
дни, седмици или месеци.Отделен е въпроса,че при сключване на договора не е
съставен и погасителен план,а такъв е подписан едва с анекса към него.
Правилни и обосновани са
изводите на ПРС,че клаузите относно уговорения ГПР в размер на 110.66 % ,ГЛП в размер на 76,89 % и лихвеният процент на ден
в размер на 0,21 % са нищожни, поради противоречие на добрите нрави и накърняващи договорното равноправие между страните. Налице е прекомерност при определяне на ГПР и ГЛП ,както и определения
лихвен % на ден по договора,което
противоречи на добрите нрави и води до нищожност на тези клаузи,които не са породили
правни последици за страните при сключване на договора.
Съгласно чл.19 ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.В чл.19 ал.4 ЗПК
е
предвидено,че годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута,определена с постановление
на Министерския съвет на Република България.Разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК е в
сила от 23.07.2014 г.и не е действала към датата на сключване на договора -28.03.2013г.,но
уговорения в договора ГПР от 109,43%,годишен лихвен процент от 76,89% и лихвен
процент на ден от 0,21 % са изключително завишени и прекомерни.Този ГЛП по заема противоречи
на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната
лихва,въведена като критерии за допустим размер на договорната лихва.В този
смисъл е практиката на ВКС-решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г.,II г.о.,решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003
г., II г. о. Договорената между страните годишна лихва в размер
76,89 %,респ.67,73 % след анекса надхвърля значително размерa на законната
такава за времето на сключване на договора, при определения от БНБ основен
лихвен процент и 10 пункта надбавка, поради което уговорката противоречи на
добрите нрави и е нищожна.Претендирата
сума в размер на 3 778,07лв.като договорно възнаграждение надхвърля
размера на предоставаната сума по заема,която 2 000лв.Уговарянето на ГЛП и ГПР в горепосочените изключително високи размери не е обяснимо нито с разходите,
които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на
добросъвестно очакваната от сделката печалба.
В конкретния случай ,ответникът при сключване на договора за револвиращ
заем не е подписал и погасителен план.Информацията относно броя и размера на
погасителните вноски, ГПР и ГПЛ е обща
и не отговаря на изискването да е разбираема и недвусмислена. Съгласно чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.В конкретната хипотеза
договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, в който е посочено, че договорът за потребителски кредит
съдържа " годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин".В процесния
договор за револвиращ заем е посочен размера на ГПР -109,43 %,с анкеса променен
на 93,36 % като не става ясно и не е посочено как е формиран този изключително
висок размер. Не може да се прецени и не е конкретизирано кои именно компоненти
по смисъла на чл.19 ал.1 ЗПК са включени в така определения размер на ГПР и как е формиран посочения в договора ГПР. Липсата
на ясна формулировка в договора относно начина по който е формиран размера на ГПР
обуславя извода за недействителност на съответните клаузи от договора за
потребителски кредит.
Правилни и обосновани са изводите на ПРС за
нищожност на уговорката за възнаграждение за отлагане на вноски в анекса.
Претендираната по ИМ сума в размер на 270,10лв.нито е посочена в анекса,нито
става ясно как е получена ,нито може да се установи нейния размер.В първоначалния договор липсва
разбивка на вноските,както и погасителен
план и по никакъв начин не може да се установи какъв именно е размерът на договореното възнаграждение за
периода на отложените вноски,което се капитализира и олихвява.
Окръжният съд счита за неправилен изводът на ПРС,че въззиваемият е
поръчител по договора.При тълкуване волята на страните при сключване на
процесния договор за револвиращ заем и анекса към него,ПРС е приел,че кредитополучател
е единствено Ц. М. ,а въззиваемият Г.Г. няма качеството на солидарен длъжник, а
на поръчител по договора за кредит,респ.че неговото задължение е акцесорно
и обезпечава вземането по кредита.
Съгласно чл.147 ал.1 ЗЗД,съдът е приел,че е изтекъл преклузивният шестмесечен
срок и поръчителството,учредено от ответника е погасено. Приниципно
разсъжденията за изтичане срока по чл.147 ал.1 ЗЗД са правилни, но в
конкретната хипотеза съдът счита,че не може да се направи извода,че
въззиваемият е поръчител по договора.Както в първоначалния договор за
револвиращ кредит ,така и в анекса ,подписан между страните Г.Г. се е задължил
именно като солидарен длъжник,заедно с кредитополучателя Ц.М..В чл.6.1 от ОУ
също са регламентирани задълженията на солидарния длъжник ,като има препращане
към разпоредбите на чл.121 до чл.127 ЗЗД,касаещи именно солидарните
задължения.Съгласно чл.121 ал.1 ЗЗД освен в предвидените от закона
случаи,солидарност между двама или повече длъжници възниква само,когато е
уговорена.След като въззиваемият Г.Г. е подписал процесния договор и анекса към него именно
като солидарен длъжник,се е задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя
за задължението по отпуснатия
заем,поради което въззивният съд не възприема изложените доводи,че същият има
качеството на поръчител,за да намери приложение нормата на чл.147 ал.1 ЗЗД.
Съгласно чл.23 когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.Чистата сума по кредита
е в размер на 2 000лв.,като безспорно кредитополучателят е извършил
частични плащания в размер на 811лв.Непогасената част от главницата е в размер на 1 189лв.,за която няма данни
да е изплатена от кредитополучателя или от въззиваемия като солидарен
длъжник.До този размер искът по чл.422 ГПК е основателен,доказан и следва да се
уважи. Върху сумата се дължи и законна лихва от датата на подаване на
заявлението -25.01.2019г.до окончателното й изплащане.
По изложените съображения,решението на ПРС
на осн.чл.271 ГПК следва да се отмени в частта,в която искът с правно основание
чл.422 ГПК е отхвърлен за сумата 1 189лв.-главница по договор за
револвиращ заем,ведно със законната лихва върху сумата,считано от датата на подаване на заявлението 25.01.2019г.до
окончателното й изплащане.В тази част въззивната инстанция следва да се
произнесе по същество като уважи иска до посочения размер.В останалата
отхвърлителна част,в която искът е
отхвърлен за разликата над 1 189 лв.до претендирания размер на главницата
от 1951,73лв. /съгласно уточнението на
ИМ/,решението на ПРС като правилно и законосъобразно следва да се потвърди. С
оглед нищожността на клаузите относно ГЛП,ГПР и възнаграждението за отлагане на вноските,искът по чл.422 ГПК е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен в частта относно сумата 3 734,36лв.претендирано договорно
възнаграждение и за сумата 270,10лв. възнаграждение за отлагане на вноските. В
тази част изводите на ПРС съвпадат с тези на въззивната инстанция и в
горепосочената част решението на ПРС следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
При този изход на процеса и на осн.чл.78 ал.1 ГПК от общо направените от ищеца разноски в размер на 1 733,44лв./119,12лв. ДТ
пред ПОС;158,32лв. ДТ пред ПРС;1256лв.заплатено адв.възнаграждение за особен
представител, съответно по 628 лв.за всяка инстанция и 200 лв.юрисконсултско
възнаграждение-по 100лв.за всяка инстанция в мин.размер/ответникът следва да заплати
на ищеца разноски съобразно уважената част от иска в размер на 346 лв.
Ответникът дължи на ищеца и разноските за
заповедното производство, съобразно уважената част от иска в размер на
100лв./50лв.за ДТ и 50лв. юрисконсултско възнаграждение /.
Цената на отделните претенции е под 5 000лв.и съгласно чл.280 ал.3,т.1 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Водим от горното , Окръжният съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯВА
на осн.чл.271 ГПК решението на Плевенски
Районен съд №313 от 27.02.2020г.,постановено
по гр.д.№2641/2019г.по описа на същия съд В ЧАСТТА,в която е отхвърлен като
неоснователен предявения от „****“ЕООД,ЕИК *****,със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. **. №***, бл.**, вх. *** срещу Г.А.Г. ,ЕГН **********
*** установителен иск по чл.415 ал.1 ГПК във вр.с чл.79 ал.1 ЗЗД за признаване
за установено съществуване на вземане в размер на 1 189лв.главница,ведно
със законна лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението 25.01.2019г./
в решението погрешно посочено 01.01.2018г./до окончателното й изплащане КАТО ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на осн.чл.422 ГПК,че Г.А.Г. ,ЕГН ********** *** ,солидарно с кредитополучателя Ц.В. М. ,ЕГН **********
ДЪЛЖИ на „****“ЕООД,ЕИК *****,със седалище и адрес на управление: гр. С.бул. Б.№***,
бл.53Е, вх. В сумата 1 189лв.,непогасена главница по договор за револвиращ заем
№**** от 28.08.2013г.ведно със законна
лихва върху сумата ,считано от датата на подаване на заявлението 25.01.2019г.до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед по чл.410 ГПК №264
от 28.01.2019г.по ч.гр.д. №452/2019г.по описа на Плевенски РС.
ПОТВЪРЖДАВА
на осн.чл.271 ал.1 ГПК решението
на Плевенски Районен съд В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ,в която искът е отхвърлен
за разликата над 1 189 лв.до 1 951,73 лв.за главницата,за сумата
3 734,36лв.договорно възнаграждение и за сумата 270,10лв.възнаграждение за отлагане на
вноски.
ОСЪЖДА на осн.чл.78 ал.1 ГПК Г.А.Г. ,ЕГН **********
*** ДА ЗАПЛАТИ на „*****“ЕООД,ЕИК *****,със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. *** №***, бл.***, вх. *** деловодни разноски ,съобразно уважената
част от иска в размер на 346 лв.
ОСЪЖДА
Г.А.Г. ,ЕГН ********** от
гр.Плевен,ул.“***“№*** ДА ЗАПЛАТИ на „****“
ЕООД, ЕИК *****,със седалище и адрес на управление гр.София,бул. *** №***, бл.***,
вх. В деловодни разноски за заповедното производство,съобразно уважената част
от иска в размер на 100лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал.3,т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ
: