Решение по дело №3/2025 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.

Образувано е по жалба на И. Т. Д. от [населено място], депозирана чрез адв.В. Ч., против Решение №1012-26-445-3 от 13.12.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Хасково.

В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно, немотивирано и недопустимо. Неправилно било приложено материалното право относно наличието на положителните предпоставки за изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност. Мотивите в оспорения акт били противоречиви, а правните изводи – незаконосъобразни. Правилно административният орган установил, че било налице незаконосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение на жалбоподателя, считано от 01.03.2023г., но неправилно приложил правопроменящия резултат и пораждащите се последици от влезлия в сила съдебен акт за отмяна на заповедта за прекратяване на правоотношението. С отмяната му се възстановявали правата на работника, вкл. и предпоставките по чл.4, ал.1, т.1 от КСО. При възстановено със задна дата осигурително правоотношение, незаконосъобразно било възприетото от органа, че не било налице право да се получи обезщетение за временна неработоспособност.

По изложените съображения се претендира отмяна на оспорения административен акт и присъждане на разноски по делото.

Оспорването се поддържа в съдебно заседание чрез процесуален представител – адв. В. Ч., който допълва, че след издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на жалбоподателя последният получавал десет месеца обезщетение за безработица – до декември 2024г. включително. Към момента на настъпване на осигурителния риск – по болничният лист с начална дата 30.11.2023г., бил здравноосигурено лице. Впоследствие били внесени осигурителните вноски от работодателя. Следователно оспорващият не бил осигурен само за фонд „Пенсии“ и фонд ДЗПО, а и бил здравноосигурен на друго основание. Поради това следвало да получава и обезщетение за временна неработоспособност от тази дата.

Ответникът – Директор на ТП на НОИ – Хасково, чрез процесуален представител – юрк. З., оспорва жалбата. Счита, че дори да са здравноосигурени, лицата, получаващи парично обезщетение за безработица не са осигурени за риск „Временна неработоспособност“. Право на парично обезщетение за временна неработоспособност имали само лицата, осигурени за посочения риск.

Административен съд – Хасково, като обсъди твърденията на страните и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

От доказателствата по делото се установява и не е спорно между страните, че със Заповед №18/28.02.2023г., на основание чл. 328, ал. 2 от Кодекса на труда, е било прекратено трудовото правоотношение на жалбоподателя И. Т. Д. с „Водоснабдяване и канализация“ – Хасково.

С Решение №642 от 23.10.2023г. на Районен съд – Хасково по гр. дело №736/2023г. Заповед №18/28.02.2023г. е била отменена като незаконосъобразна и И. Т. Д. е бил възстановен на работа на длъжността, заемана от него преди уволнението.

С Решение №24 от 31.01.2023г. на Окръжен съд – Хасково по гр. дело №866/023г. Решение №642 от 23.10.2023г. на Районен съд – Хасково по гр. дело №736/2023г. е било потвърдено.

С Определение №4736 от 21.10.2024г. на Върховния касационен съд по гр. дело №1237/2024г., не е допуснато до касационно обжалване на Решение №24 от 31.01.2023г. по гр. дело № 866 по описа на Окръжен съд – Хасково.

По делото, като част от административната преписка, е представен Болничен лист № Е20243152823, издаден на И. Т. Д. на 13.11.2024, за отпуск по болест поради общо заболяване в периода 30.11.2023г. – 03.01.2024г.

От „Водоснабдяване и канализация“ – Хасково до Директора на ТП на НОИ – Хасково е било подадено Удостоверение вх.№Р14-26-261-01-**********/21.11.2024г. /Приложение №9 към чл. 8, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от Наредбата за паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване (НПОПДОО)/, относно правото за заплащане на парично обезщетение по посочения болничен лист на И. Т. Д.. В т. 1 от документа е отбелязано, че към деня на настъпване на временната неработоспособност лицето не е осигурено за този риск.

С Разпореждане №О-26-999-00-**********/22-11-2024г., на основание чл. 40, ал. 3 от КСО и чл. 47, ал. 1 от НПОПДОО, ръководител по изплащането на обезщетенията и помощите при ТП на НПО – Хасково, отказва изплащане на парично обезщетение/помощ за общо заболяване на И. Т. Д. по Болничен лист №Е20243152823. В мотивите на разпореждането са цитирани разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл. 40, ал. 1 от КСО, като е посочено, че към датата на настъпване на риска временна неработоспособност по данни, подадени от осигурителя в Приложение №9 към Болничен лист № Е20243152823, лицето не отговаря на условията по чл. 10, ал. 1 и чл. 40, ал. 1 от КСО – да е осигурено по съответния риск, поради което няма право на парично обезщетение по представения болничен лист.

Препис от разпореждането е получен от Д. на 17.11.2024г. /л.7 гръб/ и с жалба вх.№1012-26-445/10.12.2024г. той го е оспорил пред Директора на ТП на НОИ – Хасково.

С придружително писмо №2915/12.12.2024г. от „Водоснабдяване и канализация“ – Хасково са изпратили до ТО на НОИ – Хасково преписи от Решение №642 от 23.10.2023г. на Районен съд – Хасково по гр. дело №736/2023г., Решение №24 от 31.01.2023г. на Окръжен съд – Хасково по гр. дело №866/023г. и Определение №4736 от 21.10.2024г. на Върховния касационен съд по гр. дело № 1237/2024г.

С обжалваното Решение №1012-26-445-3 от 13.12.2024г. Директорът на ТП на НОИ – Хасково е отхвърлил жалба вх.№1012-26-445/10.12.2024г. В акта е записано, че в подаденото Удостоверение вх.№Р14-26-261-01-**********/21.11.2024г. осигурителят „Водоснабдяване и канализация“ – Хасково посочил, че към деня на настъпване на временната неработоспособност лицето не е осигурено за съответния риск. След като последователно е цитирал нормите на чл. 40, ал. 1 от КСО, § 1, т. 3 от ДР на КСО, чл. 9, ал. 5, чл. 9, ал. 3, т. 2, чл. 9, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 3 от КСО, административният орган е формирал извод, че право на парично обезщетение по чл. 40, ал. 1 КСО имат само осигурените лица, като според § 1, т. 3 от ДР на КСО, осигурено лице било това, което извършвало трудова дейност, за която подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 КСО, и за което били внесени или дължими осигурителни вноски. Съответното физическо лице се смятало за осигурено и през периодите по чл. 9, ал. 2, т.1 - 3 КСО. Правилото на § 1, т.3 от ДР на КСО определяло като „осигурени лица“ само тези, спрямо които, макар и да не извършвали трудова дейност, били относими хипотезите по чл. 9, ал. 2, т. 1-3 КСО. След като изрично в тази дефиниция били включени само лицата по чл. 9, ал. 2, т. 1-3 КСО, то според законодателя тези по чл. 9, ал. 3, т. 2 КСО не били осигурени. Тоест, работника или служителя, чието осигуряване било прекратено поради уволнение, признато след това от съда за незаконно, не бил осигурено лице по смисъла на чл. 41 КСО и поради това съответното лице нямало право на обезщетение за временна нетрудоспособност. Това тълкуване се основало и на правилото, установено в чл. 9, ал. 5 КСО. Указанието било ясно и конкретно. Периодът, през който съответното лице не извършвало трудова дейност поради незаконното му уволнение се зачитал за осигурителен стаж, но в рамките на този същия период то не било осигурено лице. По тези съображения, за процесния период /30.11.2023г. – 03.01.2024г./ И. Д. нямал качеството на осигурено лице за всички осигурени социални рискове и съответно нямал право на парично обезщетение поради временна неработоспособност.

Решението е било връчено на И. Т. Д. на 18.12.2024г. /л. 49/, чрез пълномощника му адв.Ч., а жалбата против него е подадена до съда, чрез административния орган, на 30.12.2024г.

От страна на ответника, по делото се представи разпореждане [номер]-00-742-1 от 29.03.2023г., издадено от ръководител на осигуряването за безработица, с което на жалбоподателя е било отпуснато парично обезщетение за безработица за периода от 28.02.2023г. до 27.12.2023г.

Така установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

Жалбата е допустима. Подадена е срещу индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, подлежащ на съдебен контрол, от активно легитимирано лице – адресат на акта и засегнат неблагоприятно от него, в указания 14-дневен срок, съгласно чл. 149, ал. 1 АПК.

Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

На първо място, с оглед чл. 117, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 2, буква „е“ КСО, оспореното решение е издадено от компетентен административен орган. Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 3 КСО, ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, а според чл. 117, ал. 1, т. 2 буква „е“ пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се подават жалби срещу разпореждания за отказ за изплащане на парични обезщетения по глава четвърта, раздели І и ІІ или помощи. Глава четвърта, раздел І от КСО е озаглавена „Обезщетения при временна неработоспособност и трудоустрояване“.

На второ място, атакуваният пред настоящия съд административен акт отговаря на изискванията за форма и съдържание, даващи възможност на неговия адресат да разбере по какви причини му е било отказано изплащане на парично обезщетение за общо заболяване. Съответно, спазени са изискванията на чл. 59 АПК за форма и съдържание на акта, вкл. и това за мотивиране на същия.

На трето място, съдът намира, че в хода на административното производство не са били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

На четвърто място, оспореното решение е съобразено с относимите материалноправни разпоредби.

Спорът в случая се отнася до това има ли право на парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване лице, чието уволнение е отменено като незаконно, в случай че рискът временна неработоспособност е настъпил по време, когато това лице е останало без работа поради незаконното му уволнение. Безспорно е, че в периода от 28.02.2023г. до 21.10.2024г. жалбоподателят е бил без работа поради незаконното му отстраняване от „Водоснабдяване и канализация“ – Хасково. В този период – на 30.11.2023г., е настъпила временна неработоспособност на лицето.

Съгласно чл. 40, ал. 1 КСО осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение вместо възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност и при трудоустрояване, ако имат най-малко 6 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск.

Според § 1, т. 3 от ДР на КСО осигурено е онова физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителните вноски. Тоест, едно от условията на закона е съответното лице да извършва трудова дейност, която е правно основание за задължителното му осигуряване при това за този риск, за чието настъпване се претендира изплащане на обезщетение. В изречение второ на § 1, т. 3 от ДР на КСО се допълва, че осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5. В определението по § 1, т. 3 от ДР на КСО не е посочена хипотезата по чл. 9, ал. 3, т. 2 от КСО – времето, през което лицата по чл. 4, ал. 1, т. 1, 2, 3 и 4 и чл. 4а, ал. 1 са били без работа поради уволнение, което е признато за незаконно от компетентните органи.

От горепосочения законов текст става ясно, „осигурени лица“ са само тези, които, дори и да не са извършвали трудова дейност, са в обхвата на текстовете по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 от КСО. Жалбоподателят несъмнено не попада в посочените хипотези на тези разпоредби, а е в хипотезата на чл. 9, ал. 3, т. 2, от което следва извода, че той не е осигурено лице, поради което няма право да се възползва от обезщетението по чл. 40 от КСО. С предвиденото в чл. 9, ал. 5 КСО законодателят е определил изрично за кои осигурителни рискове подлежат на осигуряване лицата, попадащи в някоя от хипотезите на чл. 9, ал. 3 КСО, а именно за фонд „Пенсии“, съответно фонд „Пенсии за лицата по чл. 69“, за ДЗПО и Учителския пенсионен фонд. Видно е, че рискът „Общо заболяване и майчинство“ не се покрива от тези фондове. С други думи, според разпоредите на КСО, периодът на незаконно уволнение се зачита като осигурителен стаж, но само за правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст, поради което и осигурителя е длъжен да плати осигурителните вноски за този вид осигуряване, но не и за общо заболяване и майчинство. В периода на незаконно уволнение лицето не е осигурено лице за рисковете, чието настъпване след началото на изпълнението на валидно съществуващо трудово правоотношение, е основание за изплащане на обезщетение за общо заболяване и майчинство. Ето защо фактът, че оспорващият е бил незаконно уволнен изключва първия елемент от чл. 40, ал. 1 КСО, защото, той по аргумент от § 1, т. 3 изречение второ вр. с чл. 9, ал. 3, т. 2 и ал. 5 КСО, не е осигурено лице за общо заболяване и майчинство. /в този смисъл Решение №2552/20.02.2019г. на ВАС по адм. д. №4968/2018г., Решение №6791 от 25.05.2010г. на ВАС по адм. д. №400/2010г. Решение №853 от 17.01.2013г. на ВАС по адм. д. №12047/2012г./.

По отношение на довода на пълномощника на жалбоподателя в о. с. з., че след издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на оспорващия, последният е получавал десет месеца обезщетение за безработица – до декември 2024г. включително, следва да се добави, че този факт не е спорен и той се установява от съдържанието на разпореждане [номер]-00-742-1 от 29.03.2023г. Действително по време на настъпване на риска „Временна неработоспособност“ – 30.11.2023г., оспорващият има статут на лице, получаващо обезщетение за безработица и то явно е било изплащано за периода от 28.02.2023 г. до 27.12.2023г. Този факт обаче също не води до извода, че оспорващият има качеството на осигурено лице за риска общо заболяване. Това е така, тъй като лицата по чл. 9, ал. 2, т. 4 КСО също не са сред тези посочени в § 1, т. 3 от ДР на КСО.

Заключение: По тези съображения съдът приема, че за периода по Болничен лист № Е20243152823, издаден на 13.11.2024г., за отпуск по болест поради общо заболяване – от 30.11.2023г. до 03.01.2024г., на жалбоподателя не се следва обезщетение за временна неработоспособност. Като е стигнал до същия извод Директорът на ТП на НОИ – Хасково е постановил законосъобразен акт, поради което жалбата против него следва да се отхвърли.

При този изход на спора и с оглед своевременно направеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на разноски, на основание чл. 143 АПК и чл. 24 от Наредбата на заплащане на правната помощ, в полза на ТП на НОИ – Хасково следва да бъдат присъдено юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лева.

На основание чл. 172, ал. 2 и чл. 143 АПК, Административен съд – Хасково

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на И. Т. Д. от [населено място], депозирана чрез адв.В. Ч., против Решение №1012-26-445-3 от 13.12.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Хасково.

ОСЪЖДА И. Т. Д. от [населено място], [ЕГН], да заплати ТП на НОИ – Хасково разноски по делото в размер на 100 /сто/ лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 119, вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, буква „е“ КСО.

ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните, на основание чл. 138, ал. 3 във връзка с чл. 137 АПК.