РЕШЕНИЕ
№ 364
гр. Бургас, 12.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
в публично заседание на двадесет и девети септември, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева Върбанова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Кристиян Ант. Попов Въззивно гражданско
дело № 20212100501036 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба подадена от Етажната собственост на
сграда с идентификатор № 11538.502.365.1, рег. по Булстат №*********,
представлявана от Председателя Г.О., действащ чрез пълномощника си адв.
Даниела Зарева, с адрес на кантората: гр. Бургас, ул. Любен Каравелов, № 5,
вх. В, ет. 1 против Решение № 260097 от 13.04.2021 г. на РС Несебър,
постановено по гр.д. № 26/2020 г. по описа на същия съд, в частта, в която
съдът е отхвърлил предявеният от въззивната Етажна собственост иск с
правна квалификация чл.422 ГПК вр.с чл. 38, ал. 1, вр. с чл. 51, ал. 1 ЗУЕС за
осъждане на ответника В.И.Ш.., роден на **.**.19** г., гражданин на ****
**** , с адрес в Република България: гр. ***, ул. *** № **, сграда *, етаж *,
ап. * с код по Булстат №******** за заплащане на сумата от 900 лева -
дължима и незаплатена такса за управление и поддръжка на общите части за
2018 г. и сумата от 900 лева- дължима и незаплатена такса за управление и
поддръжка на общите части за 2019 г. ведно със законната лихва върху
претендираните главници, считано от 09.08.2019 г. до окончателното им
изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение №388 от
12.08.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 788/2019 г. по описа на НРС, и е намалил съответно спрямо размера
на отхвърлената част от иска и претендираните по делото разноски, сторени в
1
заповедното и в исковото производства.
Във въззивната жалба се заявява оплакване, че оспореното решение е
неправилно като допуснато при съществено нарушение на материалния закон,
като освен това се сочи, че същото се намира в противоречие с практиката на
ВКС, както и на други състави на РС Несебър. Според въззивната страна,
районният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС,
и погрешно е тълкувал същата във връзка със следващата алинея 3 на същата
разпоредба, като е приел, че в хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС собственикът
не е необходимо да отправя писмено уведомление, че ще отсъства за срок
повече от 30 дни в рамките на една календарна година. Неправилно съдът е
приел, че при направено възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС,
доказателствената тежест за доказване на предпоставките за отпадане на
задължението за заплащане на разходите за управление и поддържане, пада
върху ищцовата ЕС. Сочи се, че съдът неправилно е кредитирал и ценил
представеното по делото Удостоверение от 01.02.2020 г. от ОДМВР Бургас,
Сектор Миграция, от което се установявало, че през календарните 2018 г. и
2019 г. ответникът е пребивавал по – малко от 30 дни в рамките на всяка една
от тези години. Въззивникът се позовава на решение, постановено от друг
състав на Районен съд Несебър, постановено по гр.д. № 27/2020 г. по описа на
съда, в което съдът е приел, че само собственик, който е отправил писмено
уведомление до управителя на ЕС за отсъствието си, може да се ползва от
привилегиите на чл. 51, ал. 2 и ал. 3 от ЗУЕС. По този начин Общото
събрание можело да съобрази предварително отправеното уведомление и да
извърши преразпределение на таксата между останалите собственици. В
допълнение се излагат аргументи, че по този начин при една и съща
фактическа обстановкана различните етажни собственици ще бъдат поставени
в неравнопоставено положение . В подкрепа на възражението за неправилно
разпределение на доказателствената тежест по делото, въззивникът се
позовава на Решение №264 от 06.04.2021 г. по гр.д. № 3899/2020 г. на III г.о.
на ВКС, като намира, че в резултат на това се е стигнало до формиране на
неправилни и погрешни изводи по релевантните за делото факти. Настоява,
че предявеният иск за заплащането на претендираните такси за поддръжка и
управление за 2018 и 2019 г., е основателен и доказан, като дължимите такси
са установени в този размер с влязло в сила Решение на ОСЕС от 03.10.2018 г.
, станали са изискуеми на 01.07. на съответната година /2018 г. и 2019 г/, след
която дата собственикът се счита за изпаднал в забава и без да е необходима
покана за това. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение в
отхвърлителната му част и постановяване на решение по същество на спора, с
което предявеният иск да бъде уважен в пълен размер. Претендира се
присъждането на разноските в пълен размер.
Препис от въззивната жалба е връчен на въззиваемата страна – В.И.Ш..,
чрез назначения му особен представител – адв. Красимир Савов, който в
срока по чл. 263 от ГПК е депозирал писмен отговор. В същия е изразено
становище, че подадената жалба е допустима, но изцяло неоснователна.
Според въззиваемата страна, двете разпоредби, тази на чл. 51, ал. 2 и на чл.
51, ал. 3 от ЗУЕС, са независими една от друга и касаят различни хипотези.
2
Самата норма на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС е императивна и урежда хипотеза, в
която собственикът не дължи такса за поддръжка и управление когато не
обитава в имота повече от 30 дни в рамките на една календарна година, като в
този случай писмено уведомление не е необходимо. Такова уведомление се
изисква във втората обсъждана хипотеза, а именно предвидената в чл. 51, ал.
3 от ЗУЕС, в която се касаело за отсъствие на собственика за повече от 30
дни, като за времето на отсъствието разходите за поддръжка се намалят с 50
на сто и то по решение на ОС на ЕС. Моли се за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
Въззивната жалба е допустима, подадена в законовия срок и отговарящи
на изискванията на чл. 260-261 ГПК.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК, въззивният съд констатира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което жалбата
следва да бъде разгледана по същество.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият
съдебен състав обсъди данните по делото, във връзка с доводите на
страните, при което приема от фактическа страна следното:
Производството първоинстанционния съд е образувано по обективно
кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.422 ГПК вр. с
чл.38, ал.1, вр. с чл.51, ал.1 ЗУЕС и чл.422 ГПК вр. с чл.38, ал.1, вр. с чл.50,
ал.2, т.1 ЗУЕС.
Ищците собственици от Етажната собственост на сграда с
идентификатор № 11538.502.365.1, представлявани от Председателя Г.О.,
твърдят в исковата молба, че ответникът В.И.Ш.., е собственик на апартамент
№ * на **** етаж в жилищна сграда № * с идентификатор 11538.502.365.1,
находяща се в град Свети Влас, улица „***“ № *, по силата на договор за
покупко-продажба на недвижим имот от 14.03.2011г., обективиран в
нотариален акт № 120, том І, рег.№ 757, дело № 117 г. на нотариус с рег.№
110 на НК и район на действие Несебърския районен съд, както и че на
14.09.2017г. е проведено Общо събрание на собствениците, на което за
управител на Етажната собственост е избрана Р. В. С решение по т.8 от
дневния ред Общото събрание на ЕС е приел размерът на годишната такса за
управление за 2018г. да бъде 14 лева за квадратен метър върху площта на
апартамента, а с решение по т.9 от дневния ред размерът на годишната вноска
във фонд “Ремонт и обновяване” за 2018г. е приета да бъде 2 лева на
квадратен метър в зависимост от общата площ на апартамента. Таксите и
вноските е следвало да бъдат заплатени в срок до 01-и юли на съответната
година за която се дължат, съгласно Правилника за вътрешния ред, приет с
решение по т.11 от дневния ред на събранието, като плащането е следвало да
се извършва по банковата сметка на Етажната собственост. На друго ОС на
ЕС, проведено на 03.10.2018г., за управител на Етажната собственост е избран
Г. Г. О., а таксата за управление и поддръжка за 2018-а и 2019-а години е
прието с решение по т.11 от дневния ред на събранието да бъде в размер на
900 лева за всеки апартамент за всяка година; вноските във фонд “Ремонт и
обновяване” е прието да се определят съобразно идеалните части за всеки
апартамент, като за притежавания от ответника апартамент годишното
3
плащане е в размер на 118 лева за 2018г. и в същия размер за 2019г. Тези
решения на ОСЕС от 03.10.2018г. са влезли в сила и подлежат на изпълнение,
а сроковете за плащането на дължимите такси и вноски за 2018г. и 2019г. са
настъпили, като ответникът – етажен собственик, не е извършил дължимите
от него плащания в посочените размери и по начините, указани в Правилника
за вътрешния ред, включително и след отправените му покани. Ответникът е
бил канен да заплати задълженията си към Етажната собственост както чрез
залепване на покана на 02.07.2019г. на вратата на апартамента му в сградата,
така и чрез изпращане на специално писмо на адреса му в **** ****. След
като В.И.Ш.. не е извършвал никакви плащания, Етажната собственост е
подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, въз
основа на което е било образувано ч.гр.д.№ 788/2019г. по описа на
Несебърския районен съд, а с разпореждане от 27.11.2019г. по това дело
Етажната собственост – заявителя в заповедното производство, е бил
уведомен от съда, че заповедта за изпълнение е връчена на длъжника В.И.Ш..
при условията на чл.47, ал.5 от ГПК.
Отговор на исковата молба е подаден от особения представител на
ответника, в който се изразява становище за неоснователност на иска. Счита,
че решенията на ОС на ЕС от 03.10.2018г., с което е определено разходите за
управление и поддръжка в размер на 13 100 лева за 2018г. и 13 100 лева за
2019г. да се разпределят поравно върху самостоятелните обекти в сградата,
противоречи на императивни правни норми, тъй като не е съобразено с броя
на собствениците и ползвателите, живущи в сградата съгласно Книгата на
етажните собственици. По този начин неправилно е определено той да
заплаща таксите в размер на 900 лева годишно и вноските по 118 лева
годишно. Позовава се и на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗУЕС като твърди,
че не е пребивавал повече от 30 дни годишно в етажната собственост, поради
което счита, че не дължи претендираните от него такси и вноски.
Първоинстанционното решение в частта с която е уважен искът с
правна квалификация чл. чл.422 ГПК вр. с чл.38, ал.1, вр. с чл.50, ал.2, т.1
ЗУЕС не е обжалвано, поради което не е предмет на въззивна проверка и е
влязло в сила.
Правилни са фактическите изводи направени в мотивите на
обжалваното решение. Ответникът е собственик на по-горе описания
недвижим имот, като се легитимира с представения нотариален акт.
На 03.10.2019г. е проведено Общо събрание на Етажната собственост,
на което с решение по т.7 от дневния ред за управител на ЕС е избран Г. Г. О.,
а с решение по т.10 от дневния ред е приет годишния бюджет за 2018г. в
размер на 13 100 лева и годишния бюджет за 2019г. в размер на 13 100 лева. С
последващите решения са определени размерите на таксите за управление и
поддръжка на общите части в ЕС. Така с решение по т.11 от дневния ред на
събранието единодушно е гласувано таксата за управление и поддържане на
общите части да бъде в размер на по 900 лева за всеки апартамент както за
2018-а, така и за 2019-а година.
Съобщението за изготвения протокол от събранието е поставено на
видно и общодостъпно място в сградата на 09.10.2018г. – на дъската за обяви,
4
като е изготвено на руски и български език.
Покана-уведомление за доброволно плащане, поставена на входната
врата на апартамента на ответника на 05.07.2019г. Поканата за доброволно
плащане е изпратена за връчване на длъжника и на адреса му в **** **** с
препоръчано писмо на 03.07.2019г.
По-късно е образувано заповедното и настоящото исково производство.
Представено е удостоверение от Сектор „Миграция“ при ОДМВР –
Бургас, от което е видно, че В.И.Ш.. през календарната 2018-а година е
пребивавал в Република България 4 дни – от 22-и до 25-и май включително, а
през 2019-а година – 7 дни от 25-и до 30-и май включително
Въззивният съд, като прецени събраните в процеса доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка по
делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение.
Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими
доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно
това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях.
Във въззивното производство не са ангажирани допустими доказателства,
които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа
обстановка, поради което настоящият съд я възприема изцяло и препраща към
нея, като не е необходимо да се преповтарят отново всички събрани пред
районния съд доказателства.
С оглед така установеното от фактическа страна, съдът достига до
следните правни изводи:
По делото не спори, че ответникът е етажен собственик в сграда с
идентификатор № 11538.502.365.1. Правилни са изводите на
първоинстанционния съд, че взетите решения на ОС на ЕС, на които се
основава исковата претенция, са влезли в сила, поради което същите
обвързват етажните собственици, вкл. и ответника. Не се спори и относно
обстоятелството, че В.И.Ш.. не е плащал определените с решенията на ОС на
ЕС такси за поддръжка и управление на общите части, предмет на настоящия
осъдителен иск.
Задълженията на ответника да заплаща разходите за управлението и
поддържането на общите части на сградата произтичат на първо място от
закона и от решението на Общото събрание на Етажната собственост.
Размерът на вземанията на ищеца в конкретния случай се определят от
решенията на ОС на ЕС от 03.10.2018г., според които размерът на дължимата
за всеки самостоятелен обект в сградата такса за управление и поддръжка е
900 лева. Този размер правилно е определен поравно съгласно императивната
разпоредба на чл.51, ал.1 от ЗУЕС. Недопустимо е решенията да бъдат
оспорвани в друго производство, дори с твърдения за нищожност поради
противоречие с императивна правна норма. В случая липсват доказателства
решенията на ОС на ЕС от 14.09.2017г. и от 03.10.2018г., въз основа на които
етажната собственост основава претенциите си, да са оспорвани чрез иск за
тяхната отмяна, който да е подаден в срока по чл.40, ал.2 от ЗУЕС,
включително и от ответника, още повече да са били отменени.
Правилно първоинстанционния съд е разпределил доказателствената
5
тежест в доклада си по чл. 146 ГПК, като е указал на ответника да докаже
възражението си за недължимост на таксите за управление и поддръжка на
общите части на етажната собственост. Неоснователно е възражението на
въззивника, че е налице процесуално нарушение допуснато от
първоинстанционния съд в тази насока.
Настоящата въззивна инстанция намира възражението на
жалбоподателя – ищец за неосъществен фактически състав на чл. 51, ал. 2
ЗУЕС поради липса на писмено уведомление до ЕС, за неоснователно. В
хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС законът не въвежда задължение за
собствениците, ползвателите или обитателите за писмено уведомяване за
своето отсъствие до управителя на ЕС. Такова задължение е въведено в чл.
51, ал. 3 ЗУЕС единствено за собственици, ползватели и обитатели, които
отсъстват повече от 30 дни в рамките на една календарна година, тъй като по
отношение на тях Общото събрание може да реши те да заплащат за времето
на отсъствие 50% от разходите за управление и поддръжка на общите части,
т. е. касае се за друга хипотеза извън процесния случай. Следва да се
отбележи, че уведомление до управителя на ЕС не е поставено като част от
фактическия състав на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, като е достатъчно
собственикът да обитава имота за не повече от 30 дни в една календарна
година, което предполага трайно отсъствие и именно поради това
законодателят не е предвидил като изискване уведомяване за отсъствието,
което да е предпоставка за освобождаването му от заплащане на разходите по
управлението и поддържането на общите части. Разпоредбата приравнява
епизодичните или краткотрайни посещения в имота с отсъствие на ползване
на общите части, а заплащането на разноски за поддържането и управлението
им в хипотеза, при която не се използват, би довела до неоснователно
обогатяване на ЕС за сметка на индивидуалния етажен собственик.
Уведомление, че не се обитава имота не е необходимо и предвид факта, че
обикновено едно такова значително и трайно отсъствие е видно и за
останалите етажни собственици. За разлика от хипотезата по чл. 51, ал. 2
ЗУЕС, разпоредбата на чл. 51, ал. 3 ЗУЕС предполага едно по-трайно
ползване на имота, което обективно изисква и ползване на общите части,
поради което поначало собственикът не е освободен от заплащане на
разходите за поддръжка и управление на общите части, тъй като отсъствието
му не е значително, поради което същият следва да уведоми писмено
управителя, като едва след взето положително решение на общото събрание
на ЕС задължението му за заплащане на разходите не отпада, а се редуцира в
половин размер. Следователно, двете хипотези – по чл. 51, ал. 2 и по чл. 51,
ал. 3 ЗУЕС освен, че са уредени в отделни алинеи, имат и различни
предпоставки и правни последици, поради което не би могло да се приеме, че
изискването за уведомяване по чл. 51, ал. 3 ЗУЕС е приложимо и при
хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС. Поради това не е правилен изводът на
цитираното във въззивната жалба решение на НРС, че се изисква писмено
уведомление до управителя на ЕС за да бъде освободен собственикът от
6
заплащане на разходите за управление и поддържане. В този смисъл са и
Решение № 260437 от 11.06.2021 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 2699/2020 г.,
Решение № 260460 от 22.06.2021 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 2839/2020 г.
По отношение приложението на чл. 51, ал. 3 ЗУЕС, следва да се
отбележи, че възможността да се задължи етажният собственик, който не
пребивава повече от 30 дни в календарната година да заплаща разходите за
управление и поддържане, първо предполага отсъствието на задължение за
заплащане. ОС на ЕС може да го задължи да заплаща не повече от 50 % от
разходите определени по чл. 51, ал. 1 ЗУЕС. Тоест тук се касае за една норма
с императивен максимум, чието приложение касае друга хипотеза , различна
от тази по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС. Тази хипотеза е приложима само когато изрично
общото събрание е взело решение за задължаване на непребиваващия
собственик.
Предвид изложеното, въззивният съд намира, че ответникът е доказал
по делото своето правоизключващо възражение по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, че е
пребивавал в имота си за не повече от 30 дни през 2018 г. и през 2019 г.,
поради което и на това основание същият не дължи суми за заплащане на
разходите за управление и поддръжка на общите части за процесните
периоди. Ето защо, искът за заплащането на тези такси е неоснователен и
правилно е бил отхвърлен от районния съд, като изложените в този смисъл
възражения от въззивника са изцяло неоснователни.
В тази връзка и доколкото други възражения не са направени във
въззивната жалба, БОС намира същата за неоснователна, като постановеното
от НРС решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно
в обжалваната му част.
С оглед изхода на делото и липсата на искане и доказателства от
въззиваемата страна за направени пред въззивната инстанция разноски, в
настоящото производство такива не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260097 от 13.04.2021 г. на РС Несебър,
постановено по гр.д. № 26/2020 г. по описа на същия съд, в частта, в която
съдът е отхвърлил предявеният от въззивната Етажна собственост
установителен иск с правна квалификация чл.422 ГПК вр.с чл. 38, ал. 1, вр. с
чл. 51, ал. 1 ЗУЕС за осъждане на ответника В.И.Ш.., гражданин на **** ****,
с код по Булстат №****** за заплащане на сумата от 900 лева - дължима и
незаплатена такса за управление и поддръжка на общите части за 2018 г. и
сумата от 900 лева- дължима и незаплатена такса за управление и поддръжка
на общите части за 2019 г. ведно със законната лихва върху претендираните
главници, считано от 09.08.2019 г. до окончателното им изплащане.
Първоинстанционното решение в останалата необжалвана част е влязло
в сила.
7
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8