Решение по дело №221/2020 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 448
Дата: 10 април 2020 г.
Съдия: Христо Георгиев Иванов
Дело: 20205300500221
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 януари 2020 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ    448

Гр. Пловдив, 10.04.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, седми въззивен граждански състав, в публичното заседание на единадесети март две хиляди и двадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стефка Михова

ЧЛЕНОВЕ:      Борис Илиев

Христо Иванов

 

при секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов въззивно гр. дело № 221 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

          Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от В.К., законен представител на „Суперсплав“ ООД  против решение, постановено по гр.д. № 3252/2019 г., по описа на Пловдивски районен съд, с което е осъдено дружеството да заплати на З. И. З. сумата от 1691,76 лева - неизплатено трудово възнаграждение за периода 01.01.2018 г. – 31.10.2018 г., сумата от 1423,47 лева – възнаграждение за положен извънреден труд за периода м. януари 2018 г. – м. октомври 2018 г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на предявяване на исковете – 26.02.2019 г., до окончателното изплащане на сумите, както и сумата от 301,91 лева  - разноски за адвокатско възнаграждение.

         Във въззивната жалба са изложени подробни оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение и се иска неговата отмяна в обжалваната част с отхвърляне на исковите претенции.        

           В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от З.З. чрез пълномощника му адв. П., с който се взема становище за нейната неоснователност и се иска потвърждаване на първоинстанционното решение.

            РС-Пловдив е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2, вр. с чл. 245, ал. 1 и 2 от Кодекса на труда, чл. 262 от КТ и чл. 86 от ЗЗД, предявени от З.Й.З., ЕГН **********, против „Суперсплав“ ЕООД, ЕИК *********, , представлявано от управителя В.Д.К., с които се претендира осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата от 2100 лева неизплатено трудово възнаграждение за периода 01.01.2018 г. – 31.10.2018 г., по 210 лева месечно, сумата от 2027,30 лева - неплатено възнаграждение за положен извънреден труд в периода 01.01.2018 г. – 31.10.2018 г., по два часа на всеки работен ден, ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба в съда – 26.02.2019 г., до окончателното изплащане и разноски.

          Ищецът твърди, че е работил по трудово правоотношение с ответника, както следва – от 01.01.2018 г. до 01.05.2018 г. на длъжност „***”, а от 02.05.2018 г. до 01.11.2018 г. – на длъжност „***”, като през цялото времетраене на ТПО е извършвал една и съща работа. ТПО било за работа на 4 часа на ден, 20 часа седмично с ОМВ 275 лева. Ищецът твърди да е полагал труд в целия период от 01.01.2018 г. до 31.10.2018 г., трудовото му възнаграждение да не му е заплатено, като освен редовните 4 часа на ден, е полагал всеки работен ден поне два часа извънреден труд, който също не му е заплатен. На 03.08.2018 г. било сключено споразумение за заплащане на дължимите до този момент трудови възнаграждения, което работодателят не изпълнил. Ето защо моли да бъде осъден ответникът да му заплати горепосочените суми, ведно със законна лихва и разноски.

          В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответника, с който се оспорват исковете като неоснователни.

          Признава се, че е съществувало ТПО между страните, но се оспорва ответникът да дължи на ищеца трудови възнаграждения. Оспорва се и последният да е полагал извънреден труд, поради което възнаграждение за положен такъв не се дължало. Твърди се ТВ на ищеца да е заплащано ежеседмично срещу мемориален ордер, подписван от всички работници на дружеството, но ищецът изрично е отказвал да подпише тези ордери, както и ведомостите, но е получил възнаграждението си. Работното време било от 08:00 до 16:00 часа с няколко почивки с общо времетраене 60 минути, като в рамките на това работно време ищецът работел от сутринта, тръгвал си в 11:00 или 11:30 часа и се оправдавал с това, че няма кой да гледа внучето му. Ежедневното явяване/неявяване на работа се отчитало в таблица – график от управителя, и на база на същата се изготвяли ведомостите за заплати. Посоченото в исковата молба споразумение управителят подписал, тъй като ищецът го изнудил, и противно на закона, в него трябвало да бъде включена сума за неползван ПГО от предишни години. Управителят се съгласил да го подпише, тъй като ищецът го заплашил, че повече няма да се яви на работа, ако не се подпише споразумението, тъй като дейността на ищеца била ключова при предаване на готовата продукция, а било трудно ищецът да бъде заменен от друг работник.

         Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

         Първоинстанционното решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/. На следващо място съдът следва да извърши проверка досежно правилността на обжалвания съдебен акт.

         РС-Пловдив е събрал всички доказателства, които имат значение за изясняване на правния спор.

        Решението е правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от Пловдивски районен съд.

         Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

        По делото е безспорно, а и от представените доказателства/ трудов договор, допълнително споразумение / се установява, че ищецът е назначен е назначен при ответника по трудово правоотношение на длъжността “***” на непълно работно време– 4 часа, седмично 20 часа, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 275 лева.

       По иск с правно основание чл. 128 КТ в тежест на работника е да установи наличието на трудово правоотношение с ответника през процесния период, за който твърди, че има право на трудово възнаграждение, наличието на отработване на претендираното трудово възнаграждение, както и неговия размер, а в тежест на ответника е да докаже плащането му      

     От прието като писмено доказателство по делото споразумение между страните   става ясно, че работодателят се  е  съгалсил изплащане на  дължими просрочени трудови възнаграждения за работника г. От  писмо на  ИА „Главна инспекция по труда“ – гр. Пловдив се установява, че трудовите възнаграждения на работниците и служителите в дружеството се изплащат срещу подпис в разплащателни ведомости,  както и че на работодателя е дадено предписание да изплати уговорените трудови възнаграждения. на ищеца, тък като е констатирано, че те не са му заплатени за периода м. януари – м. август 2018 г. включително. Не се спори по делото , че ищецът е престирал работна сила за процесния период, като работодателят не ангажира никакви годни доказтелства, които да установяват плащане. Пред РС-Пловдив сам е заявил, че не счита за необходимо да приозвава свидетели, а пред настоящата въззивна инстанция се домогва да представи свидетелски показния в писмен вид, което само по себе си е недопустимо, и  то от  лица, които работят и съответно са зависими от него. Настоящият съдебен състав отбелязва, че плащането на трудово възнаграждение се  установява само с ведомост или издаден въз основа на нея фиш за заплати, с преводен банков (и счетоводен) документ или с разписка от работника за получено от него трудово възнаграждение. /ТакаОпределение № 1073 от 01.08.2011 г. по гр. д. № 1976/2010 г. на Върховен касационен съд/. Жалбоподателят не е представил нито един от изброените документи. Работодателят навежда единствено и само твърдения за изплатени на ищеца трудови възнаграждения без да  ангажира доказателства. Не са представени по делото и мемориални ордери, каквито жалбоподателят твърди да са налични и доказващи извършено плащане. Такива не са констатирани и при направената проверка от ИА „Главна инспекция по труда“ – гр. Пловдив. Работодателят е длъжен да плаща в уговорените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Неизпълнението на това задължение обуславя ангажирането на отговорността на работодателя. Щом като работникът  е изпълнил задължението да престира работната си сила на работодателят, последният дължи заплащането на уговореното трудовото възнаграждение. Решение № 166 от 25.02.2009 г. по гр. д. № 220/2009 г. на Върховен касационен съд

     Съдебно-счетоводната експертиза, приета пред РС-Пловдив, неоспорена от страните, е обективна и компетентно изготвена и кореспондира с останалите доказателства по делото. Заключението й установява размера на дължимото трудово възнаграждение, като първоинстацинният съд правилно е уважил иска до този размер.

       Изводите на РС-Пловдив относно основателсността на претенцията на З.Й.З. за полагането на извънреден труд са правилни. Те се основават най-вече на  показанията на свидетелите Й. З. и  Я., които са подробни, последователни, допълващи се едни други  и кореспондират с другите  доказателства по делото. От свидетелските показания, които са преки и непосредтсвени, става ясно че З.Й.З. е идвал на работа към 06.00 ч. сутринта и си е тръгвал около 13.00 ч., което значително надвишава работното му време /от четири часа/ по трудов договор. Настоящият съдебен състав намира, че от събраните гласни доказателства се установява достатъчно ясно механизма на трудовата дейност, която извършва З.Й.З.. Тази работата с оглед на производството на леярната не позволяват обективно трудовата дейност да бъде извършвана за четири часа. Освен това работодателят сам признава спецификата и важността на позицията, която заема З.Й.З..

         С оглед на гореизложеното решението на РС-Пловдив следва да се потвърди.

        При този изход на делото на въззиваемия следва да бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатска защита в размер на 400 лв.

          С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3 т. 3 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

          Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И :

 

           ПОТВЪРЖДАВА решение №3307/06.08.2019 г., постановено по гр.д. № 14973/2018 г., по описа на Пловдивски районен съд, ІХ гр.с.               

           ОСЪЖДА  „Суперсплав“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, бул. „Христо Ботев“ № 65, ет. 1, ап. 1, представлявано от управителя В.Д.К., ДА ЗАПЛАТИ на З.Й.З., ЕГН **********, с адрес: ***, СУМАТА от 400 лева- разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.

           Решенеието не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 т. 3 ГПК.

            

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                ЧЛЕНОВЕ: