РЕШЕНИЕ
№ 211
гр. Карлово, 14.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Дарина Ил. Попова
при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска
като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело №
20235320100159 по описа за 2023 година
ПРОИЗВОДСТВО по иск с правно основание е по член 124, ал.1 от
ГПК във вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.153 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД, разглеждано
по реда на чл. 422 от ГП
Ищецът Л. С. С. с ЕГН **********, с постоянен адрес: град К.,
община К., област П., улица Г.К. *** твърди, че е страна по договор за
потребителски кредит № *** сключен с „А.Т.Е.Г.“ АД.
Съгласно, приложение № 1 към анекс № *** към договор за
потребителски кредит № ***, ищецът трябвало да върне сумата по кредита в
размер на 986.40 лева, при сума на получаване 800.00 лева, при лихва от
186.40 лева и неустойка в размер на 804.36 лева, при срок на кредита от 12
месеца
В случай, че ищецът не предостави обезпечение по приложение № 1
към анекс № *** към договор за потребителски кредит № *** в размер на
банков гаранция или поръчитлство, му се начислявала неустойка в размер на
804.36 лева. Ищецът не предоставил нужното обезпечение и по приложение
№ 1 към анекс № *** към договор за потребителски кредит № *** му била
начислена сумата в размер на 804.36 лева -неустойка, която била
разпределена на 12 месечни вноски от по 67.03 лева, подробно описани в
погасителния план.
Счита, не дължи сумата в размер на 804.36 лева, представляваща
неустойка, дължима въз основа на приложение № 1 към анекс № *** към
договор за потребителски кредит № *** сключен със „А.Т.Е.Г.“ АД, тъй като
същата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща
на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на
1
чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП.
На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно
се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
предл.3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип, било
той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил
прокаран този принцип била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също
намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната
практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни
правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се
даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване
на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на
чл. 26 ал.1 пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
В допълнение, така претендираната неустойка била нищожна като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 т.19
от ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в размер на 804.36
лева била в размер на над сумата на отпуснатия кредит. По този начин
безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.
Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване
на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането
на сумата, предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципа на
добросъвестност и справедливост
Така претендираната неустойка била нищожна като противоречаща
на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Претендираната неустойка била и неравноправна по смисъла на чл.
143 т. 5 от ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка,
която била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено
задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от
преамбюла на директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в
този аспект, неустойка предвидена в договор за кредит, според който се
дължи неустойка в размер на 804.36 лева при неосигуряване на обезпечения,
се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на
транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
2
Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тьлк. дело № 1/2009 г., ОСТК,
нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
С процесната неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. В
този смисъл е била и т.32 от извлечение от протокол №44 на заседание на
КЗП от 05.11.2015 г. Неустойката по съществото си била добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучагеля, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от
предоставената главница.
Неустойката от 804.36 лева противоречала и на чл. 33 от ЗПК,
съгласно който при забава в задължението се дължи само законна лихва, но
не й неустойка и други разходи.
Посочена неустойка противоречала и на чл.19 ал.4 от ЗПК, тъй като
възнаграждението за нея било разход, който следва да се включи в процента
на ГПР и след като не е сторено, същата следвало да се обяви за недължима и
нищожна.
МОЛИ съда да постанови решение, с което да признае за установено
по отношение на ответника, че не дължи сумата в размер на 804.36 лева,
представляваща неустойка, дължима въз основа на приложение № 1 към
анекс № *** към договор за потребителски кредит № *** сключен със
„А.Т.Е.Г.“ АД, поради нищожност на клаузата на основание чл. 26, ал. 1 пр.З
от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена
при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 от ЗЗП и на чл.19 ал.4 и чл. 33 от
ЗПК. Претендира деловодни разноски.
Ответникът „А.Т.Е.Г.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: град С., район „Л.“, ул. „С.“ № ***, представлявано от С.А., чрез
процесуалния си представител оспорва иска.
Възразява срещу твърденията на ищеца и считаме всички
съображения на ищеца за недействителност на неустойка по анекс № *** към
договор за потребителски кредит № *** за неоснователни и необосновани.
На първо място, следвало да се има предвид, че неустойка за
непредоставено обезпечение по анекс № *** към договор за потребителски
кредит № ***, сключен между „А.Т.Е.Г.“ АД и Л. С. С. никога не била
начислявана, съответно такава не била дължима и заплащана. Наистина в
договора за кредит се съдържала такава клауза за неустойка, но
приложимостта и била дерогирана между страните с уговорките по
приложение № 2 към договора за кредит. Съгласно това приложение страните
се уговорили и признали, че кредитът е сключен при промоционални условия
и че независимо от липсата на обезпечение по сключения договор за кредит,
3
неустойка не се начислява.
Дори да се приемело, че неустойка е била начислявана (а такава не
била начислявана по кредита), възразява изцяло срещу твърденията на ищеца,
че клаузата за неустойка в сключеният между страните анекс № *** към
договор за потребителски кредит № *** се явявала нищожна.
На 08.03.2022 г. между „А.Т.Е.Г.“ АД, в качеството си на
кредитодател, и Л. С. С., в качеството си на кредитополучател, бил сключен
договор за кредит № ***. В изпълнение на задължението по договора за
кредит на дата 08.03.2022 г. кредитодателят превел сумата по кредита по
микросметка в системата на „И.“ АД на кредитополучателя.
На 09.03.2022 г. между „А.Т.Е.Г.“ АД, в качеството си на
кредитодател, и Л. С. С., в качеството си на кредитополучател, бил сключен
анекс № *** към договор за потребителски кредит № ***, по силата на който
било рефинансирано задължението на кредитополучателя по горепосочения
договор за кредит.
Договарянето между страните се осъществило чрез средствата за
комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и телефон), като по
горепосочените договори за потребителски кредит се сключили във формата
на електронен документ и правоотношението се реализирало при спазване на
изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги и приложимите към сключения
договор за кредит общи условия на „А.Т.Е.Г.“ АД.
Сключването на договорите за кредит между страните било
извършено по инициатива на кредитополучателя - Л. С. С.. За да получи
кредит, ищецът попълнил заявка за кандидатстване, като в същата били
попълнени и предоставени доброволно пълни и верни данни на
кредитополучателя относно неговата самоличност като: трите имена, ЕГН,
адрес (постоянен и настоящ), лична карта, месторабота, мобилен телефонен
номер, актуална електронна поща, предпочитания от него начин за
получаване на сумата по кредита. Ищецът посочил, че желае да получи заема
чрез системата „***“ на „И.“ АД, която представлявала електронна система за
разплащания. В края на заявката за кандидатстване и с оглед успешното й
попълване ищецът потвърдил, че се запознал и се съгласява с общите условия
на „А.Т.Е.Г.“ АД, приложими към договора за кредит, като приемането на
общите условия било необходимо условие за изпращане на заявката.
След подаване на заявката за кандидатстване от страна на Л. С. С.,
същият получил от ответника ПИН код под формата на кратко електронно
съобщение (CMC) на посочения от него в заявката телефонен номер, както и
линк на посочената от него електронна поща. С краткото електронно (CMC)
съобщение и линка на електронната поща се удостоверявало, че лицето, което
желае да получи кредита е именно лицето, което е подало заявката за
кандидатстване и именно това са неговите лични данни. След получаване на
линка Л. С. С. потвърдил заявката си за кандидатстване за кредит, като е
активирал въпросния линк, при което се зареждала част от уеб сайта на
„А.Т.Е.Г.“ АД - smilecredit.bg, където той въвел ПИН кода на заявката и
потвърдил искането си за получаване на кредита при сроковете и условията
4
съгласно заявката.
След успешното потвърждаване на заявката, „А.Т.Е.Г.“ АД е
разгледало предоставената от Л. С. С. информация и въз основа на тази
информация и след проверка в Централния кредитен регистър одобрило Л. С.
С. за искания от него кредит. След одобряване на кредита ответникът
изпратил на електронната поща на Л. С. С. анекс № *** към договор за
потребителски кредит № ***, заедно с приложимите общи условия на
„А.Т.Е.Г.“ АД, също така стандартен европейски формуляр и погасителен
план, като в мейла прикачил два броя линка - „Приеми договора“ и „Откажи
договора“. С оглед сключването на договора за кредит и като доказателство
за съгласието на ищеца с договора за кредит и общите условия, Л. С. С.
активирал линка „Приеми договора“.
Горепосоченото се потвърждавало и от твърденията на ищеца в
исковата молба, поради което моли съдът да счете за безспорни между
страните обстоятелствата по сключване на анекс № *** към договор за
потребителски кредит № *** и предоставяне и усвояване от
кредитополучателя на заема в размер на 800 лева.
Възразява и оспорва твърденията на ищеца, че предвидената
неустойка в сключения между страните анекс № *** към договор за
потребителски кредит № *** била недействителна на основание чл. 26. ал. 1.
пр. 3 от ЗЗД, на основание чл. 143 от ЗЗП, както и поради заобикаляне на
закона, включително поради надхвърлянето на нейните функции, присъщи на
всяка неустойка, следователно поради накърняване на добрите нрави.
Чл. 19 ал. 3 т. 1 от ЗПК изрично предвиждал, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Начисляването на неустойка в настоящия случай се
извършвало и произтичало от неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно обезпечение на
кредита - поръчители или банкова гаранция. Годишният процент на
разходите имал за цел да информира потребителя какви ще са му разходите,
ако изпълнява надлежно и в срок задълженията си по договора за кредит, а
нямал за цел да включва в себе си евентуални компоненти, които са
поставени под условие, че кредитополучателят не изпълни задължението си
по договора. Посоченият годишен процент на разходите по договора за
кредит бил в размер на 49.00% и бил съобразен с всички изисквания на ЗПК,
като били взети предвид допусканията съгласно приложение № 1 към чл. 19,
ал. 2 ЗПК.
Сочи също, че неустойката представлявала адекватно обезщетение
за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави
обезпечение по договора си за кредит. Неустойката била в размер на 2.20 лева
на ден. Също така в процесния анекс към договора за кредит изрично било
посочено, че неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил
без осигурено обезпечение, респективно ако кредитополучателят осигури
надлежно обезпечение по кредита, макар и след изтичането на срока за
нейното представяне, неустойката спирала да се начислява. Неизпълнението
на задължението за представяне на описаните в договора за кредит
обезпечения се явявало неизпълнение на установено между страните
5
задължение, като кредитополучателят бил информиран за евентуалното
начисляване на тази неустойка още при предоставяне на приложимия
стандартен европейски формуляр. Кредитополучателят знаел и бил
информиран по отношение на изискванията за обезпечение чрез стандартния
европейски формуляр преди подписване на договора за кредит и с оглед на
това могъл да прецени дали да сключи или не кредита, респективно да се
съгласи с условията по кредита. От друга страна, кредиторът бил свободен по
своя преценка да определи какви да бъдат изискванията за обезпечение с
оглед кредитоспособността и финансова надеждност на всеки
кредитополучател. Счита, че въпросната неустойка и нейният размер е
съразмерен на обезпечителната и обезщетителната функция на неустойката.
Счита, че условията на сключения между страните договор за
потребителски кредит, ведно с погасителния план, явяващ се неразделна част
от него, пряко кореспондират с действащите норми на материалното право и
водят до законосъобразни правни последици, като не са в противоречие нито
със закона, нито с добрите нрави. Съображенията в тази насока били
следните:
На първо място, неустойката имала три основни функции:
обезпечителна; обезщетителна; санкционна.
В конкретния случай имало договорена между страните
компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като
страните по тази клауза акцентирали върху обезщетителната функция на
неустойката. Този извод бил верен, поради това, че заемодателят предоставя
високо рисков паричен заем на потребител: бързо одобрение, без поръчител,
без допълнителни обезпечения, липсва съгласие за директен дебит от трудово
възнаграждение и/или банкова сметка, както при един банков потребителски
кредит, кредитът не бил и застрахован, което евентуално да поправи вредите.
Неустойката по кредита била предвидена не като част от ползването на
паричния заем, а като неизпълнение на задължението за обезпечаване на
същия - именно за да обезщети липсата на поръчители или банкова гаранция,
които да гарантират изпълнението на договорните задължения и кредиторът,
при неизпълнение, да има право да поиска вземанията си и от тях. Никой
кредитор не искал да предоставя рискови, невъзвръщаеми заеми, затова и
страните договаряли неустойка, която да обезщети вредите, които се
изразяват в необезпечаване на заема и неговото изпълнение от страна на
трети физически лица или предоставяне на банкова гаранция.
Клаузата за неустойка в анекс № *** към договор за потребителски
кредит № *** била ясно и точно формулирана, нямало неясноти по
отношение на нейното съдържание. В обичайната практика по отпускане на
кредити на физически лица, кредитните и финансовите институции при
сключване на договора за кредит искали от кредитополучателя да осигури
солидарни длъжници, чрез които да обезпечи вземането си. През последните
няколко години се установявала практика това осигуряване на солидарни
длъжници при сключване на договора да се уговаря като задължение на
кредитополучателя да ги осигури след сключване на договора и в определен
срок, като по този начин му се предоставя кредитът незабавно и при
облекчени условия. Разбира се, всяко преимущество имало своята цена, като
в тези случаи практиката се ориентирала към уговаряне на клаузи за
6
неустойка, в случай на неосигуряване в уговорения срок от
кредитополучателя на солидарни длъжници. Това било нормално, тъй като
кредитодателят поемал голям риск, давайки необезпечен кредит и поставен
пред възможността да не може да събере вземането си, като именно тази
клауза за неустойка целяла гарантиране на последващо обезпечаване на
кредита. Друг бил въпросът, че голяма част от кредитополучателите
пренебрегвали тази клауза по едни или други причини, надявайки се същата
да не се приложи. Този толеранс към кредитополучателя да получи кредита
веднага, без да осигури към момента на сключване на договора на нужното
обезпечение, не можел да се тълкува като уговаряне в негов ущърб и да води
до извод за противоречие на тази клауза с добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1 ЗЗД.
Уговорената неустойка, като размер и вреди, които обезщетява, била
индивидуално договорена между страните и това я правело равноправна
клауза съгласно Закона за защита на потребителите, т.е. създавала
равнопоставеност на правните субекти и еднакво проявление на автономията
на воля в търговския оборот. Клаузата за предоставяне на обезпечение била
индивидуално договорена между страните, тя не била инкорпорирана в
общите условия на „А.Т.Е.Г.“ АД (ОУ), върху които ОУ кандидат-
кредитополучателят да не можел по никакъв начин да влияе, поради това че
те били предпоставка за сключването на договора и той, след като се запознае
с тях, следвало да ги приеме, за да продължи към сключването на договора
кредит. Нещо повече, размерът на уговорената между страните неустойка при
неосигуряването на лица, които да поръчителстват за задължението на
потребителя, или при непредоставянето на банкова гаранция, не бил еднакъв
за всички отпуснати от дружеството кредити, а се преценявал във всеки
отделен случай с оглед всеки отделен потребител, като се вземали предвид и
размерът на предоставяния кредит, уговорките за погасяването му и други
допълнителни условия, утвърдени в дългогодишната практика на
представляваното от мен дружество.
МОЛИ съда да отхвърли иска като неоснователен. Претендира
разноските по делото.
ПО ДЕЛОТО е приет за съвместно разглеждане насрещен иск,
предявен от „А.Т.Е.Г.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
град С., район „Л.“, ул. „С.“ № ***, представлявано от С.А., за осъждането на
Л. С. С. с ЕГН **********, с постоянен адрес: град К., община К., област П.,
улица Г.К. *** да заплати: сумата от 800 лева, представляваща главница,
дължима по анекс № *** от 09.03.2022 г. към договор за потребителски
кредит № *** от 08.03.2022 г. ВЕДНО със законната лихва от подаване на
исковата молба – 20.03.2023 г., до окончателното погасяване на
задължението, както и сумата от 186.39 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 10.03.2022 г. до 09.03.2023 г.
Претендира за разноските по делото.
В качеството на ищец по насрещния иск, процесуалния представител
на „А.Т.Е.Г.“ АД сочи фактите по сключване на процесния договор и анекс
към него, които са изложени в отговора на исковата молба.
Сочи, че съгласно сключения между страните договор и анекс,
кредитополучателят е получил от ищеца по насрещния иск паричен заем в
7
размер на 800 лева, като се е задължил да заплаща редовно, изцяло и в срок
погасителните вноски. Кредитополучателят се съгласил да погаси кредита си
с дванадесет 30-дневни вноски, като общият срок за погасяване на кредита
бил от 10.03.2022 г. до 09.03.2023 г. и при условията договорени между
страните. В изпълнение на задължението по договора за кредит,
кредитодателят е предоставил сумата по кредита чрез системата на „И.“ АД.
След получаване на заемната сума, кредитополучателят не погасявал
никакви суми по сключения анекс № *** към договор за кредит № *** с моя
доверител „А.Т.Е.Г.“ АД.
Дължимата и непогасена част от главницата по процесния договор
за кредит е в размер на 800 лева.
Съгласно Договора за кредит, Общите условия на „А.Т.Е.Г.“ АД и
погасителния план, приложим към него, кредитополучателят дължал на
кредитодателя лихва за ползване на кредита. Дължимата и непогасена по
кредита лихва за ползване на кредита била в размер на 186.39 лева, начислена
за периода от 10.03.2022 г. до 09.03.2023 г.
Ответникът по насрещния иск, Л. С. С. с ЕГН **********, с
постоянен адрес: град К., община К., област П., улица Г.К. ***, го оспорва.
На първо място, сключеният договор за потребителски кредит №
***, безспорно имал белезите на договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 ал. 1 от Закона за потребителския кредит. Същевременно, към него
била приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно
договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§ 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл.
от ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право - Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. В тази връзка, съдът имал задължение да следи
служебно и при незаявено основание за нищожност на договора, когато е
нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква
събиране на доказателства, когато е относимо до формата (външната страна
на представения правопораждащ спорното право документ), когато е налице
противоречие с добрите нрави и когато е налице неравноправна клауза в
потребителски договор.
Общата потребителска закрила по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита
на потребителите (ЗЗП) вр. чл. 24 от Закона за потребителския кредит ЗПК)
предвиждала, че неравноправните клаузи в договори между потребители и
търговци са нищожни, когато липсва индивидуално договаряне, доколкото
въведената като общо правило за всички държави от ЕС система на защита се
основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо
доставчика (включително и при финансова услуга), от гледна точка както на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност.
Закона за потребителския кредит въвеждал императивни изисквания
по повод формата и съдържанието на сключените между потребител и
кредитор договори, нарушаването на които води до тяхната
недействителност. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен.
На следващо място, сключеният договор за потребителски кредит №
8
*** бил недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно
чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК договор за потребителски
кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и
условията за прилагането му. В случая в договор за потребителски кредит №
*** бил посочен годишен процент на разходите (ГПР) - 49.00%, както и
годишен лихвен процент (ГЛП) - 40.55%. Липсват обаче каквито и да е било
условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният
процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19 ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Действително в договор за потребителски кредит №
*** било посочено, че ГПР е 49.00 %. Липсвало обаче, каквото и да е
уточнение, какви точно разходи се включват в посочения процент.
Посоченият годишен лихвен процент 40.55%, не било ясно как точно се
съдържат и как се изчисляват по отношение на общия ГПР. Не ставало
ясно,защо има разлика между ГЛП и ГПР в размер на близо 9%, доколкото
ищецът заявява, че в ГПР се съдържа единствено и само лихвата. По този
начин ответникът бил поставена в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде
спазена разпоредбата на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК, следвало в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения потребителски договор представлява ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които кредитополучателят
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР,
да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по потребителския договор, невключена в
ГПР противоречало на изискването за яснота, въведено в чл.11 ал.1 т.10 от
ЗПК.
В чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК било предвидено, че в договора трябва да
се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В настоящия случай имало погасителен план, но той изцяло не
отговарял на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, в него липсвала задължителната
информация по ЗПК. Това създава невъзможност за ответника да разбере
заплащаните от него вноски по погасителния план, какви компоненти
включват, как са изчислени и на каква база. Посоченото се явявало още едно
самостоятелно основание за нищожност на договора за паричен заем.
Наред с това в договор за потребителски кредит № *** била
уговорена неустойка за неизпълнение за задължението, въпреки че същата не
се претендирала от ищеца, поради явната й нищожност, счита че фактически
9
се касае не за неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна
печалба на кредитора. Това било така, доколкото за да не възникне вземането
за неустойка, договорът предвиждал редица условия, които били кумулативно
дадени, следвало да бъдат изпълнени в много кратък срок, а именно в 1-
дневен срок, поради което било обективно невъзможно да бъдат покрити от
кредитополучателя. В чл. 5 от договора, се предвиждали и нужните
обезпечения - поръчители или банкова гаранция. Едно от условията, на които
трябвало да отговарят поръчителите, е да получават осигурителен доход в
размер на не по-малко от 1500 лева, всеки от тях, да имат най-малко 5-
годишен трудов стаж, да нямат неплатени осигуровки през последните 2
години и редица други условия, като поръчителите следвало да бъдат открити
за 1 ден. По отношение за второто обезпечение, а именно - банкова гаранция.
Общоизвестно било, че никоя банка в Република България, няма да
предостави банкова гаранция за 1 ден, просто процедурата по нейното
предоставяне изисквала доста по-дълъг период от преклузивния 1 ден. От тук
следвал изводът, че така въведените изисквания за вида обезпечения и срока
за представянето им създават значителни затруднения за длъжника и то до
степен изцяло да се възпрепятства изпълнението. Налагал се извод, че всички
опции, посочени в договора всъщност не дават възможност на длъжника да
избегне плащането на неустойка, тъй като са невъзможни за изпълнение.
След като това било така, във всички случаи вземането за неустойка щяло
възникне в сферата на кредитора. Тя затова била уговорена и като сигурна
част от дълга, като следвало да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно
с всяка погасителна вноска.
Фактически не се касаело за дължима неустойка, а за вземане, което
се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата.
В договора трябвало да се посочи размера на лихвения процент, като
в конкретната хипотеза в този процент трябвало да е включена и неустойката,
която като неустойка била нищожна, а реално била сигурна печалба за
кредитора. Следователно годишният лихвен процент нямало да е 40.54 %,
както е записано, а следва да е по-голяма число, ако в него участвало и
вземането формално уговорено като неустойка. Нарушен бил и чл.11 ал.1 т.9
от ЗПК, тъй като не бил посочен реалният годишен лихвен процент, което
представлявало самостоятелно основание за нищожност на договора за
паричен заем.
Освен това, доколкото лихвата била част от ГПР, следвало да се
посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер
следвало да участва и сумата за неустойка изразена като процент. Това не
било сторено, поради което бил нарушен чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. По този
начин щяло да се наруши и правилото ГПР да не надвишава пет пъти размера
на законна лихва (чл.19 ал.4 ЗПК). Поради невключване на уговорката за
заплащане на неустойка в ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в
кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в
отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал.2 т.1 от Закона за защита на
потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието,
10
че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и
сл.ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен
ГПР водела до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на
изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
Оспорва като нищожна и клаузата за възнаградителна лихва в
размер на 186.39 лева, както на основание изложените по-горе възражения,
така и поради противоречие с добрите нрави. Уговорен бил по договора ГРП
в размер на 49.00%, както и ГЛП - 40.55%. За търсеният период на
възнаградителна лихва, основният лихвен процент на БНБ бил 0% +10 пункта
(съгласно ПМС № 72 от 08.04.1994г., приложимо към 2009г.), правело
размера на законната лихва към датата на сключване на договора 10%, а
трикратния размер на законната лихва към 30%. Приемало се, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити – двукратния размер на законната лихва. Именно поради това, така
описаните в договора за потребителски кредит уговорки и клаузи,
противоречали на добрите нрави. Предвид характера на предоставената по
договора услуга, уговорките, посочени в договора за потребителски кредит,
не съответствали на изискванията за добросъвестност, присъщи на
нормалните договорни правоотношения и равнопоставеност на
съконтрахентите.
Прави и възражение за прекомерност на претендираните разноски по
гр.д № 159/2023г. описа на Районен съд К..
МОЛИ съда да постанови решение, с което отхвърли предявения
насрещен иск като неоснователен. Претендира разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства, по отделно
и в тяхната съвкупност и във връзка със становищата на страните, съдът
намира за установено от фактическа страна следното:
Не се спори и се установява от писмените доказателства, че между
„А.Т.Е.Г.“ АД като кредитодател и Л. С. С. като кредитополучател бил
сключен договор за кредит договор за потребителски кредит № *** от
08.03.2022 г., като в приложение № 1 към него е посочено, че първоначалния
ответник предоставя на ищеца в заем сума в размер на 800 лева със срок на
погасяване – 09.03.2023 г. Посочено е, че броят на вноските е 12, размерът на
вноската при одобрено обезпечение е 87.20 лева, без одобрено обезпечение –
154.23 лева. Посочено е, че общо дължимата сума при надлежно и правилно
изпълнение на задълженията по кредита е в размер на 986.40 лева. В
приложението е посочено, че ГЛП е в размер на 40.55%, а ГПР – в размер на
49%. Посочено е също, че общият размер на всички суми, дължими от
кредитополучателя възлиза на 1850.76 лева. Уговорено е, че размерът на
неустойката съгласно т.5.6 от договора е 2.20 лева на ден, като неустойката на
ден не може да надвишава 1% от главницата по кредита. В приложението е
посочено,че обезпеченията на следните – банкова гаранция в размер на 986.40
лева. Ищецът представя и погасителен план към договора за кредит, в който
са посочени месечните погасителни вноски, разбити по пера – размер на
11
вноската, главница, лихва, такса за преференциално обслужване, неустойка в
случай на непредставено обезпечение и общ размер на погасителната вноска
при непредставено обезпечение. В погасителния план е направено уточнение,
че кредитополучателят заплаща по кредита размера на вноската, посочен в
колона 1 (без начислена неустойка), но ако не представи обезпечение –
заплаща и сумите, посочени в колона 6 (неустойка).
С анекс *** от 09.03.2022 г., година страните са уговарят, че са
сключили договор за кредит № *** (активен кредит) с размери, изрично
посочени в приложение № 1 към анекса. В представеното приложение № 1 е
посочено, че размерът на кредита е 800 лева, срокът на погасяване е до
09.03.2023 година, размерът на погасителната вноска с одобрено обезпечение
е 154.23 лева, размерът на погасителната вноска без одобрено обезпечение е
87.20 лева; брой погасителни вноски – 12, годишна лихва за ползване на
кредита – 40.55%, обща дължима сума при надлежно и правилно изпълнение
на задълженията по кредита – 986.40 лева; ГПР – 49%. Общият размер на
всички суми дължими по кредита е в размер на 1850.76 лева. Представено е
приложение № 2 към анекса, с което страните са се съгласили, че
кредитополучателят е информиран, че договорът за кредит е сключен при
промоционални условия съгласно които, в случай непредставяне на
обезпечение, или прекратяване по някаква причина на предоставено
обезпечение, неустойка няма да се начислява. Представен е и нов погасителен
план към договора, без данни каква промяна е настъпила със сключването на
анекса в сравнение с договора. Сочи се за удължен срок, от и в двете
приложения № 1 и към анекса и към договора, както и в двата представени
погасителни пална от страните се вижда краен срок – 09.03.2023 г.,
първоначална вноска, дължима на 09.04.2022 г., една и съща дължима сума и
едни и същи вноски – с или без обезпечение. В чл. 7 от анекса страните са
уговорили, че в срок най-късно до края на следващия ден, считано от
сключване на договора, кредитолучателят следва да предостави на
кредитодателя следните обезпечения по новия кредит: а) банкова гаранция
или б) поръчителство на две физически лица. В чл. 8 са уговорени
изискванията, на които следва да отговарят поръчителите – физически лица, а
в чл. 10 – условията, на които следва да отговаря банковата гаранция. В чл.
5.6 от договора е уговорена процесната клауза за неустойка, като
съдържанието на клаузата гласи: „В случай че кредитополучателят не
осигури и не представи в срок обезпечение по кредита съгласно сроковете и
условията на т.5.1-5.5 от настоящия договор и общите условия или
действието на обезпечението бъде по някаква причина прекратено,
кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка за всеки
календарен ден, за който не е предоставил обезпечение. Размерът на
неустойката е индивидуално определен за всеки кредитополучател и е
изрично посочен в приложение № 1 към настоящия анекс и погасителния
план към кредита. Горепосочената неустойка се начислява и се заплаща от
кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска.
Неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без
осигурено обезпечение. В този смисъл, ако кредитополучателят осигури
надлежно обезпечение по кредита, което се счита от момента на
одобрението на обезпечението от страна на кредитодателя, макар и след
изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спира да се
12
начислява. Ако действието на обезпечението бъде прекратено, независимо
по какви причини, неустойката отново се начислява считано от деня, в
който действието на обезпечението е било прекратено.“.
Страните не спорят, че първоначалният ищец не е заплащал суми по
кредита.
По делото са представени стандартен европейски формуляр и общи
условия, приложими към договори за потребителски кредит.
Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани.
При така установената и възприета фактическа обстановка
съдът преви следните изводи от правна страна:
ОТНОСНО иска по чл. 26, ал.1, пр. ІІІ от ЗЗД за нищожност на
клаузата за неустойка, поради накърняване на добрите нрави и относно
възражението за нищожност на договора за кредит като цяло, направено с
отговора по насрещния иск:
Процесният договор (анекс) е сключен от посредством средства за
комуникация разстояние, съгласно дефиницията на този вид договори,
съдържаща се в чл. 6 ал. 1 от ЗПФУР, според която договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече и
има характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал.1 от
ЗПК, доколкото заемателят е юридическо лице, небанкова финансова
институция, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, а
заемополучателят е физическо лице, което при сключване на договора
действа извън рамките на своята професионална компетентност.поради
изложеното, приложение намират правилата за действителност на
договорите, установени със ЗПК.
Между страните е бил сключен договор за предоставяне на
потребителски кредит и не се спори, че ответникът е изпълнил задължението
си да предостави сумата, предмет на договора, а ищецът се е задължил да
върне заетата сума, което е частично изпълнено. Кредитодателят е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има
правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за
кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител е: всяка уговорка в негова вреда; която не отговаря на
изискването на добросъвестността; води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съдът
счита, че са налице и трите посочени по-горе хипотези на чл.143 от ЗЗП.
13
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора
за кредит следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност
на ГПР, разписана в т. 5 от приложение 1 към анекса във връзка с уговорената
неустойка по чл. 5.6 от договора и чл. 11 от анекса, доколкото са неразривно
свързани. Разпоредбата на чл. 11 от анекса към договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически
лица - поръчители (които следва да отговарят на горепосочените кумулативно
поставени изисквания) или банкова гаранция в размер на усвоената сума за
главница по договора и дължимата възнаградителна лихва. При неизпълнение
на това задължение, съобразно чл. 11 от анекса към договора и приложение
№ 1 към него, както и погасителния план, длъжникът дължи на кредитора
неустойка в размер от 2.20 лв. на ден, която сума не е спорна и е установена в
т.10 от приложение 1. Съдържанието на посочените клаузи и съпоставянето
им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че
по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора
(което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).
Изискванията, които клаузата на чл. 11 от анекса възвежда за потребителя на
практика неосъществими за него задължения, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък
размер (1500 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена
стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като
величина явно представлява повече от чистата стойност на получения
финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също
заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към тях, посочени във фактическата част
от настоящото изложение. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които
е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати
като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“.
Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка“ към
договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по
този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Тези изводи са
илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в договора, изначално
разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение“ като при
формирането му се определя дължимостта за всеки ден за срока на договора,
който в случая е от 12 месеца. В тази връзка, може да се направи извод, че
кредиторът е в очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за
осигуряване на обезпечение. Именно предвид изложеното, съдът счита, че
вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя ) и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Обезпечението на едно вземане чрез уговаряне на неустойка има за
цел и задача да обезщети вредите, които страна по договора е нанесла на
другата чрез неизпълнение на задължението си по този договор. Иначе
казано, неустойката ще се задейства тогава, когато договорът е сключен, но
не е изпълнен по вина на една от страните. Така, както е уговорена в чл. 11 от
анекса към договора, неустойката е загубила своята обезщетителна функция,
тъй като тя не предвижда заплащане на обезщетение на вреди поради
14
неизпълнение на договора, а е включена в погасителната вноска към този
договор в следствие на неизпълнение на отделна негова клауза, с която е
уговорена, и то на акцесорно задължение.
Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се
преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата -
предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване
към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или
на друг договор, от който той зависи. Налице е хипотезата на разпоредбата на
чл. 143 т. 5 ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на клауза,
задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка - в случая сума,
надхвърляща от заемната такава. Законът - чл. 143 т. 5 ЗЗП, не прави
разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния
необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай. В случая
е уговорена неустойка в размер на 804.36 лева, който е по-висок от заетата
сума от 800.00 лева и тя се явява прекомерна и противоречи на
обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна
доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата
не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се
кумулира към погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се
намира в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на
задължението на заемателя да върне заетата сума, като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита.
Съдът не споделя доводите на първоначалния ответник, се с
клаузата по приложение 2 към анекса, че неустойката няма да бъде
начислявана поради наличието на промоционални условия и независимо дали
обезпечение е било предоставено, задължението по клаузата за неустойка
отпада, т.е. липса такава клауза. Това представлява съществено противоречие,
защото самият ответник твърди, че условията по договора са индивидуално
уговорени, същите са изрично посочени в приложение № 1 към анекса и в
това приложение фигурира размера на задължението за заплащане на
неустойка, както и в самия анекс. Отделно от това, размерът на неустойката,
която според приложение № 2 не би следвало да се начислява е включен и в
погасителния план към анекса. При това положение за потребителя е
създадена допълнителна неяснота относно задълженията му по договора и
анекса и техния размер.
Посоченият в размер на разходите по кредита за потребителя като
ГПР от 49.00%, нараства допълнително с размера на неустойката по чл. 11 от
анекса към договора. Включена по този начин в договора, тази неустойка по
същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и
го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на
услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
15
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в т. 9 от
приложение № 1 към договора е посочено, че ГПР е 49.00%, но същият не
съответства на действителния процент на разходите. Както вече бе
коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема
разписаната в чл. 11 от анекса към договора неустойка, то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР.
На следващо място, поставеното условие за обезпечение на
задължението с поемане на поръчителство от физическо лице, което да
отговаря на определени изисквания, създаващи значителни затруднения за
изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да
създаде предпоставки за начисляване на неустойката от договора.
В допълнение към изложеното, съдът счита за нужно да акцентира и
върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по-специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски
практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия
размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по
смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание
чл. 22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.
С оглед изложеното, главният иск по чл.26, ал.1, пр. ІІІ-то от ЗЗД за
прогласяване на клаузата за неустойка за нищожна поради противоречие с
добрите нрави следва да се уважи като основателен и доказан, като съдът не
дължи произнасяне по предявените в условията на евентуалност основания за
нищожност.
16
Тъй като позоваването на нищожността на договор в цялост е
направено под формата на правоизключващо възражение с отговора по
насрещния иск, то съдът не дължи произнасяне по него с отделен диспозитив.
ОТНОСНО иска с правно основание чл. 240 от ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
В конкретния случай всички вноски по кредита са падежирали,
размерът на заетата сума е 800 лева и не се твърди и установява ищецът да е
заплатил някакви суми по договора, прие негова доказатлествена тежест да
установи факта на плащане. При това положение искът на първоначалния
ответник се явява основателен до размера от 800.00 лева, представляващ
дължимата главница по договора и анекса към него.
Поради изложеното следва да се осъди Л. С. С. да заплати на
„А.Т.Е.Г.“ АД сумата от 800 лева, представляваща главница, дължима по
анекс № *** от 09.03.2022 г. към договор за потребителски кредит № *** от
08.03.2022 г. ВЕДНО със законната лихва от подаване на исковата молба –
20.03.2023 г., до окончателното погасяване на задължението, като се отхвърли
като неоснователен ИСКЪТ ЗА сумата от 186.39 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 10.03.2022 г. до 09.03.2023 г.
ОТНОСНО РАЗНОСКИТЕ ПО ДЕЛОТО:
Ищецът претендира разноски и такива му се следват на основание
чл. 78 ал.1 от ГПК поради уважаване на първоначално предявения иск.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по
делото разноски в размер на 50.00 лева за държавна такса.
Следва да се осъди ответника, на основание чл. 38 ал.1 т.2 от ЗА да
заплати на адв. Д. М. адвокатско възнаграждение по първоначалния иск в
размер на 480 лева с ДДС, както и сумата от 480 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за отхвърления иск, двете изчислени по реда на
чл. 38 ал.1 т.1 от ЗА във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ответникът (в качеството на ищец по насрещния иск) претендира
разноски и такива му се следват на основание чл. 78 ал.1 от ГПК съразмерно с
уважената част от насрещния иск. Ищецът по насрещния иск е реализирал
разноски в общ размер на 50 лева за внесена държавна такса (съдът не включа
държавната такса в размер на 50 лева, представляваща задължение за
претендираната възнаградителна лихва, тъй като в тази част искът е изцяло
отхвърлен) и адвокатско възнаграждение в размер на 960 лева по насрещния
иск. Срещу размера на адвокатското възнаграждение е направено възражение
за прекомерност от другата страна. Съдът намира същото за неоснователно, с
оглед разпоредбата на чл. 2 ал.5 от Наредба № 1/2004 г., ред ДВ бр. 88 от
2022 г., според която за процесуално представителство, защита и съдействие
по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на
предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата
на съединяване на исковете. С оглед изложеното, следва да се осъди
ответника да заплати на ищеца сумата от 480 лева, представляваща
17
адвокатско възнаграждение с ДДС, за уважения иск.
Поради изложеното съдът следва да компенсира задължението на
ищеца и ответника и да присъди в полза на ответника разноски по
компенсация в размер на 430 лева.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 26, ал.1, пр. ІІІ от ЗЗД, клаузата за
неустойка по чл. 11 от анекс № *** от 09.03.2022 г. към договор за
потребителски кредит № *** от 08.03.2022 г., сключен между „А.Т.Е.Г.“ АД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: град С., район „Л.“, ул. „С.“ №
***, представлявано от С.А., с адрес за призовки и съобщения: гр. С., ул.
„Ш.“ № *** и Л. С. С. с ЕГН **********, с постоянен адрес: град К., община
К., област П., улица Г.К. ***, за НИЩОЖНА поради противоречие с добрите
нрави и признава за установено, по отношение на ответника, че сумата от
804.36 лева е недължима.
ОСЪЖДА, на основание чл. 240 от ЗЗД, Л. С. С. с ЕГН **********, с
постоянен адрес: град К., община К., област П., улица Г.К. *** да заплати на
„А.Т.Е.Г.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: град С., район
„Л.“, ул. „С.“ № ***, представлявано от С.А., с адрес за призовки и
съобщения: гр. С., ул. „Ш.“ № *** сумата от 800 (осемстотин) лева,
представляваща главница, дължима по анекс № *** от 09.03.2022 г. към
договор за потребителски кредит № *** от 08.03.2022 г. ВЕДНО със
законната лихва от подаване на исковата молба – 20.03.2023 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 186.39 лева, представляваща възнаградителна
лихва за периода от 10.03.2022 г. до 09.03.2023 г. като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, Л. С. С. с ЕГН
**********, с постоянен адрес: град К., община К., област П., улица Г.К. ***
да заплати на „А.Т.Е.Г.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
град С., район „Л.“, ул. „С.“ № ***, представлявано от С.А., разноски по
компенсация в размер на 430 (четиристотин и тридесет) лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, „А.Т.Е.Г.“ АД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: град С., район „Л.“, ул. „С.“ № ***,
представлявано от С.А., да заплати на адвокат Д. В. М. от адвокатска колегия П. с
адрес на кантора: град П., бул. П.Ш. № ***, сумата от 960.00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 от
Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив,
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
К.Ш.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
18