Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 499
гр. Русе,13.12.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Окръжен съд Русе, Гражданска
колегия, в публичното заседание на десети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАТАЛИЯ ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АГЛИКА
ГАВРАИЛОВА
АНТОАНЕТА АТАНАСОВА
при секретаря Маня Пейнова като разгледа докладваното от
съдия Атанасова в. гр. дело № 639 по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е по реда на чл. 258 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „Б.П.“
ЕАД чрез М.Г. – главен юрисконсулт против решение № 800/14.05.2019 г.,
постановено по гр. д. № 3456/2018 г. на Русенския районен съд, с което са уважени
предявените от Д.С.К. срещу него обективно съединени искове по чл. 344, ал.1,
т.1, т. 2 и т. 3 КТ, както и иск по чл. 224, ал.1 КТ. Твърди, че решението е
неправилно по съображенията, изложени в жалбата и претендира отмяната му, както
и постановяване на ново решение, с което предявените срещу него искове да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски.
По реда и в срока по чл. 263 ГПК не е постъпил
писмен отговор от въззиваемата страна Д.С.К.. В о. с. з. на
10.12.2019 г. процесуалният й представител адв. С.К. *** оспорва
основателността на жалбата и иска решението да бъде потвърдено като правилно и
да им се присъдят направените разноски за производството.
Постъпила е и частна жалба от „Б.П.“ ЕАД чрез М.Г. – гл. юрисконсулт срещу
Определение № 3571/17.06.2019 г. и Определение № 3717/25.06.2019 г., и двете
постановени по гр. д. № 3456/2018 г. на
РРС, с които е допуснато предварително изпълнение по реда на чл. 242, ал. 1 ГПК
на Решение № 800/14.05.2019 г. в частта, с която на ищцата е присъдено
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва върху нея. Развива
съображения за неправилност на обжалваните определения като намира, че
обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ не е такова за работа по смисъла на чл. 242,
ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска предварителното му изпълнение.
Претендира разноски.
По реда и в срока по чл. 276, ал.1 ГПК е
депозиран писмен отговор от насрещаната страна по частната жалба - Д.С.К., с
който се взема становище за нейната неоснователност и се прави искане тя да не
се уважава.
Въззивната жалба и частната жалба са подадени
от процесуално легитимирано лице в законоустановения срок и срещу подлежащи на
съдебен контрол актове, поради което са допустими.
По въззивната жалба:
Въззивният съд, упражнявайки
правомощията си по чл. 269
ГПК, намира, че решение № 800/14.05.2019 г., постановено по гр. д. № 3456/2018 г. на
Русенския районен съд е валидно и допустимо.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното
решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС
доказателства, намира, че въззивната жалба е частично основателна.
Безспорно
установено по делото е, че страните са били в трудово правоотношение, възникнало
от трудов договор № 1838/1.12.2014 г., сключен при условията на чл. 68, ал. 1,
т. 4 КТ като въззиваемата е заемала длъжността „служител гише в пощенска
станция /н. ПС V кат./ и пощ. Р.“, с място на работа ПС – с. Табачка, ОПС Русе,
при непълно работно време от 8 до 11 часа, с основно трудово възнаграждение от 182
лв., съгласно последното сключено между страните споразумение и доп.
възнаграждение за трудов стаж и проф. опит от 49,14 лв. Страните не спорят, че
са постигнали съгласие ищцата независимо от определеното в труд. договор раб.
време, да полага труд по 5 часа в дните понеделник, сряда и петък като по този
начин не се променя общия бр. работни часове в седмицата. Не се спори също
така, че до прекратяване на трудовото правоотношение между тях, ищцата е спазвала
така уговорения график като е била единственият служител в ПС в Табачка.
Безспорно между страните
е още, че с вх. № 492/12.03.2018 г. въззиваемата е подала до работодателя
заявление за прекратяване на трудовото й правоотношение по реда на чл. 325,
ал.1, т. 1 КТ. Заявлението е надлежно приобщено към събрания по делото
доказателствен материал /л. 26/. Същото е с бланкетен текст, но ръкописно
изписани имена, ЕГН, длъжност, място на работа, дата и място на подаване и е подписано
от ищцата. Въз основа на това заявление, със Заповед № 3-333/19.03.2018 г.,
издадена от Директора на РУ „Б.П.“, трудовото й правоотношение било прекратено
на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 27.03.2018 г. като й било
определено обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 2 дни за 2018 г. Тази
заповед е връчена лично на ищцата на 30.03.2018 г. като преди това на
28.03.2018 г. същата отказала да я подпише, което е удостоверено с подписа на 2
свидетели.
От приложените по делото
писмени доказателства е видно, че на 8.01.2018 г. ищцата е получила мозъчен
инсулт. Това се случило по време на изпълнение на трудовите й задължения, за
което страните не спорят. За времето от 8.01 до 25.01.2018 г. била на лечение в
„УМБАЛ Канев“ Русе, а впоследствие й били издадени болнични листове поради
временна нетрудоспобност за периода до 6.07.2018 г. като с решение на ТЕЛК й
била призната намалена работоспособност, считано от 4.07.2018 г.
От страна и на двете
страни са ангажирани гласни доказателства. От разпита на св. П. и св. Г.,
съответно дъщеря и близка на ищцата се установява, че последната след инсулта
имала затруднения с четенето и писането. На 12.03.2018 отишла сама до
управлението на работодателя си, за да депозира болничен лист. Едва по-късно
узнали, в т. ч. и самата ищца, че подписала заявление за прекратяване на
трудовия й договор по взаимно съгласие. Свидетелстват, че ищцата не била наясно
какво е подписала и била силно притеснена от случилото се.
Св. Д. и св. Ж. -служители
в ответното дружество пък изнасят данни, че ищцата сама пожелала да прекрати
труд. си договор, тъй като не се чувства добре здравословно. Нямало натиск от тяхна
страна за това. По преценка св. Ж. при срещата им на 12.03.2018 г. ищцата изглеждала
добре и възстановена от прекарания инсулт.
Пред първата инстанция е
приета комплексна съдебно – медицинска и съдебнопсихиатрична експертиза, която
дава заключение, че ищцата в резултат на преживения мозъчен инсулт е получила
леки нарушения в двигателните функции на десните крайници, частично нарушение в
говора, нарушения в ориентирането в околната среда и когнитивни нарушения. Към
12.03.2018 г. е имала проблеми с ориентацията и изразени когнитивни нарушения.
Имала е проблеми с мисловната дейност, не е могла да осмисля постъпките си в пълен
обем. В същия смисъл е и заключението по приетата пред настоящата инстанция СМЕ,
изпълнението, на която е възложено на лекар-невролог.
Приета е и
съдебно-икономическа експертиза, която дава заключение относно размера на
брутното трудово възнаграждение на ищцата към датата на уволнението, размерът
на дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2018 г. и
дневният размер на дължимото обезщетение за отпуск при временна
нетрудовспособност поради общо заболяване.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави
следните правни изводи:
Във въззивната жалба са
наведени доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, основани
на обстоятелството, че решаващият съд е приел, че липсват насрещни валидни и
съвпадащи волеизявления въз основа на заключението на комплексната
съдебномедицинска експертиза в състава, на която обаче не е било включено вещо
лице, притежаващо необходимите специални знания. Даденото обаче пред настоящата
инстанция заключение на служебно назначената СМЕ, изпълнението на която е
възложено на вещо лице специалист невролог, след запознаване с медицинската
документация и преглед на ищцата, е в същия смисъл и потвърждава изводите на
комплексната СМЕ, че към 12.03.2018 г. ищцата е имала проблеми с ориентацията и
изразени когнитивни нарушения. Експертът заявява, че и към настоящия момент
същата продължава да има нарушения в мисленето, в разбирането на елементарни
инструкции и изразени паметови смущения. Това сочи на извода, че правилно и
законосъобразно районният съд е приел, че ищцата не е имала реално намерение и
воля да прекрати труд. си договор. Последното се потвърждава и от показанията
на св. П. и св. Г.. Правилно не са кредитирани показанията на св. Ж., че към
процесната дата ищцата изглеждала възстановена от прекарания инсулт, доколкото не
се подкрепят и от двете приети СМЕ, отразяват само нейните субективни
възприятия без обаче същата да има специални мед. знания. Отделно, следва да се
отчете и евенуталната й заинтересованост с оглед обстоятелството, че е служител
в ответното дружество.
Изложеното обосновава
извода, че първоинстанционният съд правилно е приел, че макар формално да са
изпълнени изискванията на чл. 325, ал.1, т. 1 КТ, здравословното състояние на
ищцата не й е позволявало да изрази валидно воля за прекратяване на ТПО с
ответника. Поради това правилно е уважен искът с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 1 КТ, което пък от своя страна налага извод за правилност на обжалваното
първоинстанционно решение и в частта, с която е уважен искът по чл. 344, ал. 1,
т. 2 КТ.
Що се отнася до решението в
частта, с която е уважен искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. чл. 225, ал. 1 КТ въззивната жалба се явява частично основателна. Неправилен е изводът на
районния съд, че плащанията по осигурителното правоотношение не са факт с
правно значение спрямо разглежданата претенция. Приетото от районния съд е в
противоречие с формираната съдебна практика по този въпрос, а именно: "има ли работникът право на обезщетение по чл.
225, ал. 1 КТ за времето, през което е ползвал
отпуск поради временна нетрудоспособност поради заболяване и има ли
обезщетението по чл. 162, ал. 3 от КТ значение за определяне
на размера на обезщетението по чл.
225, ал. 1 от КТ". Отговор
на този въпрос е даден
по задължителен за съдилищата начин с решение № 323 от
28.6.2011 г. по гр. дело № 784/2010 г на ВКС, решение №
166 от 21.08.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 4468/2014 г., IV г. о., ГК и др. В тях е прието, че изхождайки от естеството на
обезщетението по чл.
225, ал. 1 КТ, което е
предназначено да обезщети работника при определен вид имуществени
вреди-пропуснати ползи за реализиране на доходи от труда, който същият би
положил, ако не беше факта на незаконното уволнение. Когато причинна връзка
между този факт и пропуснатите ползи няма, обезщетението не се дължи. Такъв е
случаят, в който работникът, в рамките на
шестмесечния период след уволнението,
изпадне в състояние на временна неработоспособност. За времето на този отпуск
работникът не пропуска възможност да реализира доходи от труда си, тъй като
поначало той е в такова състояние, което не му позволява да полага труд.
Прекъсва се причинната връзка между незаконното уволнение и вредите. За този
период, в който е временно нетрудоспособен работникът има право на обезщетение
по чл. 162, ал. 3 КТ, но не и на трудово
възнаграждение. В случаите, когато е получавал такова обезщетение и е бил
незаконно уволнен, работникът няма право на обезщетение по чл.
225, ал. 1 КТ за периода на временната неработоспособност.
Както бе прието по-горе в
мотивната част на настоящото решение, правилен е изводът на районния съд, че
извършеното със Заповед № 3-333/19.03.2018 г., издадена от Директора на РУ „Б.П.“
уволнение на ищцата на основание чл.
325, т. 1, ал. 1 КТ е
незаконно. Установено е също така, че в периода от 27.03.2018 г. до 6.07.2018 г. същата е била временно нетрудоспособна и й е бил
разрешен отпуск по болест поради общо заболяване по пет последователно представени болнични листове. За този период работникът/служителят има
право на обезщетение по чл. 162, ал. 3 КТ, но без оглед получил ли
е такова, няма право на трудово възнаграждение. За същият период ищцата е била
неработоспособна и не е могла да реализира доходи от труда си, дори да не е
била незаконно уволнена. Това означава, че за времето от датата на незаконното
уволнение до датата на отпадане състоянието на временна нетрудоспособност – 7.07.2018 г. ищцата няма право на обезщетение по чл.
225, ал. 1 КТ, тъй като няма
причинна връзка между противоправното поведение на работодателя и неполученото
трудово възнаграждение за този период. По същата причина не се дължи и
разликата между полученото от НОИ обезщетение и трудовото възнаграждение. Без
значение е и факта дали
са изплатени обезщетения от НОИ по всички
болнични листове на ищцата. Поради
това ищцата има право на
обезщетение за оставане без работа за времето от 7.07.2018 г. до 27.09.2018 г. или 57
работни дни, тъй като в този
период от време е налице причинна връзка между претърпените вреди и незаконното
уволнение. При месечно трудово възнаграждение, съгласно заключението на вещото
лице в размер на 231,14 лв : 20 дни и
умножено по 57, обезщетението по чл.
225, ал. 1 КТ възлиза на сумата 658,75 лв. В останалата част до пълния предявен размер от 1386,84 лв искът се явява неоснователен и следва да бъде
отхвърлен. Искът се явява основателен за времето от 7.07.2018 г. до 27.09.2018 г. в размер на 658,75 лв. и в тази част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Решението на районния съд в
частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ е правилно
и законосъобразно, постановено при съобразяване на събраните по делото
доказателства и като такова следва да бъде потвърдено.
По частната жалба:
Настоящият състав не споделя развитите в нея съображения, че разпоредбата на чл. 242, ал.1 ГПК изключва обезщетенията по чл.225, ал.1 КТ. Понятието „обезщетение
за работа“ не е
дефинирано в ГПК, поради което обемът му следва да бъде очертан от специалния
закон, уреждащ видовете обезщетения, дължими по трудовото правоотношение –
Кодекса на труда. Присъденото в настоящия случай обезщетение е уредено в раздел
ІІІ на глава Х от КТ, озаглавен „Други видове обезщетения”. То обезщетява пропусната
полза от увеличаване патримониума на ищеца чрез полагане на труд по трудово
правоотношение, поради което следва да се приеме, че има характер именно на
обезщетение, свързано с работа. Поради това правилно и в съответствие с утвърдената съдебна практика съдът е допуснал предварително
изпълнение на
решението в тази му част. В този смисъл са Определение № 210/17.05.2010 г. по ч. гр. д. № 214/2010 г. на ВКС, II Г. О., Определение № 473/27.06.2012 г. по ч. гр. д. № 425/2012 г. на ВКС, IV г. о.
и др.
При изложените съображения като правилни и съобразени със закона, Определение №
3571/17.06.2019 г. и Определение № 3717/25.06.2019 г., и двете постановени по
гр. д. № 3456/2018 г. на РРС, следва да
бъдат потвърдени.
На основание чл. 78, ал.3 ГПК и с оглед изхода от спора
разноските, направени в настоящото производство от въззиваемата Д.С.К. в размер на 900,00 лв., представляващи
адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция, следва да се възложат в тежест на
жалбоподателя.
Мотивиран така Русенският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение № 800/14.05.2019 г., постановено по гр. д. № 3456/2018
г. на Русенския районен съд в частта, в която предявеният от Д.С.К., ЕГН **********
против „Б.П.“ ЕАД, ЕИК *** иск по чл. 225, ал. 1 КТ е уважен за разликата над сумата
658,75 лв. до сумата 1386,84 лв. и за периода от 27.03.2018 г. до 6.07.2018 г. и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Д.С.К., ЕГН ********** против „Б.П.“ ЕАД,
ЕИК ********* иск по чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над сумата 658,75 лв. до
сумата 1386,84 лв. и за периода от 27.03.2018 г. до 6.07.2018 г. като
неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 800/14.05.2019 г., постановено по гр. д.
№ 3456/2018 г. на Русенския районен съд в останалите части.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 3571/17.06.2019 г. и Определение №
3717/25.06.2019 г., и двете постановени по гр. д. № 3456/2018 г. на РРС.
ОСЪЖДА „Б.П.“ ЕАД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр. С., община С., ****, представлявано
от Д. Д. – Г. и.. д. да заплати на Д.С.К.,
ЕГН ********** ***, със съдебен адрес:*** чрез адв. П.Х. *** сумата от 900,00 лв. /деветстотин лева/,
представляващи разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението в частта, с която е
потвърдено допуснатото от първоинстанционния съд предварително изпълнение има
характер на определение и е окончателно, а в останалата част може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: