Р Е Ш Е Н
И Е
№................../..................2021 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД-ВАРНА, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 9-ти съдебен състав, в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети
януари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: НАСУФ ИСМАЛ
при участието
на секретаря Илияна Илиева,
като разгледа
докладваното от съдията
гр. д. № 6188 по описа на РС-Варна
за 2020 г.,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по предявени от „А.з.с.н.в.”
ЕАД, ЕИК ***, против Ю.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***, обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал.
1 от ЗЗД, за приемане за установено със сила на пресъдено нещо в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 272.91 лева –
невърната главница по договор за потребителски кредит от дата 04.11.2016 г.,
сключен между ответника и „П.Ф.Б.“ ООД, ведно със законната лихва върху сумата
от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 14.02.2020 г. до окончателното
погасяване на главницата; 33.34 лева – възнаградителна лихва за периода от 09.04.2017
г. до 31.12.2017 г. по същия горепосочен договор за потребителски кредит; 68.88
лева – мораторна лихва за забава, начислена за периода от 09.04.2017 г. до 13.02.2020
г. върху главницата по същия горепосочен договор за кредит, които суми са
прехвърлени в полза на ищеца с приложение № 1 от 03.05.2019 г. към договор за
цесия от 03.05.2019 г., за които суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 2079/2020 г. по описа на РС-Варна.
Твърди се в
исковата молба, че по заявление на ищеца за процесните суми е
издадена заповед за изпълнение. Срещу заповедта е постъпило възражение в срока по чл. 414 от ГПК, в резултат на което заповедният
съд указал на заявителя да предявяви настоящите установителни искове.
Ищецът сочи, че на датата
04.11.2016г. между кредитор „П.ф.Б.“ ООД и ответника бил сключен договор за кредит,
по силата на който дружеството предоставило на ответника паричен заем в размер
на 400.00 лева. Кредитополучателят се задължил да върне получената сума, ведно
с договорната възнаградителна лихва за ползването, на 60 равни седмични
анюитетни вноски, с договорени размери от 7.98 лева и договорени падежи, с
краен падеж 31.12.2017 г.
Твърди още, че длъжникът направил
няколко плащания, след което преустановил погашенията. С оглед на това и по
правилата на ОУ към договора настъпила предсрочната изискуемост на всички
вноски до края на договора, като кредиторът изпратил и покана. Преди подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК настъпил и крайният падеж на договора на дата
31.12.2017 г.
С оглед на изложеното и липсата на
последващи плащания се твърди, че ответникът дължи на кредитора стойността на
всички непогасени и /предсрочно/ изискуеми месечни анюитетни вноски, включващи
части от главницата и части от възнаградителната лихва, в предявените размери и
периоди, както и законна лихва за забавата в плащанията на анюитетите.
Ищецът поддържа отделно, че с
приложение от 01.08.2018 г. към договор за цесия от 30.01.2017г. и друга цесия
от 01.07.2017г., на ищеца били прехвърлени всички вземания по процесния договор
за кредит, за което длъжникът бил уведомен и което легитимира ищеца. Евентуално
сочи уведомяване за цесията с подаване на заявлението, респ. исковата молба.
Моли за уважаване на исковете и
присъждане на разноски.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор. С него той не
оспорва сключения договор за кредит. Исковете обаче оспорва изцяло по размер и
по основание. В тази връзка оспорва валидността на договора и/или на клаузи от
него(включително които не са предмет на делото) поради сочени нарушения на
чл.11, ал.1, т.11 ЗПК; на чл.22 ЗПК; на чл.10, ал.1 ЗПК; на чл.10а, ал.2 ЗПК;
на 21, ал.1 ЗПК и на чл.16 ЗПК. Оспорва и да е получил надлежната преддоговорна
информация. Оспорва и размера и основанието на начислените лихви и такси, а
също оспорва да дължи законна лихва за след цесията в полза на ищеца. Отделно
оспорва и самата цесия, тъй като към нея вземането не било изискуемо, както и с
оглед неуведомяване за цесията.
Моли за отхвърляне на исковете и за
съдебни разноски, като обективира и искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В
проведеното открито съдебно заседание, ищецът редовно призован, не изпраща
представител, с молба с вх. № 263467 от 18.01.2020 г. поддържа исковата молба и
моли съда да уважи предявените искове като основателни. Отново инвокира
възражение за прекомерност на уговорения в полза на процесуалния представител
на ищеца адвокатски хонорар както в исковото, така и в заповедното
производство.
Ответникът,
редовно призован за същото съдебно заседание, чрез адв. Р. Д. поддържа отговора
на исковата молба, като моли съда да отхвърли предявените искове.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани в исковата молба и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по дело
доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2
от ГПК, приема за установени следните фактически
положения:
Видно е
от присъединеното ч. гр. д. № 2079 по описа за 2020 г. на РС-Варна, ГО, 31-ви
съдебен състав, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК за сумите, предмет
на исковата молба, срещу която е постъпило възражение в срока по чл. 414 от ГПК.
От ищеца
по делото са ангажирани като писмени доказателства Договор за потребителски кредит № * от 04.11.2016 г., сключен
между „П.Ф.Б.“ ООД и ответника. От договора се установява, че кредитодателят е предоставил в
заем на ответника сумата в размер на 400.00 лева. Констатира се още, че
страните са уговорили кредитополучателя да заплаща на кредитодателя
възнаграждение за ползването на заетата сума в размер на уговорената
възнаградителна лихва във фиксиран размер от 78.90 лева, представляваща 31.82 %
годишно, при ГПР 48.1%, като общата сума за връщане е 840.09 лева, включваща
освен заетата сума и договорната лихва и таксата „услуга Кредит у дома“ –
341.19 лева и таксата „оценка на досие“ – 20.00 лева. Видно от чл. 27 от
договора същият служи като разписка за получаването на заетата сума от
ответника. Установява се още, че ответникът се задължил да погаси кредита
посредством 60 бр. седмични анюитетни погасителни вноски всяка една в размер от
14.01 лева с изключение на последната в размер от 13.50 лева, като падежът на
първата вноска е на 13.11.2016 г., а следващите вноски е уговорено да се плащат
всяка сряда.
Приет е
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 01.07.2017 г., сключен
между „П.Ф.Б.“
ООД като цедент и „И. А. М.“
АД като цесионер /л. 15 и следв./, както и Потвърждение за сключения договор за
цесия, от който е видно, че процесното вземане е предмет на рамковия договор,
както и че цедентът е потвърдил извършеното частно правоприемство, а от
представеното пълномощно /л. 36/, че овластява цесионера да доведе до знанието
на ответника за факта на новия кредитор.
Видно от
представеното Приложение № 1, подписано на 01.08.2018 г. /л. 25/ към Рамков
договор за цесия от 30.01.2017 г. /л.
20/ новият кредитор „И. А. М.“ АД е прехвърлило своите вземания спрямо
ответника на „А.за к.на п. з.“ АД, като частното правоприемство е потвърдено от
цедента /л. 24/. Видно от упълномощителната сделка /л. 35/ цедентът е овластил
цесионера да уведоми длъжника за правопрехвърлителната сделка.
По
делото е представен и трети договор за цесия /л. 27/, сключен на 03.05.2019 г.
между „А.“ ЕООД и „А.“ ЕАД и приложение № 1 от 03.05.2019 г. /л. 33/, от които
се установява поредното прехвърляне на процесното вземане спрямо ответника в
полза на ищеца. Представени са потвърждение за правопрехвърлителната сделка /л.
32/ и пълномощно /л. 34/ установяващо овластяването на ищеца да уведоми
длъжника за факта на новия титуляр на вземането.
Към
исковата молба са приложени и уведомителни писма, изхождащи от упълномощените
цесионери, адресирани до длъжника-ответник, които видно от представената
обратна разписка /л.41/ не са потърсени от ответника.
От
заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че ответникът към настоящия момент е погасил 305.09 лева, от които
127.09 лева – за главница; 45.56 лева – за договорни лихви; 7.26 лева – за
такса „оценка на досие“ и 125.18 лева – за такса „услуга у дома“. Размерът на
непогасената главница е 272.91 лева, на договорната лихва – 33.34 лева за
периода от 14.04.2017 г. до 29.12.2017 г., а на мораторната лихва за периода от
09.04.2017 г. до 13.02.2020 г. – 68.44 лева.
При така
установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:
Не се спори по делото, че в полза
на ищеца срещу ответника е издадена по реда на чл. 410 от ГПК заповед за
изпълнение за претендираните суми, срещу която е постъпило
в срока по чл. 414 от ГПК възражение за недължимост и в изпълнение указанията на съда
заявителят в законоустановения преклузивен срок е предявил иск за установяване
на вземанията
си, което поражда правния интерес
за ищеца от водене на настоящото производство и неговата допустимост.
За успешното провеждане на
предявените искове, ищецът следва да установи в процеса по несъмнен начин в
условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните елементи от
фактическия състав на договорната отговорност: 1./ валидно учреденото
облигационно правоотношение; 2./ точното
изпълнение на договорните си задължения – предоставянето на кредитната главница в полза на
кредитополучателя; 3./ изпадането в забава на длъжника; 4./ настъпването на
изискуемостта на неплатените анюитетни задължения; 5./ размера на предявените граждански
притезания. Следва също да докаже сключването на валиден договор за цесия с
предмет исковите вземания, за който договор длъжникът е редовно уведомен.
В тежест на
ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, а при установяване на
горното – че е погасил задълженията си по договора. В тежест на ответника е и да
докаже всички свои правоизключващи, правоотлагащи и правопогасяващи възражения.
Не се спори между страните, а
и от представения договор за кредит по несъмнен начин се установява, че между
страните е учредена
облигационна връзка. Изпълнението на
договорното задължение от страна на кредитодателя се установява също от самия
договор, доколкото чл. 27 от правната сделка има характер на разписка
и удостоверява неизгоден за издателя му факт – получаването на заетата сума от
ответника в брой.
В отговора на
исковата молба е инвокирано възражение за нищожност на договора поради обстоятелството, че не е спазена разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗЗП. Съгласно цитирания законов
текст договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
информация за условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В конкретния
случай към договора не е приложен погасителен план. Видно обаче от графа „Общ
размер на дължимата сума“ договорът съдържа данни касателно общия размер на
дължимата сума – 840.09 лева; броя вноски – 60 бр.; периодичността – всяка
седмица; датите на плащане – всяка сряда; размер на вноската – 14.01 лева
/последната 13.50 лева/; датата на първото седмично плащане – 13.11.2016 г.
Съдът счита, че погасителният план е инкорпориран в самия договор, а липсата на
данни относно последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, не влече след семе си
незаконосъобразността на погасителния план, доколкото такава информация е
предвидено да се съдържа в случаите, при които уговорения лихвен процент е
променлив, а в конкретния случай същият е фиксиран.
Твърденията
за нищожност на договора поради неспазване на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК са недоказани въпреки
указаната тежест. За да се установи твърдението, че шрифтът, с който са
записани елементите от договора е по-малък от 12, са необходими специални
знания, доколкото в конкретния случай този факт не може да бъде установен с
окомер, още повече, че външният вид на писмените знаци, посредством които са
записани съществените и допълнителни елементи от съдържанието на договора,
зависи и от специфичното художествено оформление на типографските символи.
Ето защо съдът счита, че между
страните е учредено валидно облигационно правоотношение въз основа на процесния
договор за потребителски кредит.
Възраженията
за нищожност на отделните клаузи от договора, а именно тези, от които
произтичат вземанията за такси „кредит у дома“ и „оценка на досие“ са
основателни и се споделят от съда, за които е нужно да се спомене, че съдът
следи служебно по арг. от чл. 7, ал. 3 от ГПК.
Предвидената
„такса за оценка на кредитното досие“, следва да се квалифицира като уговорена
отнапред компенсация за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника,
които кредиторът би понесъл поради невъзможност за погасяване на заетата сума,
а не за неполучена договорена престация. Ето защо вредите,
компенсирани с тази такса не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен
отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче
противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да
оцени сам платежоспособността на потребителя /чл. 16 от ЗПК/ и да предложи добросъвестно цена за
ползване /възнаградителна
лихва/, съответна на
получените гаранции. Такава уговорка поражда
значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си
позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане, без това
оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията
на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско
кредитиране /чл. 19 от
ЗПК/. Представянето като „такса за
оценка на кредитното досие“ явно цели отклоняване на
кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий,
ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка, което
обуславя извода за нищожност на процесната клауза на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, доколкото се цели
заобикаляне разпоредбата на чл. 16 от същия нормативен
акт.
Отделно, уговорената такса „Кредит У дома““, включваща - доставка на заетата сума в
брой по местоживеене на длъжника и услуга по седмично събиране на вноските по
кредита също по местоживеене на последния - противоречи пряко на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която забранява кредиторът да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита, а предоставянето на заемната сума, респективно събирането на дължимите
вноски, безспорно са типични действия по управление и усвояване на кредита и
съставляват присъщ за основния предмет на договора, а не допълнителен разход. Ищецът посочва, че тези такси са възникнали в резултат на уговорена допълнителна
услуга, но самото естество на действията на кредитора, посочени като съдържание
на тази предоставена на кредитополучателя престация, изключва квалификацията им
като допълнително благо, за което да е обосновано насрещно възнаграждение. Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл.
19 ал. 3 и чл. 33 от ЗПК
налагат извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора,
предоставящ потребителски кредит на условия, при които освен обявената
договорна лихва и обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други
плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, свързани със
събирането, респ. управлението на кредита. Възстановяването на разходите по събиране на дълга не може да се
включва в ГПР, именно защото размерът им зависи от конкретните, а не абстрактно предвидени при сключване
на договора, разноски.
Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран
по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност
несъмнено придава и на двете клаузи неустоечен характер.
Наред с изложеното, следва да се отбележи, че уговарянето на
задължение за заплащане на тези такси противоречи и на добрите нрави. Видно от претендирания размер при отпуснат кредит в
размер на 400.00 лева,
търсените такси за допълнителни услуги достигат 361.19 лева, което е в
противоречие с императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Ето
защо крайният извод на съда е, че клаузите за такси „кредит у дома“ и „оценка на досие“ са нищожни, поради което и внесената от ответника сума в общ размер на 132.44 лева, установена от заключението на вещото лице по ССчЕ, послужила за погасяване на проценсите такси, следва да се отчете при изчисляване на
дължимия остатък от
заетата сума и произтичащите от нея акцесорни задължения, имайки предвид недължимостта
на таксите.
Съгласно чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, когато
изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват
се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. Т.е. към настоящия момент при
отчитане нищожността на клаузите за такси и цитираната разпоредба вземанията за
договорна и мораторна лихва са погасени изцяло, а остатъкът от главницата
възлиза на 242.69 лева.
Пред съда
е поставен за разглеждане и въпросът за това дали кредиторът надлежно е уведомил длъжника за извършеното частно правоприемство. Установеното
в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането е изпълнено чрез връчване на препис от исковата молба
ведно с уведомлението за цесия на ответника чрез неговия процесуалния представител. Трайната и последователна съдебна практика приема,
че цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от длъжника-ответник,
макар и като приложение към исковата молба на цесионера-ищец, следва да бъде съобразено
от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Ето защо, съдът намира за неоснователни
възраженията на ответника, свързани с липсата на надлежно уведомяване
на ответника за извършената цесия. Процесната цесия има действие за длъжника и тъй
като не се твърди той да е извършил плащане на прехвърлените суми в полза н.стария кредитор, то ищецът - цесионер „А.з.с.на в.“ ЕАД се явява носител на тези вземания.
Размерите на предявените граждански
притезания се установяват по несъмнен начин от експертното заключение по
назначената ССчЕ.
В заключение съдът счита, че претенцията на ищеца по обективно
кумулативно съединените положителни установителни искове е частично основателна и следва да бъде уважена касателно главницата в размера от
242.69 лева. Основателността на главното вземане обуславя
дължимостта и на произтичащото от него акцесорно задължение за обезщетение за
забава в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 14.02.2020 г. до окончателното погасяване на задължението.
Исковете следва да бъдат отхвърлени
като неоснователни относно договорната лихва в размер от 33.34 лева и
мораторната лихва в размер от 68.88 лева, както и относно сумата от 30.22 лева,
представляваща горницата над уважения размер до претендирания - главница.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход от делото в полза на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да се присъдят сторените
разноски съразмерно с уважената част от предявените искове както в исковото,
така и в заповедното производтсво по арг. от т. 12 от ТР № 4/2013 г. по описа
на ОСГТК на ВКС, чийто общ размер възлиза на 323.47 лева, от които: 48.52 лева
– разноски сторени в хода на ч. гр. д. № 2079 по описа за 2020 г. на РС-Варна,
ГО, 31-ви съдебен състав, включващи държавна такса – 16.17 лева и
юрисконсултско възнаграждение – 32.35 лева и 274.95 лева – разноски по
настоящото исково производство – за държавна такса, депозит за вещо лице и
юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правна помощ в размер на 100.00
лева, имайки предвид действителната фактическа и правна сложност на делото и
обема на оказаната правна помощ и съдействие от процесуалния представител на
ищцовото дружество.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в
полза на ответника също следва да се присъдят сторените съдебно-деловодни
разноски съразмерно с отхвърлената част от предявените граждански притезания.
Възражението за прекомерност е частично основателно. За оказаната в хода на
заповедното производство правна помощ и съдействие от процесуалния представител
на ответника, която се изчерпва единствено с подаването на бланкетно
възражение, следва да се определи адвокатски хонорар в размер на 50.00 лева по
правилата на чл. 6 - в частност т. 5 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. В същото време адвокатският хонорар, претендиран в
хода на настоящото исково производство, е в минимално предвидения по чл. 7, ал.
2, т. 1 от Наредбата размер. С оглед
отхвърлената част от иска в полза на ответника следва да се присъдят
разноски в общ размер от 123.61 лева, от които 17.65 лева – адвокатски хонорар за
заповедното производство и 105.96 лева – адвокатски хонорар за исковото
производство.
Водим от горните мотиви, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 вр. чл. 240,
ал. 1 от ЗЗД, в отношенията между страните, че Ю.Г.М., ЕГН **********, с адрес: *** ДЪЛЖИ
на „А.з.с.на в.” ЕАД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление *** сумата в размер от 242.69 лева – невърната главница по договор за потребителски кредит № * от дата 04.11.2016
г., сключен между ответника и „П.Ф.Б.“ ООД, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 14.02.2020
г. до окончателното погасяване на задължението, които суми са прехвърлени в
полза на ищеца с приложение № 1 от 03.05.2019 г. към договор за цесия от 03.05.2019
г., за която сума е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2079/2020 г.
по описа н.РС-Варна, КАТО
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.з.с.на в.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление *** против Ю.Г.М., ЕГН **********,
с адрес: *** положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за следните суми: 30.22 лева, представляваща горницата над приетия за установен размер от 242.69
лева до претендирания размер от 272.91 лева – невърната главница по
договор за потребителски кредит № * от дата 04.11.2016 г., сключен между
ответника и „П.Ф.Б.“ ООД, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК в съда – 14.02.2020 г. до окончателното погасяване на
задължението; 33.34 лева –
възнаградителна лихва за периода от 09.04.2017 г. до 31.12.2017 г. по същия
горепосочен договор за потребителски кредит; 68.88 лева – мораторна лихва за забава, начислена за периода от 09.04.2017
г. до 13.02.2020 г. върху главницата по същия горепосочен договор за кредит,
които суми са прехвърлени в полза на ищеца с приложение № 1 от 03.05.2019 г.
към договор за цесия от 03.05.2019 г., за които суми е издадена заповед по чл. 410
от ГПК по ч.гр.д. № 2079/2020 г. по описа на РС-Варна.
ОСЪЖДА, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, Ю.Г.М., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „А.з.с.на в.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление *** сумата в общ размер на 323.47 лева, от които:
-
48.52 лева – разноски сторени в хода на
ч. гр. д. № 2079 по описа за 2020 г. на РС-Варна, ГО, 31-ви съдебен състав,
включващи държавна такса – 16.17 лева и юрисконсултско възнаграждение – 32.35
лева;
-
274.95 лева – разноски сторени в хода на
настоящото исково производство – за държавна такса, депозит за вещо лице и
юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, „А.з.с.на в.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление *** ДА ЗАПЛАТИ на Ю.Г.М., ЕГН **********, с адрес: *** сумата в общ размер на 123.61 лева,
от които:
-
17.65 лева – адвокатски хонорар по ч.
гр. д. № 2079 по описа за 2020 г. на РС-Варна, ГО, 31-ви съдебен състав;
-
105.96 лева – адвокатски хонорар по
настоящото исково производство;
РЕШЕНИЕТО
подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Варна в двуседмичен срок
от съобщението.
Препис от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: