№ 3527
гр. С, 01.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20241110124963 по описа за 2024 година
Предявен е иск от Д. З. Ю., ЕГН: **********, адрес: гр. Л., ул. „А.“ № 1, ет. 3,
ап. 6, срещу Министерство на правосъдието, Булстат: ********, адрес: гр. С, ул. „С“ №
1, по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 7642,00 лв., представляваща обезщетение за имуществени
вреди, претърпени вследствие от незаконосъобразен отказ за вписване, постановен от
А. К. К., ЕГН: **********, адрес: гр. П, ул. „Т.“ № 11, ет. 2, ап. 4, в качеството й на
съдия по вписванията при РС-П с Определение № 15 от 07.07.2023 г., отменено с
Определение № 4234/21.12.2023 г. по к. ч. гр. д. № 3519/2023 г. на ВКС, и изразяващи
се в следното:
25,00 лв. – платена държавна такса по сметка на ОС – П на основание чл. 16
ТДТССГПК съгласно документ № *********/11.07.2023 г., ведно със законната
лихва от 11.07.2023 г. до изплащане на вземането;
1,00 лв. – платена такса за нареден превод съгласно документ №
*********/11.07.2023 г., ведно със законната лихва от 11.07.2023 г. до изплащане
на вземането;
400,00 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение на адв. Р. Н. Р. от АК –
П по договор за правна защита и съдействие от 11.07.2023 г. за изготвяне на
частна жалба срещу Определение № 15/07.07.2023 г. на съдия по вписванията
при РС – П, ведно със законната лихва от 11.07.2023 г. до изплащане на
вземането;
15,00 лв. – платена държавна такса по сметка на ВКС на основание чл. 19
ТДТССГПК съгласно документ № ***********/01.08.2023 г., ведно със
законната лихва от 01.08.2023 г. до изплащане на вземането;
1,00 лв. – платена такса за нареден превод съгласно документ №
***********/01.08.2023 г., ведно със законната лихва от 01.08.2023 г. до
изплащане на вземането;
1200,00 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение на адв. Р. Н. Р. от АК –
П по договор за правна защита и съдействие от 01.08.2023 г. за касационно
1
обжалване на Определение № 1130/21.07.2023 г. по в.ч.гр.д. № 508/2023 г. на ОС
– П, ведно със законната лихва от 01.08.2023г. до изплащане на вземането;
6000,00 лв. – заплатена неустойка по т. 5.1., б. „а“ от предварителен договор за
покупко-продажба от 30.05.2023 г., ведно със законната лихва от 31.07.2023 г. до
изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че с молба вх. № 7034/07.07.2023 г. поискал от Служба по
вписванията – П заличаване на две вписани възбрани съответно от 2013 г. и 2020 г.,
наложени върху собствения му ап. 27, находящ се в гр. П, ул. „Т“ № 29, ет. 5, но с
Определение от 07.07.2023 г. съдията по вписванията отказал поисканото заличаване
поради следните съображения: първо, не била заплатена в пълен размер дължимата
държавна такса от 15 лв. за заличаване на две възбрани, но съдията по вписванията
погрешно приел, че внесената държавна такса е 10 лв.; не била подадена отделна
молба за всяко от поисканите заличавания, въпреки че липсвало такова законово
изискване, като в случая се касаело не за ново вписване, а за заличаване на вече
вписано обстоятелство; второ, не било представено надлежно удостоверение съгласно
чл. 31 ПВ от надлежно учреждение, че вписването може да се заличи, въпреки че в
молбата от 07.07.2023 г. изрично била посочена разпоредбата на чл. 433, ал. 4 ГПК
като основание за заличаване на възбраните. Сочи, че сторил разноски пред ОС – П и
съответно ВКС за обжалване на постановения отказ на съдията по вписванията и на
Определение от 21.07.2023 г. на ОС – П, с което отказът бил потвърдено поради това,
че не било спазено горецитираното правило на чл. 31 ПВ. Освен вредите във връзка с
въззивното и касационното обжалване на процесния отказ пертърпяла и имуществени
вреди поради неизпълнение на задължения по предварителен договор за продажба на
горепосочения имот, по силата на който поел задължение в 2-месечен срок считано от
30.05.2023 г. да прехвърли на купувача по същия договор имота без каквито и да е
тежести – свободен от права на трети лица. Така ищецът върнал полученото капаро по
договора и заплатил неустойка от 6000 лв. на купувача по предварителния договор,
което било в пряка връзка с незаконосъобразния процесен отказ, за който отговорност
носи ответното министерство на основание чл. 49 ЗЗД, тъй като съдиите по
вписванията били назначавани въз основа на конкурс от министъра на правосъдието.
В срока по чл. 131 ГПК ответното министерство оспорва иска като недопустим,
тъй като разноските в охранителното производство, а не в спорните съдебни
производства, каквото било производството по заличаване на вписаните възбрани,
остават за сметка на молителя, включително и при обжалване на актовете в това
производство. Оспорва иска по основание и размер при липса на всички елементи от
фактическия състав на чл. 49 ЗЗД с твърдения, че съдията по вписванията извършил
законосъобразна преценка за неоснователността на поисканото заличаване, като
спорният отказ не се намирал в причинно-следствена връзка с твърдяната от ищеца
вреда. Ищецът бил държавен съдебен изпълнител с опит в граждансия процес и
действията на съдията по вписванията не са в причинна връзка с взетото от него
решение да ползва адвокатска правна помощ, а заплатеното адвокатско
възнаграждение по частната жалба от 1200 лв. било прекомерно съгласно чл. 11
НМРАВ. Не били доказани действително претърпени вреди от ищеца. Ищецът
доброволно заплатил неустойка, която била изначално недължима по изложени
съображения относно това, че ищецът поел невъзможно за изпълнение съгласно
българското законодателство задължение, имайки предвид и че предварителният
договор бил развален по право на 19.02.2024 г. с прехвърлянето на процесния имот на
трето лице, когато изпълнението на договора станало обективно невъзможно, а не
2
била уговорена неустойка за вреди поради разваляне на същия договор. Неустоечната
клауза била нищожна като противоречаща на добрите нрави още при сключването на
предварителния договор, тъй като основната й цел била да доведе до неоснователно
обогатяване за сметка на купувача по договора. Ответникът не можел да бъде обвързан
от мотивите на определението на ВКС, с което процесният отказ бил отменен, като
тази отмяна не формирала сила на пресъдено нещо относно процесуалната
незаконосъобразност на отмененото действие като противоправно, вредоносно и
виновно, за които предпоставки съдът по деликтния иск следвало да извърши
самостоятелна преценка. Прави възражение за съпричиняване на процесните вреди в
размер на 100 % от страна на ищеца, тъй като същият заплатил доброволно недължима
неустойка и адвокатско възнаграждение в необосновано големи размери.
В срока по чл. 131 ГПК ответното министерство прави искане за привличане на
съдията по вписванията, постановил процесния отказ, като подпомагаща страна и
предявява обратен иск по чл. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗЗД срещу него – А. К. К., ЕГН:
**********, адрес: гр. П, ул. „Т.“ № 11, ет. 2, ап. 4, за заплащане на сумата от 500 лв.,
представляваща регресно вземане за обезщетение за претърпени от първоначалния
ищец Д. З. Ю. имуществени вреди, подробно описани по-горе, вследствие от
незаконосъобразен отказ за вписване, постановен от ответницата в качеството й на
съдия по вписванията при РС-П с определение № 15 от 07.07.2023 г., предявен като
частичен иск от вземане в общ размер на 7 642 лв., ведно със законната лихва от
15.07.2024 г. до изплащане на вземането, а при условията на евентуалност - за
заплащане на сумата в онзи размер, заплатен от ответното министерство на
първоначалния ищец при частично уважаване на първоначалната претенция.
Ищецът по обратния иск твърди, че при ангажиране на неговата отговорност по
реда на чл. 49 ЗЗД, същият има право на регрес по чл. 54 ЗЗД срещу ответницата К.,
доколкото същата в качеството й на съдия по вписванията следвало да носи пълна
имуществена отговорност за сумата на обезщетението, което възложителят на работата
е платил.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата по обратния иск А. К. оспорва иска по
изложени съображения. На първо място сочи, че Министерството на правосъдието не е
неин работодател и тя няма пасивна легитимация да отговаря по предявения иск.
Второ, извършените от нея действия (отказ за вписване) били в рамките на
нормативно предвидените й правомощия. В този смисъл, отмяната на постановения от
нея отказ за вписване по реда на инстанционния контрол не можело да се квалифицира
като незаконно. Отделно от това въпросният акт, както всички други постановени по
реда на ГПК, бил постановен по вътрешно убеждение, поради което въпросът за вина,
независимо от нейната форма, не можело да бъде поставен. Твърди, че е изпълнила
вменените й със закон функции, като е извършила собствена преценка за
основателност на подаденото от първоначалния ищец заявление, стигнала е до извод за
неоснователност на същото и отказала да извърши поисканото вписване. Сочи, че
действията по извършване на правна преценка, какъвто бил конкретният случай, не
представляват и не следва да се разглеждат като противоправни по см. на чл. 49 ЗЗД,
независимо дали тази преценка е правилна, или не. На трето място, твърди, че не са
налице елементите от деликтния фактически състав – противоправно поведение, вреда,
причинно-следствена връзка между тях и вина, като излага подробни съображения в
тази насока. Оспорва първоначалният ищец да е заплатил твърдяната неустойка, като
твърди, че представените в тази връзка предварителен договор и разписка са съствени
с оглед нуждите на настоящия процес. В условията на евентуалност прави възражение
3
за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на първоначалния ищец. Ето защо
моли съда да постанови решение, с което да отвхърли предявения първоначален и
обратен иск. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа страна:
За основателността на главния иск ищецът следва да докаже: подаване на молба
на съответна дата за заличаване на две вписани възбрани; отказ на съответен съдия по
вписванията и неговото обжалване на две съдебни инстанции, ведно с отмяната на
процесния отказ от ВКС; заплащане на разходи във връзка с въззивното и
касационното обжалване в размерите, сочени в исковата молба; сключване на
процесния предварителен договор със соченото в исковата молба съдържание и
заплащане на неустойка от 6000 лв. поради неизпълнено задължение за прехвърляне
на процесен апартамент в съответен срок на купувача по същия договор; възлагане от
страна на ответника на съдията по вписванията да се произнася по искания за
заличаване на вписани възбрани; противоправно деяние на изпълнителя; вреди в
съответен размер, настъпили за ищеца; причинна връзка между противоправното
деяние и вредите; вина, която се предполага до доказване на противното. В тежест на
ответника е при установяване на горните обстоятелства да докаже погасяване на
дълга, както и своите възражения, включително извършването от страна на
първоначалния ищец на действия или бездействия, с които е допринесъл за
настъпването на вредоносния резултат (съпричиняване).
За основателността на обратния иск ищецът по него следва да докаже: -
наличието на валидно правоотношение между страните по него, по силата на което
ответницата заема длъжността „съдия по вписванията“; - настъпила вреда, за която
ищецът отговаря и която е причинена от ответницата по обратния иск в резултат от
виновно и противоправно действие, както и размера на вредите, доколкото те са пряка
и непосредствена последица от процесния отказ за заличаване на вписани възбрани и
са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението; - че Министерство на
правосъдието е заплатило или, респ. осъдено да заплати обезщетение за вреди,
причинени от противоправно поведение на ответницата. В тежест на ответника по
обратния иск е при установяване на горните обстоятелства да докаже погасяване на
дълга, както и своите възражения, включително извършването от страна на
първоначалния ищец на действия или бездействия, с които е допринесъл за
настъпването на вредоносния резултат (съпричиняване).
С Постановление за възлагане на недвижим имот от 24.04.2023 г. на ЧСИ Н В с
рег. № 814 в КЧСИ., влязло в сила на 09.05.2023 г., след проведена публична продан по
изп. дело № 20228140400067 по описа на ЧСИ В., апартамент № 27, находящ се в гр.
П, ж.к. „С“, ул. „Т“ № 29, ет. 5, представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор **********.27, е възложен на обявения за купувач с протокол от
19.04.2023 г. Д. З. Ю. за предложената цена за имота в размер на 41906 лв., платена
изцяло.
На 07.07.2023 г. е подадено заявление с вх. № 7034 до Служба по вписванията
при РС-П за заличаване на възбрани върху недвижим имот, вписани под № 158, том II,
2013 г. на Служба по вписванията – гр. П и № 65, том IV, 2020 г. на Служба по
вписванията – гр. П.
С Определение № 15 от 07.07.2023 г., постановено от съдия по вписванията А.
К. К. от Служба по вписванията при РС-П, е отказано заличаването на двете възбрани
4
поради следните съображения: първо, молбата съдържа искане за заличаване на две
възбрани, като за всяка от възбраните следва да бъде подадена отделна молба за
заличаване, окомплектована с необходимите документи; второто съображение е
свързано с приложението на чл. 31, ал. 1 ПВп, съгласно която заличаването на
възбрана се извършва по писмено нареждане на учреждението или длъжностното
лице, което е наложило възбраната, или пред което е представена гаранцията или
обезпечението; посочено е, че в конкретния случай не е представено нареждане на
съдебния изпълнител за заличаване на вписаните възбрани, като дори да се приеме, че
е налице хипотезата на чл. 31, ал. 2 ПВп, към молбите би следвало да бъде приложено
удостоверение от надлежното учреждение – в случая ЧСИ Д. Ц и ЧСИ П. Д, че
вписването може да се заличи; трето, минималната такса за заличаване е в размер на
10 лв., като за заличаване на двете възбрани се дължи общо 20 лв., а са представени
доказателства за платена държавна такса в размер на само 10 лв.
От приложеното към настоящото дело в. ч. гр. д. № 508/2023 г. по описа на
Окръжен съд - П е видно, че същото е образувано по подадена от Д. З. Ю., чрез адв. Р.
Р. от АК – П, частна жалба с вх. № 15/11.07.2023 г. срещу отказа за заличаване,
постановен с определение № 15/07.07.2023 г. на съдията по вписванията от Служба по
вписванията при РС-П. Същият е претендирал и присъждане на разноски за държавна
такса и адвокатско възнаграждение. Към жалбата е приложено преводно нареждане с
номер на документа ********* и референция 000PCWB2319***** от 11.07.2023 г.,
видно от който ищецът е заплатил в полза на ОС – П държавна такса за обжалването
на отказа в размер на 25 лв. Освен доказателства за плащането на дължимата държавна
такса, към жалбата са приложени и пълномощно и договор за правна защита и
съдействие от 11.07.2023 г., сключен между ищеца Д. З. Ю. и адв. Р. Р., видно от който
за обжалването на отказа на съдията по вписванията при РС-П, постановен с
определение № 15/07.07.2023 г., ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лв. Приложено е и доказателство за плащане на държавна такса от
ищеца в полза на Агенция по впсиванията в размер на 15 лв. с основание „заличаване
на 2 броя възбрани“. По в. ч. гр. д. № 508/2023 г. по описа на ОС-П е постановено
определение № 1130/21.07.2023 г., с което съдът е потвърдил определение №
15/07.07.2023 г. на съдията по вписванията от Служба по вписванията при РС-П.
Въззивният съд е приел, че обжалваният отказ е правилен. Посочил е, че
законосъобразно съдията по вписванията се е позовал на чл. 31 ПВп и е приел, че
жалбоподателят не е представил изискуемите се от чл.31, ал. 2 ПВп удостоверения,
което се установява от искането за заличаване, находящо се на л. 10 от делото.
Посочил е още, че съгласно разпоредбата на чл.433, ал. 4 ГПК заличаването на
възбраните има действие занапред, но актуалната съдебна практика на ВКС на РБ,
обективирана в определение № 192/13.02.2023 г. по ч. гр. д. № 4099/2022 г. на I-во г. о.
и определение № 381/10.03.2023 г. по ч. гр. д. № 4378/2022 г. на I-во г. о., приема, че в
хипотезата, при която един имот е изнесен на публична продан в изпълнително
производство и е възложен с влязло в сила постановление от съдебния изпълнител,
при действието на разпоредбата на чл. 433, ал. 4 ГПК по искане на купувача от
публичната продан може да бъде заличена възбрана, наложена в друго изпълнително
производство, ако същата не е обезпечителна. Посочил е, че при подаване на
заявлението молителят следва да представи доказателства, че възбраната, чието
заличаване иска, е наложена в изпълнително производство, образувано въз основа на
представен изпълнителен лист или друго изпълнително основание, или да посочи
вписания акт, за да може съдията по вписванията да установи, че възбраната не е
обезпечителна. Съдът е приел, че с искането за заличаване жалбоподателят не е
5
представил такива удостоверения, а от възбраните /на л. 13 и л. 14 от делото/ се
установява, че и двете са за обезпечаване на вземанията на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД по изпълнителни дела на
ЧСИ Д. Ц и ЧСИ П. Д. По тези съображения съдът е приел, че възбраната, която е
наложена по друго изпълнително дело, не може да бъде заличена.
От приложеното към настоящото дело к. ч. гр. д. № 3519/2023 г. по описа на
Върховен касационен съд е видно, че същото е образувано по подадена от Д. З. Ю.,
чрез адв. Р. Р. от АК – П, касационна частна жалба с вх. № 7459/02.08.2023 г. срещу
определение № 1130/21.07.2023 г. по в. ч. гр. д. № 508/2023 г. по описа на ОС-П. Към
жалбата е приложено преводно нареждане с номер на документа
IBD20230801065658391 и референция 000PCWB232130370 от 01.08.2023 г., видно от
който ищецът е заплатил в полза на ВКС държавна такса за обжалването на
определението на ОС-П в размер на 15 лв. Освен доказателства за плащането на
дължимата държавна такса, към жалбата са приложени и пълномощно и договор за
правна защита и съдействие от 01.08.2023 г., сключен между ищеца Д. З. Ю. и адв. Р.
Р., видно от който за обжалването на определение № 1130/21.07.2023 г. по в. ч. гр. д. №
508/2023 г. по описа на ОС-П ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер
на 1200 лв. По к. ч. гр. д. № 3519/2023 г. по описа на Върховен касационен съд е
постановено определение № 4234/21.12.2023 г., с което съдът е отменил определение
№ 1130/21.07.2023 г. по в.ч.гр.д. № 508/2023 г. на ОС – П и определение №
15/07.07.2023 г. на съдия по вписванията от Служба по вписванията при РС – П. С
посоченото определение ВКС е разпоредил да се извърши заличаване на възбрани,
вписани с № 6465/29.04.2013г., том 2, акт 158 по описа на Служба по вписванията при
РС-П, наложена от ЧСИ Д Ц с рег. № *** по изп. дело № 2013***0400181, и с №
9933/15.10.2020 г., том 4, акт 65 по описа на Служба по вписванията при РС-П,
наложена от ЧСИ П Д с рег. № 755 по изп. дело № 20127550400135, върху недвижим
имот, съставляващ апаратамент № 27, находящ се в гр. П, жилищен комплекс „С“, ул.
„Т“ № 29, ет. 5, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор
**********, построена в поземлен имот с идентификатор 56722.654.426, състоящ се от
две стаи, кухня-бокс, баня с тоалетна, със застраоена площ от 36,11 кв. м., при съседи
съгласно кадастрална схема: на същия етаж: **********.28, под обекта:
**********.19, над обекта: **********.35, заедно с 0,7683% ид.ч. от общите части на
сградата и общите поммещения, 1389 кв.м. от правото на строеж върху държавна земя
кв. 24 по плана на гр. П. Определението на ВКС, доколкото не подлежи на обжалване,
е влязло в сила на 21.12.2023 г. ВКС е посочил, че в съдебната практика (определение
№ 192/13.02.2023 г. по ч. гр. д. № 4099/2022 г. на ВКС, І г. о., и определение №
381/10.03.2023 г. по ч. гр. д. № 4378/2022 г. на ВКС, I г. о.), се приема, че в хипотеза,
при която един имот е изнесен на публична продан в изпълнително производство и е
възложен с влязло в сила постановление от съдебния изпълнител, при действието на
разпоредбата на чл. 433, ал. 4 ГПК по искане на купувача от публичната продан може
да бъде заличена възбрана, наложена в друго изпълнително производство, ако същата
не е обезпечителна. Посочил е, че при подаване на заявлението молителят следва да
представи доказателства, че възбраната, чието заличаване иска, е наложена в
изпълнително производство, образувано въз основа на представен изпълнителен лист
или друго изпълнително основание, или да посочи вписания акт, за да може съдията
по вписванията да установи, че възбраната не е обезпечителна. Разяснено е също, че в
хипотеза, при която върху един и същи имот по искане на взискателите са наложени
възбрани по няколко изпълнителни дела и по едно от тях е проведена публична продан
на имота, като постановлението за възлагане е влязло в сила, ако взискателите по
6
останалите изпълнителни дела са се присъединили в изпълнителното производство, по
което се извършва публичната продан по реда и в сроковете по чл. 456 ГПК,
вземанията им ще бъдат включени в извършеното след провеждането на публичната
продан разпределение и в този смисъл получената от проданта на имота сума ще
послужи за удовлетворяване (изцяло или отчасти) и на техните вземания. Но дори
взискателите по останалите изпълнителни дела да не са се присъединили в това
изпълнително производство, след извършената и приключила публична продан не
съществува възможност по останалите изпълнителни дела изпълнението да бъде
насочено върху същия имот, тъй като този имот вече не е собственост на длъжника, а
принадлежи на купувача от публичната продан, който го е придобил на основание,
противопоставимо на тези взискатели. Посочено е, че следва да бъде съобразена и
разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 5, съгласно която изпълнителното производство се
прекратява, когато посоченото от взискателя имущество не може да бъде продадено.
Върху имот, който е собственост на лице, различно от длъжника, и е придобит на
основание, което е противопоставимо на взискателите по тези изпълнителни дела, не
може да бъде насочено принудително изпълнение, от което следва изводът, че
наложената в тези изпълнителни производства възбрана не брани правата на
взискателите по тях след приключването на публичната продан. Посочено е и това, че
права на трети лица и след приключването на публичната продан продължава да брани
обезпечителната възбрана, наложена в производство по чл. 389, респ. чл. 390 ГПК, тъй
като при тази възбрана възможността принудително изпълнение да бъде насочено
върху възбранения имот е в пряка зависимост от обстоятелството дали към момента на
предприемането на изпълнителните действия имотът е собственост на длъжника, вкл. в
хипотеза, при която след влизане в сила на постановлението за възлагане длъжникът
отново придобие правото на собственост върху имота. Т. е., ако възбраната все още не
е послужила по смисъла на чл. 31, ал. 2 ПВп, тя не може да бъде заличена по искане на
заинтересованото лице. Предвид така формираната актуална съдебна практика, според
която и след приключването на публичната продан продължава да брани права на
трети лица обезпечителната възбрана, наложена в производство по чл. 389, респ. чл.
390 ГПК, отнесена към настоящия спор, ВКС е приел, че изводът на въззивния съд, че
в настоящия случай възбраната не може да бъде заличена по искане на купувача на
имота от публичната продан, е неправилен. ВКС е приел, че възбраните, чието
заличаване е било поискано от Д. З. Ю., като купувач от публична продан, са наложени
в хода на изпълнителните производства на основание чл. 449, ал. 2 ГПК, т. е. те не са
обезпечителни. В обобщение, ВКС е посочил, че след като права на трети лица и след
приключването на публичната продан продължава да брани обезпечителната възбрана,
а в случая възбраните, чието заличаване се иска, не са обезпечителни, те са
непротивопоставими на взискателите по изпълнителните дела, по които са наложени,
имащи права, произтичащи от тези възбрани, а това прави искането на Д. З. Ю.
основателно.
Видно от приложените по делото извлечения, във връзка с плащането на
дължимите държавни такси към ОС-П и ВКС, ищецът е стoрил разноски за банков
превод в размер на по 1,00 лв., или общо 2,00 лв.
На 30.05.2023 г. ищецът Д. З. Ю. е сключил с М Д М предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот, с който се задължил да прехвърли на последния
правото на собственост върху следния свой собствени недвижим имот, а именно:
апаратамент № 27, находящ се в гр. П, жилищен комплекс „С“, ул. „Т“ № 29, ет. 5,
представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор **********.27 в сграда
7
с идентификатор **********., построена в поземлен имот с идентификатор
56722.654.426, състоящ се от две стаи, кухня-бокс, баня с тоалетна, със застроена
площ от 36,11 кв. м., при съседи съгласно кадастрална схема: на същия етаж:
**********.28, под обекта: **********.19, над обекта: **********.35, заедно с
0,7683% ид.ч. от общите части на сградата и общите поммещения, 1389 кв.м. от
правото на строеж върху държавна земя кв. 24 по плана на гр. П, в двумесечен срок,
считано от датата на сключване на договора, като този срок не може да бъде
удължаван (т. 1.1. от раздел I „Предмет на договора“), свободен от права на трети лица,
всякакъв вид тежести (възбрани, ипотеки, право на позлване и др.) и/или искове и/или
владение и др. подобни. От своя страна М Д М се задължил да купи имота за
продажна цена в размер на 60 000 лв. В т. 5.1 от договора, страните са уговорили, че в
случай, че купувачът е изпълнил в срок всичките си задължения по договора, но
продавачът не изпълни задълженията си по договора и със свои действия и/или
бездействия причини забавяне на изпълнението им, не изпълни задълженията си по т.
3.1. и т. 3.5., а именно не предприеме необходимите правни и фактически действия за
прехвърлянето на собственността върху имота в изискуемата от закона форма, по реда,
в сроковете и при условията на настоящия договор, купувачът има право да иска
връщане на заплатената до момента сума – капаро, както и заплащане от продавача на
неустойка в размер на 10 % от общата продажна цена, уговорена в договора, като
задълженията за възстановяваме на платените до момента суми и за заплащане на
неутойката стават изискуеми без поканна, след изтичането на двимесечния срок по т.
1.1. от раздел I „Предмет на договора“.
От приложената по делoто разписка за получена сума от 31.07.2023 г. се
установява, че ищецът Д. З. Ю. е платил М Д М сумата от 6000 лв., представляваща
неустойка по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от
30.05.2023 г.
Видно от приложения по делото нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 12, том I, рег. № 241, дело № 11 от 2024 г. по описа на нотариус Р
И, рег. № *** в НК, на 19.02.2024 г. ищецът е прехвърлил на Е Л С правото на
собственост върху гореописания недвижим имот, а именно апартамент № 27, находящ
се в гр. П, ж.к. „С“, ул. „Т“ № 29, ет. 5, срещу продажана цена в размер на 33000 лв.,
която продавачът е декларирал, че му е платена напълно от купувача по банков път.
Между страните не се спори, а и от приложения по делото трудов договор №
ЛСИ-***/29.03.1999 г., сключен между Министерството на правосъдието и правната
евроинтеграция и А. К. К., се установява, че Министерстовото е възложило, а
последната е приела да изпълнява в Районен съд-П длъжността „съдия по
вписванията“.
Други относими и допустими доказателства не са представени по делото.
Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка, съдът
приема за установено следното от правна страна:
Предмет на делото е главен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, предявен от Д. З.
Ю. срещу Министерството на правосъдието, както и предявен в условията на
евентуалност обратен иск с правно основание чл. 54 ЗЗД от Министерството на
правосъдието срещу третото лице-помагач А. К. К..
По главния иск с правно основание чл. 49 ЗЗД:
Съгласно чл. 49 ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа,
отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.
8
Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за
вреди, причинени виновно от другиго, която има обективен характер, тъй като не
произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на нейния изпълнител. За да
се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника, е необходимо да
са налице всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане, от
което произтича претенцията за обезщетяване на претърпени имуществени вреди –
действие или бездействие, извършено противоправно и виновно от лице при или по
повод на възложена му работа, настъпила вреда за ищеца и пряка причинна връзка
между настъпилата вреда и противоправното поведение на изпълнителя на работата.
Изброените елементи следва да са налице кумулативно и същите подлежат на
доказване от ищеца, като на основание чл. 45, ал. 2 ГПК единствено вината на
делинквента се предполага до доказване на противното и ответникът носи
доказателствената тежест за оборване на законовата презумпция.
Трайна е практиката на Върховния съд по въпроса за отговорността по чл.49 ЗЗД
(ТР № 3/22.04.2004 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г., на ВКС, ОСГК; Решение №
50006/07.06.2024 г. по гр. д. № 879/2022 г. на ВКС, II г. о.; Решение № 50110/22.01.2024
г. по гр. д. № 2346/2021 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 38/18.01.2024 г. по гр. д. №
286/2023 г. на ВКС, I г. о.; Решение № 50105/08.01.2024 г. по гр. д. № 1605/2021 г. на
ВКС, III г. о.), съгласно която отговорност по чл. 49 ЗЗД възниква за лицето, което е
възложило работата другиму: когато вредите са причинени виновно от лицето, на
което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на
възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които
произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата и
когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез
действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с
него, в който случай вредите се явяват причинени по повод изпълнението на
възложената работа. Приема се, че отговорност по чл. 49 ЗЗД съществува и когато
причинителят на увреждането е нарушил дадените му указания или надлежните
правила за извършване на възложената работа и същата не възниква, когато
увреждането е резултат на лични отношения между причинителя и увредения, макар и
тези лични отношения да са възникнали при или по повод изпълнението на
възложената работа. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни действия. Тя е
предвидена от закона, за да обезпечи по-сигурното, лесно и бързо обезщетение на
пострадалите (виж ППВС №№ 7/1958 г., 7/1959 г., 4/1961 г. и 17/1963 г.).
В настоящия случай по делото не е спорно, а и от приложените писмени
доказателства се установява, че А. К. К., която е постановила Определение №
15/07.07.2023 г., заема длъжността съдия по вписванията в Службата по вписванията
към РС-П, включително към момента на постановяване на отказа, от който ищецът
твърди да са му причинени имуществени вреди. Съгласно т. 6 от Тълкувателно
решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС,
Министерство на правосъдието е държавният орган, който отговаря за вреди на
граждани от незаконни действия или бездействия на съдиите изпълнители и съдиите
по вписванията. Отговорността е гаранционно-обезпечителна и възниква при
настъпване на вреди за ищеца от незаконосъобразни действия или бездействия на
съдиите по вписванията. В съдебната практика се приема, че редът за реализиране на
отговорността за вреди, настъпили от актове и действия на съдия по вписванията,
извършени в кръга на правомощията му е общият исков ред, като отговорността е
именно такава по чл. 49 от ЗЗД. Исковете за обезщетение са срещу възложителят на
9
работата и са такива по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД (така определение № 42/15.11.2022
г. по адм. д. № 46/2022 г. на ВКС и ВАС, определение № 757/21.02.2024 г. по к. гр. д. №
3211/2023 г. на ВКС и др.).
Съдът не споделя доводите на ответника за недопустимост на предявения иск
поради липсата на предвидена възможност да бъдат присъждани разноски в рамките
на охранителните производства, съобразно и разпоредбата на чл. 541 ГПК, от което се
следвало, че разноските по охранителните производства са за сметка на молителя.
Това действително е така, но не обуславя довода на ответника, че вследствие на
действия/бездействия, които да са противоправни и виновно извършени от
длъжностни лица, не могат да се търпят имуществени, респ. неимуществени вреди,
включително такива, които са настъпили именно от актове на длъжностни лица във
връзка с водено от тях охранително производство.
Съдът намира, че постановяването на Определение за отказ от 07.07.2023г.,
постановен от съдия по вписванията А. К. от СВ към РС – П, е действие, което е
извършено в рамките на правомощията на съдията по вписванията, уредени в ЗСВ и
Правилника за вписванията, т.е. същото е извършено при изпълнение на възложената й
работа. Следва да се обсъди при това положение дали това действие е противоправно
и дали то се намира в причинна връзка с причинените и твърдени имуществени вреди
на ищеца.
Съдът споделя доводите, направени от Министерство на правосъдието, в насока,
че преценката относно процесуалната законосъобразност на действията или
бездействията, от които са произтекли вредите, не е обвързана от факта дали същите са
обжалвани, или не, и какъв е резултата от инстанционния съдебен контрол. Вредите,
които се търсят по общия исков ред в настоящия случай, произтичат от твърдяно
незаконосъбразното действие на съдия по вписванията, обективирано в постановен
отказ от заличаване на две вписани възбрани. В тази връзка, преценката за наличието
на предпоставките на чл. 49 ЗЗД следва да бъде извършена само по отношение на
постановения от съдията по вписванията акт – определение за отказ за заличаване,
доколкото и актовете на съда по повод на обжалване на актове в рамките на
охранителното производство не формират сила на пресъдено нещо.
В конкретния случай по делото се установява, че съображенията на съдията по
вписванията да постанови отказа си да заличи вписаните възбрани са били три. На
първо място, съгласно чл. 32 ПВп, заличаването се извършва чрез нанасяне в
партидната книга с указание на основанието, по което то е станало, и кога е направено.
За извършеното заличаване съдията по вписванията прави отбелязване отстрани на
вписания акт, като посочва входящия номер на молбата за заличаване. Няма законово
изискване всяко искане за заличаване на възбрана да бъде обективирано в отделна
молба, поради което настоящият съдебен състав приема, че в една молба може да бъде
обективирано повече от едно искане за заличаване, т.е. да се иска заличаването на една
или повече възбрани, към която следва да бъдат приложени съответните приложения,
вкл. доказателства за плащането на дължимите държавни такси. В този смисъл съдът
не споделя, възприетото от съдията по вписванията, че за всяка от възбраните следва
да бъде подадена отделна молба за заличаване, окомплектована с необходимите
документи.
По второто съображение за постановяване на отказа за заличаване настоящият
съдебен състав напълно споделя доводите, изложени от ВКС в Определение №
4234/21.12.2023 г. по к. ч. гр. д. № 3519/2023 г. Видно е, че ищецът Д. З. Ю. е придобил
на основание влязло в сила постановление за възлагане недвижим имот,
10
представляващ апартамент № 27, находящ в гр. П, ж.к. „С“, ул. „Т“ № 29, ет. 5, след
проведена публична продан по изп. д. № 20228140400067 по описа на ЧСИ Н В. с рег.
№ 814 в КЧСИ. Възбраните, чието заличаване купувачът от публичната продан е
поискал, са вписани с вх. № 6465/29.04.2013 г., том 2, акт 158, наложена по молба на
ЧСИ Д. Ц с рег. № *** по изп. д. № 2013***0400181, образувано въз основа на
изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 156/2012 г. на РС - Казанлък, и с вх. №
9933/15.10.2020 г., том 4, акт 65, наложена по молба на ЧСИ П. Д с рег. № 755 по изп.
д. № 20127550400135, образувано въз основа на изпълнителен лист от 27.10.2011 г.,
издаден на основание заповед за незабавно изпълнение /чл. 417 ГПК/ по ч. гр. д. №
418/2011 г. на РС - Луковит. Оттук следва изводът, че възбраните са наложени в хода
на изпълнителните производства на основание чл. 449, ал. 2 ГПК, т. е. те не са
обезпечителни. В съдебната практика (определение № 192/13.02.2023 г. по ч. гр. д. №
4099/2022 г. на ВКС, І г. о. и определение № 381/10.03.2023 г. по ч. гр. д. № 4378/2022
г. на ВКС, I г. о.), се приема, че в хипотеза, при която един имот е изнесен на публична
продан в изпълнително производство и е възложен с влязло в сила постановление от
съдебния изпълнител, при действието на разпоредбата на чл. 433, ал. 4 ГПК по искане
на купувача от публичната продан може да бъде заличена възбрана, наложена в друго
изпълнително производство, ако същата не е обезпечителна. След като права на трети
лица и след приключването на публичната продан продължава да брани
обезпечителната възбрана, а в случая възбраните, чието заличаване се иска, не са
обезпечителни, те са непротивопоставими на взискателите по изпълнителните дела, по
които са наложени, имащи права, произтичащи от тези възбрани, а това прави
искането на Д. З. Ю. основателно.
На следващо място, таксата за заличаване на възбрана се определя по реда на
чл. 3, ал. 1 във вр. чл. 5 от Тарифата за държавните такси, събирани oт Агенция по
вписванията – ½ от 15 лв., т.е. по 7,5 лв., или за заличаване на двете възбрани общо 15
лв. (така определение № 15/17.01.2020 г. по ч.гр.д. № 4696/2019 г. на ВКС, II г.о.,
определение № 19/24.01.2020 г. по ч.гр.д. № 4700/2019 г. на ВКС, II г.о., определение
№ 7 от 9.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4694/2019 г. на ВКС, ІІ г. о.,), като от доказателствата
по делото се установява, че ищецът е заплатил дължимата държавна такса изцяло.
Поради това актът на съдията по вписванията, с който е постановил отказ за
заличаване на вписани възбрани, е незаконосъобразен. Това обуславя изводът, че е
налице противоправно действие на съдията по вписвания при изпълнение на
възложената работа.
При това положение е необходимо да се изследва въпросът дали са причинени
вреди от противоправното действие на съдията по вписванията, които да са в
причинно – следствена връзка с последното, тоест то да се явява необходимо условие
за тяхното възникване.
От съвкупния анализ на представените по делото договори за правна защита и
съдействие, сключени между ищеца и адв. Р. Р. и преводни нареждания, вследствие на
незаконосъобразния отказ на съдията по вписванията, ищецът е сторил разноски за
въззивно и касационно обжалване, както следва: 400,00 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивно обжалване; 25 лв. – държавна такса за частна жалба,
платена по сметка на ОС-П, и 1,00 лв. – такса за извършване на банковия превод;
1200,00 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за касационно обжалване; 15,00 лв.
– държавна такса за частна жалба, платена по сметка на ВКС, и 1,00 лв. – такса за
извършване на банковия превод. Тези разноски се явяват претърпени загуби.
Обжалването на отказ да се извърши вписване се провежда във вид охранително
11
производство с едностранен характер и без насрещна страна. Съгласно нормата на чл.
541 ГПК направените в охранителното производство разноски са за сметка на
молителя. Дори обжалваният отказ да е отменен за ищеца не съществува възможност в
рамките на охранителното производство да претендира присъждане на сторените от
него разноски. Както се посочи и по-горе, няма пречка по общия исков ред да
претендира обезщетение за претърпените от него имуществени вреди, изразяващи се в
сторените в охранителното производство разноски, които са пряка и непосредствена
последица от незаконосъобразния отказ на съдията по вписванията.
Съгласно чл. 28 от Тарифа за държавните такси, които се събират от
съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), при обжалване на отказ за
вписване или заличаване в имотния регистър се събира такса 25 лв., а съгласно чл. 19
за частна жалба по гражданско дело се събира такса 15 лв. Заплащането на дължимата
такса в посочените размери е дължимо и същото е изискване относно редовността на
жалбата. Настоящият съдебен състав не споделя доводите на ответника, че долкото
ищецът бил юрист, не било необходимо ангажирането адвокат и заплащането на
възнаграждение на него. Първо, по делото не се установява ищецът действително да
има юридическо образование, но дори и да беше доказано, това обстоятелство не би
мотивирало съда да приеме, че сторените разноски за адвокат са били ненеобходими,
доколкото всеки има право на адвокатска защита независимо от притежаваното от него
образование и квалификация с оглед нормата на чл. 56 от Конституцията на Република
България, според която че всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени
или застрашени негови права или законни интереси. В държавните учреждения той
може да се явява и със защитник.
По отношение на претенидираните имуществени вреди за заплатена неустойка
по предварителен договор за покупко-продажба от 30.05.2023 г. в размер на 6000 лв.
съдът намира следното:
Установява се по делото, че ищецът е сключил с трето за делото лице
предварителен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, като се
задължил да прехвърли правото на собственост върху същия, необременен с тежести, в
двумесечен срок, считано от датата на сключване на договор – т.е. до 30.07.2023 г.,
който срок съгласно уговореното в договора не може да бъде удължаван, а при
неизпълнение на това задължение за продавача възниква отговорността по т. 5.1 от
договора да заплати неустойка в размер на 10 % от уговорената продажна цена – т.е.
6000 лв. В редица свои решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, ВКС приема,
че кредиторът има право на неустойка само при доказване на онази форма на
неизпълнение на длъжника, за която неустойката е уговорена. Видно от съдържанието
на т. 5.1. от процесния договор предвиденото обезщетение в размер на 10 % от
покупната цена по своята правна същност представлява компенсаторна неустойка,
която се дължи при пълно неизпълнение на задълженията от страна на продавача и
освен че обезпечава изпълнението им, цели да обезщети купувача за евентуалните
вреди от неизпълнението. Установи се по делото, че е налице пълно неизпълнение на
поетото от продавача на задължението му да прехвърли имота, чист от всякакви
тежести, поради което изложените в тази насока доводи на ответника са
неоснователни.
В срока за отговор ответникът е релевирал възражение за нищожност на
неустоечната клауза поради противоречието й с добрите нрави. Ответникът не е страна
по предварителния договор и по отношение на облигационното правоотношение се
явява трето лице. Нищожността е съществен порок на сделките, на която според
12
съдебната практика може да се позове всеки, включително и трето, неучастващо в
договора лице, каквото несъмнено е ответното министерство. Възможността за такова
позоваване е ограничена от наличието на интерес у третото лице за прогласяване на
нищожността. Такъв интерес е налице, когато третото лице цели да отрече
съществуването на право на страна по оспорваната сделка, което е противопоставимо
на негово право, засяга или ограничава същото, или когато по силата на закона
сделката поражда задължение за това лице, макар и то да не е страна по нея (Решение
№ 60256/7.03.2022 г. по гр. д. № 3590/2020 г. на ВКС, IV г. о.; Решение №
398/24.06.2024 г по гр. д. № 3006/2023 г. на ВКС, I г. о.).
С оглед цитираната съдебна практика, отнесена към конкретния казус,
настоящият съдебен състав намира, че за ответника е налице правен интерес от
прогласяване на нищожността на неустоечната клауза, доколкото в такава хипотеза
платеното от ищеца въз основа на оспорената договорна клауза би било без основание,
т.е. дори да е било налице неизпълнение на задължението за прехвърляне на имота,
чист от тежести, то същото не би довело до ангажиране на отговорността му за
заплащане на твърдяната неустойка. При това положение, ако се установи, че за ищеца
не е възникнало задължение за плащане на неустойка, то същият не би могъл да
ангажира отговорността на ответника по реда на чл. 49 ЗЗД, дори да е платил
неустойката, след като тя е била изначално недължима. Ето защо възражението на
ответника за нищожността неустоечната клауза на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД
следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разясненията в т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на
ОСТК на ВКС клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави,
когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай, към
момента на сключване на договора. Даденото примерно изброяване на критериите,
които могат да бъдат използвани при тази преценка (вид на задължението, което се
обезпечава, и неговият размер; обезпечаване на изпълнението с други правни способи;
вид на уговорената неустойка – компенсаторна или мораторна; вид на неизпълнение
на задължението (съществено или за незначителна негова част); съотношение между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди) не изключва
възможността да бъдат ползвани и други критерии. При конкретната преценка за
валидността на неустоечната клауза съдът може да използва критерии извън примерно
изброените, съобразявайки конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен
случай.
Тези разяснения са доразвити в практиката на Върховния касационен съд,
съгласно която въпросът доколко клаузата за неустойка е уговорена в нарушение на
добрите нрави следва да се разрешава чрез комплексна преценка не само на
съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на фактори като свободата на
договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката,
възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за
да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване и други
обстоятелства, относими към конкретното правоотношение. В този смисъл са Решение
№ 223/19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. на ВКС, І т. о.; Решение № 229/29.06.2017 г.
по т. д. № 3550/2015 г. на ВКС, ІІ т. о.; Решение № 104/26.06.2017 г. по т. д. №
2559/2016 г. на ВКС, ІV г. о.; Решение № 1/02.01.2024 г. по г. д. № 633/2023 г. на ВКС,
ІV г. о.
Съдът, като взе предвид, от една страна, краткия срок за сключване на
13
окончателния договор, респ. прехвърляне на правото на собственост върху имота,
необременен от тежести, и като отчете изричната уговорка, че посоченият срок е краен
и не може да бъде удължаван, а от друга страна – размера на уговорената неустойка,
дължима при неизпълнение на посоченото задължение, приема, че същата поради
начина на формиране и преследвана цел води единствено до неоснователното
обогатяване на купувача. Следва да бъде отчетено, че заличаването на възбрани се
осъществява в охранително производство, в което срочното му приключване с
положителен за продавача – ищец резултат – със заличаване на възбраните върху
имота, не зависи единствено от неговата воля. Дори продавачът да инициира подобно
производство непосредствено след сключването на предварителния договор,
заличаването на възбраните в двумесечния срок, в който съгласно договора ищецът
следва да прехвърли собствеността върху имота, чист от всякакви тежести, не зависи
от неговата воля. Това обстоятелство, кумулирано с обстоятелството, че уговореният
срок за изпълнение на задължението не може да бъде продължен при никакви
обстоятелства, от една страна, и уговореният размер на неустойката, водят до
категоричния извод, че с уговорената неустойка се цели неоснователното обогатяване
на купувача. Същата е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкциона функции, поради което се явява в противоречие с добрите нрави и
нощожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
По изложените съображения настоящият състав намира, че Министерството на
правосъдието в качеството си на възложител на работата на съдията по вписвания
следва да носи отговорност за вредите, причинени от незаконосъобразните му
действия/бездействия, които се изразяват в претърпените в производството по
обжалване на Определение за отказ от 15/07.07.2023 г., постановен от съдия по
вписванията А. К. от Служба по вписванията към РС – П, постановен по повод на
заявление с вх. № 7034/07.07.2023 г. по описа на СВ – гр. П, които са в общ размер на
1642 лв. (400,00 лв. + 25,00 лв. + 1,00 лв. + 1200,00 лв. + 15,00 лв. + 1,00 лв.).
Ответникът дължи и лихва за забава от датата на увреждането, което
настоящият състав приема, че е датата, на която претендираните суми са били
заплатени от ищеца, тъй като именно в този момент сумите са излезнали от неговия
патримониум, който е намалял в съответните размери (Решение № 50119 от 27.01.2023
г. на ВКС по гр. д. № 951/2022 г., II г. о.; Решение № 35 от 23.05.2019 г. на ВКС по гр.
д. № 1499/2018 г., IV г. о.; Решение № 38 от 7.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2126/2017
г., IV г. о.).
За сумата от 25,00 лв., представляваща платена по сметка на ОС-П държавна
такса, сумата от 1,00 лв., представляваща платена такса за банковия превод и сумата от
400 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното
обжалване на отказа, лихвата за забава се дължи от 11.07.2023 г., на която дата
посочените суми са били заплатени от ищеца.
За сумата от 15,00 лв., представляваща платена по сметка на ВКС държавна
такса, сумата от 1,00 лв., представляваща платена такса за банковия превод и сумата от
1200 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за касационното
обжалване, лихвата за забава се дължи от 01.08.2023 г., на която дата посочените суми
са били заплатени от ищеца.
С оглед гореизложеното, предявеният иск по чл. 49 ЗЗД е основателен и следва
да се уважи за следните суми:
25,00 лв. – държавна такса по сметка на ОС – П на основание чл. 16 ТДТССГПК
14
съгласно документ от *********/11.07.2023 г., ведно със законната лихва от
11.07.2023 г. до изплащане на вземането;
1,00 лв. – такса за нареден превод съгласно документ № *********/11.07.2023 г.,
ведно със законната лихва от 11.07.2023 г. до изплащане на вземането;
400,00 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение на адв. Р. Н. Р. от АК –
П по договор за правна защита и съдействие от 11.07.2023 г. за изготвяне на
частна жалба срещу Определение № 15/07.07.2023г. на съдия по вписванията при
РС – П, ведно със законната лихва от 11.07.2023 г. до изплащане на вземането;
15,00 лв. – държавна такса по сметка на ВКС на основание чл. 19 ТДТССГПК,
ведно със законната лихва от 01.08.2023г. до изплащане на вземането;
1,00 лв. – такса за нареден превод, ведно със законната лихва от 01.08.2023г. до
изплащане на вземането;
1200,00 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение на адв. Р. Н. Р. от АК –
П по договор за правна защита и съдействие от 01.08.2023 г. за касационно
обжалване на Определение № 1130/21.07.2023 г. по в.ч.гр.д. № 508/2023 г. на ОС
– П, ведно със законната лихва от 01.08.2023г. до изплащане на вземането.
Искът по чл. 49 ЗЗД е неоснователен за сумата от 6000,00 лв. и в тази част
подлежи на отхвърляне.
По обратния иск
Доколкото ищецът по обратния иск сочи изрично в отговора на исковата молба,
че съдията по вписванията има сключен трудов договор с Министерство на
правосъдието и че е действал при изпълнение на служебните си задължения, а в
исковата молба по обратния иск сочи, че първоначалният ищец е ангажирал неговата
отговорност в качеството му на възложител на работата на съдиите по вписванията,
съдът възприема, че се касае за обратен иск, предявен на основание договорна връзка
между Министерството на правосъдието и съдията по вписванията. Поради това
правната квалификация на същия иск следва да бъде по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗЗД.
Същият извод се потвърждава и от изричното изявление на ищеца по обратния иск в
съдебно заседание на 28.10.2024 г., че е налична договорна връзка между него и
ответника по обратния иск въз основа на представеният от него трудов договор от
06.04.1999 г. с А. К..
С оглед уважаването на главния иск се е сбъднало условието и за разглеждане
на обратния иск, предявен при условията на евентуалност от ответника срещу третото
лице помагач (Решение по т. д. № 877/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.; Решение по т. д. №
814/2009 г. на ВКС, І т. о; Решение № 53/24.07.2020 г. по т. д. № 881/2019 г. на ВКС, II
т. о.).
Установява се по делото, че на 06.04.1999 г. г. с трудов договор № ЛС-И-
***/29.03.99 г. Министерството на правосъдието е възложило на А. К. работа като
съдия по вписванията в Служба по вписванията.
Съдията по вписванията е в трудови правоотношения с Министерство на
правосъдието съгласно чл. 281 от Закона за съдебната власт ЗСВ). В отношенията
между работодателя и работника по учредената трудовоправна връзка съгласно чл. 293
ЗСВ действие намират разпоредбите на чл. 203-206 КТ. За вреда, която е причинена
умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при или по повод
изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от гражданския
закон. За вреда, причинена на работодателя по небрежност при или по повод
15
изпълнението на трудовите задължения, работникът или служителят отговаря в размер
на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение. С нормата
на чл. 206, ал. 3 КТ изрично е уредено правото на регрес, което възниква в полза на
работодателя, обезщетил третите лица за причинените от служителя вреди.
Ищецът по обратния иск не установи елементите от фактическия състав на чл.
203, ал. 1 от КТ – вредата да е причинена умишлено, да е в резултат на престъпление
или да не е при или по повод изпълнение на трудовите задължения, само в които
случаи се прилага гражданският закон. По делото не бе установен умисъл у ответника,
нито извършено престъпление, а незаконосъобразните действия са извършени при и по
повод изпълнението на трудовите задължения на съдията по вписванията. Налице е
специален ред за реализиране на ограничената имуществена отговорност на
работници/служители от страна на работодателя (Решение от 03.05.2022 г. по гр. д. №
20129/2014 г. на СГС). Следва да бъде издадена заповед от работодателя, с която да
бъде определено и посочено основанието и размера на отговорността на работника,
респ. служителя. Заповедта се издава в едномесечен срок от откриването на вредата
или от плащане на сумата на третото лице, но не покъсно от една година от
причиняването й. Ако в едномесечен срок служителят не оспори основанието или
размера на отговорността, работодателят удържа дължимата сума по трудовото
възнаграждение на работника или служителя в размерите, посочени в ГПК.
Предвиденият специален ред за ангажиране ограничената имуществена отговорност на
работника или служителя изключва възможността това да бъде направено в
настоящото производство.
С оглед на изложеното, съдът намира, че предявеният обратен иск е
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен, като е безпредметно
обсъждането на останалите доводи на ответник по обратния иск.
По разноските
При този изход на спора по главния иск и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК
право на разноски имат и двете страни, поискали тяхното присъждане.
Съгласно представен списък по чл. 80 ГПК ищецът претендира следните
разноски: 305,68 лв. – платена държавна такса по делото; 1200 лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение в настоящото производство; 400 лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение във връзка с обжалване на Определение
№18765/01.05.2024 г. за прекратяване на производството по настоящото дело и 15 лв. –
платена държавна такса за частна жалба. Ответникът е възразил, че в полза на ищеца
не следва да бъдат присъждани разноски за държавна такса и адвокатско
възнаграждение, сторени във връзка с въззивното обжалване на Определение №
18765/01.05.2024 г. за прекратяване на производството по настоящото дело.
Съдът намира възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за неоснователно по следните
съображения:
Отговорността на страните за разноски в исковия граждански процес е
обусловена от изхода на спора. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на
разноски при уважаване на иска, а ответникът - при отхвърляне на иска и при
прекратяване на делото – чл. 78, ал. 2, ал. 4 ГПК. Съгласно чл. 81 ГПК съдът е длъжен
да се произнесе и по искането за разноски с всеки акт, с който приключва делото в
съответната инстанция. Тази постановка важи и по частните производства, когато те
самите слагат край на делото по материалноправния спор или макар и да не са такива,
16
след тях не се следва продължаване на съдебния спор. В останалите случаи, когато
няма разрешение по същество, разноските по развилите се частни производства, се
вземат предвид и се възлагат между страните с оглед това в чия полза е решението по
материалния спор.
Производството по в. ч. гр. д. № 5763/2024 г. по описа на СГС VI-4 състав има
за предмет обжалване на определение, с което производството пред СРС е прекратено
и делото е изпратено по подсъдност на АССГ. Сезираният с частната жалба въззивен
съд е отменил определението на първоинстанционния съд и е върнал делото за
продължаване на съдопроизводствените действия, като с постановяване на неговия акт
разглеждането на делото не приключва, а продължава пред първоинстанционния съд.
Разпределянето на отговорността за разноски по чл. 78 от ГПК е правомощие на
първоинстанционния съд и се извършва в зависимост от крайния изход на спора, като
се съобразяват и разноските, направени от страните в производството по обжалване на
определението, с което са оставени без разглеждане предявените искове. Поради това,
че с определението на СГС не се приключва разглеждането на делото по начин,
изключващ последващата му висящност, разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира
приложение и със същото не се присъждат разноски (Определение № 50/25.01.2016 г.
по ч. гр. д. № 3600/2015 г. на ВКС, II т. о.; Определение № 529/29.09.2015 г. по ч. гр. д.
№ 4300/2015 г. на ВКС, III г. о.; Определение № 437/21.07.2015 г. по ч. т. д. №
1732/2015 г. на ВКС, I т. о.; Определение № 87/30.01.2015 г. по ч. гр. д. № 326/2015 г.
на ВКС, IV г. о.; Определение № 311/20.05.2013 г. по ч. гр. д. № 715/2012 г. на ВКС, IV
г. о.). Поради това на ищеца се следват и сторените разноски в производството по в. ч.
гр. д. № 5763/2024 г. по описа на СГС VI-4 състав, а именно държавна такса в размер
на 15 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.
Основателно е възражението на ответника по главния иск за прекомерност на
претендираното от ищеца в настоящото производство адвокатско възнаграждение.
Съгласно задължителното тълкуване с Решение на СЕС по дело С-438/2022 г.
въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК праг на разноските за адвокатско
възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да се счита за
ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС.
Посоченото разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на
възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е
разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК с оглед
възражението за прекомерност в отговора на исковата молба и в две последващи
молби на ответника за гледане на делото в негово отсъствие, съдът не е обвързан от
посочените в наредбата минимални размери на адвокатското възнаграждение, а
размерът подлежи на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като от
значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото
(Определение № 2908 от 8.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1579/2023 г., I т. о.).
Ищцовият представител се е явил на едно от двете проведени съдебни
заседания по делото, като освен исковата молба е подал молба от 23.10.2024 г. относно
сторено доказателствено искане и молба от 29.11.2024 г. за гледане на делото в негово
отсъствие, от което се извежда, че в случая усилията на защитата при упражняване на
процесуалните права не съответстват на размера на поискания адвокатски хонорар от
1200 лв.
17
С оглед броя на проведените открити съдебни заседания по делото с участието
на ищцов представител, обема на свършената от него процесуална работа и
материалния интерес по делото, както и липсата на фактическа и правна сложност на
делото нему се следва адвокатско възнаграждение от 1000 лв. за исковото
производство, доколкото минималните размери на НМРАВ се явяват само ориентир в
тази насока.
Ответникът по главния иск следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените по делото разноски, съразмерно с уважената част от исковете, а именно в
размер на 369,71 лв. – за платена държавна такса в настоящото производство, платена
държавна такса за частна жалба и заплатени адвокатски възнаграждения пред СРС и
СГС.
Ответникът по главния иск претендира юрисконсултско възнаграждение, чийто
размер съдът с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото, обема на
извършените процесуални действия от процесуалния представител на ответника, както
и материалния интерес, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл.37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1
НЗПП определи в минимален размер от 100 лв. Страната има право на възнаграждение
за един процесуален представител, независимо че е бил представляван от двама
юрисконсулти – арг. чл. 78, ал. 8, вр. ал. 1 ГПК. Ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответника разноски съразмерно с отхвърлената част от иска, а именно в
размер на 78,51 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
При този изход на спора по обратния иск и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право
на раноски има единствено ответницата, която свовременно е направила искане за
тяхното присъждане. Ищецът по обратния иск следва да бъде осъден да заплати на
ответницата направените по делото разноски в размер на 797,04 лв. с ДДС за
заплатено адвокатско възнаграждение съгласно приложен договор за правна помощ от
17.09.2024 г. Сторените от ищеца по обратния иск разноски следва да останат в негова
тежест.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 49 ЗЗД Министерство на правосъдието,
представлявано от министъра на правосъдието, адрес: гр. С, ул. „С“ № 1, да заплати на
Д. З. Ю., ЕГН: **********, адрес: гр. Л., обл. П, ул. „А.“ № 1, ет. 3, ап. 6, сумата в
размер на 1642,00 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди,
претърпени вследствие от незаконосъобразен отказ за вписване, постановен от А. К.
К., ЕГН: **********, адрес: гр. П, ул. „Т.“ № 11, ет. 2, ап.4, в качеството й на съдия по
вписванията при РС-П с Определение № 15 от 07.07.2023 г., отменено с Определение
№ 4234/21.12.2023г. по к. ч. гр. д. № 3519/2023 г. на ВКС, и изразяващи се в следното:
25,00 лв. – платена държавна такса по сметка на ОС – П на основание чл. 16
ТДТССГПК съгласно документ № *********/11.07.2023 г., ведно със законната
лихва от 11.07.2023 г. до изплащане на вземането;
1,00 лв. – платена такса за нареден превод съгласно документ №
*********/11.07.2023 г., ведно със законната лихва от 11.07.2023 г. до изплащане
на вземането;
400,00 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение на адв. Р. Н. Р. от АК –
П по договор за правна защита и съдействие от 11.07.2023 г. за изготвяне на
18
частна жалба срещу Определение № 15/07.07.2023 г. на съдия по вписванията
при РС – П, ведно със законната лихва от 11.07.2023 г. до изплащане на
вземането;
15,00 лв. – платена държавна такса по сметка на ВКС на основание чл. 19
ТДТССГПК съгласно документ № ***********/01.08.2023 г., ведно със
законната лихва от 01.08.2023 г. до изплащане на вземането;
1,00 лв. – платена такса за нареден превод съгласно документ №
***********/01.08.2023 г., ведно със законната лихва от 01.08.2023 г. до
изплащане на вземането;
1200,00 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение на адв. Р. Н. Р. от АК –
П по договор за правна защита и съдействие от 01.08.2023 г. за касационно
обжалване на Определение № 1130/21.07.2023 г. по в.ч.гр.д. № 508/2023 г. на ОС
– П, ведно със законната лихва от 01.08.2023г. до изплащане на вземането, като
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. З. Ю., ЕГН: **********, адрес: гр. Л., ул. „А.“ №
1, ет. 3, ап. 6, срещу Министерство на правосъдието, Булстат: ********, адрес: гр. С,
ул. „С“ № 1, иск по чл. 49 вр. чл.45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие от
незаконосъобразен отказ за вписване, постановен от А. К. К., ЕГН: **********, адрес:
гр. П, ул. „Т.“ № 11, ет. 2, ап. 4, в качеството й на съдия по вписванията при РС-П с
Определение № 15 от 07.07.2023 г., отменено с Определение № 4234/21.12.2023 г. по к.
ч. гр. д. № 3519/2023 г. на ВКС, за разликата над уважения размер от 1642,00 лв. до
пълния предявен размер от 7642,00 лв., а именно в частта за сумата от 6000,00 лв. –
заплатена неустойка по т. 5.1., б. „а“ от предварителен договор за покупко-продажба от
30.05.2023 г., ведно със законната лихва от 31.07.2023 г. до изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Министерство на правосъдието, представлявано от
министъра на правосъдието, адрес: гр. С, ул. „С“ № 1, срещу А. К. К., ЕГН:
**********, адрес: гр. П, ул. „Т.“ № 11, ет. 2, ап. 4, иск по чл. 54 ЗЗД за осъждане на
ответницата да заплати на ищеца сумата от 500,00 лв., представляваща част от
регресно вземане в общ размер на 7 642,00 лв., за обезщетение за претърпени от
първоначалния ищец Д. З. Ю. имуществени вреди, изразяващи се в:
25,00 лв. – платена държавна такса по сметка на ОС – П на основание чл. 16
ТДТССГПК съгласно документ № *********/11.07.2023 г.;
1,00 лв. – платена такса за нареден превод съгласно документ №
*********/11.07.2023 г.;
400,00 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение на адв. Р. Н. Р. от АК –
П по договор за правна защита и съдействие от 11.07.2023 г. за изготвяне на
частна жалба срещу Определение № 15/07.07.2023г. на съдия по вписванията при
РС – П;
15,00 лв. – платена държавна такса по сметка на ВКС на основание чл. 19
ТДТССГПК съгласно документ № ***********/01.08.2023 г.;
1,00 лв. – платена такса за нареден превод съгласно документ №
***********/01.08.2023 г.;
1200,00 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение на адв. Р. Н. Р. от АК –
П по договор за правна защита и съдействие от 01.08.2023 г. за касационно
обжалване на Определение № 1130/21.07.2023 г. по в.ч.гр.д. № 508/2023 г. на ОС
– П;
6000,00 лв. – заплатена неустойка по т. 5.1., б. „а“ от предварителен договор за
покупко-продажба от 30.05.2023 г.,
19
вследствие от незаконосъобразен отказ за вписване, постановен от ответницата
А. К. Константинов в качеството й на съдия по вписванията при РС-П с Определение
№ 15 от 07.07.2023 г., ведно със законната лихва от 15.07.2024 г. до изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Министерство на правосъдието,
представлявано от министъра на правосъдието, адрес: гр. С, ул. „С“ № 1, да заплати на
Д. З. Ю., ЕГН: **********, адрес: гр. Л., обл. П, ул. „А.“ № 1, ет. 3, ап. 6, сумата от
369,71 лв. – разноски по главния иск.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Д. З. Ю., ЕГН: **********, адрес: гр.
Л., обл. П, ул. „А.“ № 1, ет. 3, ап. 6, да заплати на Министерство на правосъдието,
представлявано от министъра на правосъдието, адрес: гр. С, ул. „С“ № 1, сумата от
78,51 лв. – разноски по главния иск.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Министерство на правосъдието,
представлявано от министъра на правосъдието, адрес: гр. С, ул. „С“ № 1, да заплати на
А. К. К., ЕГН: **********, адрес: гр. П, ул. „Т.“ № 11, ет. 2, ап. 4, сумата от 797,04 лв.
– разноски по делото във връзка с обратния иск.
Решението е постановено при участието на А. К. К., ЕГН: **********, адрес:
гр. П, ул. „Т.“ № 11, ет. 2, ап. 4, като трето-лице помагач на страната на
Министерство на правосъдието по предявените срещу министерството искове.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
20