Р Е Ш Е Н И Е
Номер
30.12.2019 г. Град Свиленград
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - СВИЛЕНГРАД
І граждански състав
На трети
декември две хиляди и деветнадесета година,
В публично заседание в следния
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЖИВКА ПЕТРОВА
При съдебен секретар: Ангелина Добрева,
като разгледа докладваното от
Съдията
гражданско дело № 361 по
описа за 2019
година,
намери за установено следното:
Предявен е установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД за
признаване за установено по отношение на П.Г.П., че дължи на „Теленор България”
ЕАД сумата 79,92 лв. – главница, представляваща стойността на неплатени далекосъобщителни
услуги по Договор от 29.04.2016 г., потребени в периода 10.08.2016 г. –
09.12.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 09.08.2018 г. до
окончателното ѝ изплащане, за която сума е издадена Заповед № 288 от
10.08.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №
595/2018 г. по описа на РС-Свиленград.
Предявен е и осъдителен иск с правно
основание чл.345, ал.1 от ТЗ, вр. чл.232, ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата
197,03 лв., представляваща незаплатени лизингови вноски за периода месец
декември 2016 г. – месец март 2018 г., дължими по Договор за лизинг от
29.04.2016 г.
Ищецът „Теленор България” ЕАД твърди, че
на 29.04.2016 г. с ответника П.Г.П. са сключили договор, по силата на който
дружеството се задължило да предоставя далекосъобщителни услуги на ответника -
абонат с клиентски номер ********* и титуляр на мобилен номер 0897 829252,
срещу заплащането на уговорена цена. На същата дата ищецът предоставил на
абоната, съгласно договор за лизинг, мобилно устройство Lenovo модел А6010 Black, срещу
заплащането на 23 месечни вноски, по 11,59 лв. всяка. За месеците септември и
октомври 2016-а година ответникът дължал на ищеца сумата 75,10 лв. за потребени
мобилни услуги за което били издадени съответни фактури. Поради неизпълнение на
задължението на абоната да заплати посочената сума, на основание чл.75, вр.
чл.19, б. „в” от ОУ, мобилният оператор прекратил едностранно договорите на
ответника и издал крайна фактура № 7249960040/ 10.12.2016 г. на стойност 594,62 лв.,
включваща неустойка за предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги в размер
на 317,67 лв., лизингови вноски в размер на 197,03 лв. и потребени мобилни
услуги в размер на 79,92 лв. /коригиран/.
Поради неизпълнение на задължението на
абоната да заплати в срок дължимите месечни плащания за предоставените му
мобилни услуги, на основание чл.12, ал.2 от ОУ към договора за лизинг, били
обявени за предсрочно изискуеми лизинговите вноски за устройството Lenovo модел А6010 Black. Така, предсрочно изискуемите
лизингови вноски за периода м.12.2016г. – м.03.2018г. били в размер на 197,03
лв.
Ищецът твърди, че подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, въз основа на което било
образувано частно гр. дело № 595/2018 г. по описа на РС - Свиленград и била
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за вземания, произтичащи от
договора за мобилни услуги, от които претендира единствено част от главницата –
сумата 79,92 лв. Тъй като заповедта за изпълнение била връчена на длъжника при
условията на чл.47, ал.5 от ГПК, ищецът предявил установителен иск за част от
вземането, предмет на заповедното производство, в размер на 79,92 лв. и обективно съединен осъдителен иск за
заплащане на дължимите лизингови вноски. По тези съображения моли да бъдат
уважени предявените искове.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е
постъпил отговор на исковата молба от ответника, чрез назначения му по реда на
чл.47 от ГПК особен представител, с който се оспорват предявените искове.
С отговора се
оспорва иска по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, с възражение, че
ответникът не е ползвал мобилни услуги за процесиите периоди, поради което не
дължи заплащането им на ищеца в претендирания размер от 79,92 лева. Оспорва се
достоверността на съдържанието на фактурите, приложени към исковата молба, като
издадени за услуги, които не съответстват на предметните предели на
установителния иск по чл.422, ал.1 от ГПК. Оспорва се и истинността на подписа
на ответника в договора за мобилни услуги, с твърдение, че същият не е положен
от него.
С отговора се
оспорва и предявения осъдителен иск, с възражение, че не е осъществен
фактическия състав на едностранно прекратяване на договора за мобилни услуги,
на основание чл.75 от Общите условия на Оператора за взаимоотношения с
потребителите на мобилни телефонни услуги от страна на ищеца, поради което не е
налице основание за предсрочна изискуемост на вземането за лизингови вноски за
периода от след м.декември 2018г. и до м.март 2019г., в размер на 197.03 лева.
Оспорва се и истинността на подписа на ответника в договора, с твърдение, че не
е положен от него. Претендират се разноски по делото.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
От приложеното ч.гр.д. № 595/2018 г. по
описа на РС-Свиленград се установява, че в полза на ищеца е издадена Заповед № 288/
10.08.2018 г. за изпълнение на парично вземане по чл.410 от ГПК против
ответника за следните суми: 276,95 лв. - главница, представляваща стойността на
незаплатени далекосъобщителни услуги по Договор от 29.04.2016г., потребени в
периода 10.08.2016 г. – 09.12.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата
от 09.08.2018 г. до окончателното й изплащане, 44,80 лв. – мораторна лихва за
периода 26.12.2016 г. – 31.07.2018 г., 25 лв. – разноски за държавна такса и 180
лв. – за платено адвокатско възнаграждение. Заповедта е връчена на длъжника при
условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което и на основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК ищецът е предявил иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК за установяване на
вземането си, в срока по чл.415, ал.4 от ГПК.
Съгласно
т.11б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в производството по иска с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК не намират приложение правилата за изменение на
иска по чл.214 от ГПК – за изменение на основанието чрез заменяне или
добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед
за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго
основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е
издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяването на
осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането,
при условията на чл.210, ал.1 от ГПК може да се предяви осъдителен иск в това
производство.
В
настоящия случай ищецът е предявил иск за установяване на вземането си по
издадената заповед за изпълнение, но не в пълния размер, за който е издадена
заповедта, а за сумата от 79,92 лв., като наведеното в исковата молба основание за
дължимост на посочената сума съвпада с това, посочено в заповедта за
изпълнение. Така предявеният установителен иск е допустим, като заповедта за
изпълнение в частта, за която не е предявен иск за установяване на вземането на
заявителя,
подлежи на обезсилване на основание чл.415, ал.5 от ГПК. Компетентен да обезсили заповедта в този случай
е съдът по заповедното производството.
Предвид разясненията в
горепосоченото Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в настоящото производство по предявен иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК е допустимо и съединяването на искове по реда на чл.210 ГПК, включително и предявяване при условията на обективно кумулативно съединяване
на осъдителни искове. Поради това, предявените искове са допустими и следва да
се разгледат по същество.
По
установителния иск с правно основание чл.422, ал.1,
вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД:
За
основателността на предявения иск е от значение установяването на следните
материалноправни предпоставки: валидно правоотношение по договор
за предоставяне на далекосъобщителни услуги, както и че ищецът е предоставил
тези услуги на ответника през исковия период.
От събраните по делото доказателства се установява,
че на 29.04.2016г. между страните е сключен Договор за мобилни услуги, по
силата на който ищецът се е задължил да предоставя на ответника мобилни услуги
за телефонен номер ********** съобразно условията на абонаментен план Стандарт
20.99 с тарифиране на интервали от 60 секунди. От своя страна ответникът е поел
задължение да заплаща месечна абонаментна такса в размер на 20,99 лв.
За ползваните от абоната П.Г.П. мобилни услуги
за номер ********** ищецът е издал крайна фактура № **********/ 10.12.2016г. на
обща стойност 594,62 лв., в която е включена и сумата 79,92 лв. – стойността на
потребените мобилни услуги за отчетен период – месеците септември и октомври
2016-та година.
От заключението на приетата съдебно-счетоводна
експертиза, неоспорена от страните, е видно, че задълженията на абоната П.Г.П. към
ищцовото дружество за периода 10.08.2016 г. – 09.12.2016 г. „за месечни
абонаменти“ по договора възлиза на 79,92 лв. Отразено е в заключението, че за
периода 10.08.2016 г. – 09.12.2016 г. е извършено плащане в размер на 1,14 лв.,
което е отразено във фактурата и е приспадното от претендираната сума. Експертното
заключение съдържа в табличен вид и детайлна справка за потреблението от
ползваните от ответника мобилни услуги в исковия период.
Предвид изложеното, съдът намира, че в
разглеждания случай между страните е съществувало облигационно правоотношение,
по силата на което ищецът се е задължил да предоставя на ответника мобилни
услуги срещу заплащането на уговорената цена съобразно тарифен план. С оглед
естеството на договора и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съдът
приема, че ищцовото дружество е изпълнило задължението си да предостави мобилни
услуги на ответника съгласно тарифния план. Поради това и като съобрази издадените
фактури, експертното заключение с включена детайлна справка за потреблението от
ползвания от ответника мобилен номер, съдът приема, че искът за признаване за
установено дължимостта на сумата от 79,92 лв., представляваща цената на
ползваните далекосъобщителни услуги, е доказан по основание и размер. Не се доказа от ответника, при разпределена за него
доказателствена тежест с доклада по делото, да е изпълнил задължението
се за заплащане на потребените мобилни услуги. Затова, заявената искова претенция за
сумата
от 79,92 лв., за която е издадена
Заповед № 288/ 10.08.2018 г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 595/2018 г. на РС -Свиленград, се явява основателна. Като законна последица от уважаване на
предявения иск следва да се присъди и законната лихва от датата подаване
на заявлението в съда до
окончателното изплащане на вземането.
По осъдителния иск с правно основание
чл.345, ал.1 от ТЗ, вр. чл.232, ал.2 от ЗЗД:
За да бъде уважен този иск следва да се установи
наличието на действително правоотношение по договор за лизинг, по силата на
което лизингодателят се е задължил да предостави на лизингополучателя
лизингованата вещ за временно ползване срещу уговореното лизингово
възнаграждение и лизингодателят да е предоставил държането на мобилното
устройство в състояние, годно за обичайното или уговореното потребление.
В случая, от събраните по делото
доказателствата се установява, че между страните е сключен Договор за лизинг от
29.04.2016 г., по силата на който ищецът, в качеството му на лизингодател, е
предоставил на ответника, в качеството му на лизингополучател, за временно и
възмездно ползване мобилно устройство марка Lenovo модел А6010 Black с телефонен номер +359*********, срещу
заплащане от страна лизингополучателя на обща лизингова цена в размер на 266,57
лв. с ДДС. Договорът е със срок 23 месеца, като е приложен погасителен план,
съгласно който лизингополучателят всеки месец се е задължил да заплаща
лизингова вноска в размер на 11,59 лв. Съгласно чл. 4 от договора с
подписването му лизингополучателят е потвърдил, че лизингодателят му е предал
устройството във вид, годен за употреба. Според заключението на назначената ССчЕ,
дължимите лизингови вноски възлизат на 197,03 лв. Доколкото се установява, че
ищецът е предоставил за ползване на ответника мобилното устройство във вид,
годен за употреба, и е изтекъл срокът на лизинговия договор, то съдът намира,
че ответникът е следвало да заплати цената на остатъка от лизинговите вноски в
размер на 197,03 лв. По тези съображения предявеният осъдителен иск е
основателен и следва да бъде уважен.
Съгласно т.12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на
ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, вр.
чл.415, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство. В мотивната част на тълкувателното решение е указано, че съдът по
установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за
разноските, сторени в заповедното производство.
В заповедното производство направените
от ищеца разноски за исковата сума от 79,92 лв. са съразмерни на 50,92 лв. В
исковото производство ищецът е сторил разноски в общ размер на 655,00 лв., от
които 25 лв. – държавна такса, 180,00 лв. – за адвокатско възнаграждение, 300
лв. – депозит за особен представител и 150 лв. – възнаграждение за вещо лице.
Предвид изхода на спора съдът намира, че ответникът следва бъде осъден да
заплати на ищеца разноски в заповедното производство в размер на 50,92 лв. и
разноски в исковото производство на стойност 655,00 лв.
При разглеждане на исканията за
присъждане на разноски, съдът констатира, че не е събрал дължимата държавна
такса по осъдителния иск, възлизаща на 50,00 лв. С оглед изхода на спора,
същата ще следва да се поеме от ответника.
Мотивиран от изложеното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл.422,
ал.1, вр. чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД по отношение на П.Г.П., с
ЕГН: **********,***, че дължи на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата 79,92 лева,
представляваща стойността на незаплатени далекосъобщителни услуги по Договор за
мобилни услуги от 29.04.2016г., потребени в периода 01.08.2016 г. – 09.12.2016
г., включени във фактура № **********/10.12.2016 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от подаване на заявлението – 09.08.2018 г., до окончателното
изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед № 288 от 10.08.2018 г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 595/2018 г.
по описа на Районен съд - Свиленград.
ОСЪЖДА
П.Г.П., с ЕГН: **********,***, да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк София, сграда 6,
по иска с правно основание чл.345, ал.1 от ТЗ, вр. чл.232, ал.2 от ЗЗД сумата 197,03
лева, представляваща незаплатени лизингови вноски за мобилно устройство марка Lenovo модел А6010 Black, дължими по Договор за лизинг от 29.04.2016г.
ОСЪЖДА
П.Г.П., с ЕГН: **********,***, да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от 50,92
лв. – разноски в заповедното производство /ч.гр.д. № 595/2018 г. по описа на
Районен съд – Свиленград/, и сумата от 655,00 лв. – разноски в исковото
производство.
ОСЪЖДА
П.Г.П., с ЕГН: **********,***, да заплати по сметка на Районен съд – Свиленград
сумата 50,00 лв. – разноски по делото за държавна такса по осъдителния иск.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред ОС-Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: