Р Е Ш Е
Н И Е
гр. София,
10.08.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети
май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка
Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло
Димитров
Адриана Атанасова
при секретаря Виктория Иванова, като разгледа
докладваното от съдия Атанасова в.гр.д. № 1082 по описа за 2021г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 13.10.2020г., постановено по гр.дело
№12859/2020г. по описа на СРС, ГО, 41-ви с-в, е признато за установено по
предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Р.Б.Н. и М.С.Н. обективно кумулативно и пасивно
субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с
чл. 415 и чл. 422, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 124, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 415 и чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Р.Б.Н. и М.С.Н.
дължат на „Т.С.” ЕАД по ½ всяка
една от тях от сумата от 1537,50 лева, представляваща цена на доставена до
топлоснабден недвижим имот – апартамент № 34, находящ се в гр. София, ул. „*********с
аб. № 035815 и незаплатена цена на топлинна енергия за периода месец 09.2016г.
–месец 04.2018г. с включено изравнение от месец 09.2016г., от сумата от 40,99
лева, представляваща цена на услуга дялово разпределение за периода от
01.09.2016г. до 30.04.2018г., ведно със законна лихва върху сумите от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (30.10.2019г.) до окончателното плащане,
както и сумата от 242,80 лева – обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата за доставена топлинна енергия за периода 15.09.2017г.
-22.10.2019г., за които суми е издадена на 05.11.2019г. заповед за изпълнение
на парично задължение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
62710/2019г. по описа на СРС, I ГО,
41-ви състав, са отхвърлени исковете за разликата над сумата от общо 1537,50
лв. главница за топлинна енергия до пълния предявен размер от 1665,60 лева и за
периода 01.05.2015г. -31.08.2016г., за разликата над сумата от 242,80 лв. на
обезщетението за забава върху цена на топлинна енергия до пълния предявен размер от 262,98 лв. и за периода 31.10.2016г.
-14.09.2017г., като и за сумата от 9,59
лева, представляваща обезщетение за забава върху сума за дялово разпределение
в размер на законната лихва за забава за периода от 31.10.2016г. дп
22.10.2019г.
Със същото решение Р.Б.Н. и М.С.Н. са осъдени на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК да заплатят на „Т.С.” ЕАД сумата от по
266,26 лв. всяка една от тях, представляваща разноски в исковото производство
за първата инстанция и сумата от по 41,22 лв. всеки един от тях – разноски в
заповедното производството.
Решението е постановено при участието на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Т.с.” ЕООД.
Срещу решението в частта му, в която са уважени
предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответниците Р.Б.Н. и М.С.Н.. Жалбоподателите поддържат, че в хода на
първоинстанционното производство съгласно заключението на вещите лица по
съдебно – счетоводната експертиза се установява, че една от трите процесни
фактури не е осчетоводена при ответника, а именно – фактура № 00755546925/31.07.2016г.
Твърдят, че сумата по неосчетоводената фактура следва да се извади от сумата по
исковата претенция. Сочи, че М.Н. е ползвател на ¼ от имота, а не на
½ видно от представения по делото нотариален акт, и че по делото е
доказано, че същата не обитава имота. Твърди, че Р.Н. не е в облигационна
връзка с ищеца, поради което не дължи нито главница, нито лихви за забава.
Поддържа, че сумите, присъдени за дялово разпределение са също недължими. Ето
защо молят решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете
– отхвърлени. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не изразява становище
по въззивната жалба.
Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище
по въззивната жалба.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка
с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която се намира този имот, е
била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така, че ответницата Р.Н. е била
собственик на процесния имот през исковия период, половината от който не е
обременен с вещно право на ползване, както и че ответницата М.Н. си е запазила
правото на ползване на ½ от процесния топлоснабден имот. Тези
обстоятелства се установяват въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото. Видно от представения по делото нотариален акт № 19,
том L, дело № 9606/1997г. на 05.05.1997г. ответницата М.С.Н. и съпругът й Б.Г.******
са дарили на ответника Р.Б.Н. апартамент № 34, находящ се в гр. София, ул. „***”
№ ***, запазвайки си пожизнено и безвъзмездно право на ползване самостоятелно
на северната стая и съвместно с дарената на хола, столовата и сервизните
помещения. В самия нотариален акт е отразено, че процесният имот се състои от
две стаи, хол, столова, кухненски бокс, баня, тоалетна, мокри помещение,
коридори и две тераси. Поради гореизложеното по делото е доказано, че М.С.Н. си
е запазила правото на ползване именно на ½ от процесния имот, поради
което и наведеното възражение от ответниците, че за същата е налице ¼ от
правото за ползване се явява неоснователно.
Неоснователно се явява и наведеното възражение от
ответниците, че по делото било доказано, че М.Н. не обитавала процесния имот,
поради което и не дължала сумите по исковата претенция. По делото бе
установено, че постоянният адрес на ответницата М.Н. е по местонахожението на
същия и е посочен от нея като съдебен адрес в депозираното възражение по чл.
414 ГПК. Видно от представените по делото писмени доказателства същата се явява
титуляр на партидата, открита при ищеца, както и съгласно протокола от общото
събрание и по – конкретно списъка на етажните собственици, въз основа на който
по- късно на 22.01.2002г. е сключен договор между етажната собственост на
сградата на процесния имот и „Т.с.” ЕООД, ответницата е посочена като
собственик на имота. Освен това в приетия по делото като писмено доказателство
отчет/проверка за отоплителен сезон 01.05.2017г. – 30.04.2018г. М.Н. е посочена
като клиента на топлинна енергия, като същата не е оспорила положения от нея
подпис на документа.
На следващо място от свидетелските показания на Е.А.,
внук на М.Н., се установява, че в продължение на тридесет години ответницата М.Н.
не е живяла в апартамента и не държи свои вещи в същия, като същият е обитаван
от него. Същевременно обаче св. А. заявява и че майка му Р.Н. посещава ежеседмично
апартамента, а М.Н. е идвала в имота да се вижда с внука си или когато е имала
здравословни проблеми. Същият освен това посочва и че е възможни баба му М.Н.
да дойде да живее при него и поради това не е сменена партидата на процесния
имот към ищеца.
Предвид гореизложеното по делото се установи по
безспорен начин, че правото на ползване на ответницата М.Н. не е погасено.
Съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1 ЗС личното фактическо ползване на имота
или отстъпването на това фактическо ползване безвъзмездно или възмездно на
друго лице е по преценка на титуляра на вещното право на ползване, като
последният отговаря за разноските на вещта, независимо коя от двете хипотези е
налице, какъвто е и конкретния случай.
Следователно двамата ответници се явяват потребители на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 13 от ДР на Закона за
енергетиката и енергийната ефективност – ЗЕЕЕ /отм./, респ. § 1, т. 42 от ДР на
ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. имат качеството
на битови клиенти по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от
2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ и има качеството на битов клиент съгласно
§ 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год.,
в сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно чл.
150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без
да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от
закона/. Липсата на подадена от потребителя молба за откриване на партида не
означава, че няма облигационни отношения между страните, тъй като тези
отношения се презумират от закона /виж Решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по
гр.дело № 3184/2013 г., ІІІ г.о., ГК/. В случая е несъмнено, че Общите условия
на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по
делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е
упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал.
3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба
на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Отговорността на ответниците е
разделна, доколкото в гражданското право тя е правило /виж чл. 30, ал. 2 ЗС; именно
на разделност на задълженията се позовава и самият ищец – виж т. 13 от
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК и петитум на исковата молба/, за разлика от солидарността, която е
изключение – арг. чл. 121 ЗЗД.
Неоснователно се явява и наведеното възражение от
ответниците, че сумата по фактура № 00755546925/31.07.2016г. следва да бъде
извадена от сумата по исковата претенция, тъй като същата не бил осчетоводена. По
делото е приета комплексна съдебно – техническа и съдебно – счетоводна експертиза,
която не е оспорена от страните и която настоящият съдебен състав кредитира
изцяло като обоснована и компетентно изготвена, кореспондираща с останалия по
делото доказателствен материал. Съгласно същата и от разпита на вещото лице в
открито съдебно заседание от 01.10.2020г. обща фактура №
00755546925/31.07.2016г., отразяваща потребената топлинна енергия за
отоплителен сезон м.05.2015г. – м.04.2016г. за процесния имот, не е
осчетоводена от ищеца, но същата не е
включена и в сумата по предявената от последния искова претенция, макар и да е
представена като писмено доказателство по делото.
Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението
на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 год./. Доколкото наведените във въззивната жалба възражения на
жалбоподателите са направени тепърва пред въззивната инстанция, но не и с
отговора на исковата молба, то въззивният съд не дължи произнасяне по същите с
оглед настъпилата преклузия.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции за
основателност на предявените искове, в частта, в която решението е обжалвано
съвпадат, то решението следва да се потвърди.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно
По разноските по производството:
При този изход на делото на въззивника не се дължат
разноски. Искане за присъждането на разноски за въззивното производство от
въззиваемата страна с оглед изхода на спора следва да бъде уважено. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената
дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП.
Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, за защита
по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв.
Предвид фактическата и правна сложност на делото, с оглед на това, че
процесуалните действия, извършени по делото се свеждат единствено до подаване
на отговор на въззивната жалба пред тази инстанция както и с оглед
обстоятелството, че съдът е ограничен до определените в наредбата суми с оглед
техния максимум, а не минимум, определя възнаграждение за юрисконсулт в размер
на 100 лв. Поради изложеното, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, въззивниците
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна сумата от 100 лева -
разноски за юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 13.10.2020г., постановено
по гр.дело №12859/2020г. по описа на СРС, ГО, 41-ви с-в, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Р.Б.Н., ЕГН: **********,
с адрес: *** и М.С.Н., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплатят на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от по 50 лв., представляваща направените разноски пред въззивна
инстанция.
Решението в необжалваната част
е влязло в законна сила.
Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач на страната на ищеца - „Т.с.” ЕООД.
Решението не подлежи на
касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.