Решение по адм. дело №1403/2025 на Административен съд - Пловдив

І. За характера на производството, жалбата и становищата на страните:

1. Производството е по реда на Дял трети, Глава десета, Раздел първи от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.

2. Образувано е по жалба, предявена от С. В. М., [ЕГН], от [населено място], [улица], чрез пълномощника си адвокат А. П., против Решение № 1040-15-174/19.06.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - Пловдив, с което е потвърдено Разпореждане № 151-00-9713-3 от 22.05.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив, с което на жалбоподателя е отпуснато парично обезщетение за безработица считано от 01.10.2023 г. до 30.09.2024 г. в размер на 31,77 лв. дневно.

Поддържа се, че административният орган е приложил неправилно материалноправния закон. Счита се, че в случая е следвало да бъде приложен нормативния ред, който е били в действие към момента на трудова заетост на жалбоподателя и подаване на заявлението за отпускане на обезщетение за безработица. В този смисъл, се възразява, че правилото на чл. 58б, ал. 8 от КСО, не може да бъде приложено в настоящият казус.

Иска се оспорените административни актове да бъдат отменени, а преписката върната на административния орган за ново произнасяне, като се присъдят сторените разноски в производството.

3. Ответникът по жалбата – Директорът на ТП на НОИ [населено място], чрез процесуалния си представител, е на становище, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Поддържа се, че оспореният административен акт е законосъобразен и съдържа фактическите и правни основания за неговото постановяване. Допълнителни съображения се излагат в писмено становище, приложено по делото.

Според ответния административен орган, в случая, правният спор се свежда до приложение на нормата на чл. 58б, ал. 8 от КСО. Счита се, че в този случай не става въпрос за обратно действие на закона, а за регулиране на юридически факти, които са настъпили до влизане в сила на новата правна норма, но не са завършили действието си. Еднозначният извод на ответната страна е че „… Юридическият факт придобива това правно действие, което му предписва новия закон…“ Като аргументи са приведени решения на националните съдилища и на Съда на Европейския съюз.

Претендира се присъждане на съответното юрисконсултско възнаграждение.

ІІ. По допустимостта:

4. Жалбата е подадена в рамките на предвидения за това процесуален срок и от лица имащи правен ин­терес от оспорването, което налага извод за нейната ДОПУСТИМОСТ.

ІІІ. За фактите:

5. С. В. М. е подала чрез Директора на Дирекция "Бюро по труда" - Асеновград заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) с вх. № 601-1136/05.10.2023 г.(л. 84), регистрирано в ТП на НОИ - Пловдив с рег. № 151-00-9713/05.10.2023 г. В заявлението М. е посочила, че е упражнявала трудова дейност в периода от 11.09.2023 г. до 30.09.2023 г., по трудово правоотношение във Франция.

6. Във връзка със заявлението, до жалбоподателката е било отправено писмо изх. № У-151-00-9713-1/11.10.2023 г. (л. 82), с искане да представи: заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС, със СЕД U002 и U004; декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004; документи, удостоверяващи трудовия стаж във Франция- копие от атестация на френския работодател; копие от фишове за заплати; копие от валиден документ за самоличност.

В отговор на искането, със Заявление вх. № 9033-15-237/02.11.2023 г. (л. 56 и сл.), от страна на М. са представени: Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 от 19.12.2023 г., с вписани осигурителни периоди по законодателството на Франция от 06.09.2023 г. до 06.09.2023 г.; от 05.09.2023 г. до 20.09.2023 г. и от 11.09.2023 г. до 30.09.2023 г., декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) №883/2004; копие на лична карта; фишове за изплатено възнаграждение; удостоверения за работа; сертификати за работодател; удостоверения за заетост

7. Чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС (ЕЕSSI), до компетентната администрация във Франция е изпратен формуляр СЕД U001СВ789575 и U003790097 за удостоверяване на декларирания от лицето осигурителен период и доход(л.40 и сл.).

При това положение, с Разпореждане № 151-00-9713-1/08.11.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица(л. 39), на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица до получаване на съответните структурирани електронни документи от компетентната институция на Франция.

8. Според представената по делото разпечатка от електронна деловодна система (л. 32), на 14.05.2025 г., от страна на М. е представен преносим документ U1 от 22.04.2025 г., с който са удостоверени осигурителни периоди от 05.09.2023 г. до 20.09.2023 г. с възнаграждение от 276,48 евро; от 06.09.2023 г. до 06.09.2023 г., с възнаграждение от 63,36 евро и от 11.09.2023 г. до 30.09.2023 г. с възнаграждение от 1546,56 евро, причина за прекратяване на правоотношението – „изтичане на срока на договора“.

Във въпросната разпечатка от електронната система и в решението на по-горе стоящият административен орган е посочено, че преносимия документ U1 от 22.04.2025 г. е бил представен от М. с „… Декларация за промяна в обстоятелствата за изплащане на ПОБ с вх. № 9016-15-190/14.05.2025 г. с приложен към нея преносим документ U1 от КИ на Франция….“. Такава декларация обаче, не е представена по делото.

От страна на компетентната администрация на франция е постъпил СЕД Х010 1373029 (л. 28), в който е отбелязано, че документ U1 е вече издаден на г-жа М. на 22.04.2025 г.

9. При това положение с Разпореждане № 151-00-9713-2/19.05.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив (л. 29), производството по отпускане на обезщетение за безработица е възобновено на основание чл. 55 от АПК.

С процесното Разпореждане № 151 -00-9713-3/22.05.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив, на основание чл. 54ж, ал.1 от КСО, във връзка с чл. 54а, ал. 1, чл. 54б, ал. 8, чл. 54в, ал. 1 от КСО и чл. 62, параграф 3 от Регламент(ЕО) № 883/2004 г., на С. В. М. е отпуснато парично обезщетение за безработица считано от 01.10.2023 г. до 30.09.2024 г. в размер на 31,77 лв. дневно.

За да постанови този резултат, административния орган се е позовал на правилата, установени в чл. 54б, ал. 8 от КСО, съобразил е осигурителния доход за периода от 01.10.2021 г. до 30.09.2023 г. (тоест общо за 24 месечен период) в размер на 26316,84лв. и е приел, че среднодневния осигурителен доход за периода е в размер на 52,95 лв. Така е определено дневно парично обезщетение за безработица в размер на 31,77 лв., тоест 60% от 52,95 лв.

Спор по описаните до тук факти, не се формира между страните.

10. За да постанови оспореното в настоящото производство Решение № 1040-15-174/19.06.2025 г., Директорът на ТП на НОИ - Пловдив, при горната фактическа обстановка, е приел следното от правна страна:

Счетено е, че С. М. отговаря на условията на чл. 54а от КСО и чл. 62 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и има право на парично обезщетени за безработица, считано от 01.10.2023 г.

Според горестоящия административен орган, в случая приложение намира разпоредбата на чл. 54б, ал. 8 от КСО, поради което конкретният размер на паричното обезщетение за безработица е правилно определен с Разпореждане № 151-00-9713-3/22.05.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив. Този извод е формиран въз основа на разбирането, че „….Разпоредбата на чл. 54б, ал. 8 от КСО се прилага от датата на влизането й в сила, включително и за заварените правоотношения, при които ПОБ не е отпуснато, независимо от датата на прекратяване на осигуряването и от датата на подаване от лицето на заявление за отпускане на ПОБ, тъй като в случая не става въпрос за обратно действие на закона, при което се касае за действие на правната норма върху юридически факти, които са се появили, проявили и завършили своето действие до влизането в сила на новия закон, а за юридически факти, които са настъпили до влизането в сила на новата норма, но не са завършили действието си. Принципът е, че юридическият факт придобива това правно действие, което му предписва новият закон. В случаите, когато лицата попадат под определението за напълно безработни лица, които по време на последната си заетост в друга държава-членка са пребивавали в България (чл. 65 (5) (а) от Регламент (ЕО) № 883/2004) и съществува правна норма от националното законодателство, която да урежда съответните случаи, изчисляването на паричните обезщетения за безработица по чл. 62 (3) от Регламент (ЕО) № 883/2004 не се извършва изключително от трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа.….“

IV. За правото:

11. Описаното в предходната част на настоящото решение, налага да се приеме, че спорът между страните е изцяло правен и се концентрира по отношение приложението на чл. 54б, ал. 8 от КСО във връзка със заявеното от М. искане. Въпросният нормативен текст е нов и е приет с § 3 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса за социално осигуряване, обнародван в Държавен вестник бр. 67 от 09.08.2024 г. Доколкото в случая не е определен изрично срок за влизане в сила на нормативния текст, по правилото на чл. 5, ал. 5 от Конституцията, нормата на чл. 54б, ал. 8 от КСО е в сила от 13.08.2024 г.

Според чл. 54б, ал. 8 от КСО, когато в периода по ал. 1, от който се определя среднодневното възнаграждение или среднодневният осигурителен доход, или в месеца, в който е прекратено осигуряването, се включва осигурителен стаж, придобит по законодателството на държава, с която се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, при определяне размера на паричното обезщетение за безработица се вземат предвид: 1. доходите, получавани от лицето по време на последната му работа; 2. всички доходи в Република България, включително съответните доходи за периодите по ал. 7, както и доходите в други държави, за които се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването.

Очевидно цитираната норма е материално правна, а не процесуално правна. Тя регулира обществените отношения, които имат за предмет осъществяване на правото на обезщетение за безработица и по-точно, регулира начина на изчисляване на неговия конкретен размер в паричен еквивалент.

12. При това положение, следва да се съобрази указанието на чл. 14, ал. 1 от Закона за нормативните актове, според което обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. В случая, такава разпоредба, придаваща ретроактивно действие на новоприетия чл. 54б, ал. 8 от КСО не се съдържа в ЗИД на КСО (обн. ДВ бр. 67 от 09.08.2024 г.). Това означава, че тя би била евентуално приложима, по отношение на релевирани в хипотезите и факти и фактически състави, които са проявени след влизането ѝ в сила. По отношение на факти и фактически състави, които са вече породени преди тя да влезе в сила, приложението ѝ е недопустимо, съобразно изричната и принципна забрана възведена в чл. 14, ал. 1 от ЗНА. Фактическият състав, от който М. черпи правото си на обезщетение за безработица е проявен далече преди влизането в сила на чл. 54б, ал. 8 от КСО, което изключва нейното приложение, независимо, че административното производство, в което това право е упражнено и следва да бъде осъществено, не е приключило. Обратното разбиране на администрацията е несериозно. В случая е налице неприключило административно производство по заявено публично субективно право на обезщетение за безработица, което е породено от твърдян от заявителя конкретен, проявен вече фактически състав. Това ще рече, че новата материалноправна норма, която въвежда нови правила, не е приложима по отношение на проявени приблизително една година преди влизането ѝ в сила факти.

Схващането на администрацията означава, на нормата на чл. 54б, ал. 8 от КСО да се придаде същинско обратно действие – тоест да се релевират факти, които са били ирелевантни за правото на обезщетение, включително и за определяне на неговия размер към момента на възникване на това право. Такова разбиране и приложение на новоприетата норма на чл. 54б, ал. 8 от КСО, несъмнено е в противоречие с изискванията за предвидимост и за правна сигурност, като елементи от принципа на правовата държава, прогласен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията.

13. Становището на административния орган означава, възникването на правните последици от проявения и съществуващ вече факт, да се постави в зависимост от решенията и актовете на администрацията, независимо, кога ще бъдат те постановени – в случая разпореждането, с което е определен размерът на обезщетението, е издадено около 20 месеца, след възникване на правото на обезщетение на 30.09.2023 г. Юридическият факт обаче, се релевира именно от правната норма, която е действаща към момента на неговото проявление, а не от тази, която е действала преди факта да се прояви, но е вече отменена или пък от тази, която не е съществувала към момента на неговото проявление. Обстоятелството, че административният орган се е произнесъл в значително по-късен момент по направеното от правния субект искане за осъществяване на породеното вече субективно право, не означава в никакъв случай, че приложим ще бъде материалния закон действащ към момента на произнасяне на органа, а не този действал към момента, в който съответните факти и фактически състави са се проявили.

Впрочем, като аргумент в тази насока може да се посочи разпоредбата на чл. 7, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, съобразно която, освен ако в регламента по прилагане не е предвидено друго, когато дадено лице има право на обезщетение или е задължено да плати вноска в съответствие с основния регламент, но компетентната институция не разполага с цялата информация относно положението в друга държава-членка, която е необходима за окончателното изчисляване на размера на обезщетението или вноската, тази институция по искане на заинтересованото лице предоставя обезщетението или предварително изчислява вноската, ако изчислението е възможно въз основа на информацията, с която разполага.

14. За пълнота трябва да се добави, че в случая не е налице и т.н. несъщинско обратно действие на правната норма, което е мислимо, когато определени факти или фактически състави са били релевирани нормативно, като последващата правна норма преурежда заварените и проявени факти или състави по нов начин. Типичен пример за такова „несъщинско обратно действие“ на правната норма е въвеждането с новия Семеен кодекс (този от 1968 г.) на института на съпружеската имуществена общност, и преуреждането само като такива, на имуществените отношения между съпрузите по заварените от новия кодекс бракове. Тези съществуващи имуществени отношения обаче, са били релевирани вече от правото, поради което и са преуредени с приемането на новия кодекс.

В случая, фактите предвидени в хипотезата на новоприетата норма на чл. 54б, ал. 8 от КСО, а именно: „…всички доходи в Република България, включително съответните доходи за периодите по ал. 7, както и доходите в други държави, за които се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването…“, не са били нормативно релевирани преди приемането ѝ, по отношение лицата, спрямо които е приложим Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004, поради което тя е принципно неприложима спрямо такива факти, които са проявени преди влизането ѝ в сила. По отношение на тези лица, за които правото на обезщетение и неговият размер се определят по реда установен в Регламент (ЕО) № 883/2004, не е била приложима и разпоредбата на 54б, ал. 1 от КСО, поради което не може да се каже, че в случая е налице някакво преуреждане на последиците от релевирани вече от правната норма факти и фактически състави.

15. В тази насока трябва да се добави, че разпоредбата на чл. 142 от АПК, според която съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му, не следва да се разбира в смисъл, че новата разпоредба на чл. 54б, ал. 8 от КСО, трябва да се прилага спрямо проявени вече фактически състави, по отношение на които все още не е издаден административен акт.

Това налага следните пояснения: Юридически е фактът от действителността (природна или социална), предвиден в хипотезата на правна норма, която свързва с неговото проявление, настъпването на определени правни последици, предвидени в нейната диспозиция. Сиреч, правните последици предвидени в диспозицията на правната норма, настъпват пряко и непосредствено от проявлението на юридическия факт или фактическия състав.

В случая, проявлението на фактически състав, предвиден в хипотезите установени в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 год., има за последица възникване на право на парично обезщетение за безработица в патримониума на конкретно физическо лице – тоест, субективното публично право на обезщетение, възниква не въз основа на административния акт (разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица), а въз основа на кумулативната даденост на предпоставките, предвидени в хипотезата на материалноправната норма и то тази, която е в сила към момента на проявление на фактическия състав. Това е така, защото именно това е нормата, която придава качеството юридически на факта от действителността, като предвижда конкретни правни последици от неговото проявление. Това е нормата, която нейните адресати трябва да знаят (в контекста на правилото Ignorantia legis neminem excusat) и съответно, да имат легитимното очакване, при проявлението на предвидения в хипотезата на същата факт или състав, да се породят именно тези правни последици, който действащата към този момент правна норма, предвижда в диспозицията си. Ето защо, принципът за действие на материалноправната норма само за напред (ex nunc) и забраната за обратно действие на същата, гарантират предвидимост на правния ред и са елемент от правната сигурност. Така правото осъществява регулиращата си функция.

Все в тази насока трябва да се посочи, че административният акт е волеизявление, тоест самият той е юридически факт и по-конкретно юридическо действие. Административният акт е юридически акт. Той се издава въз основа, в изпълнение и в рамките на закона. За да бъде правомерен този акт, той следва да е постановен при спазване на изискванията на чл. 146 от АПК, включително и да е съответен на материалния закон и то на този материален закон, който урежда правните последици от проявлението на конкретен факт или фактически състав, към момента на издаване на административния акт. Преценката за приложение на материалния закон към момента на издаване на административния акт, може да има за резултат прилагане на закона, който е действал към момента на проявление на фактите, от които се черпи правото или задължението, но може да има за резултат, приложение на последващ закон, при положение, че нему е придадено изрично обратно действие или е налице несъщинско обратно действие на правната норма. Тази преценка, следва да бъде направена към момента на издаване на административния акт и това е смисъла на разпоредбата на чл. 142 от АПК.

16. На следващо място, съобразно чл. 3, § 1, б. „з“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, регламента се прилага към всички законодателства относно следните клонове на социална сигурност: обезщетения за безработица.

Съобразно чл. 288, § 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз, регламентът е акт с общо приложение. Той е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави-членки

Най-сетне, според чл. 5, ал. 4 от Конституцията, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

Цитираните нормативни текстове са достатъчни, за да изключат каквото и да е съмнение относно прякото приложение на правилата установени с Регламент (ЕО) № 883/2004 по отношение на отпускането на парично обезщетение за безработица и определяне на неговия конкретен размер, спрямо правоимащи лица, относно които са проявени факти и състави предвидени в хипотезите на нормите, които регламента обема.

Така, според чл. 62, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, компетентната институция на държава-членка, чието законодателство предвижда изчисляването на обезщетенията да се основава на размера на предишното трудово възнаграждение или професионален доход, отчита изключително трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение или като самостоятелно заето лице съгласно посоченото законодателство. Съответно, според чл. 62, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, параграф 1 се прилага също, когато законодателството, прилагано от компетентната институция предвижда специален изискуем осигурителен период за определяне на трудовото възнаграждение, служещо за база за изчисляване на обезщетенията и когато за целия или за част от този период спрямо заинтересованото лице се е прилагало законодателството на друга държава-членка.

17. Относно тълкуването на въпросните две разпоредби от Регламент (ЕО) № 883/2004, Съдът на Европейския съюз в т. 40 и т. 41 от Решението си от 23.01.2020 г. по дело С-29/19 е дал следните указания „…..От самия текст на член 62, параграфи 1 и 2 от Регламент № 883/2004 обаче следва, че макар някои аспекти на изчисляването на обезщетенията за безработица, и по-специално изборът да се предвиди, че това изчисляване се основава на размера на предишното трудово възнаграждение, действително да са от компетентността на държавите членки, това не променя факта, че когато държава членка е направила такъв избор в своето законодателство, тези разпоредби гарантират, че се взема предвид изключително трудовото възнаграждение, получавано от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение съгласно това законодателство (вж. по аналогия решение от 21 март 2018 г. Klein Schiphorst, C‑551/16, EU:C:2018:200, т. 46)…. 41. Освен това съгласно постоянната съдебна практика при упражняване на компетентността си да организират системите си за социална сигурност държавите членки трябва да спазват правото на Съюза, и в частност разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС, свързани с признатата на всеки гражданин на Съюза свобода да се движи и да пребивава на територията на държавите членки (решение от 7 декември 2017 г., Zaniewicz-Dybeck, C‑189/16, EU:C:2017:946, т. 40 и цитираната съдебна практика)….“.

Цитираните указания, макар и да са дадени по казус, който не е идентичен с процесния, са принципни, ясни и конкретни по отношение точното прилагане от държавите членки на чл. 62, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Несъмнено е, че когато държавата членка предвижда изчисляването на обезщетенията да се основава на размера на предишното трудово възнаграждение или професионален доход, безусловно, следва да се отчита изключително трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение.

В този смисъл, Съда на Европейския съюз, в казаното вече негово решение е постановил : „ ….Член 62, параграфи 1 и 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска законодателство на държава членка, което — предвиждайки, че изчисляването на обезщетенията за безработица се основава на размера на предишното трудово възнаграждение — когато продължителността на получаване на плащаното на заинтересованото лице трудово възнаграждение за последната му работа по трудово правоотношение съгласно това законодателство не достига предвидения в това законодателство референтен период за определяне на трудовото възнаграждение, което служи за основа при изчисляване на обезщетенията за безработица, не позволява да се взема предвид трудовото възнаграждение, получавано от заинтересованото лице за тази работа….“.

18. Националното ни законодателство предвижда такъв референтен период, а М. е лице, спрямо което се е прилагало законодателството на друга държава-членка през част от този период. Изричното указание на чл. 62, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е, че в този случай следва да се съобрази изключително трудовото възнаграждение получавано от жалбоподателя при последната му работа по трудово правоотношение.

Правилото на чл. 62, § 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според което, чрез дерогация от параграфи 1 и 2, доколкото се засягат безработни лица, обхванати от член 65, параграф 5, буква а) институцията по пребиваване взема предвид трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице в държавата-членка, чието законодателство се е прилагало спрямо него при последната му работа като заето или като самостоятелно заето лице, в съответствие с регламента по прилагането, не изключва изискването, в случая да бъде съобразено изключително трудовото възнаграждение получено от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение при изчисляване на конкретния размер на обезщетението..

Нормите на чл. 65, § 2 и § 5, б “а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, налагат изискването, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване, като получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване, тоест тя е компетентната институция по смисъла на регламента и тя е различна от компетентната институция по чл. 62, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Ето защо, по дерогация от чл. 62, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, тоест в отклонение от правилото, че „компетентна институция“ е тази, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение (чл. 1, б. „р“ от Регламент (ЕО) № 883/2004), разпоредбата на чл. 62, § 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 изисква, институцията по пребиваване да вземе предвид трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице в държавата-членка, чието законодателство се е прилагало спрямо него при последната му работа. Тоест, институцията по пребиваване, която съобразно чл. 65, § 2 и § 5, б “а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се явява „компетентна“, не може да откаже да съобрази доход, получаван от заинтересованото лице в друга държавата-членка при определяне на размера на обезщетението за безработица.

19. Разбирането, че разпоредбата на чл. 62, § 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004, изключва изискванията на чл. 62, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и допуска, правоотношенията възникнали от фактически състав предвиден в нейната хипотеза, да бъдат уреждани единствено съобразно националното законодателства и то в отклонение чл. 62, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, е несъстоятелно.

Достатъчно в тази насока е отново да бъдат цитирани т. 38, т. 39 и т. 40 от Съдът на Европейския съюз в т. 40 и т. 41 от Решението си от 23.01.2020 г. по дело С-29/19 : „….. Не може да се приеме доводът на Агенцията, че тъй като Регламент № 883/2004 има за цел да координира, а не да хармонизира системите за социална сигурност на държавите членки, предвиденото в член 62, параграф 1 от този регламент изискване, което се състои в отчитане изключително на последното трудово възнаграждение, получено съгласно релевантното национално законодателство, е само принципна норма, която позволява запазването на специални разпоредби от националното законодателство като член 152 от SGB III, който предвижда изчисляване на размера на обезщетението за безработица въз основа на фиктивно трудово възнаграждение…39. В това отношение действително следва да се припомни, че посоченият регламент не създава обща схема за социална сигурност, а позволява запазването на отделните национални схеми и има единствено за цел да осигури координирането им, за да гарантира ефективното упражняване на свободното движение на хора. В този смисъл съгласно постоянната практика на Съда държавите членки запазват компетентността си да уреждат системите си за социална сигурност (вж. по-специално решение от 28 юни 2018 г., Crespo Rey, C‑2/17, EU:C:2018:511, т. 45 и цитираната съдебна практика)….. 40. От самия текст на член 62, параграфи 1 и 2 от Регламент № 883/2004 обаче следва, че макар някои аспекти на изчисляването на обезщетенията за безработица, и по-специално изборът да се предвиди, че това изчисляване се основава на размера на предишното трудово възнаграждение, действително да са от компетентността на държавите членки, това не променя факта, че когато държава-членка е направила такъв избор в своето законодателство, тези разпоредби гарантират, че се взема предвид изключително трудовото възнаграждение, получавано от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение съгласно това законодателство….“.

Пояснението на Съда на Европейския съюз и в този случай е ясно и конкретно.

Впрочем, все в тази насока трябва да се добави и указанието, съдържащо се в Решение № U2 от 12 юни 2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, относно обхвата на член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно безработни лица, които не са погранични работници и които по време на последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка, според което: „… Член 65, параграф 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прилага по-специално по отношение на:

а) лицата, упоменати в член 11, параграф 4 от посочения регламент;

б) лицата, упоменати в член 13 от посочения регламент, които обичайно осъществяват дейност на територията на две или повече държави-членки;

в) лицата, по отношение на които се прилага споразумението, упоменато в член 16, параграф 1 от посочения регламент, в случаите, в които по време на последната си професионална дейност те са пребивавали в държава-членка, различна от компетентната държава….“.

С. М. несъмнено не е от нито една от въпросните категории лица.

20. Тези съображения, обосновават извод за незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане, поради което същите ще следва да бъдат отменени.

На основание чл. 173, ал. 2 от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ - Пловдив, за ново произнасяне по подаденото от С. М., заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица подадено чрез Директора на Дирекция "Бюро по труда" - Първомай с вх. № 601-1136/05.10.2023 г., регистрирано в ТП на НОИ - Пловдив с рег. № 151-00-9713/05.10.2023 г., при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

Това налага извод за основателност на жалбата, с която е сезиран съда.

V. За разноските:

21. Констатираната незаконосъобразност на административния акт, предполага на жалбоподателя да се присъдят сторените разноски по производството. Такива преки и непосредствени разноски се констатираха в размер на 600,00 лв.

С оглед възражението на ответната страна, следва да се съобрази, че според приложимата във връзка с чл. 144 от АПК, разпоредба на чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Съобразно чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес: за дела по Кодекса за социално осигуряване – 500 лв. Доколкото в случая, материалният интерес не е установен по делото, то последно посочената сума може да бъде съобразена единствено като ориентировъчен критерий, включително и с оглед обстоятелството, че правилата на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, с оглед резултата постановен с Решение на С. Е. съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 не са задължителни.

Така мотивиран, на основание чл. 173, ал. 2 от АПК, Пловдивският административен съд, ІІ отделение, ХVІІ състав

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 1040-15-174/19.06.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № 151-00-9713-3 от 22.05.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив, с което на С. В. М., [ЕГН] е отпуснато парично обезщетение за безработица считано от 01.10.2023 г. до 30.09.2024 г. в размер на 31,77 лв. дневно.

ИЗПРАЩА преписката на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване при ТП на НОИ [населено място], за ново произнасяне по подаденото от С. В. М., [ЕГН], заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица подадено чрез Директора на Дирекция "Бюро по труда" - Първомай с вх. вх. № 601-1136/05.10.2023 г., регистрирано в ТП на НОИ - Пловдив с рег. № 151-00-9713/05.10.2023 г., при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, [населено място], бул. А. Стамболийски, № 62-64, да заплати на С. В. М., [ЕГН], от [населено място], [улица], сумата от 600,00 лева, представляваща извършени от последната разноски по производството.

Решението е окончателно е не подлежи на обжалване и протест.