№ 8
гр. Оряхово, 06.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ОРЯХОВО в публично заседание на десети декември
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:В.Л.П.
като разгледа докладваното от В.Л.П. Гражданско дело № 20241460100711 по
описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на ищеца П. Н. С., с ЕГН
********** от гр. Оряхово, общ. Оряхово ул. „6-ти септември“ № 22, вх. Б, ет.
3, ап. 18, действащ чрез пълномощника си адв. Л. А. от САК против „Фератум
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.
София 1712, жк. Младост 3, бул. Александър Малинов № 51, вх. А, ет. 9, офис
20, представлявано от заедно от управителите Десислава Веселинова
Николова и И.В.Д. с искане за обявяване недействителността на Договор за
потребителски кредит № 1252093/04.04.2023 г., а в условията на евентуалност
– прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от цитирания договор.
Претендират се и разноски в производството.
Предявенени е установителен иск за обявяване недействителността на
договор за кредит, с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр с чл. 26, ал.
1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 10, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вкл. с твърдения за неравноправност, а в
условията на евентуалност – иск за обявяване недействителност на клаузата на
чл. 5 от процесния договор за кредит.
От името на ищеца се твърди, че между него и „Фератум България“
ЕООД, ЕИК ********* е сключен Договор за потребителски кредит №
1252093/04.04.2023 г. за сумата от 4000 лв., със задължение да го ползва и
върне съгласно условията и срока на сключения договор – за срок от 18
месеца. Сочи се, че ищецът се е задължил да плати по договора сумата от
общо 9440 лв., от които счита, че не дължи договорна лихва в размер на 1400
лв. и такса банкова гаранция към фирма-партньор – 4040 лв.
Твърди се нищожност на сключения договор за кредит на основание чл.
22 от ЗПК, поради противоречието му с нормите на чл. 10, чл. 10а, чл. 11, т. 9,
т. 10, т. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като са изложени подробни доводи за неясно
посочване на ГПР по кредита, както и какви разходи за включени в ГПР, тъй
като в същите е следвало да бъде включено възнаграждението за поръчител по
1
чл. 5 от договора, което има характер на скрита лихва. Изложени са подробни
доводи за нарушаване на добрите нрави, за наличие на неравноправност, както
и че задължението за заплащане на такса за поръчител в размер на 4040 лв. е
довело до неправилно посочен ГПР по кредита, който се явява в противоречие
с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и води до недействителност на целия договор за кредит
съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. При тези аргументи за
нищожност на договора за кредит се твърди, че ищецът дължи на основание
чл. 23 от ЗПК само главницата по кредита, без договорна лихва и
възнаграждение за поръчител.
Изложени са доводи за нищожност на чл. 5 от договора за кредит,
поради нарушение на закона, както и поради накърняване на добрите нрави и
неравноправност по смисъла на ЗЗП. Твърди се още, че кредиторът не е
изпълнил задължението си преди сключване на договора да оцени
кредитоспособността на потребителя и да откаже сключването му, а не да
включва такса за поръчител, която увеличава дълга на кредитополучателя,
води до значително неравновесие между правата и задълженията на
потребителя и кредитора и е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1
от ЗЗП.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от „Фератум България“
ЕООД, ЕИК *********, действащо чрез юрисконсулт Г. Г. Г., с който исковете
се оспорват като неоснователни. Признава се фактът, че с ищеца е сключен
Договор за потребителски кредит № 1252093/04.04.2023 г., със съответните
уговорени между страните условия, като съгласно чл. 5 от договора ищецът е
бил длъжен да даде подходящо обезпечение на задължението си, чрез
поръчителство от Мултитюд Банк (Малта).
Твърди се неоснователност на заявената нищожност на клаузата на чл. 5
от договора за кредит, тъй като ищецът е имал право да посочи и избран от
него поръчител, а и изборът на поръчителство от Мултитюд Банк (Малта) не е
условие за сключване на договора за кредит. Този избор е направен лично от
ищеца и той е узнал дължимата за това такса, преди сключването на договора
за кредит. От друга страна се сочи, че Договорът за гаранция е отделно
облигационно отношение, по което „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
********* не е страна и обявяването му за нищожен в настоящото
производство е недопустимо, предвид това, че искът е насочен към кредитора
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, а не към гаранта.
Твърди се също, че не е налице и неравноправност на клаузата по
смисъла на ЗЗП, като ищецът е бил предварително информиран ясно и
разбираемо за всички параметри на договора за кредит и договора за гаранция,
вкл. за размера на таксата за предоставяне на поръчителство, с предварително
предоставения му СЕФ и общи условия – т.е. предварително е бил наясно с
икономическите последици от сключения договор за кредит и договор за
гаранция. Последният представлява възмездна услуга, която не е със
задължителен характер за потребителя.
Твърди се също, че не са нарушени разпоредбите на чл. чл.10, ал. 1, 11,
ал. 1, т. 7-12 от ЗКП, тъй като са спазени всички изисквания на закона, ищецът
предварително е запознат с условията, параметрите и изискванията за
сключване на договора за кредит, видно от предоставените на ищеца СЕФ и
общи условия по кредита. По отношение на ГПР са спазени всички
изисквания за неговото изчисление и посочване в договора, към датата на
2
неговото сключване, поради което в него няма основание да се включва
възнаграждението за предоставената услуга за гаранция, тъй като не е била
задължителна на сключване на договора. Именно затова не е налице
нарушаване на принципа на добросъвестност, справедливост и на добрите
нрави, като се сочи, че ищецът е имал и 14 дни да се откаже от сключения
договор за кредит.
При горните аргументи е отправено искане за отхвърляне на
предявените искове като неоснователни, като се претендират и разноски по
делото.
След като взе предвид събраните по делото доказателства и
доводите на ищеца, съдът прима за установено следното от фактическа
страна:
С определение № 556/04.11.2024 г., неоспорено от страните, съдът е
отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, на
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК обстоятелството, че между ищеца и
ответното дружество е сключен Договор за потребителски кредит №
1252093/04.04.2023 г., със съответните уговорени между страните условия,
като съгласно чл. 5 от договора ищецът е бил длъжен да даде подходящо
обезпечение на задължението си. Това обстоятелство се установява и от
събраните по делото доказателства.
Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит №
1252093/04.04.2023 г. „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* е отпуснало
кредит на ищеца в размер на 4000 лв. за срок от 18 месеца, с първа падежна
дата на 04.05.2023 г. и краен падеж на 25.09.2024 г. Договорът е сключен при
ГПР от 49,66 % и фиксиран ГЛП от 23,33 % - или 1400 лв. договорна лихва.
Съгласно чл. 5 от цитирания договор ищецът следва да сключи договор за
гаранция с „Фератум Банк“ за обезпечаване на кредита, като ответното
дружество в отговора на исковата си молба признава, че такъв е сключен, като
е изяснен механизмът на сключването му (въпреки непредоставянето на
договора по делото). Изрично се признават фактите, че ищецът сам е избрал
гаранция от Фератум Банк в електронния формуляр. Уточнено е също, че при
избор на банкова гаранция, се генерира информация за дължимата такса за
този избор, след което е подадено заявлението за кредит, вкл. че преди
приемане на предложението за сключване на договора за кредит, ответното
дружество е изпратило на имейл адреса на ищеца проект на договора за
кредит, СЕФ, погасителен план и общи условия. В приложения по делото
СЕФ – в Част 3 „Разходи по кредита“ – т. 4.3 е посочено, че ако
кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант,
предложен от кредитора, очакваните разходи за него ще бъдат в размер на
4040 лв. Именно затова съдът приема, че за обезпечаване на вземанията по
Договор за потребителски кредит № 1252093/04.04.2023 г. е сключен и
Договор за гаранция от 04.04.2023 г. с „Фератум Банк“, съгласно който ищецът
дължи сумата от 4040 лв. – такса за предоставяне на гаранция
(поръчителство), което се установява както от приложения СЕФ – Част 3
„Разходи по кредита“ – т. 4.3, така и от приложеното по делото удостоверение
за наличие на задължения към ответното дружество, в което последното
признава и сочи, че по Договор за потребителски кредит №
1252093/04.04.2023 г. ищецът дължи обща сума в размер на 9690 лв., която
включва 4000 лв. главница, 1400 лв. договорна лихва, 25, лв. такси по Тарифа
3
и 4040 лв. такса за банкова гаранция (услуга към фирма-партньор, избрана от
кредитополучателя).
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Представените по делото доказателства дават основание за извода, че
страните са във валидно кредитно правоотношение, възникнало въз основа на
сключен между тях Договор за потребителски кредит № 1252093/04.04.2023 г.
за сумата от 4000 лв. В конкретния случай се касае за сключване на договор за
паричен заем от разстояние по реда на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР), където е предвидена възможността за
предоставяне на парични кредити от разстояние. Съгласно чл. 18 ЗПФУР при
договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е
длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на
информация на потребителя, спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или ал. 2,
получил съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е
необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят
има право да се откаже от сключения договор. Съгласно ал. 2 на текста за
доказване на електронни изявления, отправени съгласно ЗПФУР се
прилага Законът за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП).
Разпоредбата на ал. 3 на чл. 18 от ЗПФУР предвижда, че изявленията,
направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от
разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на
другата страна, и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях. Кредиторът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има право да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Сключеният договор за кредит
по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон – Закон за потребителския кредит (ЗПК),
както и разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Съгласно разпределението на доказателствената тежест по предявения
иск и събраните по делото доказателства, съдът намира главния
установителен иск за основателен по следните съображения:
Съобразно разпределената от съда доказателствена тежест ищецът
безспорно доказа, че по силата на Договор за потребителски кредит №
1252093/04.04.2023 г. той дължи на ответното дружество обща сума в размер
на 9690 лв., която включва 4000 лв. главница, 1400 лв. договорна лихва, 25, лв.
такси по Тарифа и 4040 лв. такса за банкова гаранция (услуга към фирма-
партньор и избрана от кредитополучателя). Това обстоятелство се признава от
самия ответник в приложеното по делото удостоверение от 16.07.2024 г., в
което извънсъдебно е признал тези факти в предоставена на ищеца
информация за дължимите към него суми по процесния договор.
Основен спор между страните в настоящето производство е дали
разходите на ищеца за таксата по договора за гаранция (поръчителство), с
предложеното от кредитора лице, са част от общите разходи по кредита за
потребителя и следва ли да бъдат взети предвид при определяне на ГПР по
договора за кредит.
Видно от съдържанието на процесния договор за кредит и
4
представената от ответното дружество преддоговорна информация в СЕФ,
таксата за предоставяне на поръчителство не е включена при изчисляване на
ГПР, които са определени в размер на 49,66 %.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа „годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин“.
От своя страна разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че „годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит“.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси“.
Посоченият в конкретния случай ГПР от 49,66 % формално отговаря на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но съдът намира, че същият не отразява
действителния такъв по сключения между страните договор за кредит, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно – дължимата такса по
договора за гаранция (поръчителство) – „такса за предоставяне на гаранция“,
сключен от ищеца с „Фератум Банк“ ЕАД, която следва да се включи в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Таксата от 4040 лв. е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото
касае обезпечение на вземанията по договора и отговаря на поставените от
ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита.
Безспорно се установява от приложените писмени доказателства, а в
отговора на исковата молба се признава факта, че технически е осигурена
възможност за сключване на договор за кредит с ответното дружество и чрез
личен гарант, но безспорно се доказа и фактът, че предоставянето на
обезпечение под формата на „Гарант“ е било задължително условие за
сключване на договора за кредит – т.е изисква се задължителен избор на
„Гарант“ от предложени две опции за такъв. В този смисъл и сключването на
договора за гаранция се явява задължително условие за сключване на договора
за кредит, след като е сключен от ищеца, с посочено от ответника лице и при
условия, които ищецът не може да предоговори и измени. Възможността да се
откаже от „услугата“, при невъзможността да посочи личен гарант, би
имала за последица анулиране на заявката за кредит, а следователно и
5
невъзможност да бъде сключен договора за кредит. Именно затова
сключването на договор за гаранция (поръчителство) е пряко свързан с
договора за кредит, потребителят дължи такса за „услугата“ (независимо дали
ще се стигне до ангажиране на отговорността на поръчителя или не) и този
разход е известен на кредитора (видно от приложения СЕФ по делото и
съдържанието на отговора на исковата молба) – т.е съдът намира, че
безспорно „таксата за предоставяне на гаранция“ следва да бъде включена в
общите разходи по кредита при изчисляване на ГПР (чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с §
1, т. 1 от ДР на ЗПК). Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК не изключва
възможността някои от общите разходи по кредита да произтичат от друг
договор, стига те да са пряко свързани с договора за кредит. Пряката
свързаност в случая е очевидна и не се нуждае от специално обосноваване,
доколкото единствената цел на гаранцията (поръчителството) е да бъде
отпуснат кредита, поради което и дължимата за нея такса съставлява общ
разход по кредита, който по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК подлежи на
задължително включване в ГПР. Обстоятелството, че кредитополучателят не е
посочил поръчител-физическо лице, а се е съгласил на поръчителство от
предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора да отрази
таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още повече, че по смисъла на
закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и
изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните условия и
обстоятелства, при които договора за кредит се сключва. След като ищецът е
избрал възмездното поръчителство от „Фератум Банк”, то ответникът е
следвало да включи възнаграждението за това поръчителство в ГПР, което
обаче не е било сторено. Освен това се установи, че при ответното дружество
кредитът е отразен като обща дължима от 9690 лв., която включва 4000 лв.
главница, 1400 лв. договорна лихва, 25, лв. такси по Тарифа и 4040 лв. такса за
банкова гаранция (услуга към фирма-партньор и избрана от
кредитополучателя).
Дори формално да представляват самостоятелни договори, договорът за
кредит и договорът за гаранция следва да се разглеждат като едно цяло,
предвид фактите, че сключването на договора за поръчителство е с фирма
партньор на кредитора, посочването й от страна на кредитора в
преддоговорната информация (СЕФ), вкл. на разходите за гаранта, един и същ
начален и краен срок на погасяване на кредита и таксата за гаранцията и пр.
Този разход за такса за предоставяне на гаранция (поръчителство) се явява
допълнително възнаграждение именно за кредитора, като прикрит разход по
отпуснатия кредит, което значително го оскъпява и макар, че е уговорено по
„друго“ правоотношение, то целта е била единствено да се избегнат
ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК („Годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.“). В случая таксата за гаранция
не е включена в посочения в договора за кредит ГПР и по този начин
потребителят е въведен в заблуждение относно размера на дължимите за
кредита допълнителни разходи. Изложеното обосновава извода, че със
сключването на договора за предоставяне на гаранция се цели именно
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, даваща
защита на потребителя, чрез ограничение на максималния размер на ГПР по
6
кредита и осигуряване допълнително възнаграждение за кредитора под
формата на т. нар. скрита възнаградителна лихва, което противоречи не само
на закона, но и на добрите нрави.
Изложените по-горе обстоятелства водят до извод за недействителност
на целия договор за кредит на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл.
22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Разпоредбата на чл. 21 от ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон е нищожна, а според действащата към момента на сключване на
процесния договор редакция на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20 и ал. 2, и чл. 12, ал.
1, т. 7 – т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
На основание гореизложеното се налага извод, че договорът за кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР.
Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно -
при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е
изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. ГПР е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да
може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор. След като в договора не е посочен действителният ГПР,
при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание, законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето
- чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестило действителен ГПР
в договора за кредит, който да включва и таксата за банкова гаранция, която
безспорно следва да бъде включена в общите разходи по отпуснатия кредит
при изчисляване на ГПР, имайки предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК и
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК за същността на „общ разход по кредита за
потребителя“, ответното дружество „Фератум България“ ЕООД е нарушило
изискванията на закона и не следва да се ползва от сключения договор и
неговите уговорки. При този начин на действие на ответното дружество на
практика се постига скрито увеличаване на възнаграждението на търговеца,
предоставил кредит на потребителя, което е забранено от разпоредбата на чл.
19 ал. 4 ЗПК, установяваща максималния размер на ГПР.
Следва да се отбележи също, че свободата на договарянето, предвидена
в чл. 9 от ЗЗД не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на
едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до
нарушаване на други правни принципи, в т. ч. тези на добрите
нрави. Уговорка за заплащане на такса по договора за гаранция
(поръчителство) в размер от 4040 лв. – по-висока от отпуснатия кредит от
4000 лв., не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата на страните по договора и до скрито
оскъпяване на кредита, имайки предвид, че се дължи от потребителя,
7
независимо дали ще се стигне до ангажиране на отговорността на гаранта
(поръчителя).
Предвид гореизложеното предявения главен иск се явява доказан, респ.
основателен и следва да бъде уважен, поради което съдът не дължи
произнасяне по евентуално съединения с него иск. Въпреки това следва да се
отбележи, че договорът за кредит и договорът за гаранция (поръчителство) се
намират във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения
между страните следва да се има предвид, че последиците от прогласяване
недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо
рефлектират и по отношение на договора за гаранция (поръчителство), поради
естеството на правоотношенията. С оглед установената по-горе в мотивите
пряка свързаност на възнаграждението за гарант/поръчител с договора за
кредит и обусловеност на одобряването на кредита от представянето на
договор за гаранция, то предвид недействителността на договора за кредит,
договорът за гаранция (поръчителство) се явява лишен от основание, с оглед
обезпечителния му характер на задълженията на длъжника по договора за
кредит.
По разноските:
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата от 160 лв. за
внесена държавна такса. Направено е искане за разноски в производството по
чл. 38 от Закона за адвокатурата, поради което съдът определя адвокатското
възнаграждение на адв. Л. И. А. от САК за предявения иск в размер на 400 лв.
на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, предвид
липсата на фактическата и правна сложност на делото и предприетите
процесуални действия на пълномощника, във връзка с доказване на
претенцията на ищеца. При определяне на справедлив и разумен размер на
това възнаграждение, съдът взе предвид практиката на СЕС (Решение от
28.07.2016 г. по дело C-57/2015 на СЕС, вкл. неговите параграф 21, 23 и 24 и
Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С- 428/2016 г.), която
е източник на правото на ЕС, вкл. взе предвид предмета на спора, неговата
цена и положения от пълномощника труд за защитата на съответното право,
който в случая е минимален и се свежда до подаване на исковата молба и на
още две молби със становища по хода на делото. Съдебното производство се е
развило в едно съдебно заседание, в което страните и техните процесуални
представители не са присъствали лично и не са извършвали процесуални
действия по събиране на доказателства.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски
кредит № 1252093/04.04.2023 г., сключен между П. Н. С., с ЕГН **********
от гр. Оряхово, общ. Оряхово ул. „6-ти септември“ № 22, вх. Б, ет. 3, ап. 18 и
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, ул. Александър Малинов № 51, вх. А, ет. 9, офис 20,
представлявано от управителя си И.В.Д. на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от
8
ЗЗД, вр. с чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „ Фератум България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. Александър
Малинов № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от управителя си И.В.Д.
ДА ЗАПЛАТИ на П. Н. С., с ЕГН ********** от гр. Оряхово, общ. Оряхово
ул. „6-ти септември“ № 22, вх. Б, ет. 3, ап. 18 сумата от 160 лв. (сто и
шестдесет лева), представляваща внесена държавна такса.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „ Фератум България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. Александър
Малинов № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от управителя си И.В.Д.
ДА ЗАПЛАТИ на адв. Л. И. А. от САК, с адрес гр. София, ул. „21 век“ № 9,
вх. Б, партер, офис Б-7 сумата от 400 лв. (четиристотин лева),
представляваща определено от съда адвокатско възнаграждение на основание
чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Враца в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Оряхово: _______________________
9