№ 3660
гр. София, 07.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Н. Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора Иванова
при участието на секретаря Цветелина В. Пецева
като разгледа докладваното от Н. Димов Въззивно гражданско дело №
20211100508427 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 20067049 от 15.03.2021 г., постановено по гр.дело № 25355/2020 г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 79 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“*******, срещу
М. В. Ф., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*******, установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.153 ЗЕ и чл.422,
ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, че М. В. Ф. дължи на „Т.С.” ЕАД, сумата от 604, 85 лв.,
представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.09.2016 г. до 30.04.2018 г.
по отношение на топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.София, ул.“*******, с аб.
№ 277681; сумата от 22,75 лв., представляваща цена на такса за услуга дялово
разпределение за периода от 01.09.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 30.10.2019 г. до окончателното
плащане, както и сумата от 89,69 лв., представляваща лихва за забава върху
задължението за цена на топлинна енергия за периода от 30.10.2016 г. до 24.10.2019 г.,
за които суми по ч.гр.дело № 62699/2019 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена
заповед за изпъление по чл.410 ГПК от 19.11.2019 г., като са отхвърлени иска за цена
1
на топлинна енергия за разликата над уважения размер от 604,85 лв. до пълния
предявен размер от 662,92 лв., или за размера от 58,07 лв., и за периода от 01.05.2016 г.
до 31.08.2016 г.; иска за обезщетение за забава върху задължението за цена на
топлинна енергия за разликата над уважения размер от 89,69 лв. до пълния предявен
размер от 107,60 лв., или за размера от 17,91 лв., както и иска за обезщетение за забава
върху задължението за цена на такса за услуга дялово разпределение в размер на 4,81
лв. за периода от 31.10.2016 г. до 24.10.2019 г. С решението на съда е признато за
установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“*******, срещу Н. В. Ф., ЕГН **********, с адрес:
гр.София, ул.“*******, установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.153 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, че Н. В. Ф.
дължи на „Т.С.” ЕАД, сумата от 604, 85 лв., представляваща цена на топлинна енергия
за периода от 01.09.2016 г. до 30.04.2018 г. по отношение на топлоснабден имот,
находящ се на адрес: гр.София, ул.“*******, с аб.№ 277681; сумата от 22,75 лв.,
представляваща цена на такса за услуга дялово разпределение за периода от 01.09.2016
г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по
чл.410 ГПК- 30.10.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата от 89,69 лв.,
представляваща лихва за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за
периода от 31.10.2016 г. до 24.10.2019 г., за които суми по ч.гр.дело № 62699/2019 г. по
описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпъление по чл.410 ГПК от 19.11.2019
г., като са отхвърлени иска за цена на топлинна енергия за разликата над уважения
размер от 604,85 лв. до пълния предявен размер от 662,92 лв., или за размера от 58,07
лв., и за периода от 01.05.2016 г. до 31.08.2016 г.; иска за обезщетение за забава върху
задължението за цена на топлинна енергия за разликата над уважения размер от 89,69
лв. до пълния предявен размер от 107,60 лв., или за размера от 17,91 лв., както и иска за
обезщетение за забава върху задължението за цена на такса за услуга дялово
разпределение в размер на 4,81 лв. за периода от 31.10.2016 г. до 24.10.2019 г. С
решението на съда е осъден М. В. Ф., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*******,
да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.“ *******, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 36,81 лв.,
представляваща разноски в производството по ч.гр.дело № 62699/2019 г. по описа на
СРС, 79 състав, както и сумата от 232,81 лв., представляваща разноски в исковото
производство. С решението на съда е осъден Н. В. Ф., ЕГН **********, с адрес:
гр.София, ул.“*******, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление: гр.София, ул.“ *******, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 36,81
лв., представляваща разноски в производството по ч.гр.дело № 62699/2019 г. по описа
на СРС, 79 състав, както и сумата от 232,81 лв., представляваща разноски в исковото
производство. С решението на съда е осъдено „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление: гр.София, ул.“ *******, да заплати на М. В. Ф., ЕГН
2
**********, с адрес: гр.София, ул.“*******, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от
30,37 лв., представляваща разноски в производството по ч.гр.дело № 62699/2019 г. по
описа на СРС, 79 състав, както и сумата от 48,60 лв., представляваща разноски в
исковото производство. С решението на съда е осъдено „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“ *******, да заплати на Н. В. Ф., ЕГН
**********, с адрес: гр.София, ул.“*******, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от
30,37 лв., представляваща разноски в производството по ч.гр.дело № 62699/2019 г. по
описа на СРС, 79 състав, както и сумата от 48,60 лв., представляваща разноски в
исковото производство.
Решението е постановено при участие на трето лице- помагач на страната на
ищеца- „ Т.С.” ЕООД, гр.София.
Постъпила е въззивна жалба от М. В. Ф. и Н. В. Ф., подадена чрез пълномощника
им адв.В. Д., с която се обжалва постановеното решение на СРС в частта, в която са
уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК,
вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД. Жалбоподателите
твърдят, че решението е недопустимо и неправилно, по съображения изложени в
жалбата. Предвид изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да отмени
решението на СРС в частта, в която исковете са уважени, и да постанови друго, с което
исковете да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани. Претендират
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „Т.С.” ЕАД, чрез своя процесуален представител
юрк.П. Н., депозира писмена молба, в която взема становище относно
неоснователността на подадената въззивна жалба. Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли въззивната жалба. Претендира присъждане на разноски за
въззивната инстанция.
Третото лице-помагач -„Т.С.” ЕООД, гр.София, не взема становище по
жалбата.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
3
норми на закона.
Обжалваното първоинстанционно решение отговаря на всички изисквания за
валидност на съдебното решение – постановено е от надлежен орган, функциониращ в
надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма,
подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното
съдържание.
Обжалваното първоинстанционно решение е и допустимо – не са нарушени
процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки
или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Обжалваното решение е и правилно, като настоящата въззивна инстанция
напълно споделя изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД, гр.София,
срещу ответниците М. В. Ф. и Н. В. Ф., установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.86, ал.1 от
ЗЗД, и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че
вземанията, предмет на установителните искове са дължими поради проведено
доказване на количеството и стойността на потребената от ответниците топлоенергия.
В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение
разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на
правния спор. Противно на изложеното във въззивната жалба изводите на съда са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите
в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените
във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Като неоснователни следва да се преценят доводите за недопустимост на
обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС №
1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на
изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск,
ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан
непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало,
съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита.
В настоящия случай обжалваното решение на Софийски районен съд е допустимо, тъй
4
като е постановено по допустими установителни искове, надлежно предявени от
легитимирани страни при наличието на необходимите положителни процесуални
предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. Обжалваното
първоинстанционно решение е допустимо – не са нарушени процесуалните изисквания
за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни
процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е
постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Обжалваното първоинстанционно решение е и валидно, тъй като отговаря на всички
изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е от надлежен орган,
функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в
писмена форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се
изведе нейното съдържание.
На следващо място, съдът приема, че за валидното предявяване на иска по
чл.422, ал.1 от ГПК, кредиторът не следва отделно да обосновава и доказва интереса
си, който произтича от предявяването на възражението по чл.414 от ГПК, каквото
възражение в процесния случай безспорно е депозирано в заповедното производство в
срока по чл.414, ал.2 от ГПК от страна на длъжниците. Касае се до иск от предвидените
в закона установителни искове, предпоставките за предявяването на който, като
средство за защита на признатото в заповедното производство вземане, са нормативно
установени. Целта на иска при подадено от длъжника възражение, е да се установи със
сила на пресъдено нещо вземането, за което е издадена заповедта, тъй като подаденото
възражение е пречка за влизането й в сила, което обосновава правния интерес за
предявяване на иск за съществуване на вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК.
Съдът приема, че процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното
упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, респективно
чл.415, ал.1 от ГПК, не са налице в случаите, когато възражението по чл.414 от ГПК не
е подадено в срока по чл.414, ал.2 от ГПК или не съдържа оспорване на вземането,
както и когато искът е предявен за установяване съществуването на вземане за
разноските. В настоящия случай длъжниците са подали възражение по чл. 414 от ГПК,
с изявление, че не дължат изпълнение по издадената заповед за изпълнение. Т.е. в
случая в подаденото възражение се съдържа оспорване на вземането по издадената
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Правната възможност обаче за подаване на
възражение по чл. 414 ГПК за недължимост на вземания по заповедта за изпълнение е
на разположение на длъжник, който отказва да плати доброволно, тъй като счита, че
претендираните парични задължения не са дължими - не са възникнали въобще или са
погасени към датата на подаване на заявлението или не са били изискуеми,
респективно такива, чиито падеж не е настъпил. Процесуалните предпоставки за
съществуването и надлежното упражняване на правото на иск са налице до момента на
5
оттегляне на възражението.
По изложените съображения и с оглед на приетите по делото доказателства пред
първата съдебна инстанция настоящият състав намира, че при установеното
облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на действащата
през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че
исковете за главница и обезщетение за забава са основателни до размерите и за
периодите, посочени в обжалваното решение.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение в
обжалваната част, включително и в частта на разноските определени съобразно
уважената част на исковете, като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за възивното производство:
При този изход на спора на въззивниците-ответници не се следват разноски за
въззивното производство. С оглед изхода на спора в настоящето производство и
независимо от факта, че претенцията на въззиваемата страна-ищец за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение е направена своевременно същата се явява
неоснователна доколкото по делото няма данни за извършени процесуални действия от
процесуален представител на въззиваемата страна- ищец – няма подаден писмен
отговор на въззивната жалба, както и неин представител не се явява в съдебно
заседание. По тези съображения въззивният съд счита, че в случая в полза на
въззиваемата страна-ищец не се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20067049 от 15.03.2021 г., постановено по гр.дело
№ 25355/2020 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 79 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.280, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Т.С.” ЕООД,
гр.София, като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, гр.София.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7