РЕШЕНИЕ
№ 471
гр. гр. Хасково, 26.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Галя В. Ангелова
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20215640103014 по описа за 2021 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, във вр.
чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, от Е. М. Г., от ************,
против „Моят Кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ж.к. „Люлин 7“, бул.“Царица Йоана“ № 29.
В исковата молба се твърди, че ищцата сключила с ответника договор за заем
код:41915/30.12.2020г. за сумата от 600 лева, при ГПР 41.59% и годишен лихвен процент
40.03%, съгласно който същата следвало да върне на ответника сумата от 666.62 лева на 13
вноски. Съгласно чл.12 от договора ищцата следвало да заплати и неустойка в размер на
452.68 лева, разсрочена на 13 вноски, като по този начин общото задължение по кредита
било в размер на 1119.30 лева. Тя заплатила цялата сума по договор за заем
код:41915/30.12.2020г., в пълния му размер от 1 119,30 лева. Според ищцата така
уговорената клауза за неустойки в чл. 12 от посочения договор за заем била нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, както и поради
нарушение на чл. 19, ал.4 от ЗПК, вр. чл. 21, ал.1 от ЗПК, като се излагат подробни
съображения в тази връзка. На първо място, бил накърнен принципът на „добри нрави“ по
смисъла на чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, което водело до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорните съглашения, до злепоставяне интересите на ищеца с
цел извличане на собствена изгода на кредитора. Клаузата за неустойка била нищожна като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.19 от ЗПП, тъй
като претендираната с нея сума била почти равна на размера на сумата по отпуснатия
1
кредит, което пък нарушавало принципите за добросъвестност и справедливост. На
следващо място, клаузата била неравноправна и по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП, тъй като
предвиждала заплащането на необосновано висока неустойка. Подобни уговорки
прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойката
за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, излизаща извън
присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване, а
според т.3 от ТР № 1 от 15.06.2010г. по ТД № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, била клаузата за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял
чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Неустойката по същество представлявала добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която би увеличила стойността на договора и с нея се целяло неоснователно обогатяване на
кредитодателя и увеличаване на подлежащата на връщане сума. Наред с горното,
неустоечната клауза била нищожна на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК, тъй
като същата не била индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП, а била част
от стандартни и бланкетни отнапред изготвени условия на договора, като липсвала
възможността на кредитополучателя да влияе върху съдържанието им към момента на
сключване на договора. Оспорваната клауза била нищожна още и за това, че с нея се целяло
заобикаляне изискванията на закона. Предвидените с нея разходи по кредита съставлявали
такива по дейността по управлението му, поради което следвало да бъдат включени в ГПР,
като с невключването им в същия се стигало до заобикаляне на императивната норма на чл.
19 ал.4 ЗПК. От друга страна, поради невключване на уговорката за неустойка в размера на
ГПР, последният не съответствал на действително прилагания в отношенията между
страните в кредитните правоотношения такъв, което представлявало заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Предвид нищожността на
оспорваната клауза за неустойка, ищцата счита, че не е следвало да заплаща претендираната
от нея сума за неустойка по цитирания договор и тази сума следвало да й бъде върната като
получена без правно основание, съгласно чл.55, ал.1 от ЗЗД. Предвид изложеното, моли
съда да постанови решение, с което да се обяви за нищожна клаузата на чл. 12 от сключения
с ответника Договор за заем код:41915/30.12.2020г., на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр
чл.143, ал.1 и чл.146, ал. 1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.
21, ал.1 от ЗПК; и да бъде осъден ответника да заплати на ищцата сумата от 203.10 лева
/след допуснато изменение в размера на иска в съдебно заседание, проведено на
27.06.2022г./, представляваща недължимо платена сума по недействителна клауза за
неустойка, предвидена в чл.12 от горецитирания договор, ведно със законната лихва върху
сумата считано от 30.12.2021г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски.
Ответникът счита предявения иск за неоснователен и недоказан по основание и
размер. Не оспорва твърдението, че между страните е налице сключен договор за заем, но
излага насрещни твърдения, че ищцата погасила предсрочно задълженията си по договора,
2
като била заплатила само частична неустойка в размер на 203.10 лева, съобразно чл. 12, ал. 7
от договора, за времето, през което не било предоставено надлежно обезпечение. Оспорват
се твърденията на ищцата, че с процесната неустоечна клауза се целяло заобикаляне на
закона, както и осигуряване на допълнителна печалба, като излага съображения в тази
насока. Твърди се, че уговорката за неустойка била проявление на принципа на свобода на
договаряне, съобразно който страните можели свободно да договарят клаузи, стига да не
противоречат на императивни норми на закона или добрите нрави. Тя била дължима с оглед
неизпълнението на договорното задължение и била уговорена като предварително
определен размер по съгласие на двете страни по договора, които били наясно за размера и
параметрите й. Поддържа се, че клаузата не била уговорена в противоречие със ЗПК и
общото гражданско законодателство. В случая вземането на заемодателя не било обезпечено
чрез учредяване на лично или реално обезпечение, при което неустойката се явявала
единственото защитно средство на заемодателя срещу неизпълнение на задължението от
заемателя да представи надлежно обезпечение по договора. Ответникът оспорва
твърдението, че уговорената неустойка загубила обезпечителната си функция, тъй като
именно чрез нея страните предвидили ред за обезпечаване и съответно санкция при
неизпълнение на задължението за обезпечаване. Оспорва се и твърдението, че същата
следвало да се причисли към разходите за управление на кредита. Поддържа се, че не е
налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като съобразно чл.19, ал.3,
т.1 от ЗПК, в ГПР не се включвали разходите, които потребителят заплащал при
неизпълнение на задълженията си по договора, а в случая се касаело за разход, който
длъжникът по такъв договор следвало да извърши при неизпълнение на какво да е
задължение по него. Що се касае до кумулирането на неустойката с погасителните вноски,
то тази уговорка било изцяло в полза на и за удобство на потребителя, в противен случай
ищецът следвало да дължи еднократно пълния размер на уговорената неустойка. С
уговаряне на разсрочването, страните по договора държали сметка за интересите на
потребителя и в този смисъл твърденията на ищцата били несъстоятелни и несвързани с
изложената фактическа обстановка. Според ответника не било налице и нарушение на
разпоредбата на чл. 11, т.9 и т.10 от ЗПК, тъй като текстът на договора бил изготвен на
общоупотребим български език, а изискуемите реквизити присъствали в него. Предвид
изложеното, моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове като
неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на разноски по делото.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се
установява, че между ищцата Е. М. Г. и ответника „Моят Кредит“ ЕООД е сключен Договор
за заем код: 41915 от 30.12.2020г., по силата на който ответното дружество е предоставило
на ищцата заем в размер на 306.78 евро или тяхната левова равностойност /600 лева/,
съгласно официалния курс на БНБ за еврото спрямо лева, която сума тя се е задължила да
върне за 26 седмици, на 13 погасителни вноски, с размер на двуседмична погасителна
3
вноска: 26.22 евро /51.28 лева/, при ГПР 41.59 % и ГЛП 40.03 %. Сумата в размер на 600
лева е била изцяло усвоена от ищцата, по което обстоятелство по делото не се спори.
Общият размер на всички плащания по договора възлиза на сумата от 340.85 евро /666.64
лева/. От договора се установява още, че ищцата дължи заплащане и на неустойка по чл.12
от договора в размер на 231.45 евро /452.68 лева/, разсрочена на 13 вноски.
По делото съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение
кредитира като обосновано и компетентно изготвено от вещото лице. Видно от
заключението е, че по процесния договор за заем е извършено плащане от ищцата на
22.02.2021г. в общ размер от 842.93 лева, като размерът на платената на тази дата неустойка,
посочена в чл.12 от договора, е в размер на 203.10 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
Съдът намира предявения иск с правно основание чл.26, ал.1, във вр. чл.143, ал.1 и
чл.146, ал.1 от ЗЗП за основателен по следните съображения:
Съдебната практика приема, че неустойката представлява обезщетение за
претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди и има санкционен
характер. В случая обаче чрез процесната клауза за неустойка кредиторът обезпечава
неизпълнение на договорно задължение, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с
основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява
роля на обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което
е недопустимо. Съгласно чл.71, предл. посл. от ЗЗД, при неизпълнение на задължението
длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният има право да поиска
изпълнение на срочното задължение и преди срока. Законът допуска единствено
възможност за кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към
събирането му. Уговарянето на неустойка в случая надхвърля законовите рамки, както и
нейния обезпечителен и санкционен характер и накърнява добрите нрави. Така уговорена,
неустойката в процесния договор заем е сериозна санкция за длъжника и неоснователно
обогатява кредитора, за когото е ясно, че при тези условия и за такъв кратък срок длъжникът
е поставен в невъзможност да осигури исканото от него обезпечение. Неизпълнението води
до имуществена санкция за потребителя, която е в размер на почти половината от сумата по
заема и която се прибавя към дължимата сума, т.е. дългът на заемателя се увеличава
необосновано, дори и при точно изпълнение. Ето защо, съдът намира, че клаузата за
неустойка е неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като, както вече бе
посочено, предвижда заплащането на необосновано висока неустойка. Нещо повече –
уговорената в чл.12 от договора за заем неустойка е нищожна на основание чл.146, ал.1 от
ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК, тъй като не е индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.2 от
ЗЗП, като според съда безспорно е, че тя е част от стандартно, предварително изготвен
формуляр на договор и на практика заемателят е бил лишен от възможността при
сключването му да влияе върху неговото съдържание.
Процесната клауза за неустойка е нищожна и поради факта, че с нея се цели
4
заобикаляне изискванията на закона. Предвидените с нея разходи по кредита съставляват
такива по дейността по управлението му, поради което следва да бъдат включени в ГПР,
като с невключването им в ГПР се заобикаля чл.19, ал.4 от ЗПК. От друга страна, поради
невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, същият не съответства на
действително прилагания в кредитното правоотношение такъв, което е заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП.
С оглед всичко изложено, клаузата за неустойка по чл.12 от Договора е нищожна.
Нищожността е пречка за възникване на задължение по нея, поради което платената от
ищцата сума в размер на 203.10 лева е предадена при начална липса на основание и подлежи
на връщане, съгласно чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, поради което и този иск също е
основателен и следва да бъде уважен, ведно с претендираната законна лихва от подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане.
С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от заплащането на
държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на Районен съд – Хасково, държавна такса, на основание чл.78, ал.6, вр. чл.72, ал.1,
вр. чл.69, ал.1, т.4 от ГПК, в размер на общо 100 лева и разноски за вещо лице в размер на
200 лева.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ищцата – адвокат Д. В. М., сумата от 600 лева, представляваща възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото
дело, определено според размера и броя на исковете и по правилата на чл.38, ал.2, вр. ал.1,
т.2 от Закона за адвокатурата, вр. чл.2, ал.2, вр. чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата, съдържаща се в чл.12 от Договор за заем код:
41915 от 30.12.2020г., сключен между Е. М. Г., ЕГН **********, от ************* и „Моят
Кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – гр.София, ж.к.
„Люлин 7“, бул.“Царица Йоана“ № 29, предвиждаща заплащане на неустойка, на основание
чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, във вр. с чл.143, ал.1, чл.146, ал.1 от ЗЗП и чл.19, ал.4 от ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, „Моят Кредит“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление – гр.София, ж.к. „Люлин 7“, бул.“Царица
Йоана“ № 29, да заплати на Е. М. Г., ЕГН **********, от *************, сумата от 203.10
лева като получена без основание по Договор за заем код: 41915 от 30.12.2020г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от 30.12.2021г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Моят Кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – гр.София, ж.к. „Люлин 7“, бул.“Царица Йоана“ № 29, на основание чл.78, ал.6
от ГПК, да заплати по сметка на Районен съд – Хасково държавна такса в размер на 100 лева
5
и разноски за вещо лице в размер на 200 лева.
ОСЪЖДА „Моят Кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – гр.София, ж.к. „Люлин 7“, бул.“Царица Йоана“ № 29, да заплати на адв. Д. В.
М., ЕГН **********, ****************************, сумата от 600 лева, представляваща
дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М. Б.
6