РЕШЕНИЕ
гр. София, 25.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ-ВЪЗЗИВНИ СЪСТАВИ, ІV „Г” въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Десислава Попколева
ЧЛЕНОВЕ: Таня Орешарова
Андрей Георгиев
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева в. гр.
дело № 7138 по описа за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 10.08.2017 г. на ответницата К.М.Д. срещу решението от 30.06.2017 г. по
гр.д. № 30576/2016 г. по описа на СРС, 42 състав, с което е признато за
установено на основание чл.422 ГПК по отношение на жалбоподателката, че последната
дължи на „Б.Д.” ЕАД следните суми: 19 879,93 лв.-главница по договор за
кредит; 1 683,94 лв. – договорна лихва за периода 20.06.2015 г. до
21.01.2016 г., 79,77 лв. – санкционираща лихва за периода 06.01.2016 г. до
21.01.2016 г.; 120,00 лв. - заемни такси, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на
взеването, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. №
3430/2016 г. по описа на СРС. С решението жалбоподателката е осъдена да заплати
на ищеца сумата от 485,53 лв.-разноски за заповедното производство и сумата от
835,53 лв.-разноски за исковото производство.
Във въззивната жалба са развити съображения,
че решението е неправилно и необосновано, тъй като съдът не е взел предвид
направените от ответницата устни и писмени изявления и не е обсъдил всички
доводи за неоснователност на предявените срещу нея искове. Жалбоподателката
поддържа, че кредиторът е обезпечил вземането си по договора за потребителски
кредит срещу сключен договор за залог върху вземането й за трудово
възнаграждение, като невъзможността за изплащане на дължимите вноски от нейна страна
се дължи изцяло на бездействие от страна на банката и неосигурена защита на
собствените й права и правата на длъжника във връзка със сключения договор за
залог върху вземането за трудово възнаграждение. Поддържа, че договорът за
залог е с нотариална заверка на подписите, като разноските за това са заплатени
от кредитополучателя и е неразделна част от договора за потребителски кредит,
както и че е противопоставим на работодателя и на другите кредитори на длъжника,
но въпреки това банката не е упражнила правата си по него и е позволила друг
кредитор да се удовлетворява от трудовото й възнаграждение, което е предмет на
договора за залог. Поддържа се, че изпадането й в забава да изпълнява задълженията
си по договора за кредит се дължи на
независещи от нея причини и е изцяло по вина на банката – заложен кредитор.
Оспорва и размера на претендираните вземания. С оглед изложеното, моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваните части и вместо него да се
постанови друго, с което предявените установителни искове да бъдат отхвърлени
изцяло. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Б.Д.” ЕАД, в който се поддържа
становище за неоснователност на изложените в
жалбата доводи за неправилност на решението на СРС,
поради което последното следва да бъде потвърдено. Претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната
страна, приема за установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.432, ал.1 ТЗ и
чл.60 ЗКИ след издадена в полза на кредитора „Б.Д.“ ЕАД срещу длъжника К.М.Д. заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 ГПК за вземания по договор за кредит за текущо потребление
от 02.11.2009 г., по силата на който на ответницата е отпуснат кредит в размер
на 35 000 лв., със срок на погасяване 120 месеца, при договорена лихва,
формирана от БЛП от 7,44 % и стандартна надбавка от 3,01 % или общ лихвен
процент по кредита от 10,45 %, като сумата е предоставена за усвояване по
разплащателната сметка на отметницата. Съгласно чл.7 от договора, кредитът е
следвало да се издължава до 10 число на месеца на погасителни вноски съгласно
погасителен план-неразделна част от договора. Ищецът се позовава на настъпила
предсрочна изискуемост на задълженията по договора, считано от 20.01.2016 г. поради
настъпила забава в плащанията на месечните погасителни вноски повече от 90 дни
съгласно т.19.2 и чл.20 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо
потребление / непогасени девет броя погасителни вноски за периода от 10.05.2015
г. 10.01.2016 г./ и извършено уведомяване на длъжника, че банката е упражнила
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем преди подаване на
заявлението по чл.417 ГПК.
В
срока за отговор ответницата е оспорила исковете с възражения, че договорът за
кредит съдържа неравноправни клаузи, което го прави нищожен, като се позовава
на решение от 14.03.2013 г. по дело С-415/2011 г. на СЕС, според което следва
да се постанови спиране на принудителното изпълнение, когато има съмнение за
неравноправност на клаузите в потребителските и ипотечните кредити. Изложила е
доводи, че клаузите в договора, касаещи начина на формиране на дължимите лихви,
вкл. възможността за едностранна промяна на размера й от банката, на таксите и на
други разходи по кредита, са неравноправни. Изложила е твърдения, че за обезпечаване
на кредита в полза на банката е учреден залог върху всичките й вземания по
трудовото й правоотношение, който договор обаче банката не е представила с
исковата молба по делото, тъй като не е предприела никакви действия за
запазване на вземането, предмет на залога. Според ответницата неизпълнението на
задълженията й по договора за кредит се дължи изцяло на бездействието на
банката-заложен кредитор, който не е защитил собствените си интереси и тези на
кредитополучателя по договора за залог след полученото запорно съобщение от ЧСИД.и
наложения запор по искане на друг взискател „ЦКБ” АД. Ответницата е изложила и
обстоятелства, че въпреки положените от нея усилия за разрешаване на възникналия
проблем вкл. и чрез предоговаряне на кредита с цел облекчаване на длъжника -
чрез заплащане на по-ниска месечна вноска, банката е подходила формално, като
въпреки писмата на ответницата от м.06 и м.07.2015 г., в които е уведомила банката
за своя нов и актуален адрес, последната умишлено не е посочила новия й адрес дори
в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на
документ, с цел делото да бъде решено в полза на заявителя.
От
представените с отговора на исковата молба доказателства се установява, че при
сключване на договора за кредит за текущо потребление от 02.11.2009 г.,
обезпечен със залог върху парични вземания в лева /чл.10/, страните са сключили
и договор за залог върху вземанията на ответницата по трудовото й
правоотношение, с цел обезпечаване на цялото вземане на заложния кредитор по
договора за кредит, който е с нотариална заверка на подписите от 29.12.2009 г. Съгласно
чл.12 от договора за залог, последният е неразделна част от договора за кредит,
сключен на 02.11.2009 г. между „Б.Д.“ЕАД и К.М.Д.. С оглед противопоставимостта
му на трети лица, залогът е съобщен на работодателя-длъжник по заложените
вземания, видно от приложение № 21 – „съгласие на работодателя за
превеждане на всички
вземания по трудово правоотношение по разплащателната сметка на ответницата във
връзка с предоставяне на кредит”, дадено от „Булгартрансгаз” ЕАД. Видно от този
документ брутното трудово възнаграждение на ответницата е в размер на 1841 лв.,
а нетното - в размер на 1400 лв.
Съгласно
приетото заключение на съдебно-счетоводната
експертиза кредитът е усвоен на 03.11.2009 г. чрез разплащателна сметка в б. „Д.”
ЕАД с титурял К.М. в пълен размер, като съгласно сключения договор за залог
върху вземания по трудово правоотношение, трудовото възнаграждение и други плащания
за възнаграждения са постъпвали по тази разплащателна сметка, като общия размер
на постъпилата сума за периода от м.11.2009 г. до м.07.2015 г. е в размер на
130 143,91 лв. Според заключението за периода от 10.11.2009 г. до последно
внесената сума на 04.09.2015 г. ищцата е изплатила по кредита общо сумата от
31 750,21 лв., от които 15 120,07 лв. - главница, 16 193,90 лв.
- договорна лихва, 86,24 лв. – санкционираща лихва и 350 лв.-такси. Със запорно
съобщение от 07.10.2014 г. на ЧСИД.по молба на взискателя „ЦКБ” АД във връзка с
изпълнително дело № 20147810400966 с длъжник К.М. е наложен запор върху
постъпленията по разплащателната сметка, обслужваща кредита. Редовното
издължаване на главници и лихви по кредита се преустановява след 14.10.2014 г.
Плащанията се възобновяват за периода от 09.03.2015 г. до 04.09.2015 г.-датата
на последната вноска, от който момент до 20.01.2016 г. – обявяване на кредита
за предсрочно изискуем не са погасени 7 бр. вноски по 466,95 лв. и 2 бр. вноски
по 500,34 лв. /едно от които частично – 287,17 лв./ Общото непогасено задължение
на дълга по кредита възлиза на 21 763,64 лв.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че установителните
искове по чл.422 ГПК са доказани по основание, като е счел за неоснователни
възраженията на ответницата, че договорът е недействителен, тъй като съдържа
неравноправни клаузи, както и че е налице неизпълнение на договорни задължения
от страна на банката, респективно забава на кредитора, която я освобождава от
собствената й забава по отношение на задължението й да погасява в срок
дължимите месечни вноски по договора за кредит. Първоинстанционният съд е
приел, че именно и само поведението на ответницата е довело до обявяване на
кредита за предсрочно изискуем, доколкото не е осигурила парични средства по
разплащателната сметка, с които да погасява вноските по кредита, като
същевременно е приел, че парични преводи от работодателя са постъпвали по
разплащателната сметка, но не е изследвал въпроса защо същите не са усвоявани
от банката – заложен кредитор след получаването на запорното съобщение от ЧСИ
ГеоргиД.през м.10.2014 г. във връзка със започнало принудително изпълнение по
искане на друг взискател – „ЦКБ“ АД и дали именно нереализирането на правата по
договора за залог на вземания от страна на банката в качеството й на заложен
кредитор, не са довели до неизпълнение на кредитополучателя на паричните му задължения
по договора за кредит в уговорените срокове, респ. до обявяване на кредита за
предсрочно изискуем.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част.
Решението
обаче е частично неправилно по следните съображения:
Основните
доводи в жалбата са свързани с въпросите дали неизпълнението на длъжника се
дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, т.е. налице ли е хипотезата
на чл.83, ал.1 ЗЗД поради неизпълнение от страна на кредитора на задължението
му по чл.164, ал.1 ЗЗД, произтичащо от договора за залог на вземания, който е
неразделна част от договора за кредит за текущо потребление от 02.11.2009 г., респективно
дали са били налице основания, даващи право на банката да обяви кредита за
предсрочно изискуем. На тези доводи, които са били изложени и в отговора
на исковата молба,
първоинстанционният съд не е дал отговор в обжалваното решение.
Съгласно чл.81, ал.1 и ал.2 ЗЗД
длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина,
която не може да му се вмени във вина, поради което, за да се освободи от
отговорност, трябва да обори въведената в закона оборима презумпция за вина.
Целта на договорната отговорност е да се преодолеят последиците от
неизпълнението, като се компенсират вредите, които увреденият е понесъл. При
договорната отговорност вредата може да се дължи и на поведението на самия кредитор.
В този случай отговорността за вреди се степенува съобразно вината на страните
по облигационното правоотношение. Нормата на чл.83, ал.1 ЗЗД допуска намаляване
на обезщетението или пълното освобождаване на длъжника от отговорност с оглед
на степента на вината. Има се предвид, че без проявата на небрежност на
кредитора към собствения му интерес вредата не би настъпила или не би настъпила
в този размер. Поведението на кредитора може да се изрази и в бездействие
тогава когато договорът или нормативен акт му вменяват извършването на
действия, за да бъдат предотвратени вреди, във връзка с възложените му с
договора или нормативния акт функции от обществен интерес. В конкретния случай причините за неизпълнение на задължението на
длъжника да погасява в срок дължимите месечните вноски по кредита, се дължи
изцяло на неизпълнение от страна на кредитора на задължението му чл.164, ал.1 ЗЗД, произтичащо от договора за залог на вземания, който е неразделна част от
договора за кредит за текущо потребление от 02.11.2009 г., т.е. налице е хипотезата
на чл.83, ал. 1 ЗЗД, поради което длъжника следва да се освободи от отговорност
за настъпилата забава, респективно да се приеме, че настъпилата
забава в плащанията на месечните погасителни вноски повече от 90 дни, не се дължи на неговото виновно поведение, а на обстоятелството, че
банката, в качеството си на заложен кредитор, не е изпълнила задължението си да
се грижи за запазване на вземането си по договора за залог. Няма спор, че
запорното съобщение от ЧСИ Г.Дичев е получено от ищеца през м.10.2014 г., като
редовното
издължаване на главници и лихви по кредита е преустановено от длъжника именно след 14.10.2014 г. Банката, като заложен кредитор, в
срока по чл.508, ал.1 ГПК е следвало да заяви претенциите си пред ЧСИ Д.и да
установи правата си на такъв въз основа на договора за залог, с нотариална
заверка на подписите от 29.12.2009 г. и по този начин да установи положението
си на привилегирован кредитор, което обаче тя не е сторила. Ето защо, в случая
приложение намира правилото на чл.83, ал.2 ЗЗД и длъжникът следва да бъде освободен от отговорност по отношение на
неизпълнение на задължението си да погасява в срок дължимите от него по
договора за кредит месечни вноски след 14.10.2014 г. При това положение, банката
не е имала основание да обяви кредита за предсрочно изискуем, доколкото не са
били налице предпоставките, посочени в т.19.2 и т.20
от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление .Същевременно по делото няма спор, че кредитът от
35 000 лв. е усвоен в пълен размер на 03.11.2009 г., като последното
плащане по него е извършено от ищцата на 04.09.2015 г. След тази дата няма
данни за извършени плащания, включително и на вноските, с настъпил падеж до
подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 22.01.2016 г., а именно дължимите
вноски за периода от 10.05.2015 г. до 10.01.2015 г. Доколкото е налице
хипотезата на чл.83, ал.2 ЗЗД банката няма
вземане за санкционираща лихва за периода от 06.01.2016 г. до 21.01.206 г., тъй
като забавеното изпълнение не се дължи на поведението на длъжника и вземане за
заемни такси в размер на 120,00 лв., начислени поради обявяване на кредита за
предсрочно изискуем.
По въпроса допустимо ли
е предявеният иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит за главница и възнаградителна лихва поради
предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ и ако е
допустимо, по отношение на кои вноски следва да се уважи искът-вноските с
настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК или вноските с настъпил
падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното
производство по чл.422, ал.1 ГПК, е образувано тълкувателно дело № 8/2017 г. на
ОСГТК на ВКС, тъй като по въпроса е налице противоречива съдебна практика. Към
настоящия момент по делото не е постановено тълкувателно решение. Настоящият
въззивен състав споделя становището, застъпено в решение № 15/09.05.2017 г. по
гр.д. № 60034/2016 г. и решение № 184/04.07.2017 г. по т.д. № 60361/2016 г. на
Първо и Четвърто ГО на ВКС, в които е прието следното: Съгласно разясненията в
т.17 и т.18, във вр. с т. 2 и т.9 от ТР \0 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, „предметът на делото“, предявен
по реда на чл.422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца /кредитор/ в
исковата молба за съществуването на подлежащото на изпълнение вземане, за което
е издадена заповед за изпълнение. Когато вземането произтича от договор за
банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
реда на заповедното производство поради неплащане на една или повече вноски
/арг. от чл.60, ал.2 ЗКИ/, то не може да се поддържа, че има изменение на
договора и да се търсят последиците именно на това изменение на договорната
връзка. Наред с това не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна
връзка по договора за кредит при условията, договорени между страните.Липсата
на точно изпълнение по тях, без настъпилите последици на надлежно обявена
предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за кредит, съобразно
договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване
на задължението-главница или лихви, следва да бъде съобразено в рамката на исковото
производство по чл.422 ГПК. По отношение на онази част на неточно /забавено/
изпълненото задължение за погасяване на кредита спрямо кредитора, т.е.
неизпълнената част на задължението, съставляващо сбора на непогасените вноски с
настъпил падеж до момента на приключване на устните състезания във въззивната
инстанция /арг. чл.235, ал.3 ГПК/, доколкото същият винаги може да бъде
установен, не може с решението на съда, на основание чл.124, ал.1 ГПК, да бъде
отречена, като недължима част на признатото по реда на заповедното производство
вземане на кредитора. Това е така, тъй като се касае до вземане, възникнало на
основание съществуващия валиден договор за кредит, по който договор
длъжникът-ответник по иска дължи изпълнение, макар и само до онази част, по отношение
на която е настъпил падежа, договорен от страните. Доколкото не може да се
приеме, че вземането е изцяло изискуемо поради предявена предсрочна изискуемост
при условията на закона, то не може въобще да се отрече съществуването на
самото вземане като се отхвърли иска, в обема на безспорно установеното неизпълнение
на същото това вземане по отношение на вече падежиралите вноски.
С оглед изложеното
становище, че нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на
настъпилия след подаване на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение
и преди приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция, факт на
настъпила изискуемост на анюитетни вноски, включващи главница и договорна лихва,
настоящият състав приема, че вземането на банката по договора за кредит е
изискуемо по отношение на вноските с настъпил падеж за периода от 10.05.2015 г.
до 10.09.2018 г. / устните състезания във въззивната инстанция са приключили на
25.09.2018 г./ или за общо 41 месечни анюитетни вноски в размер на по 471,29
лв. съобразно първоначално уговореното по договора, включваща главница и
договорна лихва в размер на 10,45 %. При съобразяване на заключението на
съдебно – счетоводната експертиза за размера на заплатените от ответницата главница
и договорна лихва за периода от 10.11.2009 г. до 04.09.2015 г. по договора за
кредит и по реда на чл.162 ГПК, чрез използване на програма за изчисляване на
структурата и размера на анюитетните вноски при първоначално уговорените
условия по договора, въззивният съд приема за установено, че размерът на непогасената
главница по договора до м.09.2018 г. вкл. възлиза на 14 110,28 лв., а
размерът на непогасената договорна лихва до м.09.2018 г. вкл. възлиза на
4 949,87 лв. Доколкото
обаче предмет на установителния иск е вземане за възнаградителна лихва само
за периода от 20.06.2015 г. до 21.01.2016 г., то искът се явява основателен до
размера от 1 440,00 лв. /определен по реда на чл.162 ГПК при първоначално уговорения
в договора размер на лихвата от 10,45%, доколкото не са били налице основания
за увеличаване на лихвения процент на 10,95% и съответно на 14,95%, а именно
поради нарушаване на условията на кредитна програма „ДСК Престиж“ от страна на
кредитополучателя/.
Съгласно чл.86 вр. чл.84,
ал.1 ЗЗД главницата се дължи ведно с претендираната от ищеца законна лихва, но
не от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповедта за изпълнение - 22.01.2016 г. или на исковата
молба – 07.06.2016 г., а от датата на изискуемостта на последно падежиралата в
хода на процеса анюитетна вноска - 10.09.2018 г., която се явява и дата на
забавата на плащането на главницата в установения по делото размер от 14 110,28
лв.
С
оглед изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта,
с която е признато за установено, че ответницата дължи на ищеца главница за
разликата над 14 110,28 лв. до присъдения размер от 19 879,93 лв., договорна
лихва за разликата над 1 440,00 лв. до присъдения размер от 1 683,94
лв. за периода от 20.06.2015 г. до 21.01.2016 г., в частта, с която е
присъдена законна лихва върху главницата за периода от датата на подаване на
заявлението – 22.01.2016 г. до 10.09.2018 г., както и в частта, с която е
признато за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 79,77 лв. – санкционираща лихва за периода 06.01.2016 г. до 21.01.2016 г. и
сумата от 120,00 лв. - заемни такси. Решението на СРС следва да се отмени и в
частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца разноски за
заповедното производство за сумата над 382,41 лв., а за исковото производство -за
сумата над 509,25 лв. В частта, с която е признато за установено, че ответницата
дължи на банката главница в размер на 14 110,28 лв. по договор за кредит за периода
10.05.2015 г. до 10.09.2018 г., ведно със законната лихва за периода от
11.09.2018 г. до окончателното изплащане, решението следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора, право на разноски за настоящата инстанция имат и двете
страни. Въззивницата обаче не е сторила разноски и съответно не претендира
такива. Въззиваемата страна претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция, което съдът определя в размер на 100,00
лв. на основание чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ, от
които се дължат 71,45 лв. съобразно неоснователната част на въззивната жалба.
С
оглед цената на иска решението не подлежи на касационно обжалване съгласно
чл.280, ал. 3, т.1 ГПК, доколкото цената на исковете е под 20 000 лв.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 30.06.2017
г. по гр.д. № 30576/2016 г. по описа на СРС, 42 състав в частта, с която е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че К.М.Д. дължи на „Б.Д.“ ЕАД главница в размер над сумата от 14 110,28 лв. до присъдения размер от 19 879,93 лв. и за
периода от м.10.2018 г. до 03.11.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата за периода от подаване на заявлението – 22.01.2016 г. до 10.09.2018
г., по договор за кредит
за текущо потребление от 02.11.2009 г.; договорна лихва в размер над сумата от 1 440,00 лв. до присъдения
размер от 1 683,94 лв. за периода от 20.06.2015 г. до 21.01.2016
г., санкционираща лихва в размер на 79,77 лв. за периода 06.01.2016 г. до
21.01.2016 г. и сумата от 120,00 лв. - заемни такси, както и в частта, с която К.М.Д. дължи на „Б.Д.“ ЕАД разноски за
заповедното производство над 382,41 лв., а за исковото производство – над 509,25
лв., като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Б.Д.“
ЕАД, ЕИК ******* срещу К.М.Д., ЕГН ********** с адрес *** искове с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, предл.1 вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ
вр. чл.60, ал.2 ЗКИ за признаване за установено, че „Б.Д.“ ЕАД има срещу К.М.Д.
следните вземания: вземане за главница за разликата над 14 110,28 лв. до
19 879,93 лв. и за периода от м.10.2018 г. до 03.11.2019 г. по договор за кредит
за текущо потребление от 02.11.2009 г.; вземане за законна лихва върху главницата от 14 110,28 лв. за
периода от подаване на заявлението – 22.01.2016 г. до 10.09.2018 г.; вземане за
договорна лихва за разликата над сумата от 1 440,00 лв. до 1 683,94 лв., дължима за периода от
20.06.2015
г. до 21.01.2016 г.; вземане за санкционираща лихва в размер на 79,77 лв. за
периода 06.01.2016 г. до 21.01.2016 г. и вземане за заемни такси в размер на
120,00 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 30.06.2017
г. по гр.д. № 30576/2016 г. по описа на СРС, 42 състав, в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА К.М.Д.,
ЕГН ********** с адрес *** да
заплати на „Б.Д.“
ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 71,45 лева, разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.