Р Е
Ш Е Н
И Е N
36
гр.
Сливен, 28.02.2018 г.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на двадесет
и осми февруари през двехиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Елена Христова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 94 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно
решение № 1020/16.11.2017г. по гр.д. № 3731/17г. на СлРС, с което е осъдена Община
Сливен да заплати на ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс груп“, гр. София, сумата 137,
56 лв., представляваща изплатено от застрахователя застрахователно обезщетение
по застраховка „Каско“ за имуществени вреди, причинени на трето лице в резултат
на настъпило ПТП при управление на МПС, преминало през дупка на пътното платно,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяванена
исковата молба – 03.08.2017г. до окончателното изплащане на задължението и са
присъдени на ищеца разноските по делото в размер на 600 лв.
С въззивната си жалба ответникът в
първоинстанционното производство атакува решението изцяло, като заявява, че то
е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че не е доказано по
несъмнен начин наличието на валидно застрахователно правоотношение, развива
подробна аргументация за липсата на такова. На следващо място се оплаква, че
необосновано съдът е приел още, че представената застрахователна полица покрива
риска, за който е изплатено обезщетението, тъй като допълнителните покрития
„гуми“ и „механични повреди“, не са отбелязани в нея. По-нататък въззивникът
счита, че дори да се приеме наличие на валиден застрахователен договор,
покриващ процесната щета, то не е установен по несъмнен начин фактическия
състав на деликта. Твърди, че не е доказан механизмът на произшествието и
причинната връзка с твърдяната вреда, а размерът на последната също е спорен.
Не са обсъдени и въведените възражения за съпричиняване на резултата от страна
на водача на МПС. Въззивникът заявява още, че изводите, изложени в приетата АТЕ,
са произволни, теоретични и необосновани, вещото лице не е извършило личен
оглед на място, а се е ръководило само от представените от страната документи,
което е довело до съществени пропуски и несъответствия. Счита, че в
действителност е доказана единствено причинноследствена връзка между
противоправното действие на водача на автомобила и настъпилия вредоносен
резултат.
Поради изложеното моли
въззивния съд да отмени изцяло решението на СлРС и вместо това постанови ново,
с което отхвърли иска. Претендира разноските за двете инстанции.
Няма направени нови
доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който заявява, че жалбата е
неоснователна, атакуваното решение – правилно, поради което иска то да бъде
потвърдено. Претендира разноски за въззивната инстанция, няма нови
доказателствени искания.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът,
редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон, явява се
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, койо поддържа
въззивната жалба и моли съда да я уважи, оспорва отговора. Претендира разноски
за двете инстанции.
В с.з. за въззиваемата
страна, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон, с
писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32
т. 1 от ГПК оспорва въззивната жалба,
поддържа отговора си и иска да бъде потварден обжалваният акт и да му
бъдат присъдени разноските за тази инстанция, представя списък.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ
с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред РС доказателства, намира, че решението е неправилно,
поради което следва да бъде отменено.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са основателни.
За да се ангажира
отговорността на ответника в качеството му на пряк причинител на вредата за
възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховка “Каско”,
изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увредения, следва да са налице
изискванията, заложени във фактическия състав на чл. 410 ал. 1 от КЗ.
Така правото на застрахователя да встъпи в
правата на застрахованото от него увредено лице срещу прекия причинител на
вредите възниква по силата на посочената законова норма от КЗ, обуславя се от
деликтното правоотношение мужду последните двама и предпоставка за
упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на
застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за
имуществено застраховане. Несъмнено наличието на субстанциален застрахователен
договор представлява съществен елемент на фактическия състав на регресното
право.
Ключовият правопрепятстващ
аргумент на въззивника се състои в отричане съществуването на валидно
застрахователно правоотношение, тъй като застрахователната полица, в която като
застрахован е посочен собственикът на автомобила – Ставри Дочев Ставрев, не
носи нито неговия, нито този на застрахователя подписи. Като евентуални
възражения е въвел и, от една страна – ненадлежност на плащането поради
непокритие на риска, от друга - недоказаност на вредата и причинната й връзка с
поведението на общината, както и наличие на съпричиняване от страна на водача.
Първостепенният съд изобщо
не е разгледал основното възражение и не се е обосновал в мотивите си защо приема, че е
налице действително застрахователно правоотношение. Релевираните с въззивната жалба
оплаквания против тези изводи са основателни.
Настоящият въззивен състав
счита, че застрахователната полица, която е източникът на застрахователното
правоотношение, по силата на което за застрахователя възниква /при уговорените
условия/ задължението да изплати застрахователното обезщетение на
застрахованото лице, във вида, в който е представена като заверено ксерокопие,
не може да го убеди в наличието на застрахователен договор.
Съгласно разпоредбата на
чл. 344 ал. 1 от КЗ „застрахователният договор се сключва в писмена форма като
застрахователна полица или друг писмен акт, а общите условия по застраховката
са неразделна част от договора“. Така нормотворецът императивно е въвел
писмената форма като такава ad
solemnitatem
/за действителност/, на страните не е предоставена алтернатива за избор на друг
начин, освен чрез електронен документ.
В случая не може да се
приеме, че представената застрахователна полица № 4704161000001198, макар и
носеща реквизитите по чл. 345 от КЗ, обективира действителен застрахователен
договор, тъй като липсват подписи или други инсигнии на лицата, посочени като
страни – застрахователя и застрахования собственик на лек автомобил, който е и
застраховащото лице. Такива няма и върху приложените общи условия, които,
представлявайки неразделна част от застрахователния договор, биха послужили
като доказателство за волята на страните и могат да верифицират съдържанието на
полицата. Законът допуска доказването на сключването на застрахователния
договор да стане и чрез застрахователен сертификат – съгласно чл. 344 ал. 3 от КЗ „Застрахователят издава
застрахователен сертификат, удостоверяващ сключения застрахователен договор, по
искане на застраховащия“,
но такъв по делото не е представен. Липсват дори индиции за създаването на
правоотношението в момента и при премиалните условия, обозначени в полицата –
не е представен документ за заплатената еднократна застрахователна премия от
390, 96 лв., описана в нея.
Обсъждането на другите
представени писмени документи - декларация за настъпване на застрахователно
събитие, заявление за изплащане на застрахователно обезщетение, опис на претенция,
опис-заключение, доклад по щета, преводно нареждане и регресна покана - в
релацията им с това правоотношение, не дава достатъчно основание при описаното
положение съдът да приеме, че те в своята цялост установяват наличие на валиден застрахователен договор, годен да
породи правни последици. Те представляват косвени данни за представата на
страните в какво правоотношение се намират, но не могат да заместят липсата на
договор/полица, в изискуемата от КЗ форма. Липсата на подписи на участниците в
договорнта връзка сочи на липса на съгласие, което отнема на документа правното
качество „договор“.
Фактът, че застрахователят
не е отказал изплащането на застрахователното обезщетение не променя горния
извод. Ако е сторил това без да има реално договорно задължение, той е платил
недължимо и не може да търси връщането му от друго лице /в случая – от
ответника/, вместо от бенефициента. Ако в негово държане се е намирал
застрахователен договор/полица, който да отговаря на изискванията за
действителност, но не го е представил, /каквото процесуално задължение
безусловно и неотвратимо е лежало върху него в съответните срокове/, във
вътрешните му отношения със застрахования той е престирал надлежно, но в
отношението му с третото лице – делинквента, в исковото съдебно производство за
реализиране на регресната отговорност на последния, той не може да се позовава на
договор, който не фигурира в правната среда, формирана във физическите
измерения на делото.
В обобщение – виждането на
въззивника, че сумата, предмет на регресния иск е платена при липса на
основание, което го освобождава от връщането й, е основателно. Установи се, че
плащането на обезщетението от страна на застрахователя не е било на доказано валидно
основание, което е един от съществените елементи на фактическия състав, при
осъществяването на който причинителят на вредата дължи да му върне платеното. Липсата
му препятства активирането на правото на регрес на застрахователя и встъпването
в правата на застрахования не е настъпило.
Само това обстоятелство е
достатъчно да блокира уважаването на иска, поради което не е необходимо да се
изследват другите условия, касаещи деликтното правоотношение, като поставящо в
действие застрахователното, и като стоящ в основата на правото на обратния иск
юридически факт. Поради това въззивният съд няма да коментира останалите
инвокирани с въззивната жалба атакуващи доводи относно механизма на ПТП,
причинната връзка на уврежданията с противоправното поведение на ответника,
наличието на съпричиняване от страна на водача и размера на вредата.
Предвид горното главният
иск се явява недоказан, а оттам – и неоснователен, поради което следва да бъде
отхвърлен.
Акцесорната претенция за
заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху
главницата от датата на завеждането на исковата молба до окончателното
изплащане също следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
Щом крайните правни изводи
на двете инстанции се разминават, въззивната жалба е основателна и като такава
следва да се уважи, като решението следва да се отмени изцяло като
незаконосъобразно и вместо него въззивният съд постанови ново, с което отхвърли
главния и допълнителния иск.
С оглед изхода на процеса
отговорността за разноски за двете инстанции следва да бъде възложена на ищеца-въззиваем,
който следва да понесе своите, както са направени и заплати, съгл. чл. 78 ал. 3
и ал. 8 от ГПК и чл. 25 от НЗПП на ответника-въззивник направените такива в
размер на 250 лв. за първоинстанционното и на 125 лв. за въззивното
производство.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение №
1020/16.11.2017г. по гр.д. № 3731/17г. на СлРС като НЕПРАВИЛНО и
НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
П О
С Т А
Н О В
Я В А :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУЪРЪНС ГРУП“, гр. София, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление на дейността *****, против ОБЩИНА СЛИВЕН регресен
иск по чл. 410 от КЗ за заплащане на сумата 137, 56 лв., представляваща
изплатено от застрахователя застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“
за имуществени вреди, причинени на лек автомобил „Фолксваген – голф“ с ДК№ СН 5797
АР, собственост и управляван от Ставри Дочев Ставрев, вследствие на настъпило
ПТП на 03.04.2017г. при попадане в
необезопасена дупка в гр. Сливен, кв. „Дружба“, до сервиз „Ситроен“ по щета № 470416171716627,
заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от
завеждането на исковата молба на 03.08.17г. до окончателното изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА ЗАД „Булстрад Виена
иншуърънс груп“, гр. София да заплати на Община Сливен направените разноски по
делото за първоинстанционното производство в размер на 250 лв. и за въззивното
производство в размер на 125 лв.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: