Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр. Добрич, 30.07.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ДОБРИЧ,
ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ДЕВЕТНАДЕСЕТИ СЪСТАВ, в публично съдебно заседание на втори
юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДЕНИЦА
ПЕТКОВА
при секретаря ***,
като разгледа докладваното от съдия Петкова гражданско дело № 200 по описа на ДРС за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на 124 и сл. от ГПК:
Образувано е по повод искова молба, подадена от *** с ЕГН ***
***, чрез упълномощения адвокат ***, с която против *** с ЕГН *** ***, е
предявен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 3500 лева – главница по договор за заем от
14.11.2014г., ведно със законната лихва, считано от 10.11.2017г. до
окончателното плащане, за която сума в производството по ч.гр.д. № 4167/2017г.
на ДРС е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК №2237 от 10.11.2017г.
Претендират се сторените разноски в исковото и в заповедното производство.
В исковата молба са изложени следните обстоятелства: По
устен договор между страните за осъществяване на бъдещ съвместен бизнес на
14.11.2014г. ищецът предал в заем на ответника сумата от 3500 лева, която
последният се задължил да върне на 30.07.2015г. Сумата била преведена от ищеца
по банкова сметка ***. Тъй като на падежа сумата от 3500 лева не била върната
на ищеца, на 14.03.2017 г. последният с покана с обратна разписка поканил
ответника да му плати дължимата сума в десетдневен срок от получаване на
поканата. Поканата за плащане била получена лично от ответника на 15.03.2017 г.
След изтичане на десетдневния срок и до датата на подаване на исковата молба
дължимата сума не била върната. Поради това, ищецът подал заявление по чл.410
от ГПК в ДРС, по което било образувано ЧГД №4167/2017г. на ДРС, по което дело е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение №2237 по чл. 410 от ГПК от
10.11.2017г., с която съдът разпоредил на длъжника да заплати сумата от 3500
лева, представляваща дължима главница по договор за заем от 14.11.2014г., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението –
10.11.2017г. до окончателното плащане, както и разноски. В срока по чл. 414,
ал.2 от ГПК длъжникът подал възражение, което обуславя правния интерес на ищеца
за предявяване на настоящия установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК във вр.
с чл. 415 от ГПК.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от редовно
уведомения ответник, с който се оспорва основателността на предявения иск.
Процесната сума не му била преведена като зае*** Между страните имало устен
договор, който по своята правна същност представлявал предварителен договор за
покупко-продажба на лек автомобил ***, собственост на ответника. Страните са се
договорили цената да се плати предварително на вноски от ищеца, след което
ответникът да упълномощи ищеца с изрично нотариално заверено пълномощно да
прехвърли лекия автомобил на себе си в ***. Сумата от 3500 лева била част от
продажната цена на описаното МПС. След получаване на договорената цена за
автомобила, ответникът упълномощил ищеца чрез нотариално заверено пълномощно от
***г. с peг. ***, за разпореждане с автомобила, в т.ч да го продава, вкл. и на
себе си. Заверени били нотариално и Декларации по чл. 264, ал. 2 ДОПК и
Декларация по чл. 25 ЗННД, които били необходими при прехвърлителна сделка на
автомобил. По изложените съображения моли за отхвърляне на предявения иск.
Добричкият районен
съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема за
установено от фактическа страна следното:
По делото не е спорно, а и видно от преводно нареждане от
14.11.2014г., ищецът ***е превел сума в
размер на 3500 лв. по банковата сметка на ответника ***. В документа като
основание за превода е посочено „***“. Ответникът признава получаването на
сумата от 3500 лв. от ищеца.
На 14.03.2017г. ищецът ***е отправил до ответника чрез ***,
чрез услугата *** покана за връщане в 10-дневен срок на обща заета сума в
размер на 21000 лева, 3500 лева от които преведени на 14.12.2014г. Поканата е
получена от ответника на 15.03.2017г., съгласно приложената по делото обратна
разписка.
По искане на ищеца са събрани гласни доказателства чрез
разпита на водените от него свидетели *** и ***.
От показанията на свидетелите *** и *** се установява, че
между ищеца и ответника е имало уговорки за осъществяване на съвместна дейност.
В края на лятото на 2014г. между страните се е състояла среща. Ищецът *** е
следвало да предостави на ответника и неговия баща заемни средства, необходими
за осъществяваната от последните двама дейност, а именно: отглеждане на зайци.
В изпълнение на уговорките ищецът предал в заем на ответника и баща му общо
около 20 000 лева, на няколко пъти, която сума е следвало да бъде върната
в срок до края на лятото на 2015г. Свидетелите споделят, че впоследствие
ответникът продал на ищеца ***, който бил в много лошо състояние. Ищецът вложил
в ремонта на автомобила около 4000-5000 лева. Съдът изцяло кредитира
показанията на свидетелите *** и ***, намирайки ги за обективни, логични и
достоверни.
Видно от договор за покупко-продажба на МПС от ***,
ответникът *** продал на ищеца *** собствения си лек автомобил марка *** за
сумата от 400 лв.
При така установеното от
фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:
Предявен е иск с с
правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1,
предл. 1 във вр. с чл. 240, ал.1 от ЗЗД
Относно допустимостта на производството:
По заявление на ищеца за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК срещу *** е образувано ч.гр.д. № 4167 по описа за 2017г. на
ДРС. С разпореждане от 10.11.2017г. е издадена заповед № 2237 от същата дата за
следните суми: сумата от 3 500 лева (три хиляди и петстотин), представляваща
дължима главница по договор за заем от 14.11.2014г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението – 10.11.2017г., до окончателното
изплащане; 370 лева (триста и
седемдесет), представляваща разноските по ч.гр.дело № 04164/2017г. по описа на
ДРС. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК ответникът е възразил писмено срещу
заповедта за изпълнение. С разпореждане от 11.12.2017г. съдът е указал на
заявителя, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок, като
довнесе дължимата държавна такса. Съобщението е връчено на 13.12.2017г.
Исковата молба е постъпила в съда на дата 10.01.2018г., поради което като
допустима, подлежи на преценка по основателност.
По съществото на спора:
За уважаване на претенцията с правно основание чл. 79 ал. 1
вр. с чл. 240 ал.1 от ЗЗД е необходимо да са налице кумулативно следните
предпоставки: валиден договор за заем и неизпълнение на същия. Като реален и
консенсуален договор, договорът за заем не е необходимо да е сключен в писмена
форма, като същата представлява единствено форма за доказване, но не и за
действителност. За валидността на договора е необходимо реално да е предадена
сумата по договора. Съгласно разпределението на доказателствената тежест,
ищецът следва да докаже, че е постигнато съгласие за сключване на договор за
заем и че е предал заемната сума на ответника. В настоящия случай ответникът
носи тежестта да докаже плащане на падежа или наличие на твърдяното от него
правно основание за получаване на сумата от 3500 лв. – предварителен договор за
покупко-продажба на лек автомобил ***.
Като реален и консенсуален договорът за заем се счита
сключен след постигане на съгласие за сключването му и реалното предаване на
заемната сума. Предметът на облигационното отношение, предпоставило предаването
на сумата от 3500 лева от ищеца на ответника, не е документиран с писмен
договор или нарочна разписка. Налице е едностранно изявление на ищеца за банков
превод на сумата на основание договор за заем, обективирано в платежно
нареждане от 14.11.2014г. Доколкото основанието за извършване на превода е
посочено едностранно от ищеца, само по себе си преводното нареждане не доказва
сключен договор за зае*** В случая с
посочения документ се установява само предаване от ищеца във фактическа власт
на ответника на парична сума в размер от 3500 лева, но същият не обективира
волеизявление от страна на получателя на сумата за поемане на правно задължение
за нейното връщане. Последното се установява от събраните по делото гласни
доказателства с показанията на свидетелите *** и ***, които съдът кредитира и които
не са опровергани от други гласни или писмени доказателства. С оглед твърдяната
от ищеца стойност на договора (3500 лв.), в настоящата хипотеза са допустими
гласни доказателства за доказване на договора. Поради изложеното съдът приема,
че между страните е възникнало валидно договорно правоотношение, основано на
сключен помежду им договор за заем с
описания по - горе предмет.
Ответникът не твърди погасяване на задължението си за
връщане на процесната сума. Същият навежда възражение, че сумата от 3500 лв. е
получена от него, в качеството му на продавач, като част от продажна цена по
сключен с ищеца, като купувач, договор за покупко-продажба на лек автомобил. По
делото действително се установи, че по силата на договор за покупко-продажба на
автомобил *** е продал на ***собствения си ***. Липсва основание обаче да се
приеме, че процесната сума от 3500 лв. е била получена от ответника по този
договор, тъй като в същия е уговорена продажна цена от 400 лв., а ответникът не
доказва, а и не твърди, че автомобилът е продаден на цена, по-висока от
посочената в договора. Неуспешното доказване на твърденията на ответника, че
сумата от 3500 лева му е предадена в изпълнение на задължение на ищеца по сключен
договор за покупко-продажба задължава съда да приложи неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест и да реши
спора при фактическо установяване, че страните са обвързани от валиден договор
за заем, по силата на който ответникът е получил в заем сумата от 3500 лв.
По делото не се установява точно уговорения срок за връщане
на заетата сума. Съгласно разпоредбата на чл.240, ал.4 от ЗЗД, заемателят
трябва да върне заетата сума в течение на един месец от поканата. Няма спор
между страните, че нарочна покана за връщането е отправена и получена от
ответника на 15.03.2017г. От това следва, че към момента на постановяване на
съдебното решение вземането на ищеца е изискуемо.
С оглед гореизложеното предявеният иск се явява доказан по
основание и в претендирания размер. Съгласно чл.422, ал.1 от ГПК върху
главницата от 3500 лв. следва да се
присъди законната лихва, така както е поискана - считано от датата на
постъпване на заявлението в съда - 10.11.2017 г. до окончателното й изплащане.
Относно отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцовата страна направените от
нея съдебни разноски в настоящото производство, както следва: 70 лв. - държавна
такса и 300 лв. – адвокатско възнаграждение.
С оглед на даденото задължително тълкуване в т. 12 от
Тълкувателно решение №4/2014г. на ОСГТК на ВКС относно разпределението на
отговорността за разноски, направени в заповедното производство, настоящият
състав следва да постанови осъдителен диспозитив, с който да се произнесе по
този въпрос. С оглед изхода на спора ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца съдебните разноски, направени в заповедното производство по
ч.гр.д. №4167/2017г. по описа на Добричкия районен съд, както следва: 70 лв. –
заплатена държавна такса и 300 лв. – адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Добричкият районен съд
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК, че *** с ЕГН *** *** ДЪЛЖИ на ***
с ЕГН *** ***, сумата от 3500 лева (три хиляди и петстотин лева) –
главница по договор за заем от 14.11.2014г., ведно със законната лихва, считано
от 10.11.2017г. до окончателното плащане, за която сума в производството по
ч.гр.д. № 4167/2017г. на ДРС е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
№2237 от 10.11.2017г.
ОСЪЖДА *** с ЕГН ***
*** да заплати на *** с ЕГН *** ***,
разноските, направени в заповедното производство по ч.гр.д. № 4167/2017г. на
ДРС – 370 лева (триста и седемдесет лева) и разноските по водене на
установителното производство по гр.д. № 200/2018г. на ДРС – в
размер на 370 лева (триста и седемдесет
лева).
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване пред Добричкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: