РЕШЕНИЕ
№ 4240
гр. София, 12.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря НЕЛИ М. ШАРКОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело №
20241110133142 по описа за 2024 година
Софийският районен съд е сезиран с искова молба от С. Н. И., ЕГН:
**********, против „Изи Финанс" ЕООД, ЕИК: *********, за установяване,
че не дължи сума в размер на 792 лв., представляващи неустойка, поради
нищожността на клаузата по чл. 3.1 от Договор за паричен заем № 420528,
сключен с „Изи Финанс" ЕООД на 16.01.2023г., предвиждаща неустоечна
клауза, поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.
В исковата молба са налице твърдения, че на 16.01.2023 г. между С. Н.
И., в качеството й на заемополучател и „Изи Финанс" ЕООД, в качеството му
на заемодател е сключен Договор за паричен заем № 420528. В чл. 3.1 от
Договора страните са уговорили, че при непредоставяне на обезпечение
заемополучателят дължи връщане на сума в размер на 3 089 лв., докато
уговорената сума за връщане според уговореното в договора била в общ
размер на 2 297 лв. Съгласно посочената клауза размерът на заема е 2000 лв. с
краен срок за погасяване 13.09.2023 г. За предоставения кредит
заемополучателят дължи възнаградителна лихва в размер на 40,15% годишно,
като е посочен годишен процент на разходите в размер на 48,44%. Съгласно
1
чл. 3 от Договора заемът следва да бъде върнат на 8 месечни вноски. Счита, че
уговорената в чл. 6.2 от Договора неустойка противоречи на множество
императивни правни норми на ЗПК, поради което на основание чл. 26 от ЗЗД е
нищожна.
На първо място ищецът счита, че с уговорената неустойка се цели да се
заобиколи предвидения максимален размер на Годишен процент на
разходите/ГПР/ - чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това вземане формално е посочено като
обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено
при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница,
предвидена.в закона. Действително обаче същото отговаря на всички
критерии, посочени в nap. 1, т. 1 от ЗПК. То представлява разход, пряко
свързан с договора за потребителски кредит, известен е на кредитора и следва
да се заплати от потребителя. Това се потвърждава и от самия погасителен
план, от който е видно, че разходът за неустойка е включен и дължим още с
подписването на договора. Очевидно е, че договарянето на този разход като
неустойка има единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора
над максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК
тази клауза е недействителна. Дадената на потребителя възможност да
осигури обезпечение в тридневен срок не може да обоснове обратния извод.
Срокът е твърде кратък и е житейски логично да се предположи, че
потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно
не могат нито да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с
големи трудови доходи. Освен това следва да се има предвид, че в ЗПК е
предвидено изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността
на длъжника.
На следващо място ищецът счита, че в случая е налице накърняване на
принципа на „добрите нрави“. Излага съображения, че поради накърняването
на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се
достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел
извличане на собствена изгода за кредитора. В допълнение, търсената
неустойка по Договор за паричен заем № 420528 е нищожна като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143,т. 19
от ЗЗП, тъй като сумата която се претендира чрез нея в размер на 792 лева е в
размер на над 35.00 % на получената сума по отпуснатия кредит. По този
2
начин безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост.
Принципът на добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на
сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушава принципа на
добросъвестност и справедливост. В исковата молба са изложени и
съображения, че съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията
на закона е нищожна. С търсената неустойка по Договор за паричен заем №
420528 се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено
събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и
следва да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1
от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи и бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид в т.ч. тези дължими на посредниците за
сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. На плоскостта на настоящия случай, неустойката за
неизпълнението на задължението за осигуряване на лично и реално
обезпечение е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция,
защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни
неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха
настъпили евентуално при възникнала фактическа неплатежоспособност на
длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не
заради неизвършена договорна престация. Ето защо вредите, компенсирани с
тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен
отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от
ответника „Изи Финанс" ЕООД. Заявява, че оспорва иска, като недопустим
поради липса на правен интерес, тъй като не е претендирал заплащането на
исковата сума за неустойка, евентуално като неоснователен. Заявява, че
договорът има всички законови реквизити, според изискванията на ЗПК.
Оспорва в договора да са налице неравноправни клаузи.
На следващо място счита, че оспорената от ищеца неустойка е била
3
уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не
изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на
кредитора си поне едно от следните обезпечения, като задължението възниква
след сключване на договора, а не преди това.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба фактически твърдения
и съобрази формулираното искане, намира, че е сезиран с отрицателен
установителен иск с правна квалификация чл. 124 от ГПК във вр. с чл. 26, ал.
1, пр. 1, 2 и 3 от ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
С писмена молба от 04.02.2025 г. ответникът „Изи Финанс" ЕООД, чрез
юрк. Александър Гюров представя писмо от 04.11.2024 г. от Комисията за
защита на потребителите /КЗП/, с което клаузи от договорите за кредит на
ответното дружество, сред които и процесната клауза за неустойка, са приети
за неравноправни.
С писмо от 20.11.2024 г. до КЗП ответното дружество „Изи Финанс"
ЕООД е признало неравноправността на клаузите, сред които и процесната
клауза за неустойка и по действащите договори за кредит е приело, че
заличава клаузите за предоставяне на обезпечение и предвидената неустойка
при неизпълнение на това задължение в сключените договори с клиентите.
В първото по делото заседание ответното дружество „Изи Финанс"
ЕООД, чрез юрисконсулти Драганчева и Георгиева, с пълномощни с право на
разпореждане с предмета на делото, прави признание на иска. Претендира и
присъждане на разноски по делото.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност, както и предвид направеното от ответника признание
на предявения иска, счита, че искът е основателен и следва да бъде уважен.
По делото безспорно се установява, че на 16.01.2023 г. между С. Н. И., в
качеството й на заемополучател и „Изи Финанс" ЕООД, в качеството му на
заемодател е сключен Договор за паричен заем № 420528.
В чл. 3.1 от Договора страните са уговорили, че при непредоставяне на
обезпечение заемополучателят дължи връщане на сума в размер на 3 089 лв.,
докато уговорената сума за връщане според уговореното в договора била в
общ размер на 2 297 лв. Съгласно посочената клауза размерът на заема е 2000
лв. с краен срок за погасяване 13.09.2023 г. За предоставения кредит
заемополучателят дължи възнаградителна лихва в размер на 40,15% годишно,
4
като е посочен годишен процент на разходите в размер на 48,44%. Съгласно
чл. 3 от Договора заемът следва да бъде върнат на 8 месечни вноски.
На следващо място не е налице спор между страните по делото, че с
търсената неустойка по Договор за паричен заем № 420528 се заобикаля
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е
част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в
годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи
лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид в т.ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. На
плоскостта на настоящия случай, неустойката за неизпълнението на
задължението за осигуряване на лично и реално обезпечение е загубила
присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се
обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за
кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при
възникнала фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът
би понесъл поради неполучено обезпечение, а не заради неизвършена
договорна престация. Затова и доколкото искът се явява основателен същия
следва да бъде уважен.
По разноските.
Съдът намира, че с оглед изхода на делото искането на ищеца по реда на
чл. 78, ал. 1 от ГПК е основателно за сума в размер на 50 лв., представляваща
платена държавна такса, както и 200 лв., представляващи възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА от
адв. П. П. по договор за правна помощ от 12.07.2023 г. В тази насока съдът
намира за основателно възражението на ответника за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищеца в отговора на исковата молба в размер
на претендираните 400 лв., с оглед липсата на фактическа и правна сложност
на делото, признанието на иска, макар и в първото по делото заседание,
проведеното едно открито съдебно заседание, поради което възнаграждението
следва да бъде определено и заплатено под минималния размер по чл. 7, ал. 2,
т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Съдът съобразява и разясненията, дадени с Решение на Съда
5
на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд относно възможността да се
присъди възнаграждение и под минимума по Наредбата. Тази практика е
възприета и доразвита от ВКС, като с Определение № 50015/16.02.2024 г.
по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о., Определение № 4089/17.09.2024 г. по
к.ч.гр.д. № 2974/2024 г. на ВКС, IV г.о. и други е изяснено, че нормата на чл.
38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не
следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери,
както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение
следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената
работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
На следващо място съдът намира, че не са налице кумулативните
предпоставки на чл. 78, ал. 2 от ГПК, в какъвто смисъл е искането на
ответника, тъй като независимо, че ответникът е признал иска, съдът намира,
че с поведението си е дал повод за завеждане на иска. Това е така, защото от
една страна е признал иска едва в първото по делото заседание, а от друга
страна е признал неравноправността на клаузата в хода на процеса, видно от
горецитираното писмо до КЗП. Затова и доколкото за ищеца не е имало друга
възможност да реализира правата си, освен по исков път, съдът намира, че
разноските по делото следва да бъдат възложени на ответника.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на С. Н. И., ЕГН: **********,
със съд. адрес гр. Х., ул. M. № 1, чрез адв. П., против „И. Ф." ЕООД, ЕИК: ....,
със седалище и адрес на управление гр. С., ул. Б. № 17, партер, че С. Н. И. не
дължи на „И. Ф." ЕООД сума в размер на 792 лв., представляващи неустойка,
поради нищожността на клаузата по чл. 3.1 от Договор за паричен заем №
420528, сключен с „И. Ф." ЕООД на 16.01.2023г., поради противоречие с
добрите нрави и поради това, че е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143,
6
ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.
ОСЪЖДА „И. Ф." ЕООД, ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление
гр. С., ул. Б. № 17, партер, да заплати на С. Н. И., ЕГН: **********, със съд.
адрес гр. Х., ул. М. № 1, чрез адв. П., сума в размер на 50 лв., представляващи
разноски по делото.
ОСЪЖДА „И. Ф." ЕООД, ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление
гр. С., ул. Б. № 17, партер, да заплати адв. П. И. П., член на Х. АК с л. № ...,
със съд. адрес гр. Х., ул. М. № 1, сума в размер на 200 лв., представляващи
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗА на С. Н. И. по договор за правна помощ от 12.07.2023 г.
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7