РЕШЕНИЕ
№260626
гр.Русе,
10.11.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XV-ти граждански
състав, в открито заседание на 13 октомври през две хиляди, двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ
при секретаря МИЛЕНА СИМЕОНОВА, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 5854 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищцата Н.Д.А. с ЕГН:********** твърди, че сключила на 22.09.2020г.
с ответника договор за паричен заем „Standart 30”
№ 5636967, по силата на който „Вива Кредит” ООД й
предоставил в собственост заемни средства в размер на 1 800.00
лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.32%,
годишен процент на разходите – 49.49% и срок
за погасяване на заема 15 месеца.
Моли съда да постанови решение,
с което да прогласи недействителността на Договор
за паричен заем „Standart 30” №5636967/22.09.2020г.,
сключен между Н.Д.А. с ЕГН:**********
и „Вива Кредит" ООД с ЕИК:********* поради противоречие с разпоредбите
на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД.
Моли съда в условията на евентуалност ако съдът приеме договорът
за паричен заем за действителен, да прогласи нищожността на отделни клаузи
съдържащи се в него, а именно - чл. 1, ал. З
от ДПЗ /предвиждащ такса за експресно разглеждане на документи за
отпускане на паричен заем в размер на 1322,25 лв.;
чл. 2, ал. 1, т. 5 от ДПЗ /регламентиращ фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 40,32%, както и чл.4 от ДПЗ
/предвиждащ заплащане на неустойка в размер
на 881,40 лв. при непредоставяне на обезпечения - поръчител или банкова гаранция/.
Претендира
и направените по делото разноски, както и на основание чл.38, ал.2 от ЗА да
бъде определено възнаграждение на адвоката, който й оказва безплатна правна
помощ, което ответникът да бъде осъден да заплати.
Съдът,
като взе предвид изложените от ищцата в исковата молба фактически
обстоятелства, на които основава претенциите си и формулираните петитуми,
квалифицира правно предявените евентуални искове, главният - с правно
основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД – за прогласяване нищожността на договор
поради противоречието му със закона, а евентуалния – с правно основание чл.26,
ал.1, пр.1, 2 и 3 от ЗЗД – за прогласяване нищожността на договорни клаузи,
като противоречащи на закона, заобикалящи закона, накърняващи добрите нрави и
неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 от ЗПК.
Ответникът
“Вива Кредит” ООД със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Люлин”,
ж.к.”Люлин № 7”, бул.”Джавахарлал Неру” № 28, бл.АТЦ „Силвър център”, ет.2,
офис 73Г, представлявано от управителя Д. Страхилова Д., оспорва изцяло
предявените искове по подробно изложени в отговора му съображения.
От
събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
Не се спори и се установявяа от
писмените доказателства по делото, че на 22.09.2020г.
между ищцата и ответника е сключен договор
за паричен заем „Standart 30” № 5636967,
по силата на който „Вива Кредит” ООД й предоставил в собственост заемни
средства в размер на 1 800.00 лева, при
фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.32%,
годишен процент на разходите – 49.49% и срок
за погасяване на заема 15 месеца.
Размерът
на месечната погасителната вноска бил 242,88
лева /включваща част от дължимите главница,
лихва и такса за експресно разглеждане/ Такса за услуга по експресно
разглеждане на документи за отпускане на заема - 1322,25
лева, а общата сума,
дължима по кредита била 3643,20 лева.
Видно от приложения по делото раходен
касов ордер
изд. от „Вива Кредит" ООД, ищцата е получила сумата
от 1800 лева по процесния Договор за паричен заем на
22.09.2020г. Впоследствие ищцата започнала ежемесечно да изплаща
погасителните вноски на датите, посочени в Договора за потребителски заем.
След
преценка на събраните по делото доказателства, съдът прави следните правни
изводи:
Изхождайки
от предмета на договор за паричен заем „Standart 30“
№ 5636967 /22.09.2020г. и
страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа
извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия
ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10
и чл.11.
СЕС
многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива
93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и
доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Настоящият
състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит нарушава
разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
Това е така, тъй като в договора е визиран годишен процент на
разходите, като абсолютна процентна стойност - 49.49%.
Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Както в договора, така и в
стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация липсва
конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и
до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем
начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Действително в чл.2, ал.8 е указано, че ГПР на заема
не включва възможни разходи за събиране на вземането, лихви за забава и
неустойки за неизпълнение. При липсата на данни за наличие на други разходи по
кредита, може да се направи извод, че единственият разход за потребителя е
предвидената в договора възнаградителна лихва и при това положение, не става
ясно как е формиран ГПР от 49.49%, т.е. какво друго
е включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент – 40.32%.
Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора,
съгласно чл.22 ЗПК.
В чл.11,
ал.1, т.11 от ЗПК е предвидено, че кредиторът дължи да включи в съдържанието на
договора за потребителски кредит условията за издължаване на кредита,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
переодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Т.12 от същата
норма определя какво следва да е съдържанието на погасителния план – планът
трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването
на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент и когато е
приложимо допълнително разходи. В договора не се съдържа погасителен план със
законовоустановеното съдържание, като само е посочен паричен размер на
вноската, без да е ясно какво точно ще се погасява с нея и падеж на плащането
им. Ирелевантен в случая е фактът, че както лихвения процент, така и ГПР са
определени като фиксиран процент от общата сума, тъй като от тази уговорка не
може да се извлече информацията за размера на включените в месечната
погасителна вноска суми за главница, лихва и такса ангажимент. Остава неизяснен
въпросът дали и тези суми са с фиксиран размер във всяка погасителна вноска или
първо се заплащат таксата за ангажимент и лихвата и едва тогава се изплаща
главницата. Тези данни имат съществено значение за изчисляване на дължимите
лихви и разноски по обслужване на кредита, тъй като за база на изчислението им
ще служи неизплатената част от главницата. Дори са се приеме, че
кридитополучателя е изначално наясно какъв е процентът на оскъпяване на
кредита, това не освобождава кредитодателя от задължението, вменено му с
императивна правна норма от ЗПК, да информира своя съконтрагент за условията за
заплащане на месечната погасителна вноска и за това каква част от главницата ще
бъде платена с всяка месечна вноска и каква част представлява
т.нар.”оскъпяване” на кредита. Неспазването на изискванията на чл.11 ал.1, т.11
и т.12 от ЗПК също е самостоятелно основание за нищожност на договора,
съгласно чл.22 от ЗПК.
По
отношение вземането за неустойка: За договорите за потребителски кредит на общо
основание и съгласно чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП.
Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към
него, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146,
ал.2 от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от
множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия
заемодател и различни потребители.
В глава
четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен
начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите
средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по
този начин“.
В този
смисъл клауза, като уговорената в чл.4, ал.2 от договора за паричен заем,
според която се дължи неустойка в размер на 881,40 лева
при неизпълнение на задължението по чл.6, ал.1 за осигуряване, в тридневен срок
от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на
физическо лице, което отговаря на определени условия, или банкова гаранция, се
намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в
ЗПК.
На
практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако
не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се
увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя,
както и изрично е посочено в чл.16 от ЗПК, е тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се
поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето
му да се сключи договора за кредит.
На следващо
място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по
т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
На
последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 от ЗПК,
който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по
чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва
е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна.
Отделно
от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на
чл.71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая
кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно
с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е
имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на
кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е
държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е
обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме,
че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и
„неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла
на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците
от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са
типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а
напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен
погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.
Нещо
повече, „неустойката“ е вписана като разходи
по кредита от Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити, а непредоставянето на обезпечение е посочено като
условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е
индикация, че предоставянето на обезпечение е условие от което зависи размера
на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по кредита, а не
обезщетение.
По
изложените съображения, съдът счита, че Договор за паричен заем „Standart-30“
№ 5636967 сключен на 22.09.2020г. не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1
и чл.11, ал.1, т.10, 11 и 12 от ЗПК с оглед което същият е недействителен.
По изложените съображения предявеният главен иск се явява основателен
и следва да се уважи изцяло.
Поради
уважаването на главния иск съдът не следва да се произнася по предявения
евентуален такъв.
Съдът
следва да отбележи, че съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, „когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита“.
На
основание чл.38, ал.2 от ЗА и предвид уважаването на предявения иск, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на адвокат К.И.Б. с ЕГН:**********, с
адрес за упражняване на дейността: гр.Русе адвокатско
възнаграждение за оказаната от нея безплатна правна помощ на ищцата в размер на
485.00 лева.
На
основание чл.78, ал.6 от ГПК и предвид уважаването на предявения иск,
ответникът следва да бъде осъден да заплати по бюджетната сметка на Районен съд
– гр.Русе държавна такса за производството по делото в размер на 145,73
лева /определена по чл.69, ал.4 от ГПК 4% от стойността на договора – 3643,20
лева.
Мотивиран
така и на основание чл.235 и сл. от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА
НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем „Standart-30“
№ 5636967 сключен на 22.09.2020г. между “Вива Кредит” ООД със седалище и
адрес на управление: гр.София, район „Люлин”, ж.к.”Люлин № 7”, бул.”Джавахарлал
Неру” № 28, бл.АТЦ „Силвър център”, ет.2, офис 73Г, ЕИК:
*********, представлявано от управителя Д. Страхилова Д. и Н.Д.А. с ЕГН:**********, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр.
с чл.22 от ЗПК, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА “Вива Кредит” ООД
със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Люлин”, ж.к.”Люлин № 7”,
бул.”Джавахарлал Неру” № 28, бл.АТЦ „Силвър център”, ет.2, офис 73Г, ЕИК
*********, представлявано от управителя Д. Страхилова Д., да заплати
на адвокат К.И.Б. с ЕГН:**********, с
адрес за упражняване на дейността: гр.Русе адвокатско
възнаграждение за оказаната от нея безплатна правна помощ на ищцата в размер на
485.00 лева.
ОСЪЖДА “Вива Кредит”
ООД със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Люлин”, ж.к.”Люлин №
7”, бул.”Джавахарлал Неру” № 28, бл.АТЦ „Силвър център”, ет.2, офис 73Г, ЕИК:*********,
представлявано от управителя Д. Страхилова Д., да заплати по бюджетната сметка
на Районен съд – гр.Русе сумата от 145,73 лева държавна
такса за производството по делото.
Решението
може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред
Русенски окръжен
съд.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/