№ 53319
гр. София, 28.04.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и осми април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Частно гражданско
дело № 20221110168441 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2 ГПК.
Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, вх.
№ 5541/25.11.2022г. на РС-гр. Тетевен подадено от „Кредито“ ЕООД, срещу К. А. Ю. за
вземания по договор за паричен заем, които включват и сумата от 747,01 лева,
представляваща неустойка за непредоставяне на обезпечение, сумата от 320,15 лева,
представляваща такса „Експресно разглеждане“ и сумата от 105 лева, представляваща
разходи за ангажиране на човешки ресурси за извънсъдебно събиране на вземането.
При извършената проверка за редовност, допустимост и основателност на
заявлението, съдът намира, че са налице основания същото да бъде отхвърлено в частта за
посочените вземания.
В случая заявителят претендира вземания по договор за потребителски кредит по
смисъла на глава III от Закон за потребителския кредит, поради което отношенията между
страните породени от него, се регулират от правилата на специалния закон.
В чл. 26, ал. 1 от договора е уговорено, че в деня на сключването му или най-късно
три календарни дни след подписването му, кредитополучателят следва да предостави на
кредитора обезпечение от две физически лица – солидарни длъжници, които да встъпят в
дълга. Уредени са и условията, на които следва да отговарят встъпващите. Съгласно чл. 26,
ал. 2 от ОУ, вр. т. 5 от договора, при непредоставяне на обезпечението кредитополучателят
дължи неустойка в размер на 747,01 лева.
Съгласно ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна
поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като клауза
уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в
частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието
на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
1
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са
изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна
клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да
се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за
всеки отделен случай.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С
настоящото заявление се претендира неустойка за неизпълнение, но не на главното
задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен
срок от подписване на договора, да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на
това задължение е санкционирано с неустойка в размер на над 74 % от размера на заетата
сума. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010
г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка
излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на
добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е
компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното, като
начинът по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в
краткия тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение, дори и когато
той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа
главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора
по договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получава главницата и
възнаграждението си – кредиторът ще има право да получи и допълнително неустойка,
която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем и не
обезпечава реално претърпени вреди. По тези съображения съдът приема, че неустоечната
клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави, а основаната на нея претенция е
недължима.
На следващо място съгласно договорната дефиниция, претендираната такса за
експресно разглеждане представлява възнаграждение за бързо разглеждане на
кандидатурата на кредитополучателя. Следователно възнаграждението се дължи за действие
по отпускане на кредита и уговорката за заплащане на таксата противоречи на чл. 10а, ал. 2
ЗПК. Ето защо претеднираната такса е недължима поради противоречие със закона.
На последно място уговорката за плащане на разходи за ангажиране на човешки
ресурси за събиране на вземането в предварително определен размер, противоречи на
нормата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради е нищожна.
Предвид гореизложеното и на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК заявлението за
издаване на заповед за изпълнение следва да бъде отхвърлено по отношение на така
2
посочените вземания. С оглед отхвърлената част от претенциите, заявлението следва да
бъде отхвърлено и в частта за разноските за държавна такса за разликата над сумата от 21,88
лева до пълния претедниран размер от 45,33 лева. Искането за присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 589 лева следва да бъде отхвърлено изцяло, тъй като
от представения договор и платежно нареждане не се установява заявителят да е платил
възнаграждение за подаване на заявление срещу конкретния длъжник по делото. Освен това
в представения договор е уговорено заплащане на възнаграждение в установените с НМРАВ
минимуми съобразно материалния интерес, а претендираната сума от 589 лева надхвърля
минималния размер съгласно чл. 7, ал. 7 вр. ал. 2, т. 2 НМРАВ.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, вх. №
5541/25.11.2022г. на РС-гр. Тетевен подадено от „Кредито“ ЕООД, срещу К. А. Ю., В
ЧАСТТА сумата от 747,01 лева, представляваща неустойка за непредоставяне на
обезпечение, сумата от 320,15 лева, представляваща такса „Експресно разглеждане“ и
сумата от 105 лева, представляваща разходи за ангажиране на човешки ресурси за
извънсъдебно събиране на вземането, както и В ЧАСТТА за разноските, както следва: за
държавна такса - разликата над сумата от 21,88 лева до пълния претендиран размер от 45,33
лева; за адвокатско възнаграждение в размер на 589 лева - изцяло.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3