Решение по дело №1476/2023 на Административен съд - Варна

Производство по чл.145 и сл. от АПК във вр. с чл.118, ал.1 вр. ал.3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

Образувано е по жалба на М.Н.Б. срещу Решение № 2153-03-93/15.06.2023г. на Директора на ТП на НОИ – гр. Варна, с което на основание чл.117 ал.3 от КСО във вр. с чл.97, ал.1, изр.1, предл. последно от АПК е отхвърлена жалбата й срещу Разпореждане №**********/18.04.2023г. на Ръководител «ПО» при ТП–Варна на НОИ, с което, на основание чл.69 от КСО и чл.69б, ал.1 от КСО и чл.18, ал.4 от НПОС, й е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст.

В жалбата се релевират доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението. Конкретно се сочи, че правото на един вид пенсия за осигурителен стаж и възраст не изключва и право на друг вид такава пенсия. Оспорва се изводът на пенсионния орган, че след като осигурителният стаж на жалбоподателката е придобит като държавен служител в системата на МВР, то по отношение на нея е приложима единствено разпоредбата на чл.69, ал.2 от КСО, и след като не отговаря на условията за пенсиониране в тази разпоредба, тя няма право на друг вид пенсия. Жалбоподателят счита за неправилно извършеното ограничително тълкуване на разпоредбата на чл.18, ал.4 от НПОС, която не би могла да ограничи приложението на законовата разпоредба на чл.69б, ал.1 КСО. Моли да бъде отменено решението и преписката да бъде върната за ново разглеждане и произнасяне по същество при съобразяване с материалния закон, като й бъде отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст, на основание чл. 69б от КСО.

В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата, моли същата да бъде уважена и претендира присъждане на сторените по делото разноски, за които представя списък.

Ответникът – Директорът на ТП на НОИ – Варна, чрез ю.к. К., оспорва жалбата като неоснователна и необоснована. Счита решението за правилно и законосъобразно, като препраща към изложените в него мотиви и депозирания писмен отговор по жалбата. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е допустима. Оспореното решение е съобщено на жалбоподателя на 19.06.2023г. Жалбата е подадена на 21.06.2023г. по пощата, т.е. в срока по чл. 118, ал.1 от КСО, от надлежна страна, с правен интерес и активна процесуална легитимация, пред компетентен съд.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Административното производство е започнало по повод подадено заявление вх. № 2113-03-256/09.02.2023г. от М.Н.Б. с искане да й бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Към заявлението са приложени копие от трудовата й книжка, Удостоверение обр.В №365000-8237/09.02.2023г., издадено от ОД на МВР – Варна, Удостоверение обр.В за класиране и пенсия №2609/31.07.1996г., изд. от ВИПОНД МВР София, УП 23. Жалбоподателката декларирала, че няма придобит осигурителен стаж в чужбина, както и че не получава друга пенсия.

По заявлението на жалбоподателката се е произнесъл ръководителят на „ПО“ на ТП на НОИ – Варна с Разпореждане № **********/18.04.2023г., с което на основание чл.69, чл.69б, ал.1 от КСО и чл. 18, ал. 4 от НПОС, отказал да й бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Установил, че към датата на депозиране на заявлението - 09.02.2023г., Б. има навършени 51 години, 00 месеца и 07 дни, както и осигурителен стаж от І-ва категория в размер на 26 години, 10 месеца и 14 дни, а от ІІІ-та категория - в размер на 00 години, 06 месеца, 15 дни. Пенсионният орган изчислил, че общият осигурителен стаж на Б. от III-та категория възлиза общо на 45 години, 03 месеца, 28 дни.

При тези установявания е направен извод, че съгласно чл.18, ал.4 от НПОС, заявителката няма право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69б, ал.1 от КСО, тъй като е изпълнила условията по чл. 69 от КСО по отношение на осигурителен стаж – има 27 години общ осигурителен стаж, от които 2/3 действително изслужени като държавен служител към МВР.

Разпореждането е съобщено на жалбоподателката на 16.05.2023г. Подадена е жалба на 17.05.2023г. срещу посоченото разпореждане до Директора на ТП на НОИ – Варна. С процесното решение № 2153-03-93/15.06.2023г. на Директора на ТП НОИ – Варна жалбата е отхвърлена с мотиви, че е приложим чл.18, ал.4 от НПОС, като заявителят трябва да е изпълнил условията на чл. 69 от КСО за навършена възраст, но да не му достига изискуемият осигурителен стаж, а не обратното, както е в случая – жалбоподателката има необходимия осигурителен стаж, но няма навършена изискуемата по посочената норма възраст. Приет е за основателен отказът на пенсионния орган да отпусне поисканата пенсия, в съответствие с чл. 69б, ал.1 от КСО вр. чл. 18, ал.4 от НПОС. Подчертано е, че не са налице предпоставките за приложение на чл. 69б, ал.1 от КСО, тъй като положеният от жалбоподателката труд не е при условията на първа категория, а е приравнен /зачетен/ като такъв от първа категория труд, на основание чл.17, ал.2 НПОС. В тази връзка решаващият орган се позовал на Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране, приет с Постановление № 60 на ЦК на БКП и МС от 1967г., обн. ДВ, бр. 102 от 29.12.1967г. и отменен, считано от 01.01.2000г. и на Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране в сила от 01.01.2000г., в които длъжността „държавен служител по ЗМВР“ не фигурира сред длъжностите по които полагания труд е такъв от І-ва категория, както и с оглед правната уредба в КСО, при което специалните условия при които придобиват право на пенсия държавните служители по ЗМВР са регламентирани в чл.69 от КСО, а не в чл.69б от КСО. Разпоредбата на чл.18, ал.4 от НПОС давала преференциална възможност за пенсиониране само на тези лица, които са полагали труд като държавни служители в МВР, но не са придобили право на пенсия по чл.69 от КСО, защото не им достига изискуемият осигурителен стаж, а имат навършена изискуемата възраст.

С оглед установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Оспореното решение № 2153-03-93/15.06.2023г. е издадено от орган, разполагащ с материална и времева компетентност, по силата на чл.117, ал.1, т.2, б. „а“ от КСО да издава актове от такъв вид. Решението е издадено в предвидената от закона писмена форма и съдържа изискуемия минимум от реквизити, съгласно чл.59, ал.1 от АПК. В него са изложени фактическите и правните основания за издаването му със съответната разпоредителна част, поради което представлява мотивиран административен акт и не са налице основанията по чл.146, т.1 и т.2 от АПК за отмяната му, респ. за обявяването му за нищожен.

В жалбата не са изложени твърдения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а и такива не се откриха при служебната проверка, направена от съда за наличие на основание по чл.146, т.3 от АПК за отмяната му.

Между страните липсва спор относно фактите, включително касателно установения трудов стаж на заявителката по категории, респективно – общ такъв. Спорът по делото е правен и се свежда до тълкуването и прилагането на съответния материален закон.

Към датата на подаване на заявлението от жалбоподателката – 09.02.2023г. кумулативните изисквания за пенсиониране на лицата по чл.69, ал.2 вр. ал.9 от КСО, в т.ч. държавните служители по ЗМВР, каквато длъжност безспорно е заемала Б., са:

- наличие на 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като държавен служител по ЗМВР;

- навършена възраст от 54 години.

Предвид безспорния между страните по делото факт, че към датата на подаване на заявлението за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст жалбоподателката има навършена възраст от 51 год. 00 мес. и 07 дни, правилно пенсионният орган е отказал отпускането на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.69, ал.2 от КСО, поради липсата на изискуемата възраст у Б..

Неправилен обаче се явява изводът, че жалбоподателката няма право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.69б, ал.1 от КСО. Съгласно чл.69б, ал.1, т.1 от КСО лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия при следните условия: навършили са възраст до 31 декември 2015г. в размер на 47 години и 8 месеца - за жените и 52 години и 8 месеца - за мъжете и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 - за жените и 100 -за мъжете. От 31 декември 2015г. възрастта по т.1 се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца - за мъжете и с по 4 месеца - за жените до достигане на 55-годишна възраст – чл.69б, ал.1, т.1 от КСО.

Изчислена по така цитираните правни норми изискуемата за пенсиониране възраст за жените за 2023г. е 50 години и 04 месеца. Към датата 09.02.2023г., когато е подадено заявлението от Б., тя има навършени 51 год. 00 мес. и 07 дни, поради което отговаря на условието за възраст в чл.69б, ал.1 от КСО.

Изпълнено е и изискването на посочената разпоредба за наличие на 10 години стаж І-ва категория, тъй като не се спори между страните, а и в самото разпореждане на пенсионният орган е установено, че към датата на подаване на заявлението - 09.02.2023г. Б. има осигурителен стаж от І-ва категория труд в размер на 26 год. 10 мес. и 14 дни. Тъй като общият й осигурителен стаж превърнат към трета категория е в размер на 45 год. 03 мес. и 28 дни, за жалбоподателката е изпълнено и условието общият сбор от осигурителния й стаж и възрастта й да е 94 за жените, както изисква чл.69б, ал.1, т.1, предл. 1 от КСО. Този извод се налага, тъй като сборът от осигурителен стаж и възраст на Б. към датата на подаване на заявлението е 96год. 04 мес. и 05 дни. Налага се извод, че към датата на подаване на заявлението за жалбоподателката са налице всички условия за пенсиониране по реда на чл.69б, ал.1 от КСО.

Неправилни и незаконосъобразни са изводите на пенсионния орган, че редът за пенсиониране по чл.69б, ал.1 от КСО е неприложим по силата на чл.18, ал.4 от НПОС, както и че положеният от жалбоподателката труд като държавен служител по ЗМВР не е труд от първа категория, а само се зачита като такъв.

Противно на приетото от решаващия орган, анализът, включително граматическото и систематично тълкуване, на подзаконовата правна норма на чл.17, ал.2 от НПОС, сочи, че положеният от лицата, заемащи изброените там длъжности в съответните институции и служби труд, е от първа категория, а не, че е труд от друга категория, третиран като първа категория за нуждите на осигурителното право. Подобно разграничение липсва в нормативната уредба. Тълкуване в такъв смисъл не съответства на целта на закона, а именно - положеният труд от държавните служители по изчерпателно изброените закони, включително по ЗМВР, да се зачита за осигурителен стаж от първа категория. В същия смисъл е Решение № 2259 от 18.02.2021 г. на ВАС, постановено по адм. дело № 10189/2020година. Съгласно чл.104, ал.1 от КСО, Министерският съвет определя кой труд към коя категория се причислява съобразно характера и особените условия на труд, а съгласно чл.104, ал.4 от КСО - осигурителният стаж на лицата по чл. 69 се превръща, като три години действително изслужено време се зачитат за пет години осигурителен стаж от трета категория. В случая това е сторено с Разпореждане № **********/28.02.2022 г. на ръководител „ПО“ в ТП НОИ – Варна, в което е посочено, че жалбоподателката има 45 г., 03 м, 28 дни осигурителен стаж превърнат към ІІІ категория труд. Изчислението е направено като І категория труд 26 г., 10, м. 14 дни е превърнат в ІІІ категория труд и е прибавен към осигурителния стаж на жалбоподателката от ІІІ категория труд, който не е придобит в МВР – 00 г., 06 м. 15 дни. Това изчисление по чл.104, ал.4 от КСО се прави за нуждите на чл.69, ал.2 от КСО, а изчислението по чл.17, ал.2 от НПОС - за нуждите на чл.69б, ал.1 от КСО, и в случая жалбоподателката има 26 г., 10 м., 14 дни І категория труд. От изложеното следва, че няма противоречие между чл.17, ал.2 от НПОС и чл.104, ал.1 и ал.4 от КСО.

Неправилно е позоваването в решението на горестоящия пенсионен орган на Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране /отм./ и на понастоящем действащата Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране. Въпреки че в тези нормативни административни актове трудът на държавните служител по ЗМВР не е посочен като такъв от първа категория при пенсиониране, същият се зачита за такъв на основание чл.183, ал.3 от ЗМВР. Ето защо не съответства на приложимия материален закон изодът на решаващия орган, че придобиването на право на пенсия от държавните служители по ЗМВР е единствено по реда на чл.69, ал. 2 от КСО, но не и по реда на чл. 69б, ал. 1 от КСО.

Настоящата съдебна инстанция не споделя и изложените от пенсионния орган мотиви за постановяване на процесния отказ, обосновани с разпоредбата на чл.18, ал.4 от НПОС. Цитираната подзаконова правна норма гласи, че лицата, които не са придобили право на пенсия по чл.69 от КСО поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 от КСО. Чл. 18, ал. 4 от НПОС създава привилегия за лицата по чл.69 от КСО, които нямат необходимия осигурителен стаж, да се пенсионират по-рано при условията на чл.69б, но не представлява пречка за лицата, които изначално отговарят на условията за осигурителен стаж и възраст по чл.69б, ал. 1 от КСО, както е в настоящия случай, да се пенсионират по този ред. Уредените хипотези по чл. 69 и чл. 69б КСО са еднакво приложими при наличие на фактически състав, които уреждат, като норми от закон с еднакъв ранг, а при приложимост и на двете - следва да се приложи по благоприятната правна възможност за заявителя. Норма от подзаконов нормативен акт, каквато в случая се явява разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС, не може да се противопостави на действието на норма от по-висок ранг и не може да въвежда изисквания, каквито закона не предвижда. В този случай на основание чл. 5, ал. 1 от АПК следва да се приложат нормите на КСО.

Обратното би означавало, че законодателят е предвидил неравноправно третиране на лицата по стаж и възраст, което е в противоречие с разписаното в чл.3, т.1, 2 и 3 от КСО, че държавното обществено осигуряване се осъществява въз основа на принципите на задължителност и всеобщност на осигуряването, солидарност и равнопоставеност на осигурените лица. Тълкуването и прилагането на чл. 18, ал. 4 от НПОС не следва да бъде стеснително и да ограничава приложението на чл.69 и чл.69б от КСО, които са норми от по-висок ранг и с равнозначно правно действие. Ако в приложението на чл.18, ал.4 от НПОС административният орган достигне до заключение, че нормата има ограничаващ характер, то на основание чл. 5, ал. 1 от АПК следва да се приложат разпоредбите на КСО от по-висок ранг.

По изложените съображения по отношение на Б. е приложима хипотезата на чл.69б, ал.1 от КСО, тъй като оспорващата отговаря на условията за пенсиониране по този ред, с оглед на което решението, с което жалбата й е отхвърлена и постановеният отказ на пенсионния орган е потвърден, се явява издадено при неправилно приложение на материалноправните разпоредби и в несъответствие с целта на закона, които са основания по чл.146, т.4 и т.5 от АПК за неговата отмяна.

На основание чл.173, ал.2 от АПК преписката следва да се изпрати на компетентния административен орган - Ръководител „ПО“ при ТП на НОИ – Варна за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателката при съобразяване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение. На основание чл. 98, ал. 1, т. 1 от КСО разпореждането се издава в срок до 4 месеца от подаването на заявлението или от получаването на необходимите документи и/или данни, съгласно предвиденото в наредбата по чл. 106. Поради това срока, който съдът следва да определи за произнасяне на административния орган по реда на чл.174 от АПК, трябва да бъде до 4 месеца от влизане на решението в сила.

При този изхода на спора, своевременно направеното от представителя на жалбоподателя искане за присъждане на разноски следва да бъде уважено. На основание чл.143, ал.1 от АПК ответната страна – ТП на НОИ - Варна следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателката сумата в общ размер на 510лв., представляваща 10лв. заплатена държавна такса за образуване на делото, и 500 лв., заплатени за адвокатско възнаграждение. Направеното от ответника възражение за прекомерност на адвокатския хонорар е неоснователно, тъй като същото е в минималния размер, предвиден в чл.8, ал.2, т.2 /изм. - ДВ, бр. 88 от 2022 г./ от Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от гореизложеното и на основание чл.172 и чл.173, ал.2 от АПК, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 2153-03-93/15.06.2023г. на Директора на ТП на НОИ – гр. Варна, с което на основание чл.117 ал.3 от КСО във вр. с чл.97, ал.1, изр.1, предл. последно от АПК е отхвърлена жалбата на М.Н.Б. срещу Разпореждане №**********/18.04.2023г. на Ръководител «ПО» при ТП–Варна на НОИ, с което е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст.

ВРЪЩА административната преписка на Директора на ТП на НОИ – Варна за ново произнасяне по заявление вх. № 2113-03-256/09.02.2023г. на М.Н.Б. за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, съгласно дадените задължителни указания в мотивите на настоящото решение по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА НОИ - ТП -Варна да заплати на М.Н.Б., ЕГН **********, сумата от 510 /петстотин и десет/ лева.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България с касационна жалба в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

	Съдия: