№ 132
гр. Велико Търново, 30.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЯНКО ЯНЕВ
Членове:ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА
ИРЕНА КОЛЕВА
при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно гражданско дело №
20254000500101 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо от ГПК - въззивно
обжалване.
С Решение № 517/08.10.2024 год., постановено по гр. д. № 749/2022 г. по описа на
Великотърновски окръжен съд е осъден Софийски районен съд, ЕИК *********, с адрес гр.
София, община Столична, *********, и гр. София, община Столична, **********,
представляван от председателя - А. В. А. да заплати на Р. П. П., ЕГН ********** от гр.
Велико Търново, **********, сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от нарушаване на правото й на разглеждане и решаване в разумен
срок съгласно чл. 6 §1 от ЕКЗПЧОС на ч. гр. д. № 53335/2020 г. по описа на Софийски
районен съд, I ГО - 161 състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на предявяване на иска – 19.10.2022 г. до окончателното изплащане на вземането,
като е отхвърлен искът по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за разликата от 21 000 лв. над уважения до
пълния предявен размер от 26 000 лв., като неоснователен и недоказан. Със същото
решение, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв е осъден Софийски районен съд да заплати на
адв. Т. М. К. от АК – Русе, с личен адвокатски № **********, БУЛСТАТ *********, с адрес
на адвокатската кантора: гр. Бяла, област Русе, ***********, сумата от 252 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана от нея на ищеца по делото Р. П. П.
1
безплатна адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв, съразмерно с уважената част от иска.
С решението е осъдена Р. П. П. от гр. Велико Търново да заплати на Софийски районен съд
сума в размер на 290 лв., съразмерно с отхвърлената част от иска.
Постъпила е въззивна жалба от Софийски районен съд, представляван от
председателя - А. В. А. против Решение № 517/08.10.2024 год., постановено по гр. д. №
749/2022 г. по описа на Великотърновски окръжен съд.
В същата се излага, че обжалваното решението е неправилно и необосновано. Излага
се, че не може да бъде установено по еднозначен и безспорен начин да са настъпили
твърдените от ищцата вреди и същите да са вследствие от забавеното разглеждане от СРС на
ч. гр. д. № 53335/2020 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 161 състав. Не била
установена пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между разглеждането на
делото и претърпените неимуществени вреди, доколкото вероятната причина за тези вреди
предхожда процесното дело или произтича от други причини извън поведението на
ответника CPC. В първоинстанционното производство не се било установено по безспорен
начин, че именно от забавеното разглеждане на ч. гр. д. № 53335/2020 г. на СРС ищцата е
претърпяла неимуществени вреди. Счита се, че твърдените неимуществени вреди не са
настъпили или ако са настъпили, то не се характеризират с такъв интензитет, с който да
следва да бъде обезщетена ищцата, поради което характерът и интензитетът на твърдените
вреди не би могъл да обоснове обезщетение в размер, какъвто размер Окръжен съд - Велико
Търново неправилно е определил. Изводите на съда не отговаряли на действителната правна
и фактическа обстановка и не съответствали на събрания по делото доказателствен
материал, както и на приложимото материално право - чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ във вр. с чл.
52 от ЗЗД. Твърди се също, че присъденото обезщетение за претърпени неимуществени
вреди е прекомерно и в значително завишен размер, който не е съобразен с изискванията на
справедливостта по аргумент от чл. 52 от ЗЗД. С оглед неоснователността на основния иск,
изцяло неоснователни се явявали и предявените акцесорни такива за заплащане на законна
лихва, съответно за присъждане на разноски.
Претендира да се отмени обжалвания съдебен акт и да се постанови друг, с който да
бъде отхвърлен предявеният иск в пълно предявеният му размер, или да бъде намален
размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от Р. П. П.
от гр. Велико Търново, **********.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от
Прокуратура на Република България.
Първоинстанционният съд е счел, че предявеният иск е допустим, с оглед
разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди
(ЗОДОВ). Приел, че са налице предпоставките на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, като отчитайки
продължителността на разглеждане на конкретния спор (основно от дата на съдебното
заседание (16.12.2020 г.) до постановяване на съдебния акт (21.02.2023 г.) пред посочения
ответник – Районен съд – София. Приел е, че Софийски районен съд е бездействал, като не е
2
изпълнил служебните си задължения, визирани в процесуалния закон да постанови съдебен
акт в срока по чл. 235, ал. 5 от ГПК или близък до този срок с оглед фактическата и правна
сложност на делото (отчитайки характеристиките на производството по чл. 524 във вр. с чл.
523, ал. 2 от ГПК). Прилагайки разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, съобразена с настоящия спор
е определил обезщетение в размер на 5 000 лв.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.
Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е
разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.
1 и 2 от ГПК.
Предявяването на иск за обезщетение на вреди поради нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, по висящо производство е допустимо (чл.
2б, ал. 3 от ЗОДОВ). Приключването на производството, по което се твърди, че е допуснато
нарушение на чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните
свободи (ЕКЗПЧОС, Конвенцията), след като е предявен иск за обезщетение по чл. 2б, ал. 1
от ЗОДОВ, не е процесуална пречка за упражняване правото на иск и основание за
прекратяване на гражданското дело, тъй като тълкуването в обратния смисъл ще
противоречи на установеното в закона правило, че никое друго учреждение няма право да
приеме за разглеждане дело, което вече се разглежда от съда. В т. см. - Решение №
210/15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г. на ВКС, III г. о. - допустимостта на иска по чл. 2б
от ЗОДОВ за обезщетение на вредите от нарушение правото по чл. 6, § 1 от Конвенцията по
висящо производство не е обусловена от изискванията на чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ - да е
изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а"
от ЗСВ и да няма постигнато споразумение.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения,
които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира,
че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят
нищожност или недопустимост на същото.
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите
на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно
правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:
Пред първоинстанционният съд е предявен осъдителен иск за неимуществени вреди с
правно основание чл. 2б, ал. 3 във вр. ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди (ЗОДОВ) във вр. с чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита на
правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС, Конвенцията).
3
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за
неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради
което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивните жалби,
а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна
разпоредба.
Производството по ч. гр. д. № 53335/2020 г. по описа на Районен съд – София е
образувано по молба от 02.11.2020 г. на Р. П. П. с искане по чл. 524 във вр. с чл. 523, ал. 2 от
ГПК за спиране въвод във владение на недвижим имот, спрямо който е насочено
принудителното изпълнение по изп. дело № 185/2019 г. по описа на ЧСИ С. П., рег. № 921 на
КЧСИ, с район на действие СГС.
Делото е образувано на следващия ден (03.11.2020 г.) и е определен съдия- докладчик.
На 04.11.2020 г. на ищцата са били дадени указания за отстраняване нередовности на
молбата, за което на същата дата по електронен път й е връчено съобщение. На 05.11.2020 г.
е постъпила молба от пълномощника на ищцата (адв. К.) в изпълнения на дадените от съда
указания. След изпълнение на указанията с определение от 09.11.2020 г. съдът е насрочил
открито заседание за 16.12.2020 г. На тази дата е проведено заседание, събрани са
доказателствата и съдът е обявил, че ще се произнесе със съдебен акт, като не е посочил
срок за това.
Настоящата искова молба е подадена от ищцата пред Окръжен съд – Велико Търново
на 19.10.2022 г.
На 21.02.2023 г., СРС, 161 с-в, с Определение № 20080315 е отхвърлил молба вх. №
22021027/02.11.2020 г. по чл. 524 от ГПК на Р. П. П. с искане за спиране на въвода във
владение на недвижимия имот ап. № 58 (ателие № 1) в гр. София, ж.к. Люлин, ******* с
идентификатор 68134.4359.210.3.58, насрочен по изп. дело № 20199210400185 на ЧСИ С. П..
Няма данни този съдебен да е влязъл в сила и производството по делото да е приключило.
Изложени са обстоятелства, че производството пред Софийски районен съд е
продължило почти две години, 24 месеца от дата на подаване на молбата (02.11.2020 г.) и 22
месеца от дата на обявяване на делото за решаване (16.12.2020 г.). Твърди се, че от обявяване
на делото за решаване до момента на предявяване на исковата молба (19.10.2022 г.) не е
постановен съдебен акт, повече от 22 месеца и не била ясна причината, поради която съдът
бездейства, което от своя страна водело до обоснования извод, че не е спазена гаранцията по
чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане на делото в разумен срок с цел съхраняване на
доверието на обществото в правораздавателната система и възмездяване чувството за
справедливост на страните в процеса. Поради допуснатите нарушения, производството по
делото е продължило твърде дълго, през което време ищцата била претърпяла и
продължавала да търпи душевни болки и страдания.
Съгласно чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото
в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Цитираната разпоредба представлява
национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие и е самостоятелна хипотеза на
4
отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и юридически лица от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Препращането
към чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС води до извода, че активнолегитимирани да предявят иска по чл.
2б от ЗОДОВ са частноправните субекти, които са носители на правото по чл. 6, § 1 от
ЕКЗПЧОС. Такова съждение можем да направим и от тълкуването на разпоредбата на чл.
2б, ал. 2 от ЗОДОВ. Критериите, които националния закон регламентира в чл. 2б от ЗОДОВ
и въз основа, на които съдът преценява дали органите на съдебната власт са допуснали
нарушението по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС са примерни, като следва да бъдат съобразени и
стандартите, установени в решенията на Европейския съд по правата на човека по чл. 6, § 1
от ЕКЗПЧОС. Съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, всяко лице при определяне на неговите
граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е обвинение срещу него
има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим
и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
Правото на обезщетение по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е обусловено от установяване на
действия или бездействия от длъжностни лица на правосъден орган или органи, довели до
забавяне развитието на съдопроизводството по конкретен спор и неприключването му в
рамките на срок, който обективно, според конкретните обстоятелства на случая, и в
съответствие с утвърдените стандарти на правовата държава и в практиката на ЕСПЧ може
да бъде приет за разумен. Отговорността по ЗОДОВ е на Държавата, която е длъжна да
гарантира, че нейните органи и служители действат законосъобразно и добросъвестно, но в
производството по този закон като страна по материалното правоотношение тя се
представлява от процесуални субституенти. Съгласно чл. 7, ал. 1 от ЗОДОВ, по иск по чл. 2б
от ЗОДОВ Държавата се представлява от съответния съд или съдилища, които по твърдения
на ищеца са нарушили правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. При
всяко положение процесуалният субституент, срещу когото е предявен искът, следва да има
принос за настъпване на вредата, т. е. да е способствал в някаква степен за бавното
правосъдие.
Налице е трайна и последователна съдебна практика (вж. - Решение № 66/02.04.2015
г. по гр. д. № 5813/2014 г., III г. о., Решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г., III г.
о., Решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г., IV г. о. на ВКС и др.), с която
константно е приемано, че по реда на чл. 2б от ЗОДОВ Държавата е длъжна да обезщети
само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните
органи (безпокойство, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса
на справедливост и др.), но не и вредите от друг деликт. Спазването на гаранцията по чл. 6,
§ 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието
на обществото в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на
страните в процеса. Разумността на времетраенето на производството се преценява в
светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, посочени в закона
и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ – общата продължителност и предмета на
производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните
5
процесуални представители, поведението на останалите участници в процеса и на
компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилната преценка за
разумност на периода. При иска по чл. 2б от ЗОДОВ не е необходимо да се доказват
обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което
производството е продължило извън рамките на разумния срок. В практиката на ВКС на РБ
е изяснено също, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване
на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички
обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени
вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) изяснява, че при ненаказателни дела
гаранцията за разумен срок започва да се прилага от образуването на съдебното
производство и продължава до окончателното решаване на делото (Lehtinen v Finland, 2006).
Съдът трябва да вземе предвид всички новонастъпили обстоятелства, които имат значение за
правилното решаване на делото – включително до приключването на съдебното дирене пред
въззивния съд (чл. 235, ал. 3 от ГПК).
Разумността на срока зависи от конкретните обстоятелства, без да е определен
абсолютен срок. Критериите включват сложността на случая, поведението на страните и
действията на компетентните органи (Konig v Germany, 1978). Държавата носи отговорност
за забавяния, свързани с рутинни административни процедури (Guincho v Portugal, 1984),
провеждането на съдебния процес (Konig v Germany, 1978), несвоевременно представяне на
доказателства (H v UK, 1987), отлагане на производството заради друго дело (Iribarren
Pinillos v Spain, 2009) и липса на координация между административните органи (Wiesinger v
Austria, 1991).
Освен това, съдът оценява какво е „в риск“ за жалбоподателя – при дела, свързани с
трудова заетост, родителски права, здравеопазване, репутация, собственост върху земя или
обезщетения за пътнотранспортни произшествия, се изисква особена експедитивност
(Frydlender v France, 2000; Surmeli v Germany, 2006). Дори ако отделни етапи от
производството не изглеждат прекомерно дълги, общата продължителност може да наложи
допълнителни мерки за ускоряване (Uhl v Germany, 2005).
В случая ищцата П., предявявайки иска по чл. 2б от ЗОДОВ твърди, че висящото
гражданско дело (ч. гр. д. № 53335/2020 г. по описа на Районен съд – София) определя
нейните граждански права, защото разполага с възможността за спиране на изпълнението
(чл. 524 от ГПК), а гражданското дело се разглежда в неразумен срок. Релевантният период е
от 03.11.2020 г. (датата на неговото образуване пред Районен съд – София) до момента на
предявяване на исковата молба (19.10.2022 г.).
От наведените в исковата молба фактически твърдения се установява, че се
претендира обезщетение за това, че разглеждането на делото се е забавило извън разумния
срок по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, които фактически твърдения определят и предмета на
настоящия спор, съобразно правилото на чл. 6, ал. 2 от ГПК. Към момента на подаване на
исковата молба делото не е приключило. За да бъде уважен предявеният на основание чл. 2б
6
от ЗОДОВ иск, ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи
поведение на ответника, което е довело до продължителност на гражданското производство,
надхвърлящо рамките на обичайното необходимо време, което представлява нарушение на
чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, причиняване на претендираните вреди и техния размер, както и
наличието на пряка причинна връзка между претърпените вреди и поведението на
ответника.
От показанията на разпитаните свидетели - И. Д. П., който живее на семейни начала с
ищцата и Т. П. В. – позната на ищцата се установява, че св. П. и ищцата са живели в гр.
София през 2020 г. в имота, който в последствие е бил обект на принудителното изпълнение
и по отношение на който били заведени множество дела. Било заведено дело с искане за
спиране на въвода във владение, но по това дело нямало решение. Делото било при 161
състав на СРС. След проведеното съдебно заседание многократно са правили справки има
ли постановено решение, но отговорът бил, че делото е при съдията. След две години
искането било отхвърлено. Заради тези дела ищцата започнала да посещава лекар, поради
проблеми със сърцето, нямала спокоен съд. Поради това, че нищо не се случва по делата
загубила доверие в софийските съдилища. От своя страна св. В. сочи, че познава Р. П. и
съжителя й И. от 10 години. Често посещавали заведението, което тя преди имала в гр.
София на ул. Екзарх Йосиф и ул. Будапеща. Знаела, че са теглили ипотечен кредит, плащали
си го, но впоследствие не знае какво се било случило, но разбрала, че им взели имота в
Люлин заради кредита. Р. започнала да води дела и станала много угрижена. Преместили се
да живеят в Търново, но нямали работа, загубили всичко. Психически не била добре, била
много изнервена.
Настоящият състав на въззивната инстанция счита, че до датата на провеждане на
откритото съдебното заседание по ч. гр. д. № 53335/2020 г. по описа на Районен съд – София
– 16.12.2020 г. делото е разглеждано своевременно и в рамките на разумния срок – молбата
по чл. 524 във вр. чл. 523 ал. 2 от ГПК подадена от ищцата е постъпила в СРС на 02.11.2020
г., делото е образувано на 03.11.2020 г. и е определен съдия-докладчик, който на 04.11.2020 г.
е дал указания до ищеца. На 09.11.2020 г. е насрочено о.с.з. на 16.12.2020 г., когато е
проведено и съдебното заседание и съдът е обявил, че ще произнесе съдебен акт. След тази
дата обаче, съдебният акт е постановен едва на 23.01.2023 г.
Следва да се вземе предвид също, че производството по чл. 524 във вр. с чл. 523, ал. 2
от ГПК е специфично производство за обезпечаване на бъдещ иск - спирането на
принудителното изпълнение обезпечава бъдещия иск на третото лице, заявяващо права
върху присъдения имот, което по своя характер е обезпечителна мярка (ТР № 6/14.03.2014 г.
на ВКС по т. д. № 6/2013 г., ОСГТК), което предполага произнасяне на съдебния акт в
изключително кратки процесуални срокове.
При така изяснените правнорелевантни обстоятелства и настоящата съдебна
инстанция достига до категоричния правен извод, че образуваното по предявено искане по
чл. 524 във вр. с чл. 523, ал. 2 от ГПК е продължило в един дълъг, неразумен по смисъла на
чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС период (24 месеца от дата на подаване на молбата (02.11.2020 г.),
7
макар делото да не се е отличавало с някаква съществена фактическа и правно сложност.
Както бе изяснено основната причина за забавяне на производството е непостановяване на
съдебен акт в законоустановения срок.
При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни
доводи, настоящият състав на въззивната инстанция достига до категоричния правен извод,
че в случая процесното съдебно производство е надхвърлило разумния срок, а органите при
ответния съд не са осъществили необходимото, за да обезпечат своевременното извършване
на изискуемите процесуални действия. В този смисъл, вследствие това противоправно
поведение, изразяващо се в бездействие, е нарушено правото на ищцата за разглеждане и
решаване на процесното съдебно дело в разумен срок.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че според практиката на ЕСПЧ
обезпечаването на принципа за разглеждане на делата в разумен срок цели съхраняване на
доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за
справедливост на страните в процеса. Съществен критерий за определяне разумната
продължителност на делото е и „значението на делото за лицето“ („какво благо е „в риск“ за
жалбоподателя“), което според практиката на ЕСПЧ не се преценява единствено съобразно
крайния резултат от производството, а често е свързано с предмета на делото.
В настоящия случай ищецът претендира за спиране на въвода във владение на
недвижимия имот ап. № 58 (ателие № 1) в гр. София, ж.к. Люлин, ******* с идентификатор
68134.4359.210.3.58, насрочен по изп. дело № 20199210400185 на ЧСИ С. П., като е очаквала
решение в най-кратки срокове – преди осъществяване на това изпълнително действие.
Ищцата не установи в процеса на доказване превишаващи обичайните
неимуществени вреди от разглеждане на предявени от нея искания срещу държавно
учреждение в неразумен срок, поради което трябва да й бъде присъдено заместващо
обезщетение съобразно установената човешка презумпция за интензитета на тези
вредоносни последици (по ЗОДОВ неимуществените вреди се презюмират, поради което
неоснователно се явява поддържаното и пред настоящата съдебна инстанция правно
съждение на ответника, че „ищецът не е ангажирал каквито и да е било доказателства, че
реално е понесъл неимуществени вреди от неразумно дългата продължителност на
производството“).
Следователно, при прилагане правилата на човешката презумпция категорично се
установява настъпването на неимуществени вреди, изразяващи се в разочарование, загуба на
надежди и очаквания на ищцата да получи обезщетение за твърдените неимуществени вреди
вследствие противоправното поведение (бездействие) на служители при Районен съд -
София.
При определяне на претендираното заместващо обезщетението за причинените му от
противоправното поведение на органите на съдебната власт (Софийски районен съд)
неимуществени вреди, вследствие нарушаване правото на разглеждане и решаване на
процесното гражданско дело в разумен срок, настоящият състав на въззивната инстанция взе
предвид характера на конкретното гражданско производство, качеството на ищцата по него -
8
пострадала от твърдяно поведение на компетентните съдебни органи (разглеждане на
делото, извън разумния срок), разколебаване на вярата й в институциите. При така
изяснените правнорелевантни факти въззивният съд счита, че справедливият размер на
заместващо обезщетение възлиза на сумата от 2 500 лв.
Т.е., искът за заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени
вреди на ищцата от нарушаване на правото й на разглеждане и решаване в разумен срок
съгласно чл. 6 §1 от ЕКЗПЧОС на ч. гр. д. № 53335/2020 г. по описа на Софийски районен
съд, I ГО - 161 състав следва да бъде уважен за сумата от 2 500 лв., а да бъде отхвърлен за
разликата до пълно предявения размер от 26 000 лв.
Настоящата инстанция напълно споделя и изводите на първоинстанционния съд
относно датата, от която следва да се дължи законна лихва върху присъденото обезщетение,
от датата на предявяването на иска – 19.10.2022 г. до окончателното плащане.
Крайните изводи на въззивната инстанция, по отношение размера на присъдените
неимуществени вреди, не съвпадат с тези на първоинстанционния съд, поради което
решението, в частта с която е уважен предявения иск за обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в размер от 5 000 лв. е неправилно, поради което на основание чл.
271, ал. 1, предл. трето от ГПК следва да се отмени и да се постанови друго такова, с което:
Районен съд – София да бъде осъден да заплати на Р. П. П. от гр. Велико Търново сумата от
2 500 лв. – обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, като в останалата си
част до пълно предявения размер от 26 000 лв. искът следва да бъде отхвърлен.
При този изход на спора на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА в полза на адв. Т. М. К. от
АК – Русе следва трябва да се присъди допълнително сумата от 10 лв. за осъщественото
безплатно процесуално представителство на ищцата пред Окръжен съд – Велико Търново,
както и сумата от 262 лв. – за осъщественото безплатно процесуално представителство пред
Апелативен съд – Велико Търново (съобразно уважената част на иска, обжалваемият
интерес и уважената част от въззивната жалба). С оглед практиката на СЕС съдът е взел като
ориентир определените минимални възнаграждения в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (ред. ДВ, бр.
68/2020 г.), съобразно отхвърлената част на жалбата.
С оглед частичната основателност на въззивната жалба направеното искане от
ответната страна – Районен съд – София за присъждане на разноски, то в полза на
последната следва да бъде присъдени разноски за пред въззивната инстанция - сумата от
100 лв. за възнаграждение на процесуалния представител по пълномощие, определено на
основание чл. 37 от ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. трето от ГПК,
Апелативен съд – Велико Търново
РЕШИ:
9
ОТМЕНЯ Решение № 517/08.10.2024 год., постановено по гр. д. № 749/2022 г. по
описа на Окръжен съд – Велико Търново, В ЧАСТТА, с която е осъден Софийски районен
съд да заплати на Р. П. П. от гр. Велико Търново сумата над 2 500 лв. до 5 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото й на
разглеждане и решаване в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС на ч. гр. д. №
53335/2020 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО - 161 състав, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 19.10.2022 г. до
окончателното изплащане на вземането, вместо което
ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. П. П., ЕГН ********** от гр. Велико Търново,
********** против Софийски районен съд, ЕИК *********, с адрес гр. София, община
Столична, *********, и гр. София, община Столична, **********, представляван от
председателя - А. В. А., иск с правно основание с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за
разликата над 2 500 (две хиляди и петстотин) лв. до 5 000 (пет хиляди) лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото й на разглеждане и
решаване в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС на ч. гр. д. № 53335/2020 г. по
описа на Софийски районен съд, I ГО - 161 състав, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на предявяване на иска – 19.10.2022 г. до окончателното
изплащане на вземането, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 517/08.10.2024 год., постановено по гр. д. № 749/2022
г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Софийски районен съд, ЕИК *********, с адрес гр. София, община
Столична, *********, и гр. София, община Столична, **********, представляван от
председателя - А. В. А. да заплати на адв. Т. М. К. от АК – Русе, с личен адвокатски №
**********, БУЛСТАТ *********, с адрес на адвокатската кантора: гр. Бяла, област Русе,
***********, допълнително сумата от 10 (десет) лв. за осъщественото безплатно
процесуално представителство на ищцата пред Окръжен съд – Велико Търново, както и
сумата от 262 (двеста шестдесет и два) лв. – за осъщественото безплатно процесуално
представителство пред Апелативен съд – Велико Търново, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
във вр. с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съобразно уважената част на иска, обжалваемият интерес и
отхвърлената част от въззивната жалба.
ОСЪЖДА Р. П. П., ЕГН ********** от гр. Велико Търново, ********** да заплати
на Софийски районен съд, ЕИК *********, с адрес гр. София, община Столична, *********,
и гр. София, община Столична, **********, представляван от председателя - А. В. А.,
разноски пред въззивната инстанция, представляващи сумата от 100 (сто) лв. –
юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, съобразно обжалваемия
интерес и уважената част на жалбата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при
наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11