Р Е Ш
Е Н И Е №106
гр. Сливен, 28.06.2019г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
мл.с.
СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Пенка Спасова,
като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №259 по описа
за 2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение
№169/12.02.2019г. по гр.д.№3043/2018г. на Сливенски районен съд, с което са отхвърлени като
неоснователни и недоказани, предявените от „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, гр.София против Й.Д.Д., искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за
признаване за установено, че ответника Д. дължи на ищеца, както следва: сумата
от 874,99лв., представляваща неизплатена главница по Договор за потребителски
кредит №*********/13.09.2016г.; сумата от 100,09лв. – договорна лихва за
периода 27.10.2016г. – 09.11.2017г.; сумата 20,91лв., съставляваща такса за
оценка на досие за периода от 04.05.2016г. до 09.11.2017г.; сумата от
397,26лв., съставляваща такса за услуга „Кредит у дома“ за периода от
06.04.2016г. до 09.11.2017г. и сумата от 68,90лв. – обезщетение за забава,
считано от 19.05.2017г. до 01.03.2018г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до
окончателното изплащане.
Въззивната жалба е подадена
от ищеца в първоинстанционното производство „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, гр.София и с нея се обжалва посоченото решение изцяло.
Във въззивната си жалба, дружеството
въззивник „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр.София чрез пълномощника
юриск. Б.посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно и незаконосъобразно. Неправилно районният съд
приел, че не е налице надлежно уведомяване на ответника за извършената цесия.
На първо място посочва, че на длъжника са изпращани две уведомителни писма за
извършената цесия, върнати като непотърсени. Освен това към исковата молба е
представено копие от уведомлението и е направено искане за връчването му, наред
с исковата молба и приложенията към нея. Счита, че с връчване на исковата молба
и приложенията, в т.ч. уведомлението, цесията е редовно съобщена на длъжника.
Намира за ирелевантно, че връчването не е лично на ответника и цитира практика
в тази насока. Счита, че следва да се зачете връчването на особения
представител на ответника, който бил надлежен адресат на всички твърдения,
наведени от ищеца с исковата молба, в т.ч. за извършената цесия. Счита, че
особения представител може да получи както редовно препис от исковата молба и
да направи всички възражения по нея, така и да получи всякакви уведомления.
Посочва, че той е направил всичко зависещо от него относно уведомяването на
длъжника за цесията и е неоснователно да търпи неблагоприятни последици от
неполучаване на уведомителните писма. Счита, че изцяло е доказал
основателността на претенцията си. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да
отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови ново, с което да
уважи изцяло предявените против ответника искове. Претендира присъждане на
направените по делото разноски пред двете инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260
и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ответника в първоинстанционното
производство Й.Д.Д. чрез назначеният му
по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител адв. Д.Н.Д.. С отговора се оспорват изцяло
твърденията във въззивната жалба. Направен е подробен анализ на мотивите на
първоинстанционния съд и са изложени съображения относно тяхната правилност и
законосъобразност. Изложени са подробни съображения относно договора за цесия,
неговия характер и съобщаването му на длъжника, както и относно фигурата на
особения представител по чл.47 от ГПК. Въззиваемият намира постановеното
първоинстанционно решение изцяло за правилно и законосъобразно и моли съда да
го потвърди.
С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания
за въззивната фаза на производството.
В с.з., дружеството въззивник „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, гр.София, редовно призовано, не се представлява.
По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по
пълномощие юриск. И.Н., който посочва, че поддържа въззивната жалба на
изложените в нея основания и моли за уважаването й. Развива отново подробни
съображения, аналогични с изложените във въззивната жалба. Моли съда да отмени
обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да постанови ново, с което
да уважи изцяло исковите претенции. Претендира присъждане на направените по
делото разноски.
В с.з. въззиваемият Й.Д.Д., редовно призован, не се явява.
Представлява се от назначения му от първоинстанционния съд особен процесуален
представител – адв. Д.Н.Д., който оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Поддържа изложените в отговора й доводи.
Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и
законосъобразно.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261
от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект,
имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен
съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно
и допустимо.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд
доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така,
както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ изцяло ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд. Първоинстанционният съд,
въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и
обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал
параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени
права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили
възражения.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания за неправилност на атакуваното решение са неоснователни.
Сливенският районен съд е
бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за
установено, че ответника Й.Д.Д. дължи
вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК от 07.03.2018г. по ч.гр.д.№1009/2018г. по описа на СлРС, както
следва: сумата
от 874,99лв., представляваща неизплатена главница по Договор за потребителски
кредит №*********/13.09.2016г., с цедента „Провидент файненшъл България“ ООД,
гр.София;
сумата от 100,09лв. – договорна лихва за периода 27.10.2016г. – 09.11.2017г.;
сумата 20,91лв., съставляваща такса за оценка на досие за периода от 04.05.2016г.
до 09.11.2017г.; сумата от 397,26лв., съставляваща такса за услуга „Кредит у
дома“ за периода от 06.04.2016г. до 09.11.2017г. и сумата от 68,90лв. –
обезщетение за забава, считано от 19.05.2017г./датата на договора за цесия/ до
01.03.2018г. – подаване на заявлението, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до
окончателното изплащане.
Вземанията са цедирани от
кредитора „Провидент
файненшъл България“ ООД, гр.София на цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
гр.София с Договор за прехвърляне на вземания от 19.05.2017г.
Предявеният положителен установителен иск има за
предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на
сумата, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК против
длъжника. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на
вземането си, предмет на издадената заповед за изпълнение, да установи по
безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника
– длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на
фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно
твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват
вземането.
В случая, твърдението на ищеца - цесионер е договор за
потребителски кредит, сключен с неговия цедент „Провидент файненшъл България“ ООД, гр.София
и ответника Й.Д.Д..
Следва да се отбележи, че по делото не се спори по
въпроса за възникването и съществуването на твърдяното кредитно отношение. Спорът
е уведомен ли е длъжникът за извършената цесия и възникнало ли е за него
ликвидно и изискуемо задължение към новия кредитор. Този спор е и предмет на
въззивното производство.
Настоящият въззивен състав споделя изводите на
районния съд в тази насока, които са правилни, законосъобразни и обосновани,
съобразени с практика на ВКС.
Безспорно договорът за потребителски кредит, сключен
между „Провидент
файненшъл България“ ООД, гр.София и длъжника Й.Д.Д. съдържа изрично уговорена възможност
за цедиране на вземанията по договора без съгласието на длъжника, като
впоследствие информира последния – чл.22 от Договора.
Безспорно договор за цесия е
сключен между кредитора „Провидент файненшъл България“ ООД, гр.София и „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, гр.София от 19.05.2017г. с предмет всички вземания на цедента по
договора за потребителски кредит от 13.09.2016г., сключен с Й.Д..
По правната си същност договорът за цесия /прехвърляне
на вземане/ представлява съглашение, при което носителят на едно вземане го
отстъпва на едно трето лице. В този договор не участва само длъжникът, спрямо
когото се прехвърля вземането, необходимо за валидността му обаче е съгласието
на първоначалния и новия кредитор. От
своя страна длъжникът следва да е уведомен за прехвърлянето от предишния
кредитор, за да има то действие за него /чл.99, ал.4 от ЗЗД/.
Съдебната практика допуска дори кредиторът-цедент да
упълномощи кредитора-цесионер да извърши от негово име уведомяването и в случая
такова нарочно упълномощаване е налице. В случая, двете, изпратени до длъжника,
уведомления са от дружеството кредитор „Провидент файненшъл България“ ООД, гр.София чрез пълномощника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр.София.
Първото уведомление от 06.06.2017г. до длъжника за
извършената цесия е изпратено действително на посочения в договора адрес на
длъжника – гр.Сливен, м.“Сухата чешма“ №161, но същото е върнато на изпраща
цяло, с отразяване в известието за доставяне „пратката не е потърсена от
получателя“.
Второто уведомление за
цесията е от 06.06.2018г. и то е изпратено до длъжника, но на адрес в
гр.Сливен, кв.“Стоян Заимов“ 63-А-29, който адрес не фигурира в документите по
договора за кредит, нито е установен впоследствие по делото като адрес на
длъжника. Следва да се посочи, че видно от изготвената от СлРС справка за
адресна регистрация на длъжника Й.Д., същият има регистриран както постоянен,
така и настоящ адрес единствено в м.“Сухата чешма“ №161 от 2009г. Друг
регистриран адрес няма. Не е известно от къде е узнат втория адрес, на който е
изпратено уведомлението. Освен това обаче приложената към писмото обратна
разписка не съдържа абсолютно никакво отразяване на опит на куриера да връчи
пратката на посочения втори адрес, нито отбелязване на резултата от този опит,
т.е. същата не е върната като непотърсена, нито е налице отказ от получаването
й.
Законодателят не предписва конкретен
способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорните
правоотношения. Кредиторът не е ограничен относно избора на способ за връчване
на съобщения. Начинът на удостоверяване на връчването на документа е поставен в
зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване, какъвто би могъл да
бъде уговорен и в договора между страните.
При липса на уговорка в договора относно
връчването на кореспонденция връчен редовно от външна страна и съответно
достигнал до длъжника е документ, който му е предаден лично или на негов
пълномощник срещу подпис или по възлагане от нотариус (чл. 50 ЗННД) или от частен съдебен изпълнител (чл. 43 ЗЧСИ). При връчване по възлагане в посочените
случаи се прилагат правилата на чл. 37-58 ГПК, като отказът за получаване по чл. 44 ГПК или отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостоверят от длъжностното лице, а
съобщенията се считат за връчени.
В случай, че кредиторът е избрал да връчи
уведомление на длъжника чрез пощенска пратка, то съгласно разпоредбата на чл.
36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги
условията за доставянето на пощенските пратки се определят според Общи правила,
приети с решение № 581/27.10.10 г. от Комисията за регулиране на съобщенията. Удостоверителна сила за получаване на
съобщението има осъщественото връчване в случаите на препоръчана пощенска
пратка, която е доставена на адреса на
получателя срещу подпис (чл. 5, ал. 1 от Общите правила) или на пълнолетен
член на домакинството на получателя, живеещ на адреса, срещу подпис и документ
за самоличност (чл. 5, ал. 2 от Общите правила). В чл. 5, ал. 3 на Общите
правила са разписани действията, които следва да извършат пощенските служители,
когато препоръчаната пощенска пратка не е предадена при посещение на адреса.
Пощенският оператор удостоверява, че пратката не е доставена на адреса и същата
е върната на подателя съгласно изричното указание в чл. 14 от правилата. Общите
правила и чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските съобщения не въвеждат фикция, че при липса на фактическо връчване, дори и при
изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл. 5, ал. 3, пратката ще
се счита за доставена на получателя.
В случай, че в договора са предвидени
конкретни способи за връчване на кореспонденция между страните, редовността на
връчването на уведомлението се преценява според клаузите на договора. При
тълкуването на договора по правилата на чл. 20 ЗЗД би следвало да се съобрази, че конкретната
уговорка относно връчване на кореспонденция цели ефективно упражняване на
правата на страната, която изпраща съобщение, като препятства евентуално
недобросъвестно поведение на получаващата страна. Същевременно изпращането на
съобщение, не следва да ограничава правата на получаващата страна, поставяйки я
в позиция, включително и при полагане на дължимата грижа, тя да не е в
състояние да получи изявлението на своя съдоговорител.
При уговорка в договора кредиторът да може
да извърши уведомлението с препоръчана пощенска пратка, следва връчването да е
удостоверено по реда на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 на Общите правила, приети на
основание чл. 36,
ал. 2 от Закона за пощенските съобщения. Удостоверителното изявление на пощенския
оператор за отсъствието от адреса и за неявяването в пощенската служба по чл.
5, ал. 3 от Общите правила не презумира недобросъвестното поведение на
получателя (например укриване или отказ за получаване или узнаване на
съдържанието на съобщението), тъй като последният не е страна по договора между
подателя и пощенския оператор.
Допустимо е в договора страните да са
предвидили, че изявлението на едната от страните ще се счита за достигнало до
другата страна без фактически същото да е получено. Такава клауза, която фингира недоставено или само изпратено
съобщение като получено, би била в съответствие с принципите на добросъвестно
упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки
и/или фактически констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена
дължимата грижа, както и ако според договора опитът за предаване на съобщението
(на адрес или на адресат) се приравнява на фактическото му получаване.
В хипотезите на уговорен между страните начин
за размяна на кореспонденция, положените от кредитора усилия по откриване на
длъжника за връчване на документа, съдържащ волеизявлението за обявяване на
предсрочната изискуемост на вземането, ще подлежат на преценка при оспорване на
фактите и обстоятелствата, посочени в договора, които са от значение за
редовното уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на
вземането по кредита и съответно за момента на нейното настъпване.
След подробен и многократен прочит на договора
за потребителски кредит, съдът констатира, че нарочна фингираща клауза в
договора не е предвидена. Такава не и
разпоредбата на чл.16, изр. трето от договора, който предвижда възможност за
използване на всякакви средства за комуникация от кредитора за да отговори на запитване
на клиента по договора. Освен това такива опити за комуникация в настоящия
случай обаче кредиторът – цедент не положил. В клаузите на договора липсва изрично приравняване на опита за
доставяне на фактическото му получаване, поради което съобщение, изпратено
на адрес, който не е променен, като не е удостоверено доставянето му, не се
счита за получено.
По тези съображения, съдът
не може да приеме, че кредитора, респ. надлежно упълномощения от него цесионер
е положил всички възможни усилия да връчи на длъжника уведомителното писмо
относно сключения договор за цесия на вземанията по договора за потребителски
кредит от 13.09.2016г. и че длъжника е уведомен за прехвърлянето с последиците,
визирани в разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД.
Действително, съдебната
практика приема, че цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.
235, ал. 3 ГПК.
В случая обаче, връчване на длъжника,
респ. на негов пълномощник няма. В производството пред двете съдебни инстанции ответника
не е бил намерен на адреса и е призован чрез фикцията на чл.47, ал.5 от ГПК.
Процесуалното му представителство по делото е осъществявано от назначен от съда
особен представител по чл.47, ал.6 от ГПК, който упражнява обаче само
процесуалните права на страната. Особеният представител не е пълномощник на
страната и той е извън материалното правоотношение между представляваното от
него лице и кредитора. Той не е упълномощен да извършва каквито и да е действия
свързан с предмета на делото, нито касаещи материалното правоотношение.
Осъществяваното от него представителство включва само съдопроизводствените
действия. Поради това въззивната инстанция споделя напълно извода на районния
съд, че връчването на уведомлението за цесията със съдебните книжа на особения
представител на длъжника – ответник, не поражда материалноправната последица,
визирана в разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД. Цесията и нейното надлежно
уведомяване има меатериалноправно действие и то не може да се породи с
връчването на особения представител, който няма представителна власт в
материалното правоотношение на страните. С оглед изпълнение на задължението
съвсем не е ирелевантно на кой ще се връчи уведомлението. Особеният
представител не може да заяви и материалноправни възражения, тъй като е извън
това отношение и не е упълномощен от длъжника, поради което той не може да
направи възражение за евентуално плащане на дълга /целия или част/ на стария
кредитор от името на длъжника, респ. да докаже такова. Поради това по делото
въобще /противно на твърдяното във въззивната жалба/ не е безспорно установено,
че претендираното задължение не е погасено /такова пълно и пряко доказване
особения представител не може да проведе поради пълна връзка с длъжника/,
поради което не е без значение кой и кога е уведомен за цесията.
С оглед изложеното съдът приема, че
договорът за прехвърляне на вземания не е надлежно съобщен на длъжника и за
него не е възникнало задължение за плащане по цедираното вземане по договора за
потребителски кредит на цесионера – ищец.
Щом като правните изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, атакуваният съдебен акт следва
да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.
Отговорността за разноски
за въззивното производство, с оглед неоснователността на въззивната жалба,
следва да се възложи на въззивника, като той следва да понесе своите разноски
така, както са направени.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
първоинстанционно
Решение №169/12.02.2019г., постановено по
гр.д.№3043/2018г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.